Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (27)

27.
Площадката

Душата ми към клоните полита и като птица каца там, запява, после се озърта и реше сребърните си крила…

Андрю Марвел

След като мулефите се заеха с построяването на площадката за Мери, работата потръгна бързо. На нея й беше приятно да ги наблюдава, защото те умееха да разговарят, без да се карат, и да работят, без да се пречкат един другиму, а дърводелските им умения бяха наистина изумителни.

Само за два дни площадката беше построена и закрепена на дървото. Беше просторна, здрава и удобна и когато се озова на нея, Мери се почувства искрено щастлива. Гъстата зеленина на листака, наситено-синьото небе, прохладният ветрец и нежният аромат на цветя, шумоленето на листата, стотиците птичи гласове и далечният плисък на морски вълни — всичко това галеше сетивата й и я унасяше. Можеше съвсем да спре да мисли и да се потопи в блаженството на мига.

Ала тъкмо мисленето беше онова, заради което се беше качила тук.

Когато погледна през далекогледа си и видя как зрафът се отдалечава към морето, изпита чувството, че с него си отиват щастието, животът и надеждата. А тя не можеше да намери обяснението…

Триста години, бяха казали мулефите. Оттогава дърветата спрели да се размножават. Сенчестите частици се разпространяваха еднакво във всички светове — това означаваше, че същото се е случило и в нейната вселена, а и в останалите. Преди триста години било основано Кралското общество — първата научна организация в нейния свят. И Нютон направил откритията си в областта на оптиката и гравитацията.

Преди триста години в света на Лира бил изобретен алетиометърът.

По същото време в онзи странен свят, през който трябваше да мине, бил изработен острият кинжал.

Тя се излегна по гръб на дъските и усети как площадката бавно се люлее в ритъма на огромното дърво, полюшвано от вятъра. Опря далекогледа до окото си и се взря в милиардите миниатюрни искрици, които се носеха сред листата, подминавайки разтворените устица на цветовете. Те се движеха срещу вятъра в бавен, ленив поток, в който трудно можеха да се уловят някакви признаци на разум.

Какво се беше случило преди триста години? Дали то беше породило потока от Прах, или причината трябваше да се търси другаде? А може би имаше нещо още по-дълбоко? Или всички събития не бяха свързани помежду си?

Движението на частиците я хипнотизираше. Колко лесно би било да изпадне в самозабрава, да позволи умът й да отплава заедно с ленивия поток…

Преди още да разбере какво става, тъкмо това се случи. Тя внезапно се опомни, за да осъзнае, че е напуснала тялото си, и изпадна в паника.

Беше малко над площадката и на няколко крачки встрани. Нещо се беше случило и с потока от частици — вместо да се носят бавно, те препускаха като пълноводна река. Дали движението им се беше ускорило, или времето се беше забавило за нея, след като бе напуснала тялото си? Едно беше ясно, че се намира в ужасна опасност, защото стремителният поток заплашваше да я отнесе. Тя протегна ръце да се хване за нещо стабилно — но нямаше ръце. Тялото й все повече се отдалечаваше, разплуто в противна дрямка под нея. Опита се да извика и да се събуди, но от гърлото й не излезе нито звук. Тялото продължаваше да спи, а съзнанието, което наблюдаваше всичко отвисоко, отлиташе през листака към бездънното небе.

Колкото и да се мъчеше, не можеше да помръдне. Силата, която я влечеше, приличаше на мощна вълна, помитаща бент.

И я отнасяше далеч от тялото й.

Мери се опита да прокара мислено мост до физическото си тяло, и си спомни какво е да бъде вътре в него — всички онези усещания, които означаваха, че е жива и чувства. Докосването на мекия хобот на приятелката й Атал, която я милва по гърба. Вкусът на бекон с яйца. Ликуващото напрягане на мускулите, докато се катери по отвесна скала. Лекият танц на пръстите по клавиатурата на компютъра. Ароматът на прясно смляно кафе. Топлината на леглото в зимна нощ.

И постепенно движението спря. Невидимата нишка, която я свързваше с тялото й, се обтегна и тя усети как опитващият се да я отвлече поток минава покрай нея.

Тогава се случи нещо странно. Докато извикваше и усилваше тези спомени, добавяйки към тях и нови, почувства как малко по малко потокът забавя движението си и тягата отслабва.

Ала само върху нея. Потокът бе все така стремителен, само около нея като че се беше образувало спокойно островче, където частиците се съпротивляваха и теглеха назад.

Те наистина бяха разумни! Усещаха тревогата й и реагираха. И лека-полека я връщаха към изоставеното й тяло. Тя вече беше съвсем близо до него и го видя — натежало, топло и невредимо — и сърцето й се сви от безмълвно ридание.

Миг по-късно се сля с тялото си и се събуди.

Пое си трескаво дъх и се притисна към грапавите дъски на площадката. Само преди минута беше обезумяла от страх и сега усети как цялото й същество се изпълва с безумно опиянение, че отново е едно цяло с тялото си, със земята и всичко материално.

След известно време Мери се изправи и се опита да се върне към действителността. Пръстите й напипаха далекогледа и тя го вдигна до очите си, като подпираше треперещата си ръка. Не можеше да има съмнение — бавният поток се беше превърнал в пълноводна река. Нищо не се чуваше, нищо не се усещаше, а без далекогледа и не се виждаше, но дори когато го свали от очите си, усещането за стремително движение остана, а с него и още нещо, което й се беше изплъзнало, докато се бореше с ужаса, че е извън собственото си тяло. Във въздуха се разливаше дълбока печал, някакво безпомощно съжаление…

Сенчестите частици знаеха какво става и съжаляваха.

Тя самата отчасти беше сенчеста материя. Част от нея беше неделима от онзи поток, който се носеше из космоса. Така беше и с мулефите, и с всяко човешко същество от всички светове, и с всяко разумно създание, независимо къде се намираше.

И ако не откриеше какво става, всички те щяха да полетят към забравата.

Внезапно й се прииска пак да е на земята. Тя пъхна далекогледа в джоба си и започна трудното спускане надолу.

Отец Гомес прекрачи през прозореца, когато сенките се удължаваха и светлината ставаше по-мека и приглушена. Той видя китките огромни дървета и прорязващите прерията пътеки, както преди време ги беше видяла Мери от същото място. Ала сега омарата я нямаше, защото току-що беше валяло и въздухът беше чист и прозрачен. Някъде на хоризонта блещукаше морето, а над него белееха някакви неясни силуети, които можеха да са платна.

Мъжът намести раницата на гърба си и тръгна нататък. В спокойствието на ранната вечер беше приятно да се върви по гладкия път, край който сред високата трева цвърчаха щурци или някакви подобни на тях същества, а залязващото слънце грееше ласкаво в лицето му. Въздухът беше свеж, ясен и благоуханен, без нефтените и газовите изпарения, които беше усетил в един от световете по пътя си. Същия онзи свят, от който идеше набелязаната от него жертва. Изкусителката.

Точно на смрачаване отец Гомес стигна до малък нос край плитък залив. Ако в това море имаше приливи, значи приливът беше достигнал връхната си точка, защото плажната ивица беше тясна, покрита със ситен бял пясък.

А над спокойната вода плаваха десетина-дванайсет… Отец Гомес спря и се замисли. Десетина-дванайсет огромни снежнобели птици, всяка с размерите на лодка, с дълги прави криле, които се влачеха зад тях по водата. Много дълги криле, може би по два метра. Дали наистина бяха птици? Имаха пера, глави и клюнове и доста наподобяваха лебеди, затова пък крилата им бяха разположени едно зад друго…

Внезапно птиците го забелязаха. Обърнаха рязко глави към него и разпериха крила като платна на яхта, после се насочиха заедно с духащия от морето бриз към брега.

Отец Гомес изпита искрено възхищение — крилата бяха невероятно гъвкави и изящни, а скоростта на птиците беше изумителна. Като се вгледа по-внимателно, забеляза, че те гребат — краката им бяха под водата, но разположени успоредно, а не един зад друг като крилата, което им придаваше изключително грациозен вид и им помагаше да развиват голяма скорост.

Първата птица стигна до брега и се заклатушка по пясъка, насочвайки се право към него с протегната шия, като съскаше от злоба и тракаше с клюн. Отец Гомес забеляза острите й зъби, които имаха форма на огънати навътре куки.

Той самият стоеше на трийсетина метра от водата на една ниска тревиста издатина и имаше достатъчно време да свали пушката от гърба си, да се прицели и да стреля.

Главата на птицата избухна в червено-бели пръски и съществото направи слепешката няколко крачки напред, после се сгромоляса тежко. Агонията му продължи повече от минута — то риташе с крака и пляскаше с крила, описвайки кървав кръг, докато накрая избълва червена пяна и замря.

Останалите птици спряха още с падането на другарката си и сега гледаха и нея, и човека от разстояние, а в свирепите им очи се четеше разум. Погледите им се местеха от мъртвата птица върху пушката, после върху лицето на човека.

Той отново вдигна пушката и видя мигновената им реакция птиците се отдръпнаха непохватно и се стълпиха близо една до друга. Беше ясно, че разбират.

Бяха красиви и силни същества с широки гърбове, които приличаха на живи лодки. Отец Гомес си помисли, че щом знаят какво е смърт и могат да направят връзка между смъртта и него, това е основа за едно бъдещо разбирателство. Научеха ли се веднъж наистина да се боят от него, щяха да правят онова, което той им кажеше.