Серия
Тъмните му материи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Amber Spyglass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 36 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Редактор: Олга Герова

ИК „Бард“, София, 2004


2.
Балтамос и Барух

И дух премина над мене, космите ми настръхнаха.

Книга на Йов, 4:15

— Тихо — каза Уил. — Мълчете и не ме разсейвайте.

Беше малко след пленяването на Лира. Тъкмо беше слязъл от планината, след като вещицата уби баща му. Момчето извади малкия тенекиен фенер, който беше открил сред вещите на баща си, и го запали с помощта на намерения пак там сух кибрит, после приклекна под скалата и отвори раницата на Лира.

Бръкна вътре със здравата си ръка и напипа тежкия, увит в кадифе алетиометър. Уредът проблесна в светлината на фенера. Уил го поднесе към двете застанали до него фигури, които наричаха себе си ангели.

— Можете ли да гадаете по него? — попита.

— Не — обади се глас от тъмнината. — Ела с нас. Трябва да дойдеш. Да вървим при лорд Азриел.

— Кой ви накара да следвате баща ми? Казахте, че той не е знаел за вас. Само че не е така! Предупреди ме да ви очаквам. Баща ми знаеше повече, отколкото си мислите. Кой ви праща?

— Никой не ни е пратил. Тук сме по своя воля — отвърна гласът. — Искаме да служим на лорд Азриел. А онзи мъртъв човек, той какво искаше да направиш с ножа?

Уил се поколеба.

— Каза, че трябва да го занеса на лорд Азриел — призна след кратко мълчание.

— Тогава ела с нас.

— Не. Чак когато намеря Лира.

Уви алетиометъра в кадифето и го пъхна в раницата си. След като скри уреда на сигурно място, Уил се загърна в плаща на баща си, за да се запази от тежките дъждовни капки, и се загледа в двете сенки.

— Истината ли казвате? — попита.

— Да.

— Кажете ми тогава, по-силни ли сте от хората, или по-слаби?

— По-слаби. Вие имате истинска плът, а ние не. Въпреки това трябва да дойдеш с нас.

— Не. Щом съм по-силен, значи трябва да ми се покорявате. Освен това ножът е у мен. Затова ви заповядвам: помогнете ми да открия Лира. Не ме интересува колко време ще отнеме това, но първо ще я намеря и едва тогава ще отида при лорд Азриел.

Двете фигури останаха безмълвни няколко секунди, после отлетяха настрани и тихо заговориха помежду си. Уил не чуваше нито дума от разговора им.

Най-сетне те се върнаха и единият рече:

— Добре. Правиш грешка, но не ни оставяш никакъв избор. Ще ти помогнем да намериш детето.

Уил се вгледа внимателно в лицата им, но не успя да различи чертите им добре, само дъждът нахлу в очите му.

— Приближете се да ви видя — нареди момчето.

Те пристъпиха напред, но от това като че станаха още по-неразличими.

— На дневна светлина по-ясно ли се виждате?

— Още по-зле. Не сме от най-високопоставените ангели.

— Е, щом аз не ви виждам, значи и за другите ще сте невидими. Можете да се скриете. Вървете и се опитайте да намерите Лира. Едва ли е далеч. Има една жена — тя сигурно е с нея. Жената я е отвлякла. Вървете и я потърсете, а после се върнете да ми кажете какво сте открили.

Ангелите се издигнаха във въздуха и изчезнаха. Уил почувства как го наляга смъртна умора. След борбата с баща му цялата му сила беше изцедена и сега усещаше, че не е в състояние да помръдне. Искаше единствено да затвори клепачи, натежали и подпухнали от плач.

Зави се през глава с плаща, притисна раницата до гърдите си и само след миг потъна в дълбок сън.

 

 

— Няма я — изрече нечий глас.

Уил го чу от дълбините на съня и се помъчи да се събуди. След известно време — може би минута, защото сънят му беше тежък като припадък — все пак успя да отвори очи и примижа срещу яркото утринно слънце.

— Къде сте? — попита момчето.

— До теб — отвърна ангелът. — Насам.

Слънцето току-що беше изгряло и покритите с мъх и лишеи скали искряха ярки и свежи на утринната светлина, но никъде не се виждаше силует.

— Казах ти, че на дневна светлина ще ни видиш още по-трудно продължи гласът. — Най-добре се виждаме по здрач и на разсъмване, в тъмното също, но не и през деня. Двамата с приятеля ми претърсихме планината, но не открихме нито жената, нито момичето. Недалеч оттук обаче видяхме едно синьо езеро, сигурно там са спрели да лагеруват. В лагера намерихме един мъртъв мъж и вещица, изядена от Привидение.

— Мъртъв мъж? Как изглеждаше?

— Над шейсетте. Пълен, с гладка кожа. Посребрена коса. Облечен в скъпи дрехи, а около него се носеше миризма на някакъв тежък парфюм.

— Това е сър Чарлз — каза Уил. — Няма кой друг да е. Сигурно госпожа Колтър го е убила. Е, поне нещо хубаво да стори най-сетне.

— Оставила е следи. Приятелят ми тръгна по тях и ще се върне веднага щом я открие. Аз ще остана с теб.

Уил се изправи и се огледа. Бурята беше освежила въздуха и сега утрото грееше ясно и чисто. В прелестната сутрин сцената около него още по-потискаща — наблизо лежаха телата на няколко от вещиците, придружавали ги с Лира до мястото на срещата с баща му. Гарван с яка човка вече кълвеше лицето на една от тях, а в небето кръжеше още по-едра птица, сякаш си избираше труп, с който ще пирува най-богато.

Уил огледа телата едно по едно, но никое не беше на Серафина Пекала, кралицата на клана и добра приятелка на Лира. После си спомни. Тя май че беше отлетяла спешно по някакви свои дела малко преди мръкване.

Значи вероятно бе още жива. Тази мисъл го поободри и момчето се загледа в хоризонта с надеждата да я зърне, но накъдето и да погледнеше, виждаше само синьо небе и остри назъбени скали.

— Къде си? — потърси той ангела.

— До теб — отвърна гласът, — както винаги.

Уил погледна наляво, откъдето идеше звукът, но не видя нищо.

— Значи никой не може да те види. А чуват ли те другите?

— Не и ако говоря шепнешком — заядливо отвърна ангелът.

— Как се казваш? Имате ли имена?

— Имаме. Аз съм Балтамос, а приятелят ми е Барух.

Уил се замисли. Когато избереш един сред многото други пътища, всички останали угасват като свещ, сякаш никога не са съществували. В този миг Уил имаше избор. Но нямаше начин да запази всички възможности, без да се осъди на бездействие. Налагаше се избере един от пътищата.

— Ще слезем — реши той. — Ще идем до онова езеро. Може там да намерим нещо, което да ми свърши работа. Пък и ожаднях. Ще тръгна, а ако объркам пътя, ти ще ми подскажеш.

След няколко минути спускане по каменистия склон без следа от пътека Уил внезапно осъзна, че ръката вече не го боли. Всъщност не се беше сещал за нея, откакто се събуди.

Спря и се загледа в грубото платно, което баща му беше омотал около раната му. Беше зацапано от мехлема, но не се виждаха следи от кръв. След непрекъснатото кървене в продължение на няколко дни това така го изуми, че сърцето му подскочи от радост.

Раздвижи пръсти. Да, раната все още го болеше, но болката вече не беше същата. Нямаше усещането, че животът изтича от вените му. Явно раната беше започнала да зараства. Баща му го беше излекувал. Магията на вещиците не беше успяла, но баща му го беше изцелил.

Уил отново тръгна надолу по склона в по-бодро настроение.

Трябваха му три часа и помощта на ангела, докато стигне до синьото езерце. Устата му беше пресъхнала от жажда, а плащът беше натежал и спарен под палещото слънце. Момчето го свали, но не се почувства по-добре — имаше усещането, че кожата на врата и по голите му ръце ще се свлече от жегата. Пусна плаща и раницата на земята, изтича до езерото и се хвърли по очи на брега, поглъщайки жадно ледената вода. Беше толкова студена, че зъбите и скулите му изтръпнаха.

След като утоли жаждата си, седна и се огледа. Предния ден не беше в състояние да обръща внимание на каквото и да било, но сега му направи впечатление яркосиният цвят на водата и шумоленето на насекомите наоколо.

— Балтамос?

— Тук съм.

— Къде е мъртвецът?

— Зад високата канара от дясната ти страна.

— Има ли наоколо Привидения?

— Не.

Уил вдигна раницата и плаща и се отправи по брега на езерото към скалата, която му беше посочил ангелът.

Зад нея беше разположен малък лагер от пет-шест палатки и няколко угаснали огнища. Момчето се приближи предпазливо — можеше някой да е останал жив и сега да се крие.

Ала в лагера цареше мъртва тишина, чуваше се само жуженето на насекомите. Откъм палатките не долиташе ни звук, а повърхността на езерото беше спокойна и гладка, само там, където беше пил вода, все още се разбягваха кръгове. В краката му шавна нещо зелено и той едва не подскочи от уплаха, но се оказа, че е само малко гущерче.

Палатките бяха направени от камуфлажен брезент и с пъстротата си още повече изпъкваха на фона на червените скали. Уил надникна в най-близката. Беше празна. Следващата също, но в третата откри нещо ценно — котле и кутия кибрит. Имаше и ивица от нещо тъмно, дълго колкото ръката му, което той отначало взе за парче кожа, но навън на светло установи, че е сушено месо.

Какво пък, нали имаше нож. Отряза си тънко късче. Беше жилаво и недостатъчно солено, но миришеше хубаво. Уил пъхна котлето, месото и кибрита в раницата и претърси останалите палатки, но не откри нищо интересно.

Най-голямата остави за накрая.

— Там ли е мъртвецът? — попита той въздуха.

— Да — отвърна Балтамос. — Бил е отровен.

Уил се приближи предпазливо към входа, който гледаше към езерото. До преобърнатия платнен стол беше проснато тялото на човека, когото познаваше като сър Чарлз, а в света на Лира бе известен като лорд Бореал. Той бе откраднал алетиометъра и тъкмо тази му постъпка отведе Уил до ножа. Сър Чарлз беше плъзгав, безскрупулен и могъщ, но сега лежеше мъртъв. Лицето му беше разкривено в грозна гримаса и момчето нямаше желание да го поглежда втори път, затова пък палатката беше пълна с полезни вещи. Уил прескочи тялото и се зае да ги оглежда.

Баща му, който беше войник и пътешественик, щеше да знае точно какво да избере. Уил трябваше да гадае. Взе малка лупа в стоманена кутия, за да я използва за палене на огън и по този начин да пести кибрита, намотано въже, тенекиена манерка за вода, далеч по-лека от козия мях, и алуминиево канче. Нататък се спря на малък бинокъл, стълбче златни монети колкото мъжки палец, увити в хартия, аптечка за първа помощ, таблетки за пречистване на водата, пакетче кафе, три пакетчета пресовани сушени плодове, пликче овесени бисквити, половин дузина ментови кейкчета, пакетче риболовни кукички с корда и накрая бележник, няколко молива и малко електрическо фенерче.

Той нареди всичко това в раницата, отряза си още едно парченце от месото, напълни на езерото първо стомаха си, а после и котлето и попита Балтамос:

— Как мислиш, ще ми трябва ли още нещо?

— Ако си разумен, и така ще се справиш — отвърна ангелът. Трябва ти малко тренировка, докато се научиш да разпознаваш мъдростта, да я уважаваш и да й се подчиняваш.

— Вие мъдри ли сте?

— Далеч повече от теб.

— Може, не знам. Ти човек ли си? Говориш като човек.

— Аз не, Барух беше човек. Сега е ангел.

— Значи…

Уил спря да подрежда раницата и вдигна поглед, опитвайки се да го види. Но нямаше нищо за гледане.

— Значи е бил човек, а после… Хората се превръщат в ангели, когато умрат, така ли?

— Невинаги. В повечето случаи не е така… Всъщност случва се доста рядко.

— А той кога е живял?

— Преди четири хиляди години. А аз съм много по-стар.

— В моя свят ли е живял? Или в света на Лира? Може би е оттук?

— От твоя свят е. Но световете са безчет, ти вече го знаеш.

— Как се превръщат хората в ангели?

— Каква е целта на тези метафизични разсъждения?

— Просто искам да знам.

— По-добре се заеми със задачата си. Вече обра всички вещи на мъртвеца и имаш всички играчки, които са ти нужни да оцелееш. Какво ще кажеш сега да тръгваме?

— Трябва да разбера накъде да тръгна.

— Накъдето и да се упътим, Барух ще ни намери.

— Значи ще ни намери и ако останем тук. Имам да свърша още малко работа.

Седна с гръб към сър Чарлз, за да не го гледа, и изяде по-голямата част от ментовите кейкчета. Почувства се удивително оснежен и укрепнал от храната. Извади алетиометъра и се вгледа в него. Тридесет и шестте картинки върху слоновата кост бяха съвсем отчетливи — нямаше съмнение, че изобразяват бебе, кукла, хляб и така нататък. Не му беше ясно само какво означават.

— Как ли го разчита Лира? — попита на глас.

— Най-вероятно си измисля. Хората, които използват този уред, го изучават години наред, но дори и тогава могат да го тълкуват само с помощта на много книги и справочници.

— Не си измисля. Наистина го тълкува. Каза ми някои неща, които няма откъде да знае.

— Тогава и за мен е необяснимо — отвърна ангелът.

Докато се вглеждаше в алетиометъра, Уил си спомни какво му беше казала Лира — нещо за състоянието на ума, до което трябва да достигне, за да го накара да проработи. Това му беше помогнало да усети ножа.

Изпълнен с любопитство, той извади кинжала и изряза малък прозорец във въздуха пред себе си. Видя само синьо небе, но далеч долу се ширеха поля, изпъстрени с дървета. Неговият свят, в това нямаше никакво съмнение.

Значи планините в този свят не бяха същите като в неговия. Той затвори прозореца, като за пръв път си послужи с лявата ръка. Заля го вълна на радост, че може отново да я използва.

Внезапно го осени една мисъл, която го блъсна като електрошок.

Щом световете бяха безчет, защо ножът отваряше прозорци само между този свят и неговия?

Не бе възможно свойствата му да се изчерпват единствено с връзката между два свята.

Отново вдигна ножа, насочи мислите си към острието, както му беше казал Джакомо Парадизи, и ги съсредоточи на самия му връх, сред атомите, докато усети всяка миниатюрна грапавинка и потрепване на въздуха.

Ала вместо да реже още в мига, в който налучка първата малка пролука, както правеше досега, Уил остави ножа да потърси втора, после трета. Това беше като да опипва шев, без да повреди някой от бодовете.

— Какво правиш? — долетя глас от въздуха и го върна към действителността.

— Изследване. Мълчи и не ми се пречкай. Ако се приближиш, мога да те срежа. Нали не те виждам!

Балтамос недоволно изсумтя. Уил отново вдигна ножа и започна да опипва малките пролуки и неравности във въздуха. Бяха далеч повече, отколкото си мислеше. И докато ги докосваше, без да прави прорези, усети, че всички те са различни — някои бяха ясни и добре очертани, други — по-размити, трети бяха хлъзгави, а четвърти крехки и едва различими…

Ала сред тях имаше такива, които намираше по-лесно от другите и макар да знаеше отговора, все пак направи разрез, за да е сигурен. Да, отново неговият свят.

Уил затвори прозореца и потърси по-различна пролука. Намери една, която беше еластична и се поддаваше по-трудно. Пъхна острието и направи разрез.

Да! Светът, който се откри от прозореца, не беше неговият. Тук земята беше по-близо и не се виждаха поля и зеленина, а пустиня с вълнисти дюни.

Той затвори прозореца и отвори нов. Опушено оловно небе беше надвиснало над голям промишлен град, а към някаква фабрика безрадостно пъплеше колона от оковани работници.

Уил затвори и този прозорец и се замисли. Леко му се виеше свят и му се гадеше. За пръв път осъзна цялата сила на своя кинжал и много внимателно го остави на скалата пред себе си.

— Цял ден ли ще стоиш тук? — обади се Балтамос.

— Мисля. Можеш да преминаваш с лекота от един свят в друг само ако земята е на същото място. Може би има светове, където мястото съвпада, и точно там се правят прозорците… Но трябва да знаеш как точно се усеща собственият ти свят с острието на ножа, иначе може никога да не се върнеш. И ще се луташ до края на живота си.

— Прав си. Но…

— Трябва да знаеш и в кои светове земята е на същото място, иначе е безсмислено да отваряш прозорец — изрече Уил по-скоро на себе си, отколкото на ангела. — Оказва се, че не е чак толкова лесно, колкото си мислех. Може би в Оксфорд и Читагазе просто сме имали късмет. Но аз мисля…

Той отново взе ножа. Освен ясното и определено усещане, когато докосваше някоя точка от собствения си свят, имаше и още нещо, с което се срещаше също толкова често — някаква съпротива, сякаш блъскаше тежък дървен барабан, но много по-слаба, като едва доловимо трептене в празния въздух.

Ето го! Той премести ножа и заопипва отново. Ето го пак!

Замахна с кинжала и установи, че догадката му е правилна. Трептенето показваше, че там, където беше отворил прозореца, земята е на същото място, както при него. От другата страна се виждаше ливада с висока трева под забулено с облаци небе, а в ливадата пасяха кротки добичета. Уил никога не беше виждал такива животни. Бяха едри колкото бизон, с широки рога, рошава синя козина и твърда четина по протежение на гръбнака.

Момчето прекрачи отвъд. Най-близкото животно вдигна глава и го погледна без капка любопитство, после отново се върна към пашата. Без да затваря прозореца, Уил потърси с острието познатите пролуки.

Да, и оттук можеше да отвори прозорец към своя собствен свят, пък и отчетливо усещаше резонанса, който означаваше, че лесно може да намери света на Читагазе, който току-що беше напуснал.

С въздишка на облекчение Уил се запъти към лагера край синьото езеро, като затваряше всички прозорци след себе си. Сега вече знаеше как да намери пътя към дома. Нямаше опасност да се загуби и бе в състояние да се скрие винаги, когато се наложеше, и да се движи необезпокояван където пожелаеше.

С всяко ново знание у него сякаш се вливаше свежа сила. Той прибра кинжала в ножницата на кръста си и метна раницата на рамо.

— Сега готов ли си? — жлъчно попита гласът.

— Да. Ако искаш, ще ти обясня, но май не проявяваш кой знае какъв интерес.

— Нищо подобно. Онова, което правиш, ме забавлява безкрайно. Но не ми обръщай внимание. Какво мислиш да кажеш на хората, които се приближават насам?

Уил се огледа стреснато. Долу в ниското се движеше колона от пътници с товарни коне, която без съмнение се беше упътила към езерото. Още не го бяха видели, но ако останеше там, това скоро щеше да се случи.

Уил грабна плаща на баща си, който се сушеше на слънце върху една скала. Сега, когато беше изсъхнал, тежеше далеч по-малко. Момчето се огледа. Не беше останало нищо за прибиране.

— Да се махаме оттук.

Искаше му се да смени превръзката на ръката си, но това можеше да почака. Закрачи край езерото в посока, обратна на тази, от която се приближаваха пътниците, а ангелът го последва, невидим в прозрачния въздух.

 

 

Доста по-късно същия ден слязоха от високите скалисти части на планината до едно ниско разклонение, обрасло с трева и дребни рододендрони. Уил копнееше за почивка и реши да спрат там.

С ангела не бяха разменили нито дума, ако не се смятат редките напътствия като: „Не оттук“ или „Наляво има по-удобна пътека“. Той приемаше съветите, но вървеше по-скоро, за да е в движение и да е по-далеч от онези пътници, защото до връщането на втория ангел с очакваните новини спокойно можеше да си остане там, където беше.

Слънцето залязваше и Уил си помисли, че сега е моментът да погледне странния си спътник. На светлината като че се очертаваше човешки силует, а въздухът на това място изглеждаше по-плътен.

— Балтамос! — каза момчето. — Трябва ми извор. Да виждаш някой наблизо?

— Надолу по склона има изворче. Точно над онези дървета.

— Благодаря.

Намери извора и пи дълго, после напълни манерката. Ала когато понечи да тръгне надолу към горичката, чу възклицанието на Балтамос и се обърна да погледне. Силуетът се устреми по склона към нещо — какво ли? Уил го виждаше по-добре, когато не гледаше право към него. Стори му се, че ангелът спря и се втурна обратно към него.

— Насам! — извика Балтамос и този път в гласа му нямаше недоволство и жлъч. — Барух е минал оттук! И има прозорец като онези, които ти отваряше, почти невидим. Ела, ела! Бързо!

Уил тутакси го последва, забравил за умората. Когато стигна до прозореца, видя, че се отваря към равнина, наподобяваща тундра, по-равна и по-ниска от планинската местност в света на Читагазе, а също и по-студена, с надвиснало мрачно небе. Премина отвъд и Балтамос без колебание го последва.

— Какъв е този свят? — попита Уил.

— Светът на момичето. Оттук са минали и Барух е тръгнал след тях.

— Как разбираш къде е? Да не би да му четеш мислите?

— Разбира се, че му чета мислите! Където и да отиде той, сърцето ми е с него. Макар да сме двама, ние се чувстваме едно цяло.

Уил се огледа. Нямаше и следа от човешко присъствие, а въздухът с приближаването на нощта ставаше все по-студен.

— Не ми се ще да спя тук — заяви той. — Ще останем през нощта в света на Читагазе, а на сутринта ще се върнем. Там поне има дърва и ще мога да запаля огън. Сега, когато знам как изглежда нейният свят, ще мога да го открия с помощта на кинжала… Между другото, Балтамос, можеш ли да приемаш друг облик?

— За какво ми е притрябвало?

— В този свят хората имат демони и ако аз нямам такъв, ще изглеждам подозрителен. Отначало и Лира се уплаши от мен. Та, ако искаме да пътуваме в нейния свят, ти ще трябва да се престориш на мой демон и да приемеш формата на някакво животно. Например, птица. Тогава поне ще можеш да летиш.

— Каква скука!

— И все пак, можеш ли?

— Бих могъл…

— Тогава направи го. Хайде, искам да видя.

Силуетът на ангела като че се втечни и се завихри в мъничък водовъртеж във въздуха. В краката на Уил изпърха и кацна черен кос.

— Кацни на рамото ми — нареди момчето.

Птицата се подчини, но след миг заговори с познатия вече тон:

— Ще го правя само когато е абсолютно необходимо. Не можеш да си представиш колко е унизително.

— Толкова по-зле — каза Уил. — Колкото пъти видим хора в този свят, ще се превръщаш в птица. Няма смисъл да фучиш и да спориш. Това е положението.

Косът литна от рамото му и се запиля някъде във въздуха, после се появи силуетът на ангела. Момчето по-скоро почувства, отколкото видя, че ставащото никак не му е по сърце. Преди да се върнат през прозореца, Уил се огледа и подуши въздуха, опитвайки се да запомни света, в който Лира беше пленница.

— Къде е сега приятелят ти? — попита той.

— Върви след жената на юг.

— Тогава и ние ще тръгнем нататък утре сутрин.

 

 

На другия ден вървяха часове, без да срещнат жива душа. Местността се състоеше почти изцяло от ниски хълмове, обрасли със суха трева, и всеки път, когато се озовеше на някое по-високо място, Уил търсеше с поглед следи от населени места, но не откриваше нищо. Разнообразие в зеленикаво-кафявата пустош внасяше само мержелеещото се в далечината по-тъмно петно, за което Балтамос каза, че било гора и че през нея минавала река, която течала на юг. Слънцето се беше вдигнало високо, когато момчето се опита да поспи в един храсталак, но не успя, а надвечер краката вече го боляха от умора.

— Бавно напредваме — кисело изрече Балтамос.

— Нищо не мога да направя — вдигна рамене Уил. — Ако не можеш да кажеш нещо по-съществено, по-добре мълчи.

Когато стигнаха края на гората, слънцето се беше спуснало ниско, а въздухът беше натежал от цветен прашец. Уил кихна няколко пъти и подплаши някаква птица наблизо, която излетя с крясък от скривалището си.

— Това е първото живо същество, което виждам днес — отбеляза момчето.

— Къде смяташ да пренощуваш? — попита Балтамос. Сега ангелът се виждаше по-ясно сред дългите сенки, хвърлени от дърветата. Изражението му беше мрачно и раздразнено.

— Ще трябва да спра тук някъде — отвърна Уил. — Можеш да ми помогнеш да открия хубаво местенце. Чувам да тече вода. Виж дали не можеш да намериш потока.

Ангелът изчезна. Уил се запрепъва сред туфите от пирен и блатна мирта с мисълта колко хубаво би било, ако се намереше пътечка за уморените му нозе. Трябваше по-скоро да си намери място за почивка, иначе нощта щеше да му отнеме възможността да избира.

— Наляво — обади се Балтамос само на крачка от него. — Има поток и повалено дърво за огъня. Насам…

Уил тръгна след гласа и скоро откри мястото. Бърз поток се провираше между обраслите с мъх камъни и изчезваше в дълбока цепнатина, непрогледно тъмна под надвисналите дървета. Брегът беше обрасъл с трева, която преминаваше постепенно в храсталак и ниски дървета.

Преди да седне да почива, Уил тръгна да събира съчки за огъня и скоро се натъкна на няколко окадени камъка, наредени в кръг. Някой си беше палил огън на това място, но много отдавна. Момчето събра наръч съчки и по-дебели клони, наряза ги с ножа и се опита да ги запали. Никога не му се беше налагало да пали огън и докато това му се удаде, изхаби няколко клечки.

Ангелът го наблюдаваше с израз на търпелива умора.

Огънят се разгоря и Уил се зае с вечерята — две овесени бисквити, малко сушено месо и останалите ментови кейкчета, заедно със студена вода от потока. Балтамос седеше наблизо и мълчеше. Най-сетне момчето се обади:

— Така ли ще ме зяпаш през цялото време? Никъде няма да избягам.

— Чакам Барух. Той скоро ще се върне и тогава няма да ти обръщам внимание, ако така предпочиташ.

— Искаш ли да хапнеш нещо?

Балтамос се размърда. Явно храната го изкушаваше.

— Е, не казвам, че трябва да седнеш да вечеряш — продължи Уил. — Но ако ти се иска да опиташ, заповядай.

— Това тук какво е? — превзето попита ангелът, като посочи последното кейкче.

— Най-вече захар, предполагам. И мента. Вземи си.

Уил отчупи парченце и му го подаде. Балтамос се наведе и го подуши, после посегна и го взе от ръката на момчето. Пръстите му бяха прозрачни и хладни.

— Мисля, че това ще ме подкрепи — каза той. — Едно парченце ми стига, благодаря.

Ангелът седна и тихичко загриза парчето кейк. Уил установи, че когато го гледа с периферното си зрение, го вижда далеч по-добре.

— Къде е Барух? — попита момчето. — Има ли връзка помежду ви?

— Усещам, че е наблизо. Съвсем скоро ще е тук. Когато се върне, ще си поговорим. Говоренето е най-хубаво.

Само десетина минути по-късно се чу тих плясък на крила и Балтамос нетърпеливо се изправи. След миг двата ангела се прегръщаха, а Уил, който ги наблюдаваше през пламъците, видя колко са привързани един към друг. Беше дори повече от привързаност — страстна обич.

Барух седна до приятеля си, а Уил стъкна огъня, та да може димът да минава встрани от тях. И тогава за пръв път ги видя ясно. Балтамос беше по-строен. Тесните му крила бяха прибрани изящно на гърба. Изражението му беше чудата смесица от високомерие и гореща симпатия, сякаш беше готов да обича всичко и всички, стига да можеше да забрави за недостатъците им. Ясно беше обаче, че поне у Барух не вижда никакви недостатъци. Барух изглеждаше и беше по-млад, с по-могъщо телосложение. Крилата му бяха снежнобели и по-масивни. И по природа явно беше по-простодушен, защото гледаше Балтамос отдолу нагоре, сякаш виждаше у него източника на цялата мъдрост и радост на света. Уил беше заинтригуван и трогнат от тази необикновена обич.

— Откри ли къде е Лира? — попита той нетърпеливо.

— Да — отвърна Барух. — В една долина много високо в Хималаите, недалеч от един глетчер, където ледът превръща светлината в дъги. Ще ти нарисувам карта на мястото, та да не сбъркаш. Момичето лежи в пещера сред гората, приспано от жената.

— Приспана ли е? И жената е сама? Няма ли войници?

— Не, сама е и се крие.

— Лира невредима ли е?

— Да, просто спи и сънува. Нека да ти покажа къде са.

С бледия си пръст Барух начерта груба скица на земята до огъня. Уил извади бележника си и я прекопира точно. На нея се виждаше ледник с чудата нагъната форма, който пълзеше надолу между три почти еднакви планински върха.

— Ето тук е — посочи ангелът. — Долината с пещерата е от лявата страна на глетчера. През нея тече река от разтопен сняг. Това тук е горната й част…

Той нарисува нова карта и Уил прекопира и нея, после и третата. Всеки път се приближаваше все повече до целта, докато накрая почувства, че може да намери пътя и с вързани очи — стига да успееше да прекоси тези четири или пет хиляди мили между тундрата и планините. Ножът беше незаменим, когато трябваше да се отвори прозорец между световете, но не можеше да преодолява разстоянията.

— Близо до ледника има светилище — завърши Барух. — С червени копринени знамена, разкъсани от вятъра. Едно момиченце носи храна в пещерата. Селяните си мислят, че жената е светица, която ще им донесе благодат, ако се грижат за нуждите й.

— Виж ти! — изненада се Уил. — И се крие… Ето това не разбирам. Крие се от Църквата?

— Така изглежда.

Уил грижливо нави картите и ги остави настрана. Беше сложл канчето на камъните на огнището, за да стопли вода, и сега изсипа вътре малко кафе, разбърка го с една пръчка и уви ръката си в носна кърпичка, преди да хване дръжката.

В огъня изпука главня. В мрака изписка нощна птица.

Внезапно, без всякаква причина, ангелите обърнаха глави в една и съща посока. Уил проследи погледа им, но не видя нищо. Беше виждал котката си да го прави — да вдига глава, стресната в съня си, и да наостря уши, сякаш някой или нещо невидимо прекосява стаята. Спомни си, че тогава го полазваха тръпки. Същото стана сега.

— Угаси огъня! — прошепна Балтамос.

Уил загреба шепа пръст със здравата си ръка и я изсипа върху пламъците. Почти в същия миг студът го прониза до кости. Разтреперан, той се загърна в плаща и вдигна поглед.

Този път имаше какво да види — над облиците сияеше нещо, което не беше луната.

— Колесницата? — промълви Барух. — Как е възможно?

— Какво има? — прошепна Уил.

Барух се наведе към него и отвърна шепнешком:

— Те знаят, че сме тук. Открили са ни. Вземи ножа си, Уил, и…

Още недоизрекъл, от небето стремително се спусна нещо, което се стовари върху Балтамос. Само след част от секундата Барух вече се беше нахвърлил върху нападателя, а другият ангел се гърчеше в отчаян опит да освободи крилата си. Трите полуневидими създания се блъскаха и се мятаха безмълвно като оси, уловени в паяжина. До слуха на Уил стигаше само пукот на строшени вейки и шумолене на листа.

Не можеше да използва ножа — прекалено стремителни бяха движенията им. Той бързо измъкна електрическото фенерче от раницата и го насочи към тях.

Никой не очакваше подобно нещо. Нападателят изпляска с крила, Балтамос закри очите си с ръка и само Барух запази достатъчно самообладание и не трепна. Сега Уил успя да разгледа и тайнствения враг. Още един ангел, много по-едър и силен от другите двама. Барух беше запушил устата му с ръка.

— Уил! — извика Балтамос. — Ножът… отвори прозорец!

В същия миг нападателят се изтръгна от ръцете на Барух и изрева:

— Наместнико! Открих ги!

От вика му ушите на Уил писнаха. Никога не беше чувал подобен глас. Ангелът щеше да излети, но Уил захвърли фенерчето и скочи към него. Беше убил скален призрак, но да използва ножа срещу същество, което толкова приличаше на него самия, беше далеч по-трудно. Въпреки това сграбчи големите пляскащи крила и замахна с ножа към перата — веднъж, втори път… Въздухът се изпълни с вихър от бели снежинки. Уил нито за миг не забравяше думите на Балтамос: „Ти имаш истинска плът, каквато ние нямаме.“ Хората бяха по-силни от ангелите и ставащото сега го доказваше — той държеше ангела и не му позволяваше да се изтръгне и да излети.

Нападателят продължаваше да крещи с глас, от който главата на Уил се цепеше:

— Наместнико! Насам, насам!

Уил хвърли бегъл поглед нагоре и успя да зърне как облаците се кълбят и се вихрят, а онзи блясък, който не приличаше на нищо видяно досега, ставаше все по-силен, сякаш самите облаци се зареждат с енергия и излъчваха светлина като плазма.

— Уил! — извика Балтамос. — Отдръпни се и отвори прозореца, преди да е дошъл…

Ангелът обаче се мяташе и се бореше, докато успя най-сетне да освободи едното си крило и да се надигне, и Уил трябваше или да увисне на него, или да го пусне. Барух се втурна да му помогне и започна да извива главата на чуждия ангел назад.

— Не! — изкрещя Балтамос. — Не, не!

На свой ред се хвърли към Уил и започна да разтърсва ръцете и раменете му. В това време нападателят се мъчеше да извика, но Барух продължаваше да притиска устата му. Някъде отгоре долетя дълбок тътен, който им напомни за мощно динамо, твърде нисък, за да го чуят, но толкова разтърсващ, че прониза Уил до костите и накара всеки атом в тялото му да завибрира.

— Той идва! — изрече почти през сълзи Балтамос и Уил усети как част от страха му се предава и на него. — Моля те, Уил, моля те…

Момчето вдигна поглед.

Облаците се разделиха и през зейналата пролука надолу се устреми тъмен силует, отначало малък, после все по-едър и страховит. Насочи се право към тях и Уил усети струящата от него злоба. Беше сигурен, че вижда очите му и в тях се чете омраза.

— Уил, трябва! — настойчиво изрече Барух.

Момчето се изправи и понечи да каже: „Дръжте го здраво!“, но в същия миг ангелът се свлече на земята и за секунди се изпари, стопи се като мъгла. Уил се озърна. Зави му се свят и се почувства като глупак.

— Убих ли го? — попита разтреперан.

— Трябваше — каза Барух. — А сега…

— Гадно ми е! — отчаяно извика Уил. — Мразя, мразя да убивам! Кога ще свърши това най-сетне?

— Трябва да тръгваме — промълви едва чуто Балтамос. — Бързо, Уил… Бързо… моля те…

И двата ангела бяха уплашени до смърт.

Уил опипа въздуха с върха на ножа. Всеки друг свят, само не и този. Направи бърз разрез и погледна нагоре. Онзи нов ангел беше само на крачки от тях и лицето му беше ужасяващо. За секунда или две момчето усети как го пронизват и опипват търсещите пипала на нечий огромен, брутален и безмилостен интелект, проникващ до дъното на съзнанието му.

Освен това нападателят имаше копие и ръката му се вдигна за удар…

Беше му нужен само миг, за да спре полета си и да замахне, но той беше достатъчен за Уил да се шмугне през пролуката след Балтамос и Барух и да затвори прозореца след себе си. Пръстите на момчето съединяваха последния сантиметър, когато го облъхна силна струя въздух. Това беше копието, което би го пронизало в онзи, другия свят, но тук той беше в безопасност.

Стояха на песъчлив бряг, посребрен от лунната светлина. Навътре в сушата растяха дървета, наподобяващи папрати, а край самия бряг се нижеха, докъдето поглед стига ниски вълнисти дюни. Беше горещо и задушно.

— Кой беше този? — попита Уил разтреперан.

— Метатрон — отвърна Балтамос. — Трябваше…

— Метатрон? — повтори момчето. — Кой е той? И защо ни нападна? Само не ме лъжете!

— Трябва да му кажем — обърна се Барух към другаря си. — Чудя се, че още не си го направил.

— Да, трябваше — съгласи се Балтамос. — Но му бях ядосан, пък и се притеснявах за теб.

— Тогава ми кажете сега — нареди Уил. — И запомнете, няма смисъл да ми казвате какво трябва да правя. Не ме интересува. Интересуват ме само Лира и майка ми. И това — обърна се той към Балтамос — е смисълът на всичките ми метафизични упражнения, както ти се изразяваш.

— Мисля, че трябва да ти кажем всичко, което знаем — каза Барух. — Уил, тъкмо затова те търсехме и искахме да те отведем при лорд Азриел. Открихме една тайна за небесното царство — за света на Всемогъщия — и трябва да я споделим с него. Тук на сигурно място ли сме? — Той се озърна. — Не може ли да се проникне отвън?

— Това е друг свят. Друга вселена.

Пясъкът под краката им беше мек и топъл, а дюната сякаш ги мамеше да се приближат. На лунната светлина брегът се простираше пуст и безлюден.

— Хайде, кажете ми — подкани ги Уил. — Разкажете ми за Метатрон и за тайната. Защо онзи ангел го нарече „наместник“? И какво ще рече „Всемогъщия“? Бог ли?

Той се отпусна на пясъка, а двата ангела, по-различими отвсякога, седнаха до него.

Балтамос тихо изрече:

— Всемогъщият, Бог, Създателят, Спасителят, Яхве, Ел, Адонай Царят, Отецът, Висшият съдник — всички тези имена той си е дал сам. Никога не е бил създател. Ангел е като нас — вярно, първия сред ангелите, най-могъщият, но също като нас е създаден от Прах, а Прах е само едно от имената на онова, което се случва, когато материята започне да се осъзнава. Материята обича материя. Тя иска да разбере повече за себе си и така се образува Прахът. Първите ангели са се зародили от Праха, а Всемогъщият най-напред. Той казал на онези след него, че ги е създал, но това е лъжа. Една от дошлите по-късно била по-мъдра от него и открила истината, затова той я прогонил. Ние служим на нея. А Всемогъщият управлява своето царство и Метатрон е негов наместник. Колкото до онова, което открихме в Облачната планина, него не можем да ти кажем. Дадохме си дума, че пръв за него ще чуе лорд Азриел.

— Съобщете ми тогава онова, което мога да чуя. Не ме дръжте на тъмно.

— Ние открихме пътя към Облачната планина — започна Барух, но се сепна. — Извинявай, ние използваме тези имена както ни падне. Понякога й казват Колесницата. Тя не стои на едно място, а постоянно се движи. Но където и да отиде, там е сърцето на неговото царство, крепостта му, палатът му. Когато Всемогъщият бил млад тя не била заобиколена от облаци, но с времето той все повече се забулвал с тях. От хиляди години никой не е виждал върха, затова цитаделата му започнала да се нарича Облачната планина.

— И какво открихте там?

— Всемогъщият живее в покоите си в сърцето на планината. Е можахме да се приближим, макар че го видяхме. Силата му…

— Голяма част от властта му е преминала в ръцете на Метатрон — намеси се Балтамос. — Видя го как изглежда. Веднъж успяхме да му избягаме, но сега ни вижда за втори път и, което е по-лошото, видя и теб, а също и ножа. Казах ти…

— Балтамос — нежно го прекъсна Барух, — недей да го мъмриш. Ние имаме нужда от помощта му, пък и не можем да го упрекваме, че не е знаел нещо, което на нас самите ни отне много време да открием…

Балтамос сведе поглед.

— Значи няма да ми доверите тази ваша тайна? — попита Уил. Добре. Тогава ми кажете: какво става, след като умрем?

Балтамос слисан вдигна поглед към него.

— Има свят на мъртвите — обясни Барух. — Никой не знае къде е и какво става там. И трябва да благодаря на Балтамос, че моят дух не се е озовал в това място. Аз съм онова, което някога е било духът на Барух. Светът на мъртвите и за нас е напълно непознат.

— Той е затвор — намеси се Балтамос. — Всемогъщият го е създал преди много епохи. Защо толкова искаш да знаеш? Като му дойде времето, ще го видиш.

— Защото баща ми току-що умря. Ако не го бяха убили, щеше да ми каже всичко, което знаеше. Казвате, че това е друг свят — като този ли, друга вселена?

Балтамос погледна Барух, който вдигна рамене.

— А какво става в света на мъртвите? — продължи да пита Уил.

— Никой не може да каже — отвърна Барух. — Всичко около него се държи в тайна. Дори религиозните общности не знаят. Те уверяват последователите си, че ще отидат в рая, но това е лъжа. Ако хората знаеха истината…

— И духът на баща ми е отишъл там?

— Няма съмнение, както и духовете на безброй хора, които са умрели преди него.

Уил почувства, че съзнанието му не е в състояние да обхване тази картина.

— А защо не отидохте направо при лорд Азриел с голямата си тайна каквато и да е тя, а тръгнахте да ме търсите?

— Не бяхме сигурни, че ще ни повярва — обясни Балтамос, — освен, ако не му занесем доказателство за добрите си намерения. Два ангела от низш ранг, при всичките могъщи сили, с които си има работа — какво би го накарало да погледне сериозно на нас? Но ако му доведем Пазителя на кинжала, тогава може би ще ни изслуша. Кинжалът е могъщо оръжие и той би се радвал, ако застанеш на негова страна.

— Извинявайте, но това ми звучи неубедително — намръщи се Уил. — Ако сте толкова сигурни в тайната си, тогава не ви е нужно оправдание, за да застанете пред лорд Азриел.

— Има още една причина — каза Барух. — Ние знаехме, че Метатрон ще ни преследва, и искахме да сме сигурни, че ножът няма да попадне в ръцете му. Ако бяхме успели да те убедим най-напред да отидеш при лорд Азриел, а после…

— Не, не, няма такава опасност — прекъсна го Уил. — Вижте какво, вие не ми помагате да намеря Лира, а ми пречите. Тя е най-важна от всичко, а вие забравяте напълно за нея. Аз обаче няма да я забравя. Защо просто не отидете при лорд Азриел и не ме оставите на мира? Накарайте го да ви изслуша. Можете да стигнете много по-бързо до него с летене, отколкото аз пеша, а моето намерение е най-напред да я открия, каквото и да ми струва това. Защо не направите така? Вървете си и ме оставете да се оправям сам.

— Да, но ти имаш нужда от мен — възрази Балтамос високомерно, — защото в света на Лира ти трябва демон, иначе ще биеш на очи.

Уил беше прекалено ядосан, за да отговори. Изправи се и тръгна към дюните, затъвайки до глезените в пясъка, но размисли и спря. Жегата и задухът бяха убийствени.

Момчето се обърна и хвърли поглед към двата ангела, които бяха доближили глави и си шепнеха нещо. Те се изправиха и се приближиха към него, смирени и непохватни — но и горди.

— Извинявай — промълви Барух. — Аз ще отида сам при лорд Азриел, ще му предам нашите сведения и ще го помоля да ти прати помощ, за да откриете дъщеря му. Ако не объркам пътя, за два дни ще стигна.

— А аз ще остана с теб, Уил — добави Балтамос.

— Добре — кимна Уил. — Благодаря.

Двата ангела се прегърнаха, после Барух обви ръце около момчето и го целуна по двете бузи. Докосването беше леко и прохладно, също като ръцете на Балтамос.

— Ако продължим да вървим към Лира, ти ще ни намериш ли? — попита Уил.

— Никога няма да се откъсна от Балтамос — увери го ангелът.

После подскочи във въздуха, издигна се стремително към небето и изчезна сред пръснатите като зрънца звезди. Балтамос гледаше след него с отчаян копнеж.

— Тук ли ще останем да спим, или ще продължим? — обърна се най-сетне той към момчето.

— Ще останем тук — реши Уил.

— Тогава спи, а аз ще пазя. Уил, не бях прав по отношение на теб и съжалявам за това. Върху теб тегне най-тежкото бреме и аз трябваше не да се заяждам, а да ти помогна. Отсега нататък ще се опитам да бъда по-добър.

Уил се отпусна върху топлия пясък, а ангелът остана да пази някъде наблизо. Но това беше слаба утеха.

 

 

…ще те измъкна оттук, Роджър, обещавам! Уил също идва насам, сигурна съм!

Той не я разбра. Разпери бледите си ръце и поклати глава.

— Не знам кой е той, но няма да дойде. А дори и да дойде, няма да ме познае.

— Той ще дойде при мен, Роджър — увери го Лира, — и двамата с Уил… не знам как, Роджър, но ще ти помогнем, кълна се! Не забравяй, че има и други на наша страна. Серафина и Йорек ще…