Серия
Тъмните му материи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Amber Spyglass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 36 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Редактор: Олга Герова

ИК „Бард“, София, 2004


31.
Краят на Всемогъщия

Госпожа Колтър прошепна на сянката до себе си:

— Виж го как се крие, Метатрон! Промъква се в тъмното като плъх…

Бяха застанали на една скална издатина в голяма пещера и гледаха как лорд Азриел и снежният леопард предпазливо си проправят път надолу.

— Мога още сега да го унищожа! — тихо изсъска в отговор сянката.

— Разбира се, че можеш — кимна тя и се наведе към Метатрон. Но на мен ми се иска да видя лицето му, скъпи Метатрон. Искам да разбере, че съм го предала! Ела, да тръгнем след него и да го заловим…

Водопадът от Прах сияеше като огромна колона от светлина, която плавно се вливаше в бездната. Госпожа Колтър нямаше време да се занимава с Праха, защото съществото до нея трепереше от желание и тя трябваше да го държи под око.

Двамата безмълвно тръгнаха надолу, следвайки лорд Азриел. Колкото повече слизаха, толкова по-силно я оборваше умората.

— Какво? Какво има? — попита Метатрон, обзет от внезапно подозрение.

— Мислех си — изрече тя със злобно тържество — колко е хубаво, че дъщеря ми никога няма да порасне толкова, че да обича и да бъде обичана. Когато беше бебе, си мислех, че я обичам, но сега…

— Ти съжаляваш — изрече сянката. — Видях в сърцето ти съжаление, че няма да я видиш пораснала!

— Ах, Метатрон, личи си, че много отдавна си бил мъж! Нима не разбираш за какво съжалявам? Не за това, че тя няма да порасне, а че аз вече съм пораснала! Знаеш ли колко горчиво съжалявам, че не съм те познавала, когато бях момиче! Тогава щях да ти се посветя с такава страст…

Наведе се към него, сякаш тласкана от непреодолим порив, и той жадно пое аромата на плътта й.

Двамата с труд си проправяха път през натрошените скали към подножието на склона. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-силно ставаше сиянието на Праха, което обгръщаше всичко като златиста мъгла. Госпожа Колтър посегна към ръката му, сякаш имаше до себе си човек, но после като че се пробуди от сън и прошепна:

— Стой зад мен, Метатрон. Почакай тук… Азриел е недоверчив, най-напред ще се опитам да го омая. Когато се успокои, ще те повикам, но остани в този вид, за да не те забележи, защото ще остави демона на детето да избяга.

Наместникът беше същество, чийто необикновен интелект се беше развивал и задълбочавал в продължение на хиляди години, а знанията му обхващаха милиони вселени. Ала в този миг беше обсебен от две желания — да унищожи Лира и да притежава майка й. Ето защо кимна и остана на мястото си, а жената и маймунката безшумно се отдалечиха.

Лорд Азриел чакаше зад един голям гранитен блок, скрит от погледа на Наместника. Снежният леопард чу стъпките им и лорд Азриел се изправи да ги посрещне. Всичко наоколо, всяка повърхност, самият въздух беше изтъкан от Прах и в светлината му той видя мокрото от сълзи лице на жената и стиснатите й зъби.

Протегна ръце към нея и я притисна до гърдите си, а златистата маймунка прегърна снежния леопард и скри лице в козината, му.

— Лира в безопасност ли е? — попита госпожа Колтър. — Намери ли демона си?

— Бащата на момчето ги пази като дух.

— Прахът е красив… Никога не съм знаела.

— Какво му каза?

— Куп лъжи, Азриел… Но нека не проточваме това чакане, не мога повече… Няма да останем живи, нали?

— Не и ако паднем в пропастта. Дойдохме тук, за да дадем време на Лира да намери демона си, а после да продължи да живее и да порасне. Успеем ли да унищожим Метатрон, Мариса, тя ще има нужното време. Дори и да се наложи и ние да загинем с него, това няма значение.

— И Лира ще бъде в безопасност?

— Да, ще бъде — нежно изрече той и я целуна.

Госпожа Колтър се почувства така безтегловна и крехка в ръцете му, както тринайсет години преди това, когато беше зачената Лира, и избухна в ридания.

Когато дойде на себе си, прошепна:

— Казах му, че ще предам и теб, и Лира. И той ми повярва, защото съм покварена и зла и защото погледът му проникваше до самата ми същност. Но го излъгах. Лъжех с всяка своя частица, с целия си досегашен живот… Исках да види у мен само лошото и успях. Защото у мен няма нищо добро. Но аз обичам Лира. Откъде дойде тази обич? Не знам, но тя се промъкна в мен като крадец и сега я обичам толкова много, че сърцето ми прелива. Надявах се само престъпленията ми да са толкова чудовищни, че да засенчат това нищожно зрънце добро, дори ми се искаше да съм вършила още по-отвратителни неща, за да го скрия… Ала малкото семенце набъбна и пусна корени, а филизите му разтвориха сърцето ми. Така ме е страх, че той ще забележи…

За миг замълча, опитвайки се да се пребори с вълнението. Лорд Азриел милваше блестящата й коса, позлатена от Праха, и чакаше.

— Той всеки момент ще изгуби търпение — прошепна жената. Казах му да се направи невидим. Но Метатрон е само ангел, макар някога да е бил човек. Можем да надделеем над него, да го тласнем до бездната и да паднем заедно с него…

Азриел я целуна.

— Да. Тогава Лира ще е в безопасност и царството няма да има власт над нея. Повикай го, Мариса, любов моя.

Тя пое дълбоко дъх, приглади полата си и прибра косата си зад ушите, после тихо повика ангела:

— Метатрон! Време е.

Наместникът се появи — едва забележим силует, обвит в мрак, и тутакси осъзна какво става — видя двата прилепени към земята демона, жената с ореола от Прах и лорд Азриел…

Лордът се хвърли върху него, сграбчи го през кръста и се опита да го събори на земята. Ала ръцете на ангела бяха свободни — истински ръце с юмруци, пръсти, лакти, кокалчета и мишци. Град от удари се посипа върху главата и тялото на лорд Азриел, изкара въздуха от дробовете му, смаза ребрата му и го зашемети.

Но той сграбчи здраво крилата на ангела и ги притисна към тялото му. Госпожа Колтър се хвърли между тези приковани крила и се вкопчи в косата на Метатрон. Силата му беше нечовешка — тя изпита чувството, че държи гривата на необязден кон. Наместникът яростно разтърси глава, огромните му крила се напрегнаха и почти разтвориха сключените ръце на мъжа, който го притискаше с все сила.

Демоните също се бяха вкопчили в него. Стелмария беше впила зъби в крака му, а златистата маймунка дърпаше едно от крилата му и късаше перата му, което още повече увеличаваше яростта му. С последно нечовешко усилие той се хвърли встрани, изтръгна едното си крило и запокити госпожа Колтър към скалата.

Ударът за миг я зашемети и пръстите й се разхлабиха. Ангелът отново се дръпна с все сила, размахал свободното си крило, за да се отскубне от маймунката. Но ръцете на лорд Азриел го стиснаха още по-здраво сега, когато обхватът беше по-малък. Стегна с все сила гръдния кош на Метатрон, докато ребрата му изпукаха, без да обръща внимание на ударите, които се сипеха върху главата и раменете му.

Ала никой човек не би издържал дълго на подобна убийствена мощ. Лорд Азриел се опитваше да запази равновесие върху клатещите се камъни, когато нещо се стовари върху тила му. Метатрон беше успял да сграбчи един камък и сега с все сила го блъскаше по главата. Мъжът усети, че още един такъв удар ще строши черепа му. Болката беше още по-непоносима от това, че главата му беше притисната в тялото на ангела.

Метатрон вдигна високо окървавения камък, но в този миг златистата козина на маймунката се метна като пламък към него и демонът заби зъби в ръката му. Пръстите на Наместника изпуснаха камъка, който се търколи с шум към бездната, а ръката му зашари из въздуха, търсейки нападателя. Но маймунката се беше впила здраво в него със зъби, нокти и опашка, а госпожа Колтър улови пляскащото бяло крило и увисна на него.

Метатрон беше скован, но не и ранен, а бездната все още беше далеч.

Лорд Азриел губеше сили. Беше се вкопчил като удавник в гаснещото си съзнание, но с всяко движение затъваше все повече. Усещаше как костите на черепа му се трият една в друга, почти ги чуваше. Сетивата му бяха объркани, само една-единствена мисъл изплуваше ясно на повърхността: стискай здраво и дърпай надолу!

Госпожа Колтър усети под дланта си лицето на ангела и заби нокти в очите му.

Метатрон изрева от болка. Викът му отекна в огромната пещера, блъсна се в скалите и се умножи, а духовете, които продължаваха да се нижат в безкрайна процесия, спряха и се ослушаха.

Снежният леопард Стелмария, чието съзнание се замъгляваше заедно с това на човека й, с последно отчаяно усилие скочи, за да впие зъби в гърлото на ангела.

Метатрон се свлече на колене. Госпожа Колтър политна заедно с него и, падайки, улови погледа на лорд Азриел, чиито залени с кръв очи я гледаха с настойчива молба. Тя се надигна с неимоверно усилие, отмести пляскащото крило и сграбчи косата на ангела, накланяйки главата му назад и оголвайки гърлото му.

Лорд Азриел го теглеше назад, под краката им се търкаляха камъни, а маймунката скачаше, хапеше, дереше и късаше. Бяха на самия ръб на бездната, когато Метатрон се изправи и с последно усилие разпери крила — огромен бял балдахин, който се издигаше и спускаше стремително. Госпожа Колтър се озова на земята, а ангелът вече политаше нагоре заедно с вкопчения в него лорд Азриел, който все повече отпадаше. Маймунката беше сграбчила с пръсти косата на Метатрон и никога нямаше да го пусне…

Бяха над самата пропаст и се издигаха. Ако Метатрон не бъдеше спрян, щеше да избяга, а лорд Азриел да падне.

— Мариса! Мариса!

Викът му я накара да събере последните си сили и да се изправи. С нечовешко усилие, сподирена от снежния леопард, тя пристъпи към пропастта, напрегна цялата си воля и се хвърли към ангела, към своя демон и умиращия си любовник, сграбчи мощните пляскащи крила и всички заедно полетяха в бездната.

 

 

Скалните призраци чуха възгласа на Лира и като един обърнаха плоските си глави към нея.

Уил се втурна сред гъмжилото и удари с ножа най-близкия призрак. Усети как Тиалис литна от рамото му и кацна на бузата на най-едрата от гнусните твари. Видя го как сграбчва косата й и забива шпора под челюстта й. Съществото успя да го отърси от себе си, но само след миг нададе пронизителен вой и се стовари в калта, а другото се беше втренчило тъпо в отрязаната си ръка, която при падането беше сграбчила собствения му глезен. Уил заби острието в гърдите му и усети как ножът подскочи три-четири пъти заедно със замиращия му пулс. Побърза да го измъкне, преди създанието да рухне и да го повреди.

Чу как останалите с писъци избягаха. Знаеше, че Лира е невредима зад гърба му, и се хвърли с вик в калта, обзет от една-единствена мисъл:

— Тиалис! Тиалис!

Сграбчи умиращия скален призрак, който все още тракаше с челюсти и се опитваше да го ухапе, и отмести главата му. Тиалис лежеше мъртъв отдолу, а шпората му беше забита дълбоко във врата на съществото. То все още риташе и хапеше и Уил с един замах отряза главата му, за да освободи тялото на жилоногия от кожестата му шия.

— Уил! — прошепна Лира зад гърба му. — Погледни… Момичето гледаше с широко отворени очи кристалната носилка, която като по чудо беше оцеляла, макар стъклата да бяха целите в кал и кръв. Носилката беше полегнала на една страна сред камънаците, а вътре…

— О, Уил, той още е жив! Но… горкичкият!

Тя притисна ръце към кристалното стъкло, като се опитваше да стигне до ангела и да го утеши — защото той беше престарял, ужасен и плачеше като малко дете, свит в най-далечния ъгъл.

— Колко ли е стар! Никога не съм виждала някой да плаче така… Уил, не можем ли да го освободим?

Уил с един замах сряза кристала и посегна да извади ангела. Грохнало и треперещо, престарялото създание само хлипаше и бъбреше нещо несвързано, свито от ужас пред новата заплаха.

— Няма страшно — опита се да го успокои Уил. — Ако не друго, поне ще ти помогнем да се скриеш. Ела, нищо няма да ти сторим.

Треперещата ръка се вкопчи в неговата. Старецът тихичко хленчеше и скимтеше, скърцаше със зъби и подръпваше брадата си, но когато Лира също посегна да му помогне, той се опита да се усмихне и дори да се поклони, а сълзящите му очи сред дълбоките бръчки примигваха насреща й с невинно изумление.

Двамата помогнаха на стареца да се измъкне от кристалната си клетка. Не беше трудно, защото той беше лек като перце и готов да ги последва навсякъде. Беше напълно лишен от собствена воля и отвръщаше да добротата така, както цветето се разтваря срещу слънцето. Ала на открито се оказа уязвим. Силуетът му започна да се размива и да бледнее. Само след няколко секунди старецът изчезна като дим и след него остана само споменът за изумено примигващите очи и въздишката на дълбоко, безгранично облекчение.

Всичко това трая не повече от минута. Уил се сепна и се обърна към жилоногия, вдигна малкото му телце и го залюля в прегръдките си. От очите му бликнаха сълзи.

— Уил, трябва да тръгваме… — настойчиво изрече Лира. — Трябва! Лейди Салмакия казва, че чува конете да се приближават…

В този миг от мастиленочерното небе стремително се спусна мастиленочерен ястреб. Лира извика и се сниши, но Салмакия изкрещя:

— Не! Не, Лира! Изправи се и вдигни юмрук!

Момичето я послуша и застина изправено, като крепеше вдигнатата си ръка с другата. Синият ястреб се изви над нея, отново се спусна надолу и заби острите си нокти в юмрука й.

На гърба му седеше сивокоса жена, която впери ясния си поглед най-напред в Лира, а после и в Салмакия, вкопчила се в яката й.

— Мадам… — промълви едва чуто малката шпионка. — Направихме…

— Направили сте онова, което е трябвало. И сега ние сме тук — прекъсна я мадам Оксентиел и дръпна юздите на ястреба.

Птицата изкрещя три пъти така пронизително, че ушите на Лира писнаха. В отговор от небето се спусна първо едно, после второ и трето, после още стотици блестящи водни кончета с ездачи воини, които се стрелкаха така стремително, сякаш всеки миг щяха да се сблъскат. Ала безпогрешният им инстинкт и ловкостта на техните ездачи си казаха думата и ярките трептящи игли на телата им извезаха над двете деца пъстър жив гоблен.

— Лира — каза жената с ястреба, — и ти, Уил. Елате с нас, ние ще ви отведем при демоните ви.

Ястребът разпери крила и литна. Лира усети върху другата си ръка олекналото тяло на Салмакия и осъзна, че единствено душевната сила на малката шпионка я държи жива толкова дълго. Тя притисна нежно дребното телце до гърдите си и хукна под облака от водни кончета, като час по час се препъваше и падаше, но нито за миг не забрави за скъпия си товар.

— Наляво! Наляво! — извика жената от синия си ястреб и те свиха наляво в раздирания от светкавици мрак.

Тогава Уил забеляза отдясно голям отряд от мъже в леки сиви брони с шлемове и маски на лицата, а край тях припкаха демоните им вълци. Към тях тутакси се устреми рояк водни кончета и мъжете спряха нерешително — от пушките нямаше полза, а жилоногите вече бяха сред тях. Воините скачаха от кончетата, намираха незащитена ръка, гръб, шия и забиваха шпорите си, после отново се мятаха на гърбовете на насекомите и отлитаха. Бяха толкова бързи, че погледът не успяваше да ги проследи. Войниците се обърнаха и хукнаха панически да се спасяват. За дисциплина вече не можеше да става и дума.

Ала тогава се чу тропот на копита, който за секунди се усили и се превърна в грохот. Двете деца се обърнаха ужасени — бяха кентаври — полухора, полуконе, които се приближаваха към тях в галоп, а някои вече бяха вдигнали мрежите си, въртяха ги над главите си и ловяха водните кончета, после със замах ги шибаха в земята като камшици и изхвърляха смазаните насекоми.

— Насам! — извика жената с ястреба. — Бързо долу! Лягайте!

Те се подчиниха и усетиха как земята под тях се разтърси. Нима от копитата? Лира надигна глава, отметна мократа коса от лицето си и видя нещо, което съвсем не приличаше на кон.

— Йорек! — извика тя и лицето й светна от радост. — О, Йорек!

Уил побърза да я дръпне, защото към тях се приближаваше в галоп не само мечият крал, а и цяла армия негови поданици. Лира успя да се сниши тъкмо навреме, а само след миг Йорек се извисяваше като планина над главите им и ревеше заповеди към своите воини да се разпръснат и да притиснат неприятеля от всички страни.

Уил и Лира с мъка се изправиха на крака. Мечият крал се извърна да ги погледне така леко и грациозно, сякаш бронята му тежеше не повече от козината му.

— Йорек, зад теб са! Имат мрежи! — предупреди Уил. Кентаврите вече бяха до тях и още преди Йорек да помръдне, здравата като стоманено въже мрежа се спусна върху него и го обгърна. Мечокът се изправи на задните си крака и замахна с лапа, но яката мрежа го държеше здраво. Кентавърът изскимтя и се отдръпна уплашено, но мечият крал не успя да се освободи.

— Йорек! — извика Уил. — Стой така! Не мърдай!

Момчето хукна през локвите и туфите трева и стигна до Йорек в мига, в който втори кентавър се приближи и хвърли мрежата си.

Уил запази самообладание и вместо да замахне слепешката с ножа и сам да се оплете, проследи полета на мрежата и я сряза през средата, после се хвърли към Йорек и започна да разрязва внимателно възлите, докато го освободи.

— Бягай! — извика той и отскочи, а мечият крал се стовари със скок върху гърдите на най-близкия противник.

Ездачът беше вдигнал тризъбеца си и се целеше във врата на мечока, но Йорек тежеше заедно с бронята си близо два тона и подобно оръжие не би могло да го спре. Нападателят, смазан и безпомощен, се стовари на земята. Йорек стъпи здраво на крака, огледа се и изрева към децата:

— Качвайте се на гърба ми, бързо!

Лира се метна на гърба му, последвана мигновено от Уил. Те притиснаха бедра към студеното желязо и усетиха как силата струи като вълна от мечия крал.

Зад тях останалите мечки се сражаваха със странната кавалерия, подпомагани от жилоногите, чиито ужилвания подлудяваха кентаврите. Жената с ястреба се спусна ниско и извика:

— Напред към долината! Скрийте се между дърветата!

Йорек се изкачи на върха на малко хълмче и спря там. Пред тях изровената земя се спускаше полегато към малка горичка на не повече от миля разстояние, а зад нея бумтяха оръдия, които изстрелваха снаряд след снаряд. Някой пусна сигнална ракета, която избухна под самите облаци и полетя надолу, осветявайки дърветата в студено зелено, и ги направи прекрасна мишена за оръдията.

В самата горичка двайсетина Привидения се сражаваха и отстъпваха пред малка група духове. Още щом зърнаха горичката, Лира и Уил тутакси почувстваха, че демоните им трябва да са някъде там и че скоро ще умрат, ако не се доберат бързо до тях. Отнякъде непрекъснато прииждаха нови и нови Привидения и сега двамата ясно ги виждаха.

Силна експлозия зад близкия хребет разтърси земята и изхвърли лавина от камъни и буци пръст във въздуха. Лира извика, а Уил се хвана за сърцето.

— Дръжте се! — нареди Йорек и се втурна надолу.

Някъде високо над главите им избухна сигнална ракета, после втора и трета, които очертаха ярка диря при падането си. Взриви се втори снаряд, този път по-близо, и надигналата се вълна ги блъсна в лицата, а секунда след това усетиха острите убождания на разлетелите се камъни и пръст. Йорек не трепна, не се поколеба нито за миг, но на тях им беше трудно да се удържат на гърба му — не можеха да се хванат за козината му, а с все сила притискаха с бедра твърдата хлъзгава броня, рискувайки всеки момент да се сгромолясат.

— Вижте! — извика Лира в мига, в който трети снаряд избухна недалеч.

Дузина вещици летяха към сигналните ракети с кичести клонки в ръце и замитаха следите им. Над горичката отново се спусна мрак и я скри от зейналите оръдия.

Сега дърветата бяха само на няколко крачки от тях. Лира и Уил усещаха, че демоните им са съвсем наблизо по обзелото ги вълнение, примесено с безумна надежда и вледеняващ страх. Привиденията се тълпяха между дърветата и се налагаше да минат през тях, а само видът им предизвикваше слабост и гадене, с които не можеха да се преборят.

— Те се боят от ножа — изрече нечий глас и мечият крал спря така внезапно, че двамата се изтърколиха от гърба му.

— Лий! — продума Йорек. — Лий, приятелю, за пръв път виждам такова нещо! Нали си мъртъв — с кого говоря тогава?

— Йорек, стари друже, ти нищо не си видял! Ние ще се заемем с тях — Привиденията не се боят от мечките. Лира, Уил, елате насам! Уил, извади ножа!

Синият ястреб още веднъж се спусна и кацна на ръката на Лира.

— Не губете време! — подкани ги сивокосата жена. — Намерете демоните си и бягайте! Задава се нова опасност.

— Благодаря, госпожо, благодаря! — възкликна Лира и синият ястреб разпери криле.

Уил виждаше смътно белеещия се призрак на Лий Скорзби, който им махаше да вървят към горичката, но най-напред трябваше да се сбогуват с Йорек Бирнисон.

— Йорек, миличък, нямам думи да ти кажа… Бъди благословен!

— Благодаря, кралю Йорек — каза Уил.

— Няма време! Тръгвайте, тръгвайте! Йорек ги побутна с бронираната си глава.

Уил се вмъкна след духа на Лий Скорзби в храсталака, като размахваше ножа около себе си. Светлината там беше слаба и мъждива, а сенките — гъсти, преплетени, всяващи тревога.

— Стой до мен! — подвикна той на Лира и отскочи, защото точно тогава една къпина го перна през лицето.

Навсякъде около тях се усещаше движение, чуваше се шум и боричкане. Сенките се приближаваха и се отдръпваха като разлюлени от вятъра клони. Можеха да бъдат и призраци — двамата добре познаваха хладното им докосване. После се чуха гласове:

— Насам!

— Оттук!

— Продължавайте, ние ги държим!

— Още малко остана!

Тогава се разнесе глас, който Лира познаваше по-добре от всеки друг на света.

— Бързо, ела бързо! Ох, Лира, побързай!

— Пан, миличък! Тук съм!

Тя се хвърли в мрака, ридаеща и разтреперана, а Уил блъскаше клоните и повета, сечеше с ножа къпините и копривата. В това време духовете ги окуражаваха с тихите си безплътни гласове.

Ала Привиденията също бяха открили онова, към което се стремяха, и се промушваха през плетеницата от храсти, бодли, коренища и клонки, сякаш минаваха през дим. Двайсетина от тях се бяха устремили към средата на горичката, а духът на Джон Пари даваше нареждания на другарите си да ги пресрещнат и да ги спрат.

Уил и Лира трепереха от страх и слабост, а гаденето и болката се усилваха, но и през ум не им минаваше да се откажат. Лира отмяташе къпиновите вейки с голи ръце, Уил продължаваше да размахва ножа и да сече, а около тях битката на призрачните създания ставаше все по-ожесточена.

— Ето ги там! — извика Лий. — Видяхте ли ги? До онази скала… Две диви котки съскаха, фучаха и деряха. И двете бяха демони и ако имаше време, Уил щеше да познае кой е Панталеймон. Ала време нямаше, защото от най-близката сянка се надигна зловещият силует на Привидение и плавно се насочи към тях.

Уил прескочи поваления дънер пред себе си, последната преграда между него и демоните, и заби ножа в блещукащия призрачен воал, увиснал във въздуха. Усети как ръката му изтръпна, но стисна зъби, пръстите му се сключиха още по-здраво около дръжката и бледият силует сякаш кипна и се стопи в мрака.

Демоните бяха обезумели от страх, защото през дърветата се промушваха и се тълпяха все нови и нови Привидения и само храбрите духове ги възпираха.

— Можеш ли да отвориш прозорец? — попита призракът на Джон Пари.

Уил вдигна ножа, но трябваше да спре, защото отново усети мъчителното гадене, което го заля като вълна. В стомаха му не беше останало нищо и болката го преряза като с нож. До него Лира се бореше с гаденето и замайването. Призракът на Лий пръв забеляза причината, втурна се към демоните и се вкопчи в бледото създание, което се промъкваше иззад скалата зад гърба им.

— Уил… моля те… — изохка Лира, останала без дъх.

Момчето вдигна ножа и замахна. Лий пръв надникна през отворения прозорец и не повярва на очите си — пред тях се простираше безбрежна прерия, тиха и безметежна под сияйната светлина на луната, която толкова приличаше на родните му простори, че сърцето му подскочи от радост.

Уил с няколко скока прекоси поляната и сграбчи единия демон, а Лира грабна втория.

Дори и в този миг на ужасна опасност и нечовешко напрежение и двамата усетиха как ги пронизва внезапна тръпка на щастие. Лира беше прегърнала демона на Уил, а той държеше Панталеймон.

Те с мъка откъснаха очи един от друг.

— Сбогом, господин Скорзби! — извика Лира, търсейки с поглед стария си приятел. — Искам… о, благодаря ви, благодаря! И сбогом!

— Сбогом, скъпо мое дете… сбогом, Уил… и всичко хубаво!

Лира бързо се шмугна през прозореца, но Уил не тръгваше, а гледаше призрака на баща си в очите, сияещи на лунната светлина. Преди да се разделят завинаги, трябваше да му каже нещо.

— Ти каза, че съм боец — промълви той. — Каза ми, че го нося в кръвта си, и аз не поисках да споря. Татко, ти грешиш. Воювах, защото така трябваше. Не мога да избирам природата си, но мога да избирам как да постъпвам. И ще избера, защото сега съм свободен.

Усмивката на баща му сияеше от гордост и нежност.

— Добре се справи, момчето ми. Повече от добре.

Уил нямаше сила да продължи. Обърна се и последва Лира.

Сега, когато целта беше постигната, а двете деца бяха открили демоните си и бяха в безопасност, мъртвите бойци позволиха на атомите си да се разделят и да се разпръснат завинаги.

Последната искрица съзнание, била някога Лий Скорзби, въздухоплавателят, се вдигна високо, както някога неговият балон, и се понесе над малката горичка, над обърканите Привидения, над могъщия силует на неговия приятел, бронирания мечок. Необезпокояван от избухващите снаряди, глух за взривовете, виковете и писъците, погълнат единствено от собствения си полет, той премина през гъстите облаци и излезе под искрящите звезди, където го чакаха разпилените атоми на неговата обична Хестър.