Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмните му материи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Amber Spyglass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Редактор: Олга Герова

ИК „Бард“, София, 2004

История

  1. — Добавяне

19.
Лира и нейната смърт

Срещу приятеля си се гневях. Изрекох го на глас и не остана гняв.

Уилям Блейк

Тук-там сред руините горяха огньове. Градът беше истински хаос — без улици, без площади, без свободни пространства, освен там, където къщите бяха паднали. Над цялата бъркотия се издигаха няколко църкви и обществени сгради, но и техните покриви бяха продънени, а стените — напукани. Една цяла галерия се беше срутила и се беше нанизала върху колоните отдолу. Сред празните черупки на каменните сгради се бяха приютили безредно стотици жалки бараки и навеси от изпотрошени греди, очукани варели от петрол, тенекиени кутии от бисквити, съдрани полиетиленови платнища, парчета шперплат и картон.

Духовете забързаха към града, стичаха се от всички посоки и бяха толкова много, че приличаха на песъчинките, течащи на тънка струйка в пясъчния часовник. Вървяха целеустремено право към хаоса на града, сякаш знаеха къде точно отиват, и Лира и Уил понечиха да ги последват, но ги спряха.

На една очукана врата се появи силует.

— Чакайте, чакайте!

Зад гърба на човека светеше лампа и пречеше да се различат чертите му, но децата веднага разбраха, че не е дух, а жив човек, също като тях. Беше слаб мъж на неопределена възраст, облечен в окъсан костюм в миши цвят, а в ръце държеше молив и купчинка листа, прихванати с яка метална щипка. Сградата, от която излезе, приличаше на митница на забравена от Бога граница.

— Какво е това място? — попита Уил. — И защо не можем да влезем?

— Защото не сте мъртви — уморено обясни човекът. — Ще трябва да идете в чакалнята. Продължете по същия път, после свийте наляво и дайте тези документи на чиновника на пропуска.

— Извинете, господине — обади се Лира, — но как според вас сме стигнали чак дотук, щом не сме мъртви? Това нали е светът на мъртвите?

— Това е преддверието на света на мъртвите. Понякога по погрешка тук идват и живи хора, но трябва да останат в чакалнята, докато им дойде времето.

— За колко време?

— Докато умрат.

Уил усети, че му се завива свят. Но Лира беше готова да започне спор, и това го накара бързо да се намеси:

— А можете ли да ни кажете какво става после? Духовете, които идват тук — те завинаги ли остават в този град?

— Не, не — поклати глава чиновникът. — Това е транзитен пункт. Нататък продължават с лодка.

— Докъде?

— Това не мога да ви кажа — каза мъжът и ъгълчетата на устните му се отпуснаха в горчива усмивка. — Съжалявам, но не можете да останете тук. Трябва да продължите към чакалнята.

Уил взе документите, хвана Лира за ръка и почти я повлече по пътя.

Водните кончета вече летяха доста бавно и Тиалис обясни, че им трябва почивка. Те кацнаха върху раницата на Уил, а двамата шпиони се настаниха на раменете на Лира, Панталеймон, превърнат в леопард, ги изгледа ревниво, но премълча. Малката група потегли по пътя, като заобикаляше порутените коптори и локвите помия и продължаваше да се чуди на потоците духове, които се стичаха в града.

— Трябва и ние да се доберем до водата като другите — заяви Уил. — Може би в тази чакалня ще ни кажат как. Но, интересно, не ми се виждат нито сърдити, нито опасни. И всичките тези книжа…

Всъщност „документите“ бяха просто листове, откъснати от тефтер, с надраскани с молив и зачеркнати думи. Тези хора сякаш играеха игра и чакаха кога някой от пътниците ще се опълчи или със смях ще се откаже. И все пак всичко изглеждаше толкова истинско…

Ставаше все по-тъмно и студено и пътниците започнаха да губят представа за времето. Според Лира бяха вървели около половин час, но можеше да е и два пъти по-дълго. Гледката не се променяше. Най-сетне стигнаха до дървена барака, същата като при първото спиране. Над вратата светеше мътна крушка, окачена на гол шнур.

При приближаването им на вратата се показа мъж, облечен горе-долу като първия, който държеше филия с масло. Без да каже дума, той надникна в книжата им и кимна.

Мъжът понечи да си влезе, но Уил го задържа:

— Извинете, а сега накъде да вървим?

— Намерете си място да отседнете — добродушно ги посъветва мъжът. — Просто попитайте. Тук всички чакат, също като вас.

След което се обърна и затръшва вратата зад гърба си, а пътниците се упътиха към центъра на мизерния град, където трябваше да намерят подслон живите.

Той почти не се различаваше от онзи, който обитаваха мъртвите — жалки съборетини, кърпени десетки пъти с парчета пластмаса или ръждива ламарина, килнати нелепо над калните улички. На места от дървените стълбове висяха кабели, захранващи по една или две крушки, които пръскаха мътната си светлина над най-близките колиби. Ала светлината идеше най-вече от огньовете, чиито червени отблясъци озаряваха отломките и боклуците, сякаш бяха последните остатъци от огромен пожар, оцелели единствено от зла воля.

Ала когато се приближиха, Лира и Уил започнаха да различават множеството фигури, които седяха около огньовете или в сенките, сами и на групи, и тихичко си приказваха.

— Защо тези хора са навън? — учуди се Лира. — Студено е!

— Това не са хора — отвърна лейди Салмакия. — Не са дори духове. Нещо друго са, но не мога да разбера какво.

Пътниците се приближиха към най-близката група бараки, осветена от една гола крушка, която се полюляваше на вятъра. Уил сложи ръка на дръжката на ножа. Отвън бяха наклякали няколко от онези странни, същества, наподобяващи хора, и хвърляха зарове. Когато децата приближиха, те се изправиха. Бяха петима, всичките мъже. Лицата им не се виждаха в сянката, но дрехите им бяха мизерни и окъсани.

— Как се казва този град? — попита Уил.

Отговор не последва. Един-двама се отдръпнаха назад и всичките се скупчиха близко един до друг, сякаш се бояха от нещо. Лира усети как я полазват тръпки и косите й се изправят, макар да не можеше да обясни защо. Под дрехата й Панталеймон трепереше неудържимо.

— Не, не, Лира — прошепна той, — не отивай! Да се махаме оттук! Моля те!

„Хората“ не помръдваха. Най-сетне Уил сви рамене.

— Е, какво пък, приятна вечер! — сбогува се той и си тръгна.

Същото беше и с всички останали същества, които се опитваха да заговорят. Това започваше да им действа все по-потискащо.

— Уил, да не би да са Привидения? — прошепна Лира. — Може би вече сме пораснали достатъчно, за да ги видим?

— Не мисля. Ако беше така, щяха да ни нападнат, но те самите ми се виждат уплашени. Не знам какви са.

Отвори се някаква врата и отвътре върху калната земя плисна ярка светлина. На прага стоеше човек — истински жив човек — и наблюдаваше приближаването им. Стълпените около вратата фигури се поотдръпнаха, сякаш в знак на уважение, и се видя лицето на мъжа — вяло, безизразно и кротко.

— Кои сте вие? — попита той.

— Пътници — отвърна Уил. — Не знаем къде сме попаднали. Какъв е този град?

— Това е чакалнята. Отдалеч ли идвате?

— Да, много отдалеч и сме уморени. Можем ли да си купим някаква храна и да преспим някъде — срещу заплащане, разбира се?

Мъжът гледаше някъде покрай тях, после излезе навън и продължи да се оглежда, сякаш търсеше някого. Накрая се обърна към странните фигури, застанали наоколо:

— Вие видяхте ли смърт?

Те поклатиха глави и промърмориха:

— Не, не, нищо не сме видели.

На прага зад гърба на мъжа надничаха нови лица — жена, две малки деца, още един мъж. Всички бяха разтревожени и нервни.

— Смърт ли? — повтори Уил. — Ние не носим смърт. Изглежда точно това притесняваше хората на прага, защото се чу приглушен възглас и фигурите отвън се свиха и отстъпиха.

— Прощавайте… — Този път Лира пристъпи напред и заговори така, сякаш я следеше зоркият поглед на икономката на „Джордан“. — Прощавайте, че питам, но тези господа тук мъртви ли са? Може да ви звучи грубо и невъзпитано, но за нас е много странно. Никога не сме виждали такива хора. Извинявайте, ако съм обидила някого. Но в моя свят всички имаме демони и когато видим човек без демон, това ни плаши, както вие бяхте уплашени от нашата поява. Но докато пътувахме с Уил — това е Уил, а аз съм Лира, — открихме, че някои хора на пръв поглед нямат демони, също като Уил. Това е съвсем в реда на нещата, но отначало бях уплашена, докато се убедя, че са хора като мен. Може би затова във вашия свят се тревожат, като ни гледат такива. Сигурно ви се виждаме различни…

— Лира? И Уил? — повтори мъжът.

— Да, господине — хрисимо кимна момичето.

— Това ли са демоните ви? — посочи той към двамата шпиони на раменете й.

— Не — отвърна тя и добави, неспособна да устои на изкушението: — Те са ни слуги.

Нещо обаче й подсказа, че идеята не е добра и затова побърза да се поправи:

— Всъщност са наши приятели. Кавалерът Тиалис и лейди Салмакия са много уважавани хора, които пътуват с нас. А това е демонът ми. — Тя измъкна Панталеймон, сгушен като мъничко мишле в джоба й. — Виждате, че няма от какво да се боите. Нищо няма да ви сторим. Това, от което се нуждаем, е храна и подслон. А утре ще продължим пътя си. Честна дума!

Всички чакаха. Мъжът изглеждаше поуспокоен от смирения тон на Лира, а двамата шпиони проявиха достатъчно здрав разум да стоят тихо и да не привличат вниманието.

След кратка пауза мъжът заяви:

— Какво пък, може и да е странно, но кое не е странно тук… Е, заповядайте и добре дошли!

Фигурите отвън кимнаха, един-двама се поклониха едва забележимо и се отдръпнаха да направят път на Уил и Лира, които престъпиха прага и се озоваха на топло и светло. Мъжът затвори вратата и я закрепи с телена кукичка.

Къщата имаше само една стая, бедна, но чиста и осветена от газена лампа, поставена на масата в средата. Шперплатовите стени бяха украсени с изрезки от филмови списания и рисунки със сажди. До едната стена имаше желязна печка, стойка за сушене на дрехи, върху която изпускаха пара няколко дрипави ризи, и масичка с наредени отгоре пластмасови цветя във ваза, раковини, разноцветни шишенца от парфюм и куп други евтини дрънкулки около картина на наперен скелет с цилиндър и черни очила.

Бараката беше претъпкана с хора — освен мъжа, жената и двете деца имаше и бебе в люлка, един по-възрастен мъж и в дъното на стаята, под купчина одеяла — много стара жена, която оглеждаше всичко с блестящите си като мъниста очи, а лицето й беше сбръчкано и нагънато като завивките. Лира я погледна и се вцепени — одеялата се размърдаха и се появи много слаба ръка в тъмен ръкав, после и мъжко лице, но толкова невъобразимо старо, че повече приличаше на скелета от картината, отколкото на човешко същество. Уил също го забеляза и пътниците почти в един и същи миг осъзнаха, че той е една от онези призрачни фигури отвън.

Всички в претъпканата стая — освен бебето, което спеше — се чудеха какво да кажат и не намираха думи. Първа се окопити Лира.

— Много мило от ваша страна. Добър вечер и много благодарим. Много се радваме, че сме тук. Съжаляваме, че не доведохме смърт, ако такова е желанието ви, но няма дълго да ви досаждаме с присъствието си. Ние търсим страната на мъртвите и точно затова сме тук. Само че не знаем къде е и дали този град е част от нея. Не знаем как да стигнем дотам и изобщо… Ако вие можете да ни кажете нещо, ще сме ви много благодарни.

Хората в стаята все още ги гледаха недоверчиво, но думите на Лира като че успяха донякъде да разредят напрежението. Жената придърпа една пейка и ги покани да седнат на масата. Уил и Лира оставиха спящите водни кончета на една полица в дъното на стаята, където щяха да почиват до сутринта, и всички насядаха около масата.

Жената готвеше някаква яхния и сега обели и наряза няколко картофа вътре, за да има за повече хора. Съпругът й извади шише спирт със силна остра миризма, която напомни на Лира за ябълковата ракия на циганите. Двамата шпиони приеха да пийнат от предложената им чаша, след като си гребнаха със собствените си миниатюрни чашки.

Лира очакваше семейството да се заинтересува повече от жилоногите, но сега установи, че любопитството им е насочено в не по-малка степен към нея и Уил. Обяснението не закъсня.

— Вие сте първите хора, които виждаме без смърт — каза мъжът, чието име беше Питър. — Откакто сме тук, искам да кажа. Ние сме като вас, пристигнахме тук по някаква случайност, преди да сме умрели, и ще трябва да чакаме, докато смъртта ни каже, че е време.

— Докато смъртта ви каже? — изумено повтори Лира.

— Точно така. Когато дойдохме тук, а за някои от нас то беше много отдавна, разбрахме, че всеки човек идва със собствената си смърт. Тя през цялото време е с нас, но ние не го знаем. Всеки човек си има своя смърт, която върви навсякъде с него, през целия му живот. Смъртта на всеки един от нас е отвън и чака. След време ще влезе при нас първата, после следващата. Смъртта на нашата баба е с нея, съвсем близо до нея…

— Не ви ли е страх, когато знаете, че смъртта ви е някъде съвсем наблизо? — попита Лира.

— Защо трябва да ни е страх? Щом е тук, поне можем да я държим под око. Аз лично щях да съм много по-притеснен, ако не знаех къде е.

— И всеки човек ли си има смърт? — попита Уил с широко отворени очи.

— Всеки. От мига, в който се родиш, смъртта ти е с теб и накрая пак тя те отвежда от живота.

— Точно това искахме да знаем — намеси се Лира, — защото се опитваме да намерим земята на мъртвите, а не знаем как да стигнем до нея. Къде отиваме всъщност, когато умрем?

— Когато настъпи мигът, смъртта ти те потупва по рамото, хваща те за ръка и ти казва, че времето ти е дошло и трябва да вървиш с нея. Това може да се случи, когато си болен и се мяташ в треска, когато се задавиш с парче сух хляб или паднеш отвисоко. И когато ти е най-тежко, смъртта ти идва при теб и ти казва: „Спокойно, дете, няма страшно. Ела с мен.“ И ти се качваш на лодката заедно с останалите и потегляш през езерото към мъглата. Какво става после, никой не знае. Нито един човек не се е върнал, за да разкаже.

Жената нареди на едното дете да повика смъртите и то тутакси хукна към вратата и им заговори нещо. Уил и Лира гледаха изумени, а двамата шпиони се примъкнаха по-близо един до друг, когато смъртите — по една на всеки член от семейството — прекрачиха прага и влязоха — бледи, незабележими фигури в дрипави дрехи, сиви, безмълвни и невзрачни.

— И това са вашите смърти, така ли? — попита Тиалис.

— Точно така, господине — кимна Питър.

— А знаете ли кога ще ви кажат, че времето ви е дошло?

— Не. Но знаем, че те са наблизо, а това е голяма утеха.

Тиалис не каза нищо, ала си личеше, че за него това е всичко друго, но не и утеха. Смъртите се наредиха смирено край стената и направо не беше за вярване колко малко място заемаха и колко бяха незабележими в претъпканата стая. Скоро децата съвсем престанаха да им обръщат внимание, само Уил си помисли за онези мъже, които беше убил — смъртта на всеки един е стояла безмълвно до него, а той не е знаел, Уил също…

Жената, Марта, сипа яденето в очукани емайлирани чинии и сложи още малко в една купичка, та да почерпи и смъртите. Те не ядяха, но приятната миризма им харесваше. И семейството, и гостите се нахвърлиха лакомо върху храната. Питър попита двете деца откъде идат и как изглежда техният свят.

— Ще ви разкажа за него! — побърза да го увери Лира.

Част от нея ликуваше и политаше нагоре като мехурчета в шампанско. Знаеше, че Уил я гледа, и беше щастлива, че може да направи за него и за всички останали онова, което умееше най-добре.

Разказът й започна от родителите. Те били херцог и херцогиня, много влиятелни и богати, които благодарение на интригите на техен политически противник били изгонени от родовото имение и хвърлени в затвора. Двамата обаче успели да избягат, като се спуснали по въже с невръстната Лира в ръцете на баща й, върнали си семейното състояние, но скоро след това били убити от бандити. Лира също щяла да бъде опечена и изядена, ако не бил Уил, който я спасил и я отвел при вълците в гората, и те я отгледали като свое дете. Уил пък паднал още съвсем мъничък през борда на бащиния си кораб и бил изхърлен на безлюден бряг, където го намерила и го откърмила една вълчица.

Хората поглъщаха с готовност всички тези небивалици, дори и смъртите се приближиха да чуят по-добре. Някои от тях приседнаха на ръба на пейката, други се проснаха на пода, а кротките им лица изразяваха възможно най-жив интерес към историята на живота им с Уил в гората.

След като темата за вълците беше напълно изчерпана, двамата се пренесоха в Оксфорд, където помагаха в кухнята на колежа „Джордан“. Там се запознаха с Роджър, но след нападението на тухларите, обитаващи Глинозема, им се наложи да се спасяват с бягство. Лира разказваше в захлас как тримата отвлекли циганско корабче и плавали с него надолу по Темза, като едва не били заловени при Абингтън, но после корабът им бил потопен от пирати и те едва успели да стигнат с плуване до някакъв тримачтов клипер, който тръгвал да купува чай в Ханг Чоу в Китай.

На кораба се запознали с жилоногите, които били пришълци от Луната, издухани на земята от свирепа космическа буря, дошла от Млечния път. Те намерили убежище в едно свраче гнездо и Лира, Уил и Роджър ходели да ги навестяват на смени, докато един ден Роджър стъпил накриво и паднал в морската бездна.

Те напразно се опитвали да накарат капитана да обърне кораба, за да търсят Роджър, но той бил свиреп морски вълк, който се интересувал само от печалбата и бързал да стигне до Китай, затова наредил да ги оковат във вериги. Ала жилоногите им донесли пиличка и…

И така нататък. От време на време Лира се обръщаше към Уил и шпионите за потвърждение и Салмакия добавяше по някоя и друга подробност, а Уил кимаше. И така стигнаха до момента, в който децата и техните приятели от Луната трябвало да открият пътя до света на мъртвите, за да разберат от родителите на Лира къде е заровено семейното съкровище.

— Ако всеки от нас познаваше смъртта си в нашия свят — каза Лира, — както е тук, при вас, тогава може би щеше да е по-лесно. Но си мисля, че имахме късмет, дето попаднахме при вас, защото можем да получим вашия съвет. Много ви благодаря, че бяхте толкова добри и ни изслушахте и нахранихте. Но сега, а може би утре сутрин, трябва да намерим някакъв начин да преминем през водата оттатък, където отиват мъртвите. Дали няма някаква лодка, която да наемем?

Възрастните се спогледаха. Децата, замаяни от умора, обхождаха с поглед лицата им, но никой не можеше да им каже къде да търсят лодка.

В този миг прозвуча глас, който до този миг не бяха чували. Откъм струпаните в ъгъла завивки се чу звук, наподобяващ пращене на сухо дърво — не беше женски глас, не беше дори жив. Говореше смъртта на бабата.

— Единственият начин да прекосите езерото и да стигнете до света на мъртвите — изрече смъртта и насочи костеливия си показалец към Лира, — е всеки от вас да тръгне със собствената си смърт. Трябва да ги повикате. Чувал съм за хора като вас, които не искат да имат нищо общо със смъртта си. Щом не я харесвате, тя стои далеч от вас и не ви се пречка. Но е наблизо. Обърнете ли глава, тя се шмугва зад гърба ви. Погледнете ли нанякъде, тя се скрива. Може да се скрие в чаена чаша. В капчица роса. В порив на вятъра. Ние със старата Магда сме нещо друго. — Смъртта пощипна старицата по сбръчканата буза, а тя отблъсна костеливата ръка. — Ние си живеем в мир и сговор. Това е отговорът, така трябва да постъпите: да кажете „здравей“, да станете приятели, да бъдете добри, да се сближите със смъртта си и да видите към какво можете да я придумате.

Думите на смъртта падаха като тежки камъни в съзнанието на Лира, Уил също усещаше силата им.

— Как можем да го направим? — попита той.

— Достатъчно е да го поискате, и ще го получите.

— Почакайте! — прозвуча гласът на Тиалис.

Всички погледи се обърнаха към него. Смъртите, излегнати на пода, се изправиха и се вгледаха безизразно в малкото му личице, толкова живо и страстно. Той беше застанал до Салмакия, с ръка на рамото й. Лира знаеше какво се готви да каже — че са стигнали твърде далеч, че трябва да гледат трезво на нещата и че това безумие надхвърля всички граници.

Трябваше да се намеси.

— Извинете ме — обърна се тя към Питър. — Трябва да излезем за малко с моя приятел кавалера, защото се налага той да поговори с приятелите си на Луната с помощта на моя специален уред. Няма да се бавим.

Тя го вдигна внимателно, като гледаше да е по-далеч от шпорите му, и го изнесе навън в тъмното, където някаква ръждясала ламарина се блъскаше и трополеше зловещо на вятъра.

— Трябва да спреш дотук! — заяви той, когато Лира го остави върху един преобърнат варел, осветяван от мъждива крушка, увиснала на люлеещ се над главите им шнур. — Вече прекали! Стига толкова!

— Но нали се споразумяхме! — възпротиви се Лира.

— Не, не. Чак такива уговорки не сме правили!

— Добре, тогава ни оставете. Върнете се обратно. Уил може да отвори прозорец към вашия свят или към който пожелаете. Ще преминете оттатък и ще бъдете в безопасност. Нямаме нищо против.

— Ти разбираш ли какво правиш?

— Да.

— Не, не разбираш. Ти си едно безотговорно и глупаво дете, което знае само да лъже. Лъжата е в кръвта ти, ти си изтъкана от лъжи и не признаваш истината дори когато се изправиш лице в лице с нея. Е, тогава аз ще ти кажа — не можеш, не бива да рискуваш. Не бива да се излагаш на смъртна опасност. Трябва още сега да се върнеш с нас. Ще се обадя на лорд Азриел и само след няколко часа ще бъдем в безопасност в крепостта.

Лира усети как в гърдите й се надига гняв, готов да избухне в ридание. Неспособна да се сдържа повече, тя тропна с крак.

— Вие не знаете! — извика тя. — Нямате представа какво става в главата и в сърцето ми! Не знам дали изобщо имате деца, може би просто снасяте яйца или нещо такова — никак няма да се изненадам, защото виждам, че не сте добри, не сте великодушни, не сте дори жестоки! Предпочитам да бяхте жестоки, защото тогава поне щях да знам, че ни приемате сериозно, че не сте дошли с нас само защото така ви изнася… О, вече изобщо не ви вярвам! Казахте, че ще ни помогнете, а сега се опитвате да ни спрете! Вие сте нечестни, Тиалис!

— Никога не бих позволил на собственото си дете да ми държи такъв нагъл и оскърбителен тон, Лира! Трябваше да те накажа досега…

— Тогава защо не го направиш? Накажи ме, докато още можеш! Наостри си проклетите шпори и ги забий в мен! Ето ръката ми — хайде, направи го! Ти нямаш представа какво става в сърцето ми, надуто, егоистично създание! Не знаеш колко ми е мъчно и колко виновна се чувствам заради моя приятел Роджър! За теб да убиеш човек е като да щракнеш с пръсти, но за мен е мъчение, че не успях да се сбогувам с моя приятел! Искам да му кажа, че съжалявам, и да го утеша, доколкото изобщо е възможно — но ти никога няма да разбереш това, при цялата си гордост и самоувереност! И ако трябва да умра, за да направя онова, което смятам за правилно, ще го направя и даже ще бъда доволна! И по-лоши неща съм виждала! Така че ако искаш да ме убиеш, юнако с отровните шпори, благороднико, направи го! Тогава с Роджър ще можем да играем вечно в земята на мъртвите и да ти се смеем, жалко създание!

Никак не беше трудно да се види на какво е способен в този миг Тиалис, който целият трепереше от гняв, и сигурно щеше да го направи, ако зад гърба на Лира не беше прозвучал нечий глас, при чийто звук и двамата застинаха. Лира се обърна. Знаеше какво ще види и това я изпълваше с ужас, въпреки цялата й показна храброст.

Смъртта стоеше съвсем близо до нея и по нищо не се отличаваше от всички останали смърти, които бяха видели. Ала тя знаеше, че това е нейната смърт, и Панталеймон се сви треперещ на гърдите й, после пропълзя до шията й и се опита да я изтласка по-далеч. Той обаче само се озова още по-близо до смъртта и тутакси се отдръпна, търсейки топлината и сигурността на силния й пулс.

Лира го притисна до себе си и погледна смъртта си право в очите.

— Ти си моята смърт, нали? — попита тя.

— Да, скъпа.

— Но още нямаш намерение да ме отвеждаш, нали така?

— Ти ме повика и аз винаги съм на твое разположение.

— Да, но… Да, повиках те, и все пак… Вярно е, че искам да отида в земята на мъртвите, но не и да умра. Не искам да умирам. Харесва ми да съм жива, обичам и демона си… Демоните не отиват там, нали? Виждала съм ги да изчезват, да угасват като свещ, когато хората им умират. В земята на мъртвите имат ли демони?

— Не. Демонът ти изчезва като дим, а ти отиваш под земята.

— Тогава искам да взема демона си, когато отивам в земята на мъртвите — заяви тя. — Искам и да се върна обратно. Знаеш ли някой да го е правил?

— От цяла вечност никой не го е правил. И ти, дете, след време ще стигнеш до земята на мъртвите без усилие, без риск, в компанията на собствената си смърт, която е твой верен приятел и е до теб във всеки един миг от живота ти…

— Панталеймон е моят верен и неразделен приятел! Теб не те познавам, смърт, но познавам и обичам Пан и ако някога…, ако някога…

Смъртта кимаше със съчувствие и интерес, но Лира нито за миг не забрави кой стои до нея, само на ръка разстояние. Собствената й смърт.

— Знам, че няма да е лесно да тръгнем сега — изрече тя решително, — знам, че е опасно, но аз искам да го направя, смърт. Уил също. И двамата имаме близки, които си отидоха преждевременно, и искаме да изкупим вината си към тях, поне аз…

— Всеки иска да си поговори още веднъж с онези, които вече са поели към земята на мъртвите. Защо тъкмо за теб да се прави изключение?

— Защото имам работа там — излъга тя, — не просто да видя моя приятел Роджър, а нещо по-важно. Един ангел ме натовари с тази задача и само аз мога да я изпълня. Прекалено е важно, за да чакам да си умра по естествен начин, трябва да действам още сега. Разбираш ли, ангелът ми заповяда така и затова с Уил сме тук. Нямахме избор.

Зад гърба й Тиалис, който беше отворил резонатора, прекъсна заниманието си и с изумление се заслуша как момичето се пазари със собствената си смърт.

Смъртта се почеса по главата и вдигна ръце, но нищо не можеше да спре Лира, нищо не беше в състояние да я отклони от набелязаната цел, дори страхът. Тя твърдеше, че е виждала и по-лоши неща от смъртта, и беше права.

— Щом нищо не може да те накара да се откажеш — изрече най-сетне смъртта, — остава само да се съглася и да те отведа в земята на мъртвите. Аз ще бъда твоят водач. Мога да ти кажа как да стигнеш дотам, но за връщането ще трябва сама да се погрижиш. Аз не мога да ти помогна.

— Приятелите ще ми помогнат — увери я Лира. — Моят приятел Уил и другите двама.

— Лира — намеси се Тиалис, — ние ще дойдем с теб, независимо от доводите на здравия разум. Преди малко ти бях сърдит, но ти направи така…

Лира усещаше, че времето за помирение е дошло, и с радост пое протегнатата й ръка, след като вече беше постигнала своето.

— Да — кимна тя. — Извинявай, Тиалис, но ако не се беше разсърдил, никога нямаше да открием смъртта ми и нямаше кой да ни отведе до света на мъртвите. Радвам се, че ти и лейди Салмакия сте тук, и съм ви искрено благодарна.

Така Лира успя да убеди смъртта си да я отведе заедно с останалите в света, където бяха отишли Роджър, бащата на Уил, Тони Макариос и още толкова други. Смъртта й нареди да отиде на зазоряване на пристана и да е готова за тръгване.

Ала Панталеймон трепереше и се свиваше от страх и Лира така и не успя да го успокои. Затова сънят й беше тревожен и накъсан, докато лежеше заедно с останалите на пода на жалката колиба, а смъртта й бдеше над главата й.