Серия
Тъмните му материи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Amber Spyglass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 36 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Редактор: Олга Герова

ИК „Бард“, София, 2004


25.
Сен-Жан-лез-О

Гривна от блестяща коса около голата кост.

Джон Дън

Водопадът Сен-Жан-лез-0 се сгромолясваше стремглаво между острите скални зъбери в източния край на едно разклонение на Алпите, а централата беше прилепена до планинския склон над него. Околността беше дива, същински пущинак, и никой не би и помислил да строи тук нещо, ако не беше възможността хилядите тонове вода, които падаха с рев между скалите, да се превърнат в мощна анбарна енергия.

Вечерта след ареста на госпожа Колтър се разрази буря. Недалеч от простата каменна фасада на централата един цепелин се бореше с яростните пориви на вятъра. Прожекторите в долната част му придаваха вид на огромно чудовище, застанало на няколко крака, всъщност лъчи, което бавно се снишава, за да легне в подножието на планината.

Но пилотът не беше доволен — вятърът продължаваше да връхлита на тласъци, а жиците, стълбовете и трансформаторите бяха прекалено близо. Ако цепелинът, пълен с избухлив газ, попаднеше между тях, това щеше да бъде краят. Леденият дъжд, примесен със сняг, биеше косо по огромния корав балон на возилото с грохот, който почти заглушаваше воя на претоварените двигатели, и пречеше на видимостта.

— Не може тук! — изкрещя пилотът, надвиквайки шума. — Ще заобиколим зад разклонението.

Отец Макфайл наблюдаваше със стиснати зъби действията на пилота, който дръпна лоста. Цепелинът се издигна косо и полетя над хребета. Краката лъчи внезапно се удължиха, сякаш опипвайки пътя си сред канарите, а долните им краища се изгубиха сред талазите от дъжд и мокър сняг.

— Не можеш ли да се приближиш повече до централата? — извика Председателят, като се наведе напред, за да надвика шума на моторите.

— Не и ако искате да кацнем — отвърна пилотът.

— Да, искам да кацнем. Добре, ще ни оставиш от другата страна.

Пилотът даде нареждания на екипажа да се приготвят за кацане. Апаратурата, която щяха да стоварят, беше тежка и в същото време крехка, така че трябваше да се приземят стабилно. Председателят се облегна назад, като потропваше с пръсти по облегалката на седалката и гризеше устни, но остави пилота да си върши работата както намери за добре.

Лорд Роке наблюдаваше и слушаше внимателно от скривалището си в дъното на кабината. Няколко пъти по време на полета дребната му сянка се мярна зад металната мрежа и всеки можеше да го види, стига да си обърнеше главата. Но ако искаше да чуе нещо, трябваше да се изложи на риска да го забележат.

Когато усети по движението, че цепелинът всеки момент ще спре, той тихо се измъкна от кабината и се запъти към пасажерската част. Вътре беше настъпило оживление — членове на екипажа, техници и свещеници се движеха насам-натам, улисани в работа. Демоните на много от тях бяха кучета, които следяха действията на мъжете с нескрито любопитство. Сред тях седеше госпожа Колтър, будна и притихнала, и държеше в скута си златистата маймунка, чието изражение беше по-злобно отвсякога.

Лорд Роке изчака удобен момент и бързо се стрелна към нея. След секунда вече се беше скрил в сянката на рамото й.

— Какво правят? — шепнешком попита тя.

— Кацат. Близо сме до централата.

— С мен ли ще останете, или ще работите сам?

— Ще остана с вас. Трябва да се скрия под палтото ви.

Тя беше облечена в дебел кожух и едва дишаше в горещината на помещението, но не можеше да се съблече — ръцете й бяха вързани.

— Хайде! — прошепна жената, след като се озърна, и шпионинът се шмугна под палтото й.

Там откри дебело подплатен джоб и се настани удобно. Златистата маймунка грижливо поправи копринената й яка като някой придирчив моделиер, който се грижи за вида на любимия си модел, а всъщност искаше да се увери, че лорд Роке е добре скрит в гънките на палтото.

Успяха тъкмо навреме. Само минута по-късно към госпожа Колтър се приближи въоръжен войник и й нареди да слиза.

— А трябва ли да остана с белезниците? — попита тя.

— Не са ми наредили да ги сваля — отвърна войникът. — Станете, ако обичате.

— Но ако не ги свалите, не мога да се държа. Схванала съм се цял деня седя на едно място. И нямам оръжие, нали ме претърсихте. Попитайте Председателя наистина ли се налага да стоя с белезници. Нали не се боите, че мога да избягам в тази пустош?

Лорд Роке беше неподатлив за чара й, но му беше интересно да наблюдава въздействието му върху другите. Стражът беше млад мъж. Трябваше да пратят на негово място някое старо куче.

— Сигурен съм, че няма да избягате, госпожо — каза той, — но заповедите ми са такива. Поставете се на мое място… Станете, ако обичате и ако се спънете, аз ще ви задържа.

Тя се изправи и лорд Роке усети как тръгва тромаво към изхода. Госпожа Колтър беше най-грациозното човешко същество, което жилоногият беше виждал някога. Тази непохватност беше престорена. В мига, в който стъпи на стълбата, тя се спъна и извика. Шпионинът усети тласъка, когато войникът я сграбчи за ръката и я задържа. Чу и новите звуци — воя на вятъра, тихото бръмчене на двигателите, които сега захранваха прожекторите, гласове, издаващи припрени заповеди.

Докато слизаха по стълбата, госпожа Колтър се опираше тежко на войника. Тя говореше тихо и лорд Роке чу само отговора му:

— Сержантът, госпожо… Ей там, до големия сандък… Ключовете са у него, но не смея да го питам. Извинявайте.

— Разбирам — въздъхна жената примирено. — Благодаря ви все пак.

Лорд Роке чу тропот на подковани обувки, после и шепота й:

— Чухте ли за ключовете?

— Кажете ми къде е сержантът. В каква посока и на какво разстояние…

— На десетина мои крачки оттук. Едрият мъж вдясно. Връзката с ключовете виси на колана му.

— Не ми върши работа, ако не знам кой точно е ключът. Не го ли видяхте, когато ви слагаха белезниците?

— Видях го, къс и дебел ключ с черна лепенка около него.

Лорд Роке се спусна на ръце по дебелата подплата на палтото и стигна до обточения с кожа край, някъде около коленете й. Там се провеси и се огледа.

Бяха инсталирали прожектори, които осветяваха ярко мокрите скали. Ала докато се озърташе, шпионинът видя как светлината се измести, после внезапно угасна. Вероятно причината беше силният вятър.

Той скочи на земята и се втурна през кишата към сержанта, който се хвърли напред да задържи падащия прожектор.

В бъркотията лорд Роке сграбчи крака на мъжа, който притичваше край него, вкопчи се в подгизналите камуфлажни панталони и заби шпората си в плътта точно над високата обувка.

Сержантът изхриптя и се повали тежко, сграбчил крака си. Опитваше се да си поеме дъх, да извика, но напразно. Лорд Роке го пусна и отскочи встрани от падащото тяло.

Никой не забеляза — воят на вятъра и бръмченето на моторите заглушиха вика на мъжа, а мракът скри тялото му. Ала наблизо имаше и други и трябваше да се бърза. Лорд Роке се приближи. Ключовете лежаха в локва леденостудена вода и той трябваше да прехвърли няколко къса стомана, дебели колкото ръката му и дълги почти колкото него самия, докато накрая откри онзи с черната лепенка. Сега трябваше да се пребори със закопчалката на халката, а и дъждът, който беше преминал в град, беше сериозен проблем ледените късчета бяха по-големи от юмрука му.

— Добре ли сте, сержант? — прозвуча нечий глас над главата му.

Демонът на войника скимтеше и душеше демона на сержанта, който лежеше в несвяст. Нямаше време за губене — лорд Роке скочи и заби шпората си в мъжа, който се строполи до сержанта.

След дълга борба жилоногият най-сетне успя да разкопчае халката, но после трябваше да откачи шест големи ключа, за да освободи онзи с черната лепенка. Прожекторът можеше да светне всеки миг, но дори и в полумрака нямаше да мине много време, докато забележат, че двама от хората им липсват…

Докато измъкваше ключа, наблизо прозвуча вик. Той напрегна всичките си сили и с отчаяно усилие успя да примъкне парчето метал и да се скрие с него зад един камък — тъкмо навреме, за да не бъде стъпкан. Някой извика да включат прожектора.

— Какво е това, стреляли ли са?

— Нищо не съм чул…

— Дишат ли?

После отново блесна прожекторът и освети лорд Роке, който стоеше открит и беззащитен като заслепена от фарове лисица. Шпионинът застина, само очите му се стрелкаха наляво и надясно. Когато се увери, че вниманието на всички е насочено към двамата мъже, паднали така мистериозно, той метна ключа на рамо и хукна към госпожа Колтър, като заобикаляше локвите и камъните.

Секунда по-късно белезниците бяха отключени. Тя ги остави на земята, а лорд Роке се вкопчи в палтото й и се изкатери чевръсто до рамото й.

— Къде е бомбата? — прошепна в ухото й.

— Точно сега я разтоварват. В онзи, големия сандък. Не мога да направя нищо, докато не я извадят, но дори и тогава…

— Добре — прекъсна я Роке, — сега бягайте! Скрийте се. Аз ще стоя тук и ще наблюдавам. Бягайте!

Той пъргаво се смъкна по ръкава й и скочи. Жената безшумно се промъкна по-далеч от светлината, отначало предпазливо, за да не я забележи стражата, после се приведе и хукна с все сила под дъжда към склона. Златистата маймунка тичаше пред нея и търсеше път.

Зад гърба й се разнесоха объркани викове, сред които прозвуча мощният глас на Председателя, който се опитваше да внесе ред в суматохата. Тя си спомни острата болка и халюцинациите, които й беше причинила шпората на кавалера Тиалис, и съжали двамата мъже.

Не след дълго вече се беше изкачила доста високо по мокрите скали и единственото, което виждаше долу, беше люшкащата се светлина на прожектора, осветяващ огромния издут търбух на цепелина. Скоро тя отново угасна и сега се чуваше само ревът на моторите, които се опитваше да заглуши воя на вятъра и грохота на водопада.

Техниците от хидроанбарната централа се опитваха да прехвърлят през върха на хребета здрав кабел до бомбата.

Целта на госпожа Колтър не беше да се измъкне жива от положението. Това беше на второ място. Целта й беше да измъкне кичура на Лира, преди да са задействали бомбата. След ареста й лорд Роке изгори кичура от плика и разпръсна пепелта, после се промъкна в лабораторията и видя как поставят малката къдрица с цвят на старо злато в резониращата камера. Шпионинът знаеше къде точно е косата и как да отвори камерата, но ярката светлина и блестящите повърхности в лабораторията правеха задачата му непосилна, още повече, че вътре през цялото време шетаха хора.

Налагаше се да действат след монтирането на бомбата.

Това щеше да бъде още по-трудно заради онова, което Председателят възнамеряваше да стори с госпожа Колтър. Енергията на бомбата идваше от прекъсването на връзката между човек и демон, а това означаваше разединяване, телена клетка, сребърна гилотина. Той искаше да прекъсне изконната връзка между жената и златистата маймунка и да използва отделената енергия, за да унищожи дъщеря й. Двете с Лира щяха да загинат благодарение на средството, което госпожа Колтър сама беше изобретила.

Единствената й надежда беше лорд Роке. Ала по време на тихия им разговор в цепелина той й беше обяснил действието на отровните си шпори — не можеше да ги използва непрекъснато, защото с всяко ужилване отровата отслабваше. Трябваше му около денонощие, за да се възстанови напълно. Не след дълго най-силното му оръжие щеше да изгуби действието си и тогава им оставаше само умът.

Жената откри една скална издатина край корените на голяма ела, поникнала на самия склон, и седна да си почине и да се огледа.

Над нея, точно на ръба на оврага, брулена от всички ветрове, се издигаше централата. Техниците бяха поставили няколко прожектора, за да улеснят прехвърлянето на кабела до бомбата. Госпожа Колтър чуваше гласовете им, отривистите заповеди, виждаше промъкващата се между дърветата светлина. Кабелът, дебел колкото мъжка ръка, беше изтеглен с камион до върха на склона и, съдейки по скоростта, с която се придвижваха надолу сред скалите, мъжете щяха да стигнат до бомбата след не повече от пет минути.

Край цепелина отец Макфайл беше строил войниците. Няколко мъже застанаха на стража, стиснали здраво пушките, и се вглеждаха в дъжда. Останалите отвориха сандъка с бомбата и се приготвиха да я съединят с кабела.

Госпожа Колтър познаваше до ужас една част на огромното тромаво съоръжение — телената клетка със сребърната гилотина отгоре. Тя се намираше в единия край на устройството. Останалото й беше непознато — за нея всички тези проводници, тръбички, кондензатори, изолации не означаваха нищо. Ала там някъде сред цялата тази бъркотия се намираше малкото кичурче коса, от което зависеше всичко.

Внезапно прозвуча вик. Един войник изпусна пушката си и се строполи на земята, като риташе и виеше от болка. Председателят погледна към небето, сложи ръце на устата си и нададе пронизителен вик.

Какво ставаше?

Миг по-късно госпожа Колтър вече знаеше отговора. Беше невероятно, невъзможно, но една вещица се спусна и кацна до Председателя, който извика, опитвайки се да заглуши воя на вятъра:

— Претърси наоколо! Някой помага на жената. Вече рани няколко от хората ми. Ти виждаш в тъмното. Открий го и го убий!

— Нещо ще се случи — изрече вещицата с ясен глас, който достигна до укритието на госпожа Колтър. — Нещо се приближава от север, усещам го!

— Няма значение. Намери онова същество и го унищожи! Не може да е далеч. Търси и жената. Тръгвай!

Вещицата се подчини и излетя.

Внезапно маймунката сграбчи ръката на госпожа Колтър и й посочи нещо.

Тя се вгледа и видя лорд Роке, легнал съвсем открит върху туфа мъх. Как беше възможно да не го видят? Но нещо се беше случило, защото той не помръдваше.

— Върви да го донесеш! — нареди жената.

Маймунката се приведе и с подскоци се насочи към малкото зелено петно сред скалите. Златистата й козина скоро потъмня от дъжда и прилепна към тялото й, но това не я правеше невидима.

В това време отец Макфайл отново беше насочил вниманието си към бомбата. Техниците от централата вече бяха изтеглили кабела и сега го свързваха.

Госпожа Колтър се запита какво ли мисли да прави Председателят сега, когато жертвата му се беше изплъзнала. Когато се обърна и погледна през рамо, тя видя изражението му — напрегнато и съсредоточено, наподобяващо no-скоро маска, отколкото човешко лице. Устните му шепнеха молитва, очите му бяха широко отворени и дъждът биеше право в тях — всичко това напомняше на мрачна испанска картина на светец, опиянен от собственото си мъченичество. Госпожа Колтър усети как я пронизва страх, защото разбра какво се кани да направи той. Намерението му беше да пожертва себе си. Бомбата щеше да избухне, с нея или без нея.

Скачайки от камък на камък, маймунката стигна до лорд Роке.

— Левият ми крак е счупен — спокойно обясни шпионинът. — Онзи последният ме настъпи. Слушай ме внимателно…

Докато маймунката го отнасяше на ръце по-далеч от светлината на прожекторите, лордът обясни какво точно представлява резониращата камера и как може да се отвори. Двамата бяха практически под носа на войниците, но стъпка по стъпка, от сянка на сянка, маймунката се промъкваше незабелязано с малкия си товар към укритието.

Госпожа Колтър, която гледаше и хапеше устни, чу свистене на въздух и тежък удар — не в нея, а в дървото. От ствола стърчеше стрела, едва на няколко сантиметра от ръката й, и още трептеше. Тя се отдръпна светкавично, преди вещицата да е пратила следващата стрела, и се свлече по склона към маймунката.

Онова, което последва, се случи твърде бързо. Прогърмя пушечен залп и по склона плъзна облак лютив дим, макар да не се виждаха пламъци. Златистата маймунка остави лорд Роке на земята и се втурна да помага на госпожа Колтър. В този миг вещицата се спусна отгоре с нож в ръка. Лорд Роке се облегна на най-близката скала, а госпожа Колтър се хвърли срещу нападателката. Двете се вкопчиха яростно една в друга, а в това време маймунката се зае да къса игличките от клонката от омаен бор, на която беше долетяла вещицата.

Междувременно Председателят се опитваше да напъха демона си гущер в по-малката от двете сребърни клетки. Демонът пищеше, гърчеше се и хапеше, но той го отръска от ръката си и бързо затръшна вратичката. Техниците вече довършваха приготовленията си и проверяваха показанията на уредите.

Изведнъж от нищото с див крясък изникна морска чайка и сграбчи жилоногия в ноктите си. Беше демонът на вещицата. Лорд Роке се отбраняваше с всички сили, но птицата го държеше здраво, а след малко на помощи се притече и вещицата, която се изтръгна от ръцете на госпожа Колтър, метна се на оскубаната си клонка и излетя.

Госпожа Колтър се хвърли към бомбата. Димът я сграбчи за гърлото и носа като хищни нокти — беше сълзотворен газ. Повечето войници бяха нападали или се превиваха и кашляха (и откъде ли беше дошъл този газ?), но вятърът бързо го разнесе и те започваха да се съвземат. Огромният сребърен корем на цепелина се издигаше над бомбата, изпъвайки въжетата, а сребристите му бордове лъщяха от влагата.

В този миг някъде отгоре прокънтя ужасен вик, от който ушите й писнаха, толкова силен и изпълнен със смъртен страх, че дори маймунката уплашено се вкопчи в нея. Секунда по-късно вещицата се сгромоляса в краката на отец Макфайл и костите й изпращяха зловещо.

Госпожа Колтър се втурна към нея да види дали жилоногият е оживял след падането. Ала лорд Роке беше мъртъв. Шпората му беше забита до корен в шията на вещицата.

Самата вещица още беше жива и устните й се гърчеха в предсмъртна агония.

— Нещо идва… — изхърка тя. — Идва… още нещо…

Думите й звучаха напълно безсмислено. Председателят вече прекрачваше тялото й, за да стигне до по-голямата клетка. Демонът му тичаше по стените на съседната клетка, ноктите му караха сребърната мрежа да звъни, а гласът му пищеше за милост.

Златистата маймунка се хвърли към отец Макфайл, но не за да го нападне — тя се покатери чевръсто на рамото му и скочи към сложната плетеница от проводници и тръбички. Резониращата камера. Председателят се опита да я хване, но госпожа Колтър сграбчи ръката му и се помъчи да го задържи. Не виждаше нищо — дъждът биеше в очите й, а сълзотворният газ още не се беше разнесъл напълно.

Наоколо продължаваха да стрелят. Какво ставаше?

Прожекторите се люлееха на вятъра и всичко танцуваше в светлината им, дори и черните скали. Председателят и госпожа Колтър се вкопчиха един в друг, деряха, щипеха, късаха и хапеха, но тя беше уморена, а той беше силен. Ала нея я тласкаше отчаянието и може би щеше да успее да го издърпа по-далеч от клетката, но част от нея следеше демона, който дърпаше и блъскаше ръчките на апарата…

В този миг силен удар се стовари върху слепоочието й и я зашемети. Председателят се изтръгна от ръцете й и се метна към клетката, целият окървавен, и миг по-късно вратата се затръшна зад гърба му.

Маймунката беше отворила камерата — стъклена врата върху тежки панти — и вече бъркаше вътре. Кичурът беше там, притиснат между две гумени възглавнички, защипани с метална скоба! Работата се усложняваше още повече. Госпожа Колтър се изправи с треперещи ръце и разтърси с все сила сребърната мрежа, вперила поглед в блестящото острие и лъскавите клеми, в човека вътре. Маймунката откопчаваше скобата, а в това време Председателят вече съединяваше проводниците. Лицето му пламтеше от мрачно опиянение.

Избухна ослепителна бяла светлина, нещо изтрещя оглушително силуетът на маймунката се преметна във въздуха. Заедно с нея се дигна и малко златисто облаче — дали не беше косата на Лира? Но каквото и да беше, само след миг то се стопи в мрака. Госпожа Колтър стискаше мрежата, отпусната с цялата си тежест върху нея, а главата й бучеше и сърцето й биеше до пръсване.

Нещо се беше случило със зрението й. Виждаше с ужасяваща яснота и най-малките подробности и цялото й същество беше съсредоточено върху един-единствен детайл, най-важния в цялата вселена — тъмнозлатист косъм, залепнал за една от гумените възглавнички в резониращата камера.

Тя изкрещя отчаяно и разтърси клетката, опитвайки се с малкото останала й сила да освободи косъма. Председателят прокара длани по лицето си и изтри дъждовните капки. Устните му се движеха, но тя не чуваше нито дума. С последно усилие се хвърли върху машината с цялата си тежест в мига, в който той съедини двата проводника. Искрящото сребърно острие се спусна надолу.

Някъде нещо избухна, но госпожа Колтър вече не усещаше нищо.

Нечии ръце я вдигнаха. Ръцете на лорд Азриел.

Зад него стоеше мислелетът, кацнал стабилно на склона върху металните си крака. Мъжът я взе на ръце и я понесе към машината, без да обръща внимание на стрелбата, на лютия дим и тревожните викове.

— Мъртъв ли е? Избухна ли бомбата? — промълви тя.

Лорд Азриел седна до нея в кабината, а след малко вътре скочи и снежният леопард, понесъл в зъбите си зашеметената маймунка. Лорд Азриел хвана лоста и возилото излетя като птица във въздуха. Долу като мравки тичаха насам-натам разтревожени мъже. Някои от хората бяха мъртви, други пълзяха със сетни сили по скалите. Дебелият кабел от централата се виеше като змия през целия този хаос и стигаше до лъскавата бомба, където в сребърната клетка лежеше сгърченото тяло на Председателя.

— А лорд Роке? — попита лорд Азриел.

— Мъртъв е — прошепна тя.

Той натисна едно копче и към люшкащия се цепелин се устреми огнено копие. Само след миг целият кораб разцъфна като роза от бял пламък, поглъщайки и мислелета, който обаче остана да виси невредим и неподвижен сред огнената стихия. Лорд Азриел отново дръпна лоста и возилото бавно се отдалечи, а под него пламтящият цепелин полека се спусна и покри цялата сцена — бомбата, кабела, войниците и всичко останало. Огънят и димът набраха скорост, плъзнаха по склона, изпепелявайки смолистите дървета като факли, и накрая опряха в белите води на водопада, който ги погълна.

Лорд Азриел дръпна още веднъж лоста и мислелетът се понесе на север. Ала госпожа Колтър не можеше да откъсне очи от сцената под тях. Тя дълго гледа назад с насълзени очи, докато пожарът се превърна в тънка оранжева линия, драсната върху чернилката на нощта и поръбена с дим и пяна. После всичко изчезна в мрака.