Серия
Тъмните му материи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Amber Spyglass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 36 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Редактор: Олга Герова

ИК „Бард“, София, 2004


7.
Мери сама

Последни като в танц изникнаха дървета величави и клони кичести простряха, отрупани с изобилен плод.

Джон Милтън

Горе-долу по същото време изкусителката, която отец Гомес се канеше да последва, беше подложена на изкушение.

— Благодаря, недейте! Нямам нужда от нищо повече, честна дума! Недейте, много ви благодаря! — повтаряше за кой ли път доктор Мери Малоун на възрастната двойка в маслиновата горичка, която се опитваше да я натовари с повече храна, отколкото беше в състояние да носи.

Двамата живееха тук в усамотение, без деца, и трепереха пред Привиденията, които се мяркаха сред сребристо-сивите дървета. Ала когато Мери Малоун се зададе по пътя с раницата на гърба, Привиденията се изплашиха и се разбягаха. Двамата възрастни хора я поканиха в обвитата си с лози къщичка, нагостиха я с вино, сирене, хляб и маслини и сега не искаха да я пуснат.

— Трябва да вървя — убеждаваше ги Мери. — Благодаря ви, толкова сте мили… Не мога да нося повече… Добре, още малко сирене… Благодаря.

Очевидно те виждаха в нея един вид талисман срещу Привиденията. На нея й се искаше да е така. През тази седмица в света на Читагазе беше видяла достатъчно опустошения, достатъчно изсмукани от Привиденията възрастни и ровещи из боклуците деца, за да изпитва ужас пред тези безплътни вампири. Знаеше обаче, че те изчезват в мига, в който ги доближи. Все пак не можеше да остане с всички, които имаха нужда от нея, трябваше да продължи пътя си.

Мери намери място и за последната бучка козе сирене, увито в лозов лист, усмихна се и още веднъж се поклони, после се наведе за сетен път да пие от потока, бълбукащ между сивите скали. Изправи се, лекичко плесна с ръце, както беше направила възрастната двойка, и решително се обърна да си върви.

Всъщност изглеждаше по-решителна, отколкото беше. Последният й досег с тези странни творения, които тя наричаше сенчести частици, а Лира — Прах, беше от екрана на компютъра, унищожен по техен съвет. Сега не знаеше какво да прави. Бяха и казали да мине през пролуката в своя Оксфорд, Оксфорд на Уил, и тя го беше направила, за да се озове в този неправдоподобно чужд свят, зашеметена и разтреперана от смайване. Знаеше, че единствената й задача е да открие момчето и момичето и после да изиграе ролята на змията, каквото и да значеше това.

Мери продължи да върви, като се оглеждаше и ослушваше внимателно, но не откриваше нищо необичайно. Докато се отдалечаваше от маслиновата горичка, тя реши, че ще трябва да потърси знак, който да я упъти.

Когато се отдалечи достатъчно, за да е сигурна, че никой няма да я смущава, тя седна под един бор и отвори раницата. На дъното, увита в копринен шал, лежеше книга, с която не се беше разделяла от двайсет години. Коментари върху китайския метод за гадаене И-Дзин.

Беше я взела по две причини. Първата беше сантиментална — беше й подарък от дядо й и като ученичка често я използваше. А втората… Когато Лира за пръв път влезе в лабораторията, първият й въпрос беше: „Какво е това?“ Момичето питаше за плаката на вратата, на който бяха изобразени символите на И-Дзин. Малко по-късно, по време на забележителната си демонстрация, Лира беше научила (или поне така твърдеше), че Прахът има много други начини да разговаря с хората и един от тях е този китайски метод.

Ето защо, докато набързо си приготвяше багажа, за да напусне собствения си свят, Мери взе със себе си „Книга на промените“, както се наричаше ръководството, и дървените пръчици, които използваше при тълкуването. Сега беше времето да влязат в употреба.

Тя постла шала на земята и започна да разделя и да брои пръчиците, пак да ги разделя и пак да брои, после да оставя някои настрана — нещо, което беше правила до умопомрачение като любопитно хлапе, но оттогава почти не й се беше случвало. Беше позабравила точните правила, но скоро почувства как ритуалът постепенно се избистря, а заедно с него и онова спокойно съсредоточаване, което беше неразделна и твърде важна част от разговора със Сенките.

След известно време тя стигна до числата, а оттам и до съответната хексаграма — група от шест прекъснати и непрекъснати линии и погледна тълкуването. Това беше най-трудната част, защото книгата си служеше с твърде енигматичен език.

Ето какво прочете:

Да се насочиш към върха

за храна и подкрепа

носи късмет.

Да се оглеждаш зорко

като тигър с неутолим апетит.

Това й прозвуча окуражаващо. Продължи да чете, следвайки заплетения лабиринт, по който тълкуването я водеше, докато стигна до: Планината значи спокойствие. Значи уединена пътека. Значи малки камъни, врати и пролуки.

Тук трябваше да гадае. Думата пролуки й напомни за тайнствения прозорец във въздуха, през който беше влязла в този свят. А първите думи изглежда означаваха, че трябва да върви нагоре.

Едновременно озадачена и окуражена, Мери прибра книгата и пръчиците и пое нагоре по пътеката.

Четири часа по-късно беше плувнала в пот и уморена до смърт. Слънцето се спускаше над хоризонта. Неравната пътека, по която се движеше, съвсем беше изчезнала и изкачването по нападалите камъни ставаше все по-трудно. От лявата й страна се спускаше стръмен склон, в чието подножие имаше маслинови и лимонови горички, занемарени лозя и изоставени вятърни мелници, размити в приглушената светлина на угасващия ден. Отдясно се издигаше насип от дребни камъни и чакъл, на чийто връх се възправяше скала от ронещ се варовик.

Мери уморено намести раницата и стъпи на следващия плосък камък, но спря още преди да се е отпуснала с цялата си тежест върху него. Светлината очертаваше нещо любопитно и тя сложи ръка над очите си, за да не й пречи ослепителната белота на насипа.

Да, ето го отново! Приличаше на стъкло, увиснало без каквато и да било опора във въздуха, но без отраженията, които задържат погледа. Просто правоъгълник, който беше различен. Тя си спомни какво се казваше в И-Дзин: Уединена пътека, малки камъни, врати и пролуки.

Пред нея се очертаваше прозорец, същият като онзи на Съндърланд авеню. Видя го единствено благодарение на светлината — ако слънцето беше малко по-високо, едва ли щеше да забележи нещо.

Приближи се до малкото пространство, тласкана от жадно любопитство, защото не беше успяла да разгледа първия прозорец както трябва. Тогава трябваше да се махне по възможно най-бързия начин. Но този път огледа всичко най-подробно, опипа ръбовете, повъртя се наоколо, за да установи, че от другата страна прозорецът е невидим. Силно впечатление й направи огромната разлика между тук и там и от самия факт, че подобно нещо е възможно, дъхът й секна.

Пазителят, който го беше отворил някъде по време на американската революция, не си беше дал труда да го затвори, но поне беше избрал място, което твърде много приличаше на тукашното. И оттатък имаше скали. Но от другата страна те бяха различни — не варовик, а гранит. Когато Мери прекрачи отвъд, за своя изненада се озова не в подножието на канарата, а кажи-речи на самия връх на нисък сипей, под който се простираше обширна равнина.

Тук също беше вечер. Тя се отпусна на земята, за да даде отдих на уморените си крака и в същото време да се наслади необезпокоявана на чудото.

Златиста светлина и безкрайна прерия или савана, каквато никога не беше виждала в собствения си свят. Беше покрита с ниска трева, обагрена във всички нюанси на кафявото и зеленото, леко вълниста в светлината на отиващия си ден, но същевременно прорязана по необичаен начин от светлосиви каменни реки.

Освен това тук-там се надигаха китки от най-високите дървета, които Мери беше виждала някога. На една научна конференция в Калифорния беше отишли да види огромните червени секвои и остана изумена. Ала тези дървета тук каквито и да бяха, й се струваха двойно по-високи. Листата им бяха гъсти и тъмнозелени, а огромните им дънери — златисто-червени в пурпурната светлина на залеза.

И накрая, из прерията пасяха стада животни, които не се различаваха добре от такова разстояние, но в движенията им имаше нещо странно, непривично за окото.

Мери беше уморена до смърт, гладна и жадна след дългия преход. Някъде наблизо обаче се чуваше приятният ромон на поточе и само след минута тя го откри. Тънка струйка чиста вода, която се процеждаше през мъха и камъните и се стичаше надолу по склона. Мери пи дълго и с наслада, после напълни бутилките и се настани край изворчето. Щеше да пренощува тук, защото вече се смрачаваше.

Облегната на скалата, увита в спалния чувал, тя вечеря хляб и козе сирене, после се отпусна на земята и тутакси заспа непробудно.

Събуди се от лъчите на утринното слънце, което грееше право в лицето й. Въздухът беше прохладен, а по косата й и спалния чувал бяха полепнали ситни капчици роса. Тя полежа няколко минути, вдъхвайки утринната свежест. Имаше усещането, че е първият човек, съществувал на света.

Седна, прозина се, протегна се, потрепери и се изми на студения извор, после изяде няколко сушени смокини и реши да се поогледа наоколо.

Оттатък малката височинка, на която се беше озовала, се простираше безкрайната прерия. Сега дългите сенки на дърветата сочеха към нея и тя различи прелитащите над кичестите корони птичи ята — толкова дребни, че приличаха на прашинки.

Тревата стигаше до коленете й, а помежду нея растяха ниски храстчета, наподобяващи хвойна, но не по-високи от глезените й. Имаше и подобни на макове, лютичета и синчец цветя, които изпъстряха равнината с разноцветни петна. Огромна пчела, дълга колкото палеца й, кацна върху едно синьо цветче, което се преви под тежестта й. Но когато насекомото литна, Мери с изумление забеляза, че е сбъркала, защото само след миг то се насочи към ръката й и кацна на пръста й, опитвайки кожата й с дълго и тънко като игла хоботче. След като не откри нектар, то отново излетя и повече не се върна, но това й беше достатъчно, за да забележи, че не е никакво насекомо, а миниатюрно колибри, чиито бронзови крила пърхаха толкова бързо, та погледът й не можеше да ги различи.

Как биха й завидели биолозите в собствения й свят, ако можеха да видят онова, което виждаше тя!

Мери продължи нататък и скоро се приближи до едно от пасящите стада, които беше видяла предния ден. Тогава движенията на животните й се сториха странни, без сама да знае защо. По размер и цвят те приличаха на антилопи или сърни, но видът на краката им я накара да спре и да разтърка очи. Крайниците бяха разположени под формата на ромб — два в средата, един отпред и един под опашката, и животните се придвижваха със странни подскачащи движения. Мери с удоволствие би разгледала скелета, за да си изясни как работи целият този механизъм.

Животните от своя страна я посрещнаха с кротки, лишени от любопитство и тревога погледи. Тя изпита желание да се приближи и да ги огледа отблизо, но ставаше горещо и сенките на огромните дървета й се сториха далеч по-примамливи, пък и разполагаше с достатъчно време да го стори по-късно.

Не след дълго тя излезе от тревата и стъпи върху една от каменните реки, които беше видяла от хълма. Още едно чудо, което я изуми.

Може би бяха застинали потоци лава. Долният слой беше тъмен, почти черен, затова пък повърхността беше бледа, сякаш излъскана или остъргана. Приличаше на добре поддържано шосе от света на Мери и със сигурност по-удобно за ходене от тревата.

Тя тръгна по камъка, който правеше широк завой по посока на дърветата. Колкото повече приближаваше, толкова по-голямо ставаше изумлението й при вида на огромните дънери, които бяха широки колкото къщата й и високи… Тук дори не можеше да намери сравнение.

Мери се приближи до първия ствол по пътя си и опря длани в напуканата златисто-червена кора. Земята беше покрита с дебел килим от окапали листа, дълги колкото стъпалата и, меки и уханни. Тутакси я обкръжи облак дребни мушици, малко ято миниатюрни колибри, жълта пеперуда колкото дланта й и множество пълзящи твари. Въздухът беше изпълнен с жужене, бръмчене и шумолене.

Тя тръгна по опадалата шума с усещането, че се намира в катедрала — същото спокойствие, същите високи сводове, същото благоговение в душата.

Преходът й беше отнел повече време, отколкото очакваше. Наближаваше пладне — това личеше по почти отвесните снопове лъчи, които си пробиваха път през зеления свод. Мери сънливо се запита защо ли тревопасните не се крият под сянката в това горещо време на деня.

Отговорът дойде скоро.

Изнурена от жегата и неспособна да направи и крачка повече, тя полегна между корените на едно от гигантските дървета, положи глава върху раницата и тутакси задряма.

Беше спала двайсетина минути, когато внезапно близо до нея се чу силен трясък, от който земята сякаш се разтърси.

Последва втори. Мери седна и разтърка очи. Насреща й се търкаляше нещо валчесто, около метър широко, което спря на крачка от нея.

След него падна още едно, този път малко по-далеч. Тя го видя как се стовари отгоре, удари се с трясък в огромното коренище и се търколи в шумата.

Мисълта, че нещо подобно може да се сгромоляса отгоре й, я накара бързо да грабне раницата и да побегне по-далеч от гората. Какво беше това? Шушулки със семена?

Мери се престраши да навлезе отново под дърветата, за да разгледа най-близката. Бързо я претърколи и я изкара на тревата.

Шушулката беше идеално кръгла и плоска като колело, около една педя дебело. В средата, където се прикрепяше към дървото, имаше вдлъбнатина. Не беше тежка, затова пък се оказа невероятно твърда и покрита с гъсти власинки, така че ръката й се плъзгаше в едната посока, но на обратно срещаше съпротива. Мери опита да пробие черупката с ножа си, но напразно. Не остана дори драскотина.

Стори й се, че пръстите й са по-гладки. Помириса ги и усети едва доловим аромат, примесен с миризмата на прах. Погледна отново шушулката. В центъра нещо блестеше. Докосна го и усети, че е хлъзгаво под пръстите й. Изглежда шушулката отделяше някакъв вид масло.

Мери остави странната си находка на земята и се замисли за еволюцията на този свят.

Ако теорията й за вселените беше вярна и съществуваха множество светове, тогава някои от тях се бяха откъснали от нейния по-рано от другите. Очевидно в този свят еволюцията благоприятстваше огромните дървета и едрите животни с ромбоиден скелет.

Сега започваше да разбира колко е ограничен хоризонтът й на учен. Ботаника, геология, биология — тук нищо не беше същото и тя беше невежа като младенец.

Някъде отдалеч се разнесе нисък тътен, чиято посока не можа да определи до мига, в който видя по една от пътеките да се движи облак прах. До него имаше около миля, но пък и облакът се движеше бързо. Внезапно я хвана страх.

Втурна се обратно в гората. Откри тясна пролука между два корена и се шмугна там, като от време на време надничаше, за да види докъде е стигнал прашният облак.

От онова, което видя, й се зави свят. Отначало като че приближаваха няколко мотоциклета. После й се стори, че е стадо животни, но това беше невъзможно. Нито едно животно не можеше да има колела. Накрая ги видя.

Бяха около дузина или малко повече. На ръст бяха горе-долу колкото тревопасните, но по-тънки и сиви на цвят, на главите с рога и къси хоботи, наподобяващи слонските. Имаха същите ромбоидни скелети, но кой знае как бяха развили колела на предните и задните крайници.

Но в природата колела не съществуват, настойчиво напомняше умът й. Не беше възможно. За това беше нужна ос с лагери, напълно отделена от въртящата се част. Това не можеше да бъде, нямаше начин…

Те спряха на петдесетина метра от нея и прахът се слегна. В този миг тя направи връзката и се изсмя на глас, почти давейки се от възторг.

Колелата бяха от същите тези шушулки. Идеално кръгли, изумително твърди и леки — най-съвършените колела, които можеха да се измислят. Съществата промушваха нокътя на предния и задния си крайник през центъра, а другите два крака използваха, за да се оттласкват. Докато се възхищаваше на изобретателността им, тя се почувства и малко притеснена, защото рогата им изглеждаха много остри, а любопитството и интелигентността в погледа можеха да се различат дори от разстояние.

Съществата я търсеха.

Едно от тях забеляза шушулката, която Мери беше измъкнала от гората, и се насочи нататък. Когато стигна до нея, вдигна колелото с хобота си и го търколи към останалите.

Всички се събраха около шушулката и започнаха лекичко да я опипват с гъвкавите си хоботи. Стори й се, че в чуруликането, гукането и писукането им долавя неодобрение. Някой си беше пъхал носа не където трябва и беше повредил шушулката.

Тогава внезапно й мина през ума: „Дошла съм тук с цел, макар още да не знам каква е. По-смело! Трябва да поема инициативата.“

Тя се изправи и подвикна самоуверено:

— Насам! Тук съм. Аз гледах вашата шушулка. Извинявайте. Не ми причинявайте зло.

Главите им тутакси се извърнаха към нея. Хоботите им бяха вдигнати, очите им блестяха. Ушите им също бяха щръкнали.

Тя излезе от укритието си между корените и се изправи срещу тях. Протегна ръце, макар да си даваше сметка, че този жест може да изглежда безсмислен на същества без ръце. Ала това беше всичко, което можеше да направи. Взе раницата си, тръгна през тревата и стъпи на пътя.

Когато ги приближи достатъчно, вече можеше да ги разгледа далеч по-добре, но онова, което привлече вниманието й, беше живият разум и енергията в погледа им. Тези същества се различаваха толкова от тревопасните, колкото човекът се различаваше от кравата.

Мери посочи към гърдите си и каза:

— Мери.

Най-близкото създание протегна хобот. Тя пристъпи към него и то докосна гърдите й там, където беше посочила. От гърлото му излезе глас:

— Мери.

— Какви сте вие? — попита тя.

— Кафистевие? — отзова се съществото. Не й оставаше друго, освен да отговори.

— Аз съм човек.

— Асъмсовек — повтори създанието и тогава се случи нещо изумително: те се засмяха.

Кожата около очите им се нагъна, хоботите им се разшаваха, те отметнаха глави — и от гърлата им излезе звук, който не можеше да се сбърка с нищо. Мери не се сдържа и също се разсмя.

Към нея се приближи друго създание и докосна с хобот ръката й. Мери му протегна и другата си ръка и усети меко, топло, изучаващо докосване.

— Аха — досети се тя, — подушваш маслото от шушулката.

— Шушулката — повтори съществото.

— Щом можете да произнасяте звуците на моя език, един ден може би ще успеем да си поговорим. Бог знае как. Мери — каза отново и пак посочи към гърдите си.

Нищо. Те стояха и я гледаха.

— Мери — за трети път изрече тя.

Най-близкото създание също докосна гърдите си с хобот и заговори. Три ли бяха сричките или две? То отново проговори и този път Мери се опита да възпроизведе чутото.

— Мулефа — колебливо произнесе.

— Мулефа — заповтаряха останалите с нейния глас и се засмяха. Стори й се, че се смеят на съществото, което бе проговорило най-напред. — Мулефа! — Това изглежда им звучеше като много весела шега.

— Какво пък, щом се смеете, сигурно няма да тръгнете да ме ядете — каза Мери и от този миг нататък напрежението изчезна като че никога не бе съществувало.

Съществата също се отпуснаха. Те имаха работа да вършат, не бяха тръгнали да се шляят току-така. Мери забеляза на гърба на едно от тях нещо като седло или самар и други две вдигнаха шушулката и с ловки движения на хоботите я привързаха към седлото. Когато не се движеха, те пазеха равновесие с помощта на страничните си крака, а тръгнеха ли, вкарваха в действие и предните, и задните си крайници. Движенията им бяха мощни и грациозни.

Едно от тях се приближи до ръба на пътеката, вдигна хобот и нададе гръмък рев. Тревопасните вдигнаха глави и заприпкаха към тях. На края на пътеката застанаха и зачакаха търпеливо, докато създанията на колела ги обхождаха, оглеждаха и брояха.

Мери видя как едно от съществата се наведе и издои с хобот тревопасното, после се приближи към нея и поднесе хобота към устата й.

Отначало тя понечи да се отдръпне, но видя очакването в погледа на съществото и разтвори устни. То впръска малко от леко сладкото мляко в устата й и зачака да преглътне, после го повтори още веднъж и още веднъж. Жестът беше толкова мил и деликатен, че Мери импулсивно обви с ръце главата на създанието и го целуна. Усети миризмата на нагрята от слънцето прашна козина и твърдите кости в могъщия мускулест хобот.

Не след дълго водачът отново протръби и тревопасните се отдалечиха. Мулефите се приготвиха за тръгване. Мери беше доволна, че я посрещнаха така добре, но я жегна, че сега си отиват. Миг по-късно тъгата отстъпи място на изненада.

Едно от създанията коленичи на пътя и й направи знак с хобота си. Останалите също закимаха и започнаха да правят подканящи жестове. Нямаше никакво съмнение — те й предлагаха да я вземат със себе си.

Друго създание пое раницата й и с хобота си я прикрепи към седлото на трето. Мери тромаво се покатери на гърба на коленичилото същество, като се чудеше къде да постави краката си — дали отпред или отзад, и за какво да се хване.

Но съществото вече се изправяше и не й даде време да мисли. Групата пое по пътя, а Мери яздеше сред странните създания.

 

 

…защото е Уил.