Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (26)

26.
Бездната

Слънцето напусна своя мрак и си намери свежо утро, а светлата луна ликува, в безоблачната ясна нощ…

Уилям Блейк

Беше тъмно като в рог и мракът притискаше клепачите на Лира с такава сила, че момичето почти усещаше тежестта на хилядите тонове скала над тях. Единствената светлина идеше от фосфоресциращата опашка на едното водно конче, но дори и тя избледняваше, защото бедните насекоми не бяха успели да си намерят храна в света на мъртвите и кончето на кавалера беше умряло. Тиалис седеше на рамото на Уил, а Лира държеше на дланта си кончето на лейди Салмакия, която милваше треперещото създание и му шепнеше нежно. Тя му даде няколко трошички от бисквити, а после и от собствената си кръв. Ако Лира я беше видяла, щеше да предложи кръвта си, защото имаше повече, но сега единственото, което можеше да направи, беше да опира здраво крака в скалата и да внимава да не си удари главата.

Харпията Безименна ги беше отвела в лабиринт от пещери, през които по нейните думи можеше да се стигне до място, откъдето най-лесно да отворят прозорец към съседен свят. Зад тях пристъпваше безбройната тълпа от духове. Тунелът беше изпълнен с шепота на милиони гласове — онези отпред окуражаваха събратята си, които идеха след тях, смелите насърчаваха плахите, старите вдъхваха надежда на младите.

— Още много път ли има, Безименна? — тихо попита Лира. Горкото конче умира и скоро ще останем без светлина.

Харпията спря и се обърна.

— Просто ме следвай. Ако не виждаш, ослушвай се. Ако не чуваш, опипвай.

Очите й искряха в полумрака. Лира кимна.

— Добре, но аз вече не съм толкова силна както някога, нито съм толкова смела — поне не колкото преди. Моля те, не спирай. Ще те следваме. Продължавай да вървиш, Безименна.

Харпията се обърна напред и продължи пътя си. Светлината на водното конче с всяка минута отслабваше и момичето разбра, че скоро съвсем ще помръкне.

Направи крачка напред, но в този миг зад гърба й прозвуча глас — познат глас:

— Лира… Лира, дете…

Тя се обърна смаяна.

— Господин Скорзби! О, колко се радвам да ви чуя! Ами да, вие сте, даже ви виждам… Така ми се иска да мога да ви докосна!

В слабата светлина едва успя да различи слабата му фигура и ироничната усмивка и ръката й сама се вдигна към него, но напразно.

— И аз, миличка. Но сега ме чуй — там горе се очертават проблеми и те са свързани с теб. Не ме питай повече. Това ли е момчето с ножа?

Уил го гледаше с широко отворени очи, любопитен да види най-сетне този стар приятел на Лира, но сега погледът му се плъзна край него, за да спре върху застаналия малко по-настрани призрак. Лира веднага го позна и се смая — пред нея стоеше едно по-възрастно копие на Уил. Същата издадена челюст, същата стойка…

Още преди момчето да се съвземе, баща му заговори:

— Слушай, нямаме време да говорим… просто прави това, което ти казвам. Вземи ножа и потърси мястото, където са отрязали кичур от косата на Лира.

Изрече думите настойчиво и Уил побърза да се подчини. Лира гледаше уплашено и попипваше косата си.

— Махни си ръката — нареди момчето. — Не виждам нищо. Огледа косата й и откри над лявото й слепоочие кичурче, което беше видимо по-късо от останалите.

— Кой го е направил? — удиви се Лира. — И…

— Тихо! — прекъсна я Уил и се обърна към баща си: — А сега какво да правя?

— Отрежи кичура до кожа. И внимавай да не падне и косъмче. После отвори друг свят, независимо кой, остави косата там и пак го затвори. Бързо!

Уплашена и объркана, Лира стоеше и хапеше устни, докато Уил изпълняваше нарежданията на баща си. Когато отряза кичура, той отвори прозорец към друг свят, изряза малка кухина в една скала и постави вътре кичурчето, после намести камъка и затвори прозореца.

 

Едва беше свършил, и земята се разтърси. Някъде отдалеч, сякаш от самите недра на земята, долетя грохот и от тавана на тунела се посипаха камъни. Подът под краката им внезапно подскочи и се наклони. Уил сграбчи ръката на Лира и двамата се вкопчиха един в друг, докато скалата танцуваше под нозете им и край тях се търкаляха и трополяха камъни, които деряха краката и ръцете им…

Двете деца се снишиха, като прикриваха главите си с ръце, и се опитаха да заслонят и жилоногите. Земята отново се разтресе ужасяващо и тласъкът ги запокити някъде надолу. В ушите им гърмеше грохотът на хилядите тонове скала, която се свличаше заедно с тях.

Най-сетне земята спря да се тресе, макар че наоколо продължаваха да прелитат по-малки камъни откъм склона, който само преди миг не съществуваше. Лира лежеше върху лявата ръка на Уил. Той попипа с дясната колана си, за да се увери, че ножът е там, здрав и невредим.

— Тиалис? Салмакия? — подвикна момчето с разтуптяно сърце.

— Тук сме, нищо ни няма! — обади се кавалерът някъде близо до ухото му.

Във въздуха се кълбеше прах, долавяше се и барутната миризма на разтрошена скала. Беше трудно да се диша и невъзможно да се види нещо. Водното конче беше мъртво.

— Господин Скорзби! — извика Лира. — Нищо не виждаме… Какво стана?

— Тук съм — обади се Лий Скорзби някъде съвсем наблизо. Струва ми се, че бомбата избухна, но не улучи целта.

— Бомба ли? — повтори уплашено Лира. — А Роджър? Къде е Роджър?

— Тук съм — отзова се тъпичкият му гласец. — Господин Пари ме спаси. Щях да падна, но той ме улови навреме.

— Погледнете! — прозвуча гласът на Джон Пари. — Но се дръжте здраво и не мърдайте!

Прахът се слягаше и отнякъде нахлуваше светлина. Слаба, странна светлина, наподобяваща фосфоресциращ дъжд и осветяваща картина, която накара сърцата им да замрат от ужас.

От лявата им страна зееше бездна, в която като във фуния се изсипваше всичко, което нямаше къде да се закрепи. Златистата светлина се изливаше в нея и угасваше. Другият бряг на пропастта се виждаше, но беше толкова далеч, че не би могъл да го стигне дори хвърлен камък. Отдясно се издигаха ръбати камъни, готови всеки миг да се сгромолясат.

Децата и спътниците им се бяха вкопчили в нещо, което не можеше да се нарече дори ниша, а само тясна издатина на самия ръб на бездната. Единственият път водеше нагоре по склона, сред безформените грамади от камъни, които заплашваха да се срутят при най-малкото движение. Зад гърба им надничаха бледите лица на духовете, които се тълпяха боязливо в тунела и не смееха да помръднат. Само харпиите не се бояха — те кръжаха над главите на множеството, оглеждаха се и търсеха път.

Лира провери алетиометъра. Слава Богу, поне с него всичко беше наред. Потисна страха си и потърси с поглед лицето на Роджър.

— Горе главата, няма нищо страшно! Никой не е пострадал. И вече можем да виждаме. Не бива да спираме. Единственият път е покрай тази… — Тя махна с ръка към пропастта. — Значи ще вървим нататък. Двамата с Уил няма да спрем, докато не ви изведем оттук, кълна се! Не се плаши, не се отказвай, не изоставай. Кажи и на останалите. Не мога през цялото време да гледам назад, защото ще трябва да търся пътя, затова разчитам на вас да ме следвате.

Роджър само кимна в отговор. И така колоната от мъртъвци пое безмълвно пътя си по ръба на пропастта. Нито Лира, нито Уил можеха да кажат колко дълго вървяха, но и двамата никога нямаше да забравят колко страшно и опасно беше. Мракът под тях бе толкова дълбок, че ги привличаше неотразимо. Стараеха се да не гледат в бездната, но тя ги теглеше, мамеше ги и ги замайваше. Едва успяваха да запазят равновесие и да се преборят с гаденето, което свиваше гърлата им.

От време на време живите се обръщаха назад, за да погледнат безкрайната нишка от мъртъвци, виеща се откъм тунела, по който бяха дошли. Майките притискаха бебетата до гърдите си, старците бавно тътреха крака, децата се ловяха за дрехите на онези, които вървяха пред тях… И всички следваха Уил и Лира с надеждата, че те ще ги изведат от мрака.

Ала имаше и такива, които не им вярваха. Двете деца усещаха ледените им пръсти, чуваха гневния им шепот:

— Къде е горната земя? Още много път ли има?

— Страх ни е!

— Не биваше да тръгваме — в света на мъртвите поне имахме някаква светлина и приятели, а това тук е къде-къде по-зле!

— Сбъркахте, че дойдохте в нашия свят! Трябваше да си стоите във вашия и да чакате да умрете, вместо да идвате да ни тревожите!

— С какво право ни водите? Вие сте само две деца! Кой ви е дал такава власт?

Уил искаше да се обърне и да ги смъмри, но Лира го хвана за ръката. Духовете бяха уплашени и нещастни, затова се държаха така.

Внезапно заговори лейди Салмакия и ясният й спокоен глас се разнесе далеч над бездната.

— Приятели, бъдете храбри! Стойте близо един до друг и не спирайте! Пътят е труден, но Лира ще се справи. Бъдете търпеливи и не се отчайвайте и ние ще ви изведем оттук, не се бойте!

Лира почувства как тези думи й вливат нови сили и продължи окрилена мъчителното пътешествие.

— Уил — каза тя след няколко минути, — чуваш ли вятъра?

— Да, но не го усещам. И ще ти кажа нещо за оная дупка долу. Същото е, както при отварянето на прозорец. Има нещо странно, което не можеш да забравиш, след като веднъж си го усетил. Аз го усетих там, точно където скалата се губи в тъмното. Но това не е друг свят като всички останали. В него има нещо, което не ми харесва. Иска ми се да можех да го затворя.

— Случвало се е и друг път да не затвориш прозорец след себе си.

— Защото невинаги съм имал време. Но знам, че трябва. Ако ги оставя отворени, става по-лошо. Особено пък такъв голям прозорец като този… — Той махна с ръка надолу към бездната, без да поглежда нататък. — Не биваше да го оставям. Нещо лошо ще се случи.

Докато разговаряха, недалеч от тях се водеше друг разговор. Кавалерът Тиалис тихичко обсъждаше нещо с духовете на Лий Скорзби и Джон Пари.

— Какво искаш да кажеш, Джон? — попита Лий Скорзби. — Че не бива да излизаме на открито? Човече, всяка частица от мен жадува още веднъж да стане част от живата вселена!

— Да, и с мен е така — кимна бащата на Уил. — Но си мисля, че ако онези от нас, които са били войници, успеят да останат скрити, ще можем да се включим в битката на страната на Азриел. И ако го направим в нужния момент, нищо чудно да променим нещата в наша полза.

— Духовете? — попита Тиалис, опитвайки се безуспешно да скрие недоверието в гласа си. — Как бихте могли да се сражавате?

— Вярно е, че не можем да сторим нищо на живите, но армията на Азриел ще се сблъска и с други противници.

— Например Привиденията — допълни Лий.

— Точно за тях си мислех. Тяхната цел са демоните, нали така? А нашите отдавна ги няма. Струва си да опитаме, Лий.

— Аз съм с теб, приятелю.

— А вие, господине? — обърна се Джон Пари към кавалера. Разговарял съм с духовете на някои от вашите хора. Ще доживеете ли да видите света отново, преди да умрете и да се върнете тук като ДУХ?

— Вярно е, че нашият живот е кратък в сравнение с вашия. Аз имам още няколко дни, на лейди Салмакия й остава малко повече. Но благодарение на тези две деца заточението ни в света на мъртвите няма да бъде вечно. И съм горд, че успях с нещо да им помогна.

Те продължиха пътя си, а и чудовищната бездна през цялото време зееше под тях. Лира си помисли, че едно леко подхлъзване, една погрешна стъпка, едно непредпазливо движение може да запрати човека в пропастта, толкова дълбоко, че да умре от глад, преди още да е стигнал дъното, и тогава горкият му дух ще продължи да пада и никой няма да му помогне, да му подаде ръка, да го измъкне, И така до безкрай…

Това щеше да е по-лошо дори от безмълвния сив свят, в който духовете живееха…

Тогава се случи нещо странно. При мисълта за падането й се зави свят и тя се олюля. Уил вървеше пред нея и доста беше избързал, иначе щеше да се хване за него. Но в този момент си помисли за Роджър и в спомените й оживя един далечен ден в „Джордан“, когато в желанието си да го изплаши тя пренебрегна замайването и тръгна по ръба на каменния олук.

Обърна се назад и го потърси с поглед, за да му го припомни. В края на краищата беше неговата Лира, силна и дръзка, и нямаше да пъпли като насекомо!

Ала тъпичкият шепот на момчето я спря.

— Лира, внимавай! Не забравяй, че не си мъртва като нас…

Онова, което се случи после, беше забавено като в сън, но тя не можеше да направи нищичко. За миг изгуби равновесие и камъните под краката й се размърдаха. Започна да се свлича заедно с тях към пропастта, а в главата й се въртеше единствената мисъл: Колко глупаво! Ала докато се плъзгаше към бездната и нямаше за какво да се залови, ужасът на случващото се я зашлеви като плесник. Нищо не можеше да я спре. Вече беше много късно.

Тялото й се сгърчи от ужас. Не забеляза духовете, които протягаха ръце към нея да я задържат, а просто прелетя през телата им като камък, хвърлен в мъгла. Не чуваше как Уил крещи името й с такава сила, че бездната кънтеше от вика му. Цялото й същество се беше превърнало в кълбо от вледеняващ страх.

Уил я гледаше ужасен. Знаеше, че е безсилен да направи каквото и да било, но не можеше да спре да я гледа. Не чуваше дори собствения си вик. Само две секунди, една секунда — и тя беше на ръба на бездната, не можеше да спре, падаше…

Изведнъж от мрака изникна съществото, което неотдавна беше оставило белег върху главата й, харпията Безименна с глава на жена и крила на птица. Ноктите й сграбчиха здраво момичето през кръста. Двете заедно продължиха да падат, но яките крила на харпията не спираха да пляскат, а хватката й не се разхлаби нито за миг. Постепенно падането се забави и много, много бавно Безименна започна да се издига, докато след цяла вечност се показа над пропастта и пусна примрялото момиче в протегнатите ръце на Уил.

Той притисна Лира до гърдите си и усети лудото блъскане на сърцето й. В този миг тя не беше Лира и той не беше Уил — бяха единствените две човешки същества в тази огромна бездна на смъртта.

Вкопчиха се един в друг, а духовете се стълпиха около тях, като им шепнеха окуражително и благославяха харпията. Най-близо бяха бащата на Уил и Лий Скорзби, които също жадуваха да я прегърнат, а Тиалис и Салмакия благодаряха на Безименна, наричаха я спасителка на всички тях, великодушна и добра.

Не след дълго и Лира се окопити, протегна треперещите си ръце към харпията и я прегърна през врата, после обсипа с целувки повехналото й лице. Не можеше да говори — всички думи, цялата й самоувереност, цялата суета се бяха изпарили.

Когато ужасът от преживяното започна да се разсейва, те отново потеглиха. Уил стискаше здраво ръката на Лира и внимателно опипваше с крак всеки камък, преди да се отпусне върху него. Напредваха бавно и мъчително, имаха чувството, че ще умрат от изтощение, но не можеха да спрат. Как би могъл някой да почива, когато под него зееше такава страшна бездна?

Беше изминал около час, когато Уил възкликна:

— Погледни! Мисля, че стигнахме до изхода…

Наистина беше така. Склонът ставаше по-полегат, дори можеха малко да се отдалечат от ръба на пропастта. А онази хлътнатина в скалата? Нима наистина беше изход?

Лира погледна Уил в искрящите очи и се усмихна.

Продължиха изкачването и всяка крачка ги отдалечаваше от пропастта. Почвата под краката им ставаше по-солидна, издатините — по-сигурни, камъните — по-здрави.

— Май доста се изкачихме — каза Уил. — Дали да не изпробвам ножа?

— Още не — спря го харпията. — Имаме още път. Това място е лошо. Нагоре е по-добре.

Процесията отново се повлече безмълвно и мъчително, стъпка по стъпка… Пръстите им бяха изранени, коленете и бедрата им трепереха от усилието, главите им бучаха от изтощение. Най-сетне се добраха до върха на скалата и се озоваха пред тесен пролом, чийто край се губеше в сянката.

Уил извади ножа и започна внимателно да опипва въздуха.

— Аха! — промърмори той.

— Какво, откри ли нещо? — попита Лира.

— Така мисля.

— Уил — обади се баща му, — спри за малко и ме чуй.

Момчето отпусна ръка и се обърна. Съсредоточено върху онова, което правеше, нямаше време да мисли за баща си, но беше хубаво да знае, че той е до него. Сега внезапно осъзна, че скоро ще се разделят за последен път.

— Какво ще стане, когато излезете на открито? — попита той. Просто ще изчезнете, така ли?

— Още не. С господин Скорзби имаме една идея. Някои от нас ще останат тук още малко. Ти ще ни пуснеш в света на лорд Азриел, защото може би ще му потрябва помощта ни. Вие двамата ще трябва да тръгнете сами, ако искате да откриете демоните си, защото и те са в този свят.

— Но, господин Пари — обади се Лира, — откъде знаете, че демоните ни са в света на баща ми?

— Приживе бях шаман. Научих се да виждам някои неща. Попитай алетиометъра — той ще потвърди думите ми. Запомнете едно: човекът, когото познавахте като сър Чарлз Латром, трябваше от време на време да се връща в собствения си свят, защото не можеше да живее постоянно в моя. Философите от Tope дели анджели, които са пътешествали из световете в продължение на три века, също са го знаели. В резултат на това техният свят постепенно отслабнал и западнал. А и онова, което се случи с мен… Аз бях войник, офицер от военноморския флот, после си изкарвах прехраната като изследовател. Бях толкова здрав и силен, колкото изобщо е възможно. После една случайност ме отведе в друг свят и не можах да открия обратния път. Постигнах много и научих повече в света, в който попаднах, но след десет години в него вече бях неизлечимо болен. Причината за всичко това е една — демонът ви може да живее пълноценно само в света, в който сте родени, в противен случай ще се разболее и ще умре. Когато открием пролуки между световете, можем да пътуваме, но не и да живеем другаде. Великият замисъл на лорд Азриел в крайна сметка ще се провали точно по тази причина — небесната република трябва да бъде построена на мястото, към което принадлежим, защото за нас няма друг роден свят. Уил, момчето ми, сега можете да излезете навън и да си починете малко — и двамата имате нужда от това и го заслужавате. Но после ще трябва да се върнете в мрака при мен и господин Скорзби за едно последно пътуване.

Уил и Лира се спогледаха. После той отвори прозореца и това беше най-хубавото нещо, което бяха виждали.

Нощният въздух изпълни дробовете им, свеж, чист и прохладен. Очите им жадно поглъщаха осеяния със звезди небесен свод, искрящата някъде в ниското вода, китките дървета, високи като кули, изпъстрили просторната савана.

Уил разшири прозореца колкото беше възможно, така че през него да преминат шест-седем души едновременно.

Първите духове трепереха от надежда и вълнението им се предаваше като вълна към задните редици. И децата, и възрастните се вглеждаха с възторг в първите звезди, които виждаха от векове, и отблясъците сияеха в зажаднелите им очи.

Първият дух, който напусна света на мъртвите, беше Роджър. Той пристъпи напред и се обърна да погледне Лира, после се засмя смаян, докато се разтваряше в нощта, в звездната светлина, във въздуха… И изчезна, оставяйки след себе си усещането за ликуване, което породи у Уил представата за пенливо шампанско.

Останалите духове го последваха, а Уил и Лира се отпуснаха на тревата, влажна от капчиците роса. Всеки нерв в телата им ликуваше и благославяше уханната земя, нощния въздух и звездите.