Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (11)

11.
Водните кончета

Истина, изречена, с умисъл зла, е по-лоша от всяка нарочна лъжа.

Уилям Блейк

Ама се качваше по пътеката към пещерата с торбичка с хляб и гърне мляко, и с тежки съмнения в сърцето. Имаше ли изобщо някакъв начин да стигне до спящото момиче? Тя се приближи до скалата, където жената й беше наредила да оставя храната. Сложи всичко на земята, но не си тръгна, а продължи още малко нагоре, подмина пещерата и гъстите рододендрони и се добра до мястото, където гората оредяваше и започваха дъгите.

Там двамата с демона й обичаха да си играят — изкатерваха се по издатините на скалите, заобикаляха малките бяло-зелени водопади и водовъртежите и минаваха през обагрените във всички цветове на дъгата ситни водни пръски, докато косата и клепачите й и неговото катериче кожухче се покриеха с дребни капчици. Целта беше да стигнеш догоре, без да си избършеш очите, напук на изкушението, и скоро слънчевата светлина се разделяше на червено, жълто, зелено, синьо и всички останали цветове между тях, но тя не биваше да посяга към очите си, иначе щеше да загуби играта.

Демонът й Куланг скочи на скалата в подножието на най-високо разположеното водопадче и Ама знаеше, че той ей сега ще се обърне, за да провери дали няма да се опита да избърше влагата от лицето си.

Той обаче не го направи, а спря като закован и се загледа напред.

Ама си избърса очите — слисването на демона й беше сложило край на играта. Тя направи крачка, за да надникне над върха на скалата — и застина. Над нея се извисяваше създание, каквото не беше виждала дотогава — мечка, но огромна и страшна, четири пъти по-голяма от кафявите мечки в гората, с козина като слонова кост, черен нос и очи и дълги като кинжали нокти. Само на крачка от нея. Тя виждаше всяко косъмче на главата й.

— Кой е там? — попита момчешки глас.

Ама не разбираше думите, но смисълът на въпроса беше достатъчно ясен.

След миг до мечката изникна и самото момче — на вид доста диво, със свиреп поглед и издадена долна челюст. А тази птица до него, дали беше демонът му или нещо друго? Толкова странна птица, не приличаше на никоя друга! Тя полетя към Куланг и заговори:

— Приятели. Няма да ви причиним зло.

Голямата бяла мечка не беше помръднала.

— Ела насам — каза момчето и отново демонът й преведе думите му.

Без да сваля от мечока поглед, изпълнен с благоговеен ужас, Ама се изкатери до водопада и застана смутено на скалата. Куланг се превърна в пеперуда и за миг кацна на бузата й, после изпърха до другия демон, който се беше настанил върху ръката на момчето.

— Уил — представи се момчето, посочвайки към гърдите си.

— Ама — отвърна тя.

Сега можеше да го разгледа по-добре и се уплаши от него почти толкова, колкото и от мечката. На ръката му видя ужасна рана два от пръстите му липсваха. Почти й призля.

Мечокът нагази в пенливия поток и легна във водата, сякаш да се разхлади. Демонът на момчето се вдигна във въздуха и заедно с Куланг полетя сред дъгите. Не след дълго двамата вече се разбираха добре.

И какво се оказа — че те търсят точно тази пещера със спящото момиче!

— Аз знам къде е тя! — извика Ама. — Държи я заспала една жена, която казва, че й е майка, но може ли една майка да е толкова жестока? Тя я кара да пие нещо, от което да спи непробудно, но аз имам билки, които могат да я събудят, само да се добера до нея!

Уил поклати глава и зачака Балтамос да преведе. Трябваше им повече от минута.

— Йорек! — викна той и мечокът се измъкна от потока, като се облизваше. Току-що беше погълнал една риба. — Йорек, това момиче казва, че знае къде е Лира. Ще отидем двамата да погледнем, а ти пази тук.

Йорек Бирнисон, застанал на четири крака в потока, кимна. Уил скри раницата си и запаса ножа, преди да се спусне под дъгите след Ама. Трябваше час по час да бърше очите си, за да види къде стъпва. Мъглата, която изпълваше въздуха, беше ледена.

Когато стигнаха подножието на скалите с водопадите, Ама му направи знак, че трябва да вървят предпазливо и да не вдигат шум. Той тръгна след нея надолу между покритите с мъх скали и напуканите дънери на боровете, където танцуваха яркозелени слънчеви зайчета и шушнеха милиони невидими насекоми. Докато слизаха, светлината продължаваше да ги следва, а над главите им високите дървета протягаха върхове към яркосиньото небе.

По някое време Ама спря. Уил се шмугна зад масивния ствол на един кедър и погледна нататък, накъдето му сочеше момичето. През гъстите листа и преплетени клони зърна издигащата се отдясно скала, а малко над нея…

— Госпожа Колтър! — прошепна той. Сърцето му биеше учестено. Жената изникна иззад скалата, изтръска гъстия сноп клонки, който държеше, и изтупа длани. Пода ли беше мела? Ръкавите й бяха навити, а косата й беше вързана с шалче. Уил никога не си бе представял, че може да изглежда като обикновена домакиня.

Но тогава трепна златист проблясък — появи се онази злобна маймунка и скочи на рамото на жената. Сякаш почувствали нещо нередно, двамата се огледаха и госпожа Колтър изведнъж изгуби вида си на домакиня.

Ама бързо зашепна, че се бои от демона маймунка, защото обичал да къса крилата на живи прилепи.

— Има ли още някой с нея? — попита Уил. — Войници или нещо такова?

Ама не знаеше. Никога не беше виждала войници, но хората говореха за някакви странни и зловещи мъже, които бродели из планината нощем, може би призраци… Ала в планините открай време имаше призраци, всеки го знаеше. Може пък да нямаха нищо общо с жената.

Какво пък, щом Лира беше в пещерата и госпожа Колтър не се отделяше от нея, вероятно щеше да се наложи Уил да им направи посещение.

— Какви са билките ти? — попита той. — И какво ще направиш, за да я събудиш?

Ама му обясни.

— А те къде са?

Момичето го увери, че са на сигурно място у дома й.

— Добре. Чакай тук и не се приближавай. Като я видиш, не казвай, че ме познаваш. Никога не си виждала нито мен, нито мечката. Кога пак ще й донесеш храна?

Демонът на Ама отвърна, че ще дойдат пак половин час преди залез.

— Донеси и лекарството — каза Уил. — Ще те чакам тук.

Тя боязливо го загледа как се отдалечава по пътеката. Сигурно не й беше повярвал за маймунката, иначе нямаше да върви така безгрижно към пещерата.

В действителност Уил беше притеснен. Сетивата му бяха изострени и долавяха бръмченето и на най-дребните насекоми, шумоленето на всяко листенце по дърветата, дори движението на облаците над главата му, макар да не откъсваше поглед от входа на пещерата.

— Балтамос — прошепна той и ангелът кацна на рамото му във вид на малко птиче с червени крила. — Стой близо до мен и наблюдавай маймунката.

— Тогава погледни надясно — лаконично го посъветва Балтамос. На входа на пещерата светлееше златисто петно, но с лице и очи, които не се откъсваха от тях. До него имаше двайсетина крачки, не повече. Уил спря като закован, а златистата маймунка обърна глава към пещерата и проговори нещо.

Момчето сложи ръка на дръжката на ножа и продължи.

Когато стигна входа на пещерата, жената го чакаше.

Тя седеше небрежно на платнения си стол с книга в скута и го наблюдаваше спокойно. Беше облечена в туристически дрехи със защитен цвят, но така добре скроени, че стояха като изляти на изящната й фигура. Беше закичила гърдите си с малко червено цветче, което засенчваше и най-елегантния скъпоценен камък. Косата й блестеше, тъмните й очи искряха, а слънчевите лъчи позлатяваха голите й крака.

Жената се усмихна. Уил едва не отвърна на усмивката й — толкова непривични бяха за него нежността и ласката в една женска усмивка. Това го смути.

— Ти си Уил — изрече тя с ниския си, опияняващ глас.

— Откъде знаете? — дрезгаво попита момчето.

— Лира повтаряше името ти насън.

— Къде е тя?

— На сигурно място.

— Искам да я видя.

— Добре, ела — съгласи се госпожа Колтър и се изправи, а книгата остави на стола.

За пръв път Уил погледна демона й. Козината му беше дълга и лъскава, сякаш всяко косъмче беше направено от чисто злато, а малкото му личице и ръцете бяха черни. Уил беше видял за последен път това лице разкривено от омраза вечерта, когато с Лира откраднаха алетиометъра от къщата на сър Чарлз в Оксфорд. Тогава маймунката се опита да впие зъби в ръката му, а той размахваше ножа и я отблъскваше назад, за да може да затвори прозореца и да ги остави в другия свят. Сега си помисли, че нищо на света не би го накарало да се обърне с гръб към тази маймунка.

Ала Балтамос в облика на птиче беше цял слух и зрение и Уил предпазливо престъпи прага на пещерата и тръгна след госпожа Колтър към малката фигурка, която лежеше в сянката.

Тя беше там, неговата скъпа приятелка, и спеше дълбоко. Колко мъничка изглеждаше! Изуми се колко нежна и крехка е в съня си тази фурия, която в реалния живот кипеше от сила и страст. Панталеймон във формата на пор се беше увил около врата й, а козината му лъщеше от пот. Мокра беше и косата на Лира, залепнала върху челото й.

Момчето коленичи до нея и отметна косата й. Лицето й пламтеше. С крайчеца на окото забеляза как златистата маймунка се снишава за скок и сложи ръка върху ножа. Ала госпожа Колтър едва забележимо поклати глава и демонът застина.

Уил незабелязано изучаваше разположението на пещерата, големината и формата на всяка скала, наклона на пода, точната височина на тавана над спящото момиче. Щеше да се наложи да се движи пипнешком из нея в мрака и нямаше друга възможност да я огледа.

— Ето, виждаш, че е в безопасност — каза госпожа Колтър.

— Защо я държите тук? И защо не й позволявате да се събуди?

— Хайде да поседнем.

Тя не се отпусна на стола, а седна с него на покритите с мъх камъни на входа на пещерата. Беше толкова мила, а в очите й се четеше такава дълбока мъдрост, че недоверието на Уил още повече се усили. Знаеше, че всяка нейна дума е лъжа, че всяко нейно движение крие заплаха, а усмивките й са измама. Какво пък, и той щеше на свой ред да я измами — щеше да се престори на безобиден. Беше лъгал успешно всички учители, всички полицаи, социални работници и съседи, които проявяваха интерес към него, в продължение на години. Цял живот се беше готвил за това.

„Ще се справя с теб“, помисли си.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита госпожа Колтър. — Аз също ще пия… Нищо няма да ти се случи. Погледни!

Тя разряза някакъв сбръчкан кафеникав плод и изстиска мътния сок в две чаши. Пийна от едната, а другата подаде на Уил, който също отпи и откри, че напитката е свежа и сладка.

— Как намери пътя дотук? — попита тя.

— Не беше трудно да ви проследя.

— То се вижда. Алетиометърът на Лира у теб ли е?

— Да — отвърна Уил и я остави да se чуди дали се е научил да го тълкува или не.

— Доколкото разбирам, и ножът е у теб.

— Сър Чарлз ви каза, нали?

— Сър Чарлз? А, да, разбира се. Карло. Да, той ми каза. Това ми звучи като приказка. Мога ли да го видя?

— Не, разбира се. Защо държите Лира тук?

— Защото я обичам. Аз съм й майка. Тя е в ужасна опасност и няма да позволя нещо да й се случи.

— Нова опасност?

— Ами…

Госпожа Колтър остави чашата си на земята и се приведе напред, така че косата й падна от двете страни на лицето. Когато се изправи и я прибра зад ушите с две ръце, Уил усети аромата на парфюм, примесен със свежото ухание на тялото й, и сърцето му заби учестено.

Дори и да забеляза реакцията му, жената с нищо не го показа, а продължи:

— Виж какво, Уил, не знам как си се запознал с дъщеря ми, не ми е известно какво знаеш и изобщо не съм сигурна, че мога да ти имам доверие. Но се уморих да лъжа. Ще ти кажа истината. Открих, че дъщеря ми е заплашена от същите тези хора, към които принадлежах и аз — от Църквата. Казано направо, мисля, че искат да я убият. Това ме изправи пред трудно решение — дали да се подчиня на Църквата, или да спася дъщеря си. Аз служех вярно на Църквата. Нямаше по-ревностен слуга от мен. Отдадох й живота си и й служех с цялата си душа. Но имах това дете… Вярно е, че не се грижех за нея, когато беше малка. Отнеха ми я и я дадоха на чужди хора за отглеждане. Може би, затова й е толкова трудно да ми вярва… Но тя растеше и опасността ставаше все по-осезаема. На три пъти се опитах да я спася. Наложи се да стана предателка и да я скрия на това затънтено място. Мислех си, че тук ще е в безопасност, но сега разбирам, че не ти е било трудно да ни проследиш. Това не може да не ме тревожи. Църквата също няма да закъснее. А те искат да я убият, Уил. За нищо на света не биха я оставили жива.

— Защо? Защо я мразят толкова?

— Заради онова, което според тях ще направи един ден. Не знам какво е то. Иска ми се да знаех, защото тогава щях да я опазя по-добре. Но съм убедена, че я мразят и че са абсолютно безмилостни.

Тя се наведе към него и заговори тихо и настойчиво:

— Защо ти казвам това, как мислиш? Дали мога да ти вярвам? Не знам, но нямам друг избор. Повече не мога да бягам, защото няма къде да отида. Щом си приятел на Лира, можеш да бъдеш и мой приятел. А аз имам нужда от приятели, от помощ. Сега всичко е против мен. Ако от Църквата ни открият, ще унищожат не само Лира, но и мен. Аз съм сама, Уил, сама с дъщеря си в тази пещера и всички сили от всички светове се опитват да ни открият. И изведнъж се появяваш ти, за да ми покажеш колко лесно може да стане това. Какво мислиш да правиш, Уил? Какво искаш?

— Защо я държите заспала? — попита момчето, като упорито отбягваше отговора.

— А какво ще стане, ако я оставя да се събуди? Тя веднага ще избяга. И няма да изкара и пет дни.

— Но защо не й го обясните и не я оставите сама да избере?

— Мислиш ли, че ще ме изслуша? И дори да ме изслуша, дали ще ми повярва? Тя ми няма доверие. Дъщеря ми ме мрази, Уил. Сигурно го знаеш. Презира ме. Аз… Не знам как да го кажа… Обичам я толкова много, че заради нея се отказах от всичко — от кариерата си, от щастието си, от положението и богатството си — от абсолютно всичко, за да се крия в тази пещера и да ям сух хляб и кисели плодове. Само за да запазя дъщеря си жива. И ако затова се наложи да я държа заспала и занапред, ще го направя. Трябва да запазя живота й! Майка ти не би ли направила същото за теб?

Уил усети как го залива вълна на ярост и изумление, че госпожа Колтър дръзва да използва майка му като аргумент. В следващия миг се потресе от мисълта, че майка му наистина не бе направила нищо, за да го защити. Тъкмо обратното, той я защитаваше. Нима госпожа Колтър обичаше Лира повече, отколкото Илейн Пари обичаше сина си? Не, това не беше честно! Майка му не беше добре.

Жената или не съзнаваше каква буря от чувства бушува в гърдите му, или беше умна като дявол. Красивите й очи бяха вперени кротко в Уил, който почервеня и започна да се върти неспокойно на мястото си. За миг приликата й с Лира стана зловеща, свръхестествена.

— Какво мислиш да правиш? — попита тя.

— Е, щом видях Лира — отвърна момчето — и се уверих, че е жива и здрава… Какво пък, точно това исках. Сега вече мога да отида при лорд Азриел и да му бъда полезен, както се очаква от мен.

Това като, че я свари неподготвена, но тя бързо се овладя.

— Искаш да кажеш… А аз си мислех, че може ди ми помогнеш — спокойно изрече, не умолително, а почти настойчиво. С ножа. Видях те какво направи в къщата на сър Чарлз. Можеш ди ни измъкнеш оттук, нали?

— Мисля да тръгвам — каза Уил и се изправи.

Тя му протегна ръка. Малко тъжна усмивка, леко повдигане на раменете и кимване, като към опитен противник, направил успешен ход на шахматната дъска — това изразяваше езикът на тялото й. Уил откри, че я харесва, защото беше смела и защото му приличаше на една по-сложна, по-богата и по-задълбочена Лира. Не можеше да не я харесва.

Той пое ръката й. Беше твърда, хладна и нежна. Госпожа Колтър се обърна към демона си, който през цялото време беше седял зад нея, и двамата размениха поглед, чието значение Уил не можа да разтълкува.

После отново насочи очи към него и се усмихна.

— Довиждане. Довиждане, Уил.

Момчето излезе от пещерата, без да се обърне назад, макар да усещаше погледа й. Ама не се виждаше никъде. Уил си тръгна по пътя, по който беше дошъл, и вървя по пътеката, докато до ушите му достигна шумът на водопада.

— Лъже! — заяви той половин час по-късно на Йорек. — Лъже, и още как! И ще продължи да лъже, дори и да знае, че така само влошава нещата, защото прекалено много обича лъжата и не може да спре.

— Какъв е планът ти? — попита мечокът, който се приличаше на слънце, легнал върху малка преспа сняг между скалите.

Уил крачеше напред-назад и се чудеше дали да не използва номера, с който си беше послужил в Хедингтън — с помощта на ножа да премине в друг свят, после да отиде на място, откъдето ще може да излезе право при Лира, да отвори прозорец и да я измъкне, след което отново да затвори прозореца. Беше толкова очевидно — тогава защо се колебаеше?

Балтамос можеше да отговори на този въпрос. Възвърнал ангелския си облик и проблясващ като омара на слънчевата светлина, той се обади:

— Глупаво беше да ходиш при нея. Сега единственото, което искаш, е да я видиш още веднъж.

Йорек изръмжа ниско и гърлено. В първия миг Уил си помисли, че това е предупреждение към Балтамос, но после осъзна, че е израз на съгласие. Досега двамата с ангела почти не се забелязваха — толкова различно беше съществуването им. Ала тук между тях цареше пълно единодушие, това беше ясно.

Уил се намръщи, но трябваше да признае, че имат право. Беше запленен от госпожа Колтър. Мислите му постоянно се връщаха към нея. Когато си мислеше за Лира, не можеше да не се запита колко ли ще прилича на майка си, когато порасне. Когато се сещаше за Църквата, всеки път се чудеше колко ли кардинали и свещеници е омагьосала тази жена. Когато мислеше за баща си, всеки път се питаше какво би изпитал той към нея — отвращение или възхищение. А когато си спомнеше за майка си…

Сърцето му се сви. Той се отдалечи от мечока и застана на една скала, от която се виждаше цялата долина. В чистия студен въздух се чуваше звън на секира, дрънчене на хлопка, шум на разлюлени клони. И най-малките пукнатини в снагата на планината се виждаха ясно, отчетливо се очертаваха и силуетите на кръжащите в небето лешояди.

Нямаше никакво съмнение. Балтамос беше прав — тази жена го беше омагьосала. Беше приятно и вълнуващо да си спомня за нейните красиви очи, за нежния й глас, за начина, по който ръцете й се вдигаха, за да приберат лъскавата коса…

С усилие се откъсна от тези мисли и в същия миг чу друг звук — далечен тътен. Обърна се нататък, за да определи откъде точно идва звукът. Грохотът идеше от север, откъдето бяха дошли и те с Йорек.

— Цепелини — прогърмя гласът на мечока.

Уил се стресна — не беше чул приближаването му. Йорек се изправи на задните си крака, два пъти по-висок от него, и се загледа в далечината.

— Колко са?

— Осем — отвърна мечокът и тогава и Уил ги видя — осем миниатюрни точици, подредени на една линия.

— Колко ли време ще им трябва да стигнат дотук?

— Малко след залез ще са тук.

— Значи няма да имаме много време, за да се възползваме от тъмнината. Жалко.

— Какво мислиш да правиш?

— Ще отворя прозорец и ще измъкна Лира през него в друг свят, после ще го затворя, преди майка й да ни е усетила. Онова момиче има билки, с които можем да я събудим, но не може да обясни какво точно се прави с тях, затова ще трябва да дойде с нас в пещерата. Никак не ми се иска да я излагаме на опасност. Ти също ще трябва да дойдеш и да отвлечеш по някакъв начин вниманието на госпожа Колтър.

Мечокът изръмжа и затвори очи. Уил се огледа за ангела и видя силуета му в ситните капчици на мъглата.

— Балтамос! — повика го той. — Връщам се в гората, ще търся удобно място за прозореца. Искам да ме пазиш и да ми кажеш, ако я видиш да идва — нея или демона й.

Балтамос кимна и вдигна крила да ги изтръска от влагата, после се издигна и полетя в студения чист въздух над долината, докато Уил търсеше свят, в който Лира щеше да е на сигурно място.

 

 

Сред скърцащите, бучащи рейки на челния цепелин водните кончета вече се излюпваха. Лейди Салмакия се наведе над пропукващия се пашкул на електриковосиньото конче, освободи влажните прозрачни криле и застана така, че лицето й да е първото, което ще се отпечата във фасетъчните очи, зашепна нежни думи на блестящото създание и отново и отново заповтаря името му, за да свикне то с него.

Само след няколко минути и кавалерът Тиалис щеше да направи същото. Но засега той седеше пред магнитния резонатор и вниманието му беше изцяло приковано върху уреда. Тиалис предаде:

До лорд Роке

На три, часа път сме от предполагаемото местоположение на долината. Съдът на Консисторията възнамерява да прати в пещерата отряд веднага след кацането.

Той ще бъде разделен на две части. Първата ще си проправи път до пещерата и ще убие детето, а главата му ще бъде доказателство, че задачата е изпълнена. Те ще се опитат да заловят и жената, но ако това се окаже невъзможно, ще убият и нея.

Втората част има заповед да залови момчето живо.

Останалите сили трябва да се заемат с гироптерите на крал Огунве. По техни пресмятания ескадрилата ще пристигне малко след цепелините. Съгласно вашите заповеди аз и лейди Салмакия след малко ще напуснем цепелина и ще полетим право към пещерата, за да се опитаме да защитим момичето и да задържим войниците, докато пристигне подкреплението.

Чакаме отговор.

Отговорът дойде дочти незабавно.

До кавалера Тиалис

Вследствие на вашия доклад има промяна в плана.

За да попречите на врага да убие детето, което би бил най-лошият възможен развой, вие и лейди Салмакия трябва да се споразумеете с момчето. Докато ножът е у него, силата е на негова страна, затова ако реши да отвори друг свят и да отведе момичето там, позволете му да го направи и го последвайте. Останете с тях каквото и да се случи.

Кавалерът Тиалис отговори:

До лорд Роке

Получих и разбрах заповедта ви. Тръгваме веднага.

Малкият шпионин затвори резонатора и бързо събра екипировката си.

— Тиалис — чу се шепот от тъмното, — излюпва се. Трябва да дойдеш веднага.

Той се втурна към подпорката, където кончето му идваше на бял свят, и нежно го освободи от разкъсания пашкул. Погали едрата му свирепа глава, вдигна тежките антени, все още мокри и накъдрени, и позволи на създанието да вдъхне миризмата на кожата му, докато свикне с него и му се покори изцяло.

Салмакия слагаше на кончето си сбруята, която носеше със себе си навсякъде — юзда от тънка като паяжина коприна, титанови стремена и седло от кожата на колибри. Всичко това беше почти безтегловно. Тиалис направи същото — нагласи сбруята и внимателно я затегна — кончето му щеше да я носи, докато е живо.

Той бързо метна багажа си на рамо и с рязко движение разряза промазаната тъкан на цепелина. До него приятелката му вече беше възседнала кончето си и сега излетя стремително през тясната цепнатина. Дългите нежни крила на съществото трепнаха, опиянението на полета тутакси го връхлетя и то се гмурна в бързия въздушен поток. Тиалис ги последва няколко секунди по-късно, възседнал не по-малко нетърпеливото си конче, което бързаше да изпревари сгъстяващия се мрак.

Двамата се издигнаха нагоре заедно с ледения вихър, поеха дълбоко дъх и се устремиха право към долината.