Дейвид Гибинс
Тигърът воин (9)

8.

Три часа след като напуснаха римските разкопки при Арикамеду Джак, Костас и Прадеш седяха един до друг на понтонна лодка, която боботеше в западна посока по широката река Годавари, срещу течението. Джак беше обзет от особено вълнение. Това беше шанс да осъществи мечта, да мине по пътя на предшественика си, да открие какво лейтенант Джон Хауард е видял в джунглата онзи ден през 1879 г. Стисна парапета, погледна към брега, подготви се.

С хеликоптера долетяха от Арикамеду по брега на Индия до пристанището Коканада, след това свиха към вътрешността нагоре, по делтата на реката. Минаха над милиони акри оризища и захарна тръстика, летяха през пухкави облаци сладникави миризми над местата, където преработваха тръстиката, за да получат нерафинираната кафява захар. Кацнаха в Доулайшуерам, на трийсетина мили от брега, край големия язовир, който поддържаше плодородието в делтата. Прадеш им показа къде са били разквартирувани Мадраските сапьори, когато са строили язовирната стена през шейсетте години на деветнайсети век. Числата още прелитаха в ума на Джак, когато се качиха на понтонната лодка на компанията за параходна навигация по река Годавари за пътуването в джунглата. Две хиляди мили напоителни канали, петорно увеличение на обработваемите площи. Това беше едно от трайните достижения на британското управление на Индия, обаче с напредването нагоре по течението следите от човешкото овладяване на природата ставаха все по-малко и виждаха все повече приспособяване и примирение, както по крайбрежието на Арикамеду. Както всички велики реки, които ставаха пълноводни през дъждовния сезон, като Нил или Мисисипи, всички опити да се впрегне водата създаваха само илюзия за успех, ефимерни бастиони срещу непреодолима сила, способна да помете и най-големите човешки достижения само за миг.

— Годавари е втората най-свята река в Индия след Ганг — каза Прадеш и насочи лодката към централния канал. — Исках да почувствате последните петнайсет мили от нашето пътуване по реката, така че да влезете в положението на онези войници отпреди сто и трийсет години, отправили се към неизвестното с гребни колела, без никаква представа какво ги очаква.

— Освен комарите — вметна Костас и се плесна по бедрото.

Прадеш кимна.

— Към края на кампанията в Рампа четири пети от войниците били повалени от малария, мнозина измрели. Племето коя имало някакъв имунитет и вярвали, че треската е отмъщението на техния най-ужасяващ демон, конда девата, духът на тигъра.

Костас се вгледа недоверчиво в маранята напред, в силуетите на ниските хълмове, които едва се очертаваха в далечината на изток.

— Това там ли е изворът на реката?

Прадеш поклати глава.

— Изворът е много далече на запад. Някои казват, че излиза от устата на свещен идол близо до Бомбай. Други дори твърдят, че е свързана с Ганг през подземен канал, така че двата велики водни пътя на Индия са всъщност едно цяло.

— Прилича ми на пожелателно мислене — каза Джак.

— Инженерът в мен е съгласен, но все пак е привлекателна концепция. В Индия всичко, което е на север, като че ли тече надолу, към юг. Същото важи за завоеватели като монголите и религии като будизма. Нищо от това обаче не е преминало възвишенията, не е стигнало до джунглата. Регионът Рампа, където отиваме, дори не е бил картографиран до 1928 година. По време на въстанието от 1879-а на картата това е голямо бяло петно. Дори в наши дни има стотици квадратни мили, посещавани само от ловци от племената. Дори мисионерите не искат да идват тук.

Почти половин час мълчаха, докато напредваха срещу течението и гледаха как калните брегове постепенно се приближават и от повече от миля реката стана широка не повече от няколкостотин метра. Видяха биволи да орат оризища между редове кокосови палми. Минаваха покрай жени в мокри сарита, които се къпеха в реката, и други, които удряха прането си в камъните и рискуваха течението да ги повлече. Мъже само по препаски стояха потопени до шия във водата край лодките си, за да търсят хлад. Навсякъде виждаха признаци на гниене или възстановяване — за Джак беше трудно да определи кое от двете. Даде си сметка колко рязко контрастира покоят наоколо със стихиите на дъждовния сезон, когато прииждащите води щяха да пометат всичко по двата бряга.

Минаха покрай дървени колове, забити в средата на течението, с опънати помежду им останки от рибарски мрежи. За Джак тези мрежи като че ли трябваше да улавят историята, фрагменти от миналото, изхвърлени от джунглата по-нататък. Още откакто бяха тръгнали от Арикамеду опитваше да мисли за речната археология, за местата, които може да крият съкровища — като овчите кожи, с които търсят злато в планинските потоци, но може и да са голи, почистени от всякакви следи от миналото. Това беше друг тип археология, при която находката лесно би могла да ти убегне, при която няма и помен от категоричните отговори, които откриваш при едно корабокрушение.

Както и край Арикамеду, човешките следи по речния бряг и тук изглеждаха нереални, оформящи се отново и отново, непрекъснато. Единствената солидна постройка, която видяха, беше един бял храм на скалист остров в реката, на чийто покрив имаше хаос от скулптирани змии над боядисани в златно пластове. Прадеш намали скоростта на лодката, бръкна в една купа и хвърли в реката шепа розови листчета.

— Това е Вишну, който е заспал под виещата се змия Сеша, петглавата — обясни той. — Дълбокото синьо, синьото на лапис лазули, цветът на Вишну, е цвят на вечността, на безсмъртието.

— Хората от джунглата хиндуисти ли са? — попита Костас.

Прадеш поклати глава и отново подаде газ, после повиши глас, за да се чува над ръмженето на мотора:

— Напред, в края на джунглата, има хълм, наречен Шива. Да го наречеш Шива е все едно да сложиш християнски кръст на древен римски храм, макар че тук не е имало опити за прозелитизъм или потискане на старите вярвания. Хиндуизмът е като археологически обект. Сваляш най-горния пласт и откриваш, че старите богове, старите религии все още са там. Само че на мястото, където отиваме, няма нищо за сваляне. Този храм е последният бастион на хората от равнините срещу надигащата се джунгла, място, на което дори боговете се страхуват да отидат.

След това виждаха все по-малко хора по бреговете, после нямаше никого. Откритите оризища отстъпиха пред храсталаци, после започна джунглата — гъста, зелена като мъх растителност, която се спускаше по склоновете и обвиваше бреговете, обграждаше реката с редици дървета, който висяха над сребристи пясъчни ивици. От дърветата се издигаха изпарения, които се спускаха над реката, така че само в средата имаше видимост напред. Скоро обвитите в джунглата хълмове започнаха да се издигат по триста и повече метра от двете страни на реката, а върховете им едва се виждаха като мъглив синкавозелен силует.

Зад един завой се появи дълга плоска лодка, която се носеше по течението, двигателят й боботеше на празен ход. Вътре имаше купчини кокосови орехи и подредени дървесни трупи, тамаринд и махагон. На кърмата се беше изтегнал полицай с протрита маскировъчна униформа и с карабина „Лий-Енфийлд“: изгледа ги подозрително, когато се плъзна покрай тях. Прадеш му махна весело.

— Полицията винаги е била проблем тук. Хората от хълмовете ги смятат за защитници на онези от равнините, които получават концесии да секат гората и да изнасят ценната дървесина. Освен това трудно можеш да си представиш този тип да се изправи пред терорист маоист, нали? Това обаче създава нов проблем. Ако милитаризираш полицията, планинците ще станат още по-враждебни, а ако изпратиш армията срещу маоистите, рискуваш да се върне ситуацията от 1879 година. Инженерите са най-добрият вариант, защото местните хора виждат, че правят полезни неща, строят пътища, клиники, училища. Освен инженери те са и войници, разбира се, но са друг тип хора.

— Разбрах — отвърна Джак и се усмихна.

Прадеш намали оборотите на мотора и насочи лодката встрани от главното течение, към водовъртежите покрай левия бряг, където тихото боботене на мотора беше заглушено от крясъците на стадо маймуни с бели физиономии, лангури, които висяха по дърветата. Лодката мина един завой и видяха пътеки, които водеха от брега нагоре към ниски къщи, построени в просека в джунглата, над чиито покриви от палмови листа се издигаха мангови и тамариндови дървета с възлести стъбла. За първи път видяха хора от племето коя — мургави мъже с добре оформени мускули, само по препаски, които ги наблюдаваха. Един от тях носеше леопардова кожа, а на шията му висеше медальон с пауново перо.

— Това село е Пулираманагуден — каза Прадеш. — Означава Място на бога тигър.

— Тигри? — попита Костас. — А има ли слонове?

— Малко. Но има много гаури, местните диви биволи. Коя наричат този район от джунглата Папикондалу, или Биволски хълмове. Тези биволи са почти колкото слонове. Чувал съм ги нощно време да препускат на стада през джунглата. Реват и пръхтят като същества от митологията. Виждаш само бялото на очите им. Дори тигрите стоят настрана от тях.

— Още една чудесна курортна дестинация на Международния морски университет — изсумтя Костас.

Продължиха още нататък, обгърнати от изпаренията край брега, и стигнаха друг завой. Тук течението в средата на реката се виждаше напред. Прадеш задържа лодката близо до брега, докато стигнаха само на няколко метра от завоя; там я остави почти неподвижна и изчака течението да я избута към средата на реката. Джак видя жена да седи на преплетените корени на един огромен бенгалски фикус. Беше много стара и сляпа. Очите й бяха като на древна статуя — цветът си е отишъл и е останало само бялото — но някак имаше усещането, че гледа право в него, че го фиксира. Приличаше на съсипана майка, оплакваща изгубено дете. Джак си спомни викторианската фотография на майка с дете в каютата му, неговата прапрабаба и бебето й. Вдигна очи към короните на дърветата над жената и през пролука в изпаренията зърна тъмните възвишения на фона на небето. Обзе го силното чувство, че вижда нещо познато, но то изчезна след миг. Зад завоя видяха бивол, завързан с въже за забит в земята кол. Животното се спусна напред и изпъна въжето и Джак се сепна заради рязкото движение. Пулсът му се ускори. Течението подхвана лодката и Прадеш форсира мотора и ги откара до средата на реката. Отдалечиха се от жената, после минаха зад завоя и тя изчезна от очите им в изпаренията. Реката се разшири, изпаренията се разсеяха и Джак разбра, че са пристигнали. Мястото отговаряше съвсем точно на описанието от дневника на прапрадядо му. Прадеш насочи лодката към неподвижните води край левия бряг и пясъка, докато я фиксира. Джак огледа срещуположния бряг — пясъчна ивица, която продължаваше няколкостотин метра до следващия завой на реката, където течението беше изтласкало утайките настрани. Пясъчната ивица беше разсечена от поток, чието пресъхнало корито едва се забелязваше през джунглата.

— Ето там — каза Прадеш и посочи. — Там се е случило.

— Знам — отговори Джак тихо. — Точно както си го представях.

— Не очаквай да откриеш нещо, останало от 1879 година, на брега на реката — каза Прадеш. — Прииждащата вода отмива пясъчната ивица всяка година, после се образува нова. Трябва да отидем до селото, което се вижда ей там, по-високо, в края на джунглата.

— Ти водиш — каза Джак.

Прадеш си погледна часовника.

— Хеликоптерът ще е тук след час. С него ще влезем навътре в джунглата. Двамата ми сапьори ще дойдат с него. Не исках да будя излишна враждебност и затова не ги взех с нас в лодката, но не искам и да рискувам в джунглата без тях. Не че не оценявам деветмилиметровата ти берета, Джак.

— Видял си я — отвърна Джак.

— Само гледай да не се показва. Мястото тук е буре с барут. Ако някои от местните заподозрат, че сме правителствени служители, играта приключва. Ще млъкнат окончателно. Ще спрем тук за почивка, после ще продължим. Може да изглежда странно в тази горещина, но ми се пие чай.

Прадеш се зае с очукан стар чайник и примус, които извади от един сандък, а Костас изчезна дискретно на брега. Джак седна сам и се озърна. Бяха излезли от изпаренията в теснините и бяха влезли в оазис от светлина — сякаш въздухът бе пречистен. Отсрещният бряг се извиваше като сабя, пясъкът беше като ослепително злато. Зад него се издигаха огромни дънери и канари от пясъчник, загладени от наводненията. Над тях бяха короните на джунглата, безброй оттенъци на зеленото, които се изкачваха по стръмните склонове на хълмовете и се събираха нагоре по течението, към голямата клисура на река Годавари.

— Пред нас, където бреговете се стесняват, реката е широка само двеста метра — каза Прадеш и му подаде чаша чай. — Височините от двете страни стигат до осемстотин метра височина, а реката е много дълбока, почти сто метра.

Джак погледна покритите с растителност стени на каньона. Изкушаваше, но беше и опасен, като проход в планината, който обещава тучна долина от другата страна, но и заплашва с безброй опасности при преминаването му. Знаеше, че за малцината от равнините, осмелили се да дойдат тук, обещанието е било Селището на безсмъртните или Небесният град. За първите европейци — приказното царство Голконда, Планината от светлина, където е бил открит диамантът Кох-и-нор, някъде след каньона напред. Все пак, преди появата на параходите, това е бил краят на пътуването по реката и които са стигали дотук се връщали назад, защото не успявали да преодолеят силното течение в теснината. Обръщали лодките и оставяли реката да ги върне към цивилизацията. Джак се вгледа във водата. Беше мътна, но не от тиня, а заради някаква друга тъмнина, в която слънцето сякаш изчезваше. Стените на каньона би трябвало да се отразяват във водата, но не виждаше нищо. Беше объркващо, сякаш реката беше черна дупка, която поглъща реалността, и го оставяше да се пита дали обвитият в изпарения бряг не е бил някаква призрачна гледка, нещо като момчешката му представа за това място — нещо нереално. Излезе от фантазиите си, когато Костас изскочи от ниските храсталаци край гората и тичешком се върна на лодката, разкопчан, с едва вдигнати къси гащи.

— Да не би нещо да застраши мъжеството ти? — попита Джак.

— Паяци! — изпухтя Костас, седна и заоглежда тревожно краката си. — Гигантски космати паяци, колкото чинии!

— Паяците не са опасни, освен ако не ги раздразниш — каза Прадеш и му подаде чаша чай. — Важното е да се пазиш от кобрите. Коя използват един корен като противоотрова, но аз така и не успях да го открия.

— Джак има берета — каза Костас.

— Убиването на змии е лоша карма — каза Прадеш и размаха пръст. — Все едно, няма за какво да се безпокоите. Няма да вървим пеша през джунглата. Джак искаше да мине по стъпките на своя предшественик, но го убедих да използваме хеликоптера. Съгласи се. Беше загрижен за твоята безопасност.

— За моята безопасност? Джак? Да, разбира се, това е първата му грижа — изсумтя Костас, избърса потта от челото си и уби един комар. — Добре поне, че всички взехме хапчета против малария.

— Това е друг проблем — каза Прадеш. — Те невинаги вършат работа. Познавам обаче един човек, който може да ни даде нещо подсилващо в селото.

Джак огледа отново околността, представи си я преди сто и трийсет години.

— Е, какво знаеш за двайсети август 1879-а?

Прадеш го изгледа изпитателно.

— Беше прав за случилото се.

— Човешко жертвоприношение?

Прадеш погледна към брега.

— Казах ти, че съм отраснал близо до река Годавари, в Доулайшуерам. Дядо ми всъщност е коя, от този район. Случилото се в онзи ден на 1879 година е станало нещо като легенда, тайна, която е била крита дори от антрополозите, които понякога са идвали тук и са задавали въпроси. Доколкото знам, това, което ще ти кажа, досега не е било споделяно с никой външен човек.

— Продължавай — подкани го Джак.

— Бунтовниците организирали зрелищно представление. Екзекутирали пленените полицаи на брега, пред очите на сапьорите, които били на речен параход, заседнал в плитчините. Но екзекуторите също така довели мирните коя до амок, като им дали да пият алкохол и бог знае още какво. Онзи ден местните извършили три жертвоприношения, пълна meriah. Мъж, жена и дете.

— И дете? — промърмори Джак.

— По-късно властите в низините не искали да повярват, че е било жертвоприношение, и решили, че бунтовниците са представили екзекуциите като meriah, за да изглеждат по-зловещи, сякаш съживяват ужасяващата практика, която британците смятали, че са изкоренили години преди това. Обаче властите са се заблуждавали. Случилото се на реката е било съвсем истинско. Дори днес се извършват жертвоприношения, на маймуни и пилета. Ритуалът е жив, скрит под повърхността, и е нужна много малка искра, за да се възпламени барутът и meriah да бъде съживена.

— Какво обаче се е случило? — настоя Джак. — Какво е накарало прапрадядо ми онзи ден да тегли чертата в дневника си?

Прадеш сви устни.

— Не знам. Нещо го е травмирало. Гледката е била кошмарна, особено детето… късали са от плътта им, докато са били още живи. Може би се е чувствал безсилен, неспособен да помогне. Казваш, че самият той тогава е имал малко момче? Спомена, че самият той е бил в Индия като малък, по време на Въстанието, когато е станал свидетел на зловещи кланета. Може би някои спомен за онези ужасни събития се е върнал, докато е гледал жертвоприношенията? По всичко личи, че е бил отличен офицер, корав войник, така че това, което е видял или е направил, трябва наистина да е било лошо.

— Вероятно. Да. Къде отиваме оттук? — попита Джак тихо.

Прадеш се замисли.

— Знам къде са отишли той и лейтенант Уокоп онзи ден.

— Къде.

Прадеш бръкна под ризата си и извади медальон, висящ на стара каишка.

— Това е тигров нокът — каза той. — Тигърът е бил убит от дядо ми, който е бил мутадар. Това е вожд на селото, но също и нещо като жрец. Тигърът нападнал момче, което играело край реката, и дядо ми го застрелял със стар мускет от Източноиндийската компания, който коя откраднали години преди това от местната полиция. Тигърът обаче е свещен по тези места и дядо ми бил прогонен и принуден да живее в джунглата. Запознал се с баба ми, която е от низините, и заживели в Доулайшуерам. Синът им обаче, моят баща, беше областен горски служител и често ме водеше тук. Осиновиха ме селяните от Рампа и ме научиха да говоря езика им. Хората от племето уважаваха баща ми, защото много от служителите, изпращани тук, бяха от низините, а по традиция на хората от низините се смятат за корумпирани лихвари, достойни за презрение. Баща ми дори замина за Делхи, за да се бори за правото им да използват горите. Беше достоен човек.

— Сигурно се е гордеел с теб.

Прадеш доби тъжен вид.

— Може би щеше да се гордее. Никога няма да разбера. Още от времето на британския радж каузата на горските хора е била присвоявана от други. Преди сто години това е индийското националистическо движение, което твърди, че въстанията им някак са част от борбата за независимост от британците. Сега са маоистите, така наречената Народна военна група. Местните хора отново са гневни, защото правителството продава минни концесии, а тази група заема тяхната страна. В действителност Народната военна група не дава пет пари. Целта й е местните да я оставят на мира в базите й в джунглата, за да може да планира терористични напаления в цяла Индия. Баща ми се конфронтира с тях и го убиха.

— Съжалявам — каза Джак.

— Заради това никога не са ме командировали по тези места — добави Прадеш тъжно. — Полковникът познава семейната ми история. Опасява се да не предприема нещо.

— Не ми приличаш на отмъстителен човек — отбеляза Костас.

— Дай ми шанс да покажа — отговори Прадеш тихо.

Костас посочи тигровия нокът на шията му.

— Ако тигърът е свещен, това няма ли да ни създаде неприятности с местните, които срещнем?

Прадеш поклати глава.

— Щом тигърът е мъртъв и духът му си е отишъл, кожата и ноктите имат голяма стойност. Кожата се носи от мутадаря по време на церемонии и танци, а ноктите се раздават на младите мъже в селото. Те са талисмани за късмет, да ги пазят от гневните духове, когато ловуват навътре в джунглата.

Костас допи чая си на една глътка.

— Мисля да разчитам на автоматичната карабина.

Прадеш се засмя.

— Тя също помага.

— Да чуем историята ти — подкани Джак. — Какво си спомнят коя за онзи ден?

Прадеш се замисли.

— Разказвал ми я дядо ми, когато бях малък. За планинците от тези места тя се е превърнала в част от митологията, в легенда, и прилича на митовете за създателите богове. Само че е за твоя прапрадядо.

— Казвай…

— Най-свещените предмети за коя били велпу, което означава идол или бог — започна Прадеш. — Всеки род, всеки клан е имал такъв. Обикновено това са малки предмети, които за нас може да изглеждат обикновени, но за коя са свещени, например парче ковано желязо. Всеки велпу се е пазел в парче кух бамбук, около трийсет сантиметра дълго. Били пазени в дълбока тайна и ги вадели в много редки случаи, за да ги боготворят, най-големият, върховният велпу, се наричал Лакала Раму. Пазели го в пещерно светилище дълбоко в джунглата и никога не го отваряли. Говорели, че богът вътре сияе толкова силно, че всеки, който го погледне, ще ослепее. Може да е било стъкло, може би скъпоценен камък, нещо екзотично, достигнало до коя от външния свят преди незнайно колко поколения. Върховният велпу държал душата на племето коя. Без него то би отишло в земята на сенките, пратено там от зловредните духове, които обитават джунглата, и най-вече от кошмарния конда девата, духа на тигъра. И те са в тази земя на сенките след 1879 година.

— Какво се е случило? — подкани го Костас.

Прадеш се огледа и сниши глас.

— Дядо ми, вожд на селото, беше наследствен мутадар. По древна традиция всички вождове на селото Рампа са пазители на светилището в джунглата, където бил скрит Лакала Раму. Дядото на моя дядо бил мутадар през 1879 година, но не оцелял след въстанието. Знам какво се е случило с него благодарение на бунтовниците, станали свидетели на събитията в джунглата през онзи ден, които се прибрали в селата си след въстанието и разказали на децата си. Джак, ти ми показа дневника на Хауард, последния запис. Онзи ден мутадарят бил обкръжен от бунтовници и прострелян с десетки стрели. Знаели са какво е направил.

— И то е? — попита Костас.

— Мутадарят се е опасявал, че Чендрая, водачът на бунтовниците, ще влезе в светилището, ще вземе Лакала Раму и ще го използва, за да контролира планинците за своите цели. Чендрая бил от друг клан, който враждувал от поколения с клана на мутадаря поради древен спор кой клан трябва да контролира светилището. Британците знаели, че клановете враждуват помежду си, от опита си в Афганистан и използвали враждите за целите си.

— Мутадарят е отишъл при британците — каза Джак.

— Взел велпу от светилището, за да го опази, после поел огромния риск да стане доброволен водач и преводач — отвърна Прадеш. — Условието му било британците да го оставят да върне велпу в светилището, когато всичко свърши. Бил на речния параход през онзи последен ден от дневника на Хауард, двайсети август 1879-а. Видях го на страниците, които ми изпрати по мейла, Джак. Съвпада съвсем точно с това, което знам аз. Онзи ден в джунглата е имало голямо сражение с бунтовниците, с десетки убити и ранени. Тогава Хауард и останалите са видели от кораба жертвоприношенията край реката. Мутадарят също ги е видял, изплашил се е, рухнал е психически. Вероятно е имал усещането, че всички зли духове от джунглата са се спуснали към него и го тормозят, задето е взел велпу. В дневника на Хауард не е записано какво се е случило после, а в полковия архив в Бангалор няма нищо. Повечето от офицерите, върнали се от Рампа, просто са искали да забравят. Дядо ми обаче ми е разказвал една история. Британски чиновник, някой си Беби, който тръгнал със сапьорите, бил прострелян и останал в джунглата. Хауард и Уокоп тръгнали с групата, която трябвало да го спаси. Намерили Беби близо до светилището, вече мъртъв. Мутадарят предложил да го заведе до мястото, ако му позволят да вземе идола със себе си. Британците вероятно са решили, че нямат избор. Дори при по-добрите оръжия, с които са разполагали, влизането в джунглата без него би било равно на самоубийство, защото са били десетина души срещу стотици бунтовници. Рискували са, като са предположили, че идолът ще спре бунтовниците и те няма да ги нападнат. Мутадарят се отдалечил от светилището в последния момент, обзет от ужас, че боговете могат да му отмъстят, и го убили. А Хауард внесъл идола в пещерата.

— И след това Чендрая го е задигнал? — попита Джак.

Прадеш поклати глава.

— Не. Хауард спазил обещанието, което дал на мутадаря. След това обаче е Уокоп вероятно са си дали сметка, че ще имат шанс да се измъкнат само ако вземат идола със себе си, за да ги предпазва — точно като мутадаря по пътя дотам. Веднага щом излезли от пещерата започнали да стрелят по тях, но когато бунтовниците видели, че носят парчето бамбук, се отдръпнали. Двамата офицери, със сапьорите и трупа на Беби, успели да се доберат до реката и парахода. От храма взели и още нещо. Друга свещена реликва. Счупен меч, закрепен за златна ръкавица-броня, оформена като тигрова глава. Коя вярвали, че била на самия велик бог Рама.

— Проклет да съм! — изпъшка Джак.

— Знаеш за това?

— Не съм ви го показал още. Семейно наследство.

— Това нещо е при теб!? — възкликна Прадеш.

— Месингово е, не е златно, но трябва да е същото — отговори Джак. — Хауард го е дал на дъщеря си, моята прапрабаба, и аз го наследих. — Джак вдигна глава, стъписан. Знаеше, че ръкавицата е дошла от джунглата, но нищо повече. Всичко това беше удивително. Тогава си спомни Катя и реакцията й, когато бе споменал този предмет. Спомни си чичото на Катя, Хай Чен, антрополога, изчезнал в джунглата преди повече от четири месеца. Това бе една от причините Джак да дойде тук. Вгледа се в короните на дърветата. Може би Хай Чен просто си беше тръгнал. Може да се беше случило нещо. Самотни антрополози понякога изчезваха в джунглата. Спомни си за маоистите, опасността, която дебнеше наоколо. Присви устни. „Нещо друго е“. Индикаторите бяха налице, но не можеше да ги свърже. Обърна се към Прадеш, който каза нещо много тихо, не на английски или хинди, а на друг език — някакъв мек, цъкаш звук. Погледна Джак със светнали очи.

— Появата на този предмет ще означава всичко за коя — каза Прадеш. — И… не смея да попитам… при теб ли е и велпу?

Джак поклати глава.

— Не бях чувал за това досега.

Прадеш затвори очи за момент, после въздъхна.

— Ето какво знаем. Въстанието в Рампа продължило още месеци, но онзи ден бил повратна точка. Никога повече Чендрая не успява да събере толкова многобройна сила. След това той и другите водачи едва съумяват да поведат банди от по двайсет-трийсет последователи, много от които били престъпници. Повечето бунтовници в първите дни са почтени хора от горите, коя и редис. След като виждат как Чендрая екзекутира мутадаря и колко много иска да се сдобие със свещения велпу, мнозина губят ентусиазма си за въстанието. Това, че са видели идола си в ръцете на британците и са си дали сметка, че силата му вече пази тях, допълнително ги е сломило духом. Знаели са, че могат да си го вземат едва когато бунтът приключи.

— Обаче, както излиза, така и не са си го върнали — обади се Костас.

— Това светилище близо ли е до село Рампа? — попита Джак.

Прадеш кимна.

— На осем мили източно оттук, през гъста джунгла. Посветено е на бог Рама.

— Рама — повтори Джак тихо.

— Рама не е ли хиндуистки бог? — попита Костас.

Прадеш кимна отново.

— Представата за идеален човек, издигнал се до върховен бог, седмо превъплъщение на Вишну. Обаче това не променя каквото ви казах по-рано. Тук той е новодошъл. Вярванията на коя на практика нямат никаква друга допирна точка с хиндуизма. И легендата за принц Рама, неговите странствания и търсене на духовно пречистване се среща в цяла Южна Индия. Коя вярват, че е свършил тук, че е открил същинското си царство в сърцето на джунглата.

— Сърцето на мрака по-скоро — каза Костас и погледна тъмнозелените склонове на отсрещния бряг, след това се зае да избива рояка комари, които го бяха нападнали.

— Там ли ще ни заведеш? — попита Джак. — В светилището?

Прадеш пое дълбоко дъх и кимна, докато опипваше тигровия нокът на шията си.

— Бях там като малък. Беше забранено дори да се доближава мястото, но като възпитаник на равнините аз не вярвах в суеверия. Никой коя не беше стъпвал там след онзи ден през 1879-а. Дядо ми казваше, че онази нощ имало ужасна буря, с гръмотевици и мълнии. Земетресение запушило входа малко след като двамата офицери излезли. За коя това било абсолютен знак, че най-лошото ще дойде, ако приближат мястото отново. Сега има и друга причина да стоят настрана. Светилището е до поток в просека в джунглата, а тя се използваше от маоистките партизани за база. Веднъж ме хванаха и ме заведоха в лагера си, гавриха се с мен. Стана преди да убият баща ми. Оттогава винаги съм искал да се върна там.

— Изглежда, и Джак, и ти сте тук с мисия — отбеляза Костас.

— Твоят предшественик, мутадарят, също е искал да се добере до светилището, когато е стоял до лейтенант Хауард на речния параход преди толкова много години — добави Джак.

— Никога не бих опитал да влизам в мислите на свят човек от коя. Може да е бил мой предшественик, но категорично не бих искал да отида в светилището. — Прадеш погледна Джак с ледено изражение. — И мисията ми определено няма нищо общо с древните богове, духове и идоли. Свързана е с днешния ден. С дълга на син към паметта на убития му баща.

Джак кимна и спусна крака през носа на лодката, готов да я оттласне. Прадеш стартира мотора.

— Имаме още четири часа дневна светлина. Хеликоптерът ще е тук след четирийсет и пет минути. Това ни дава време да посетим селото на отсрещния бряг. Там има нещо, което искам да видите.

— Да тръгваме — каза Джак. — Както разбирам от думите ти, не бива да оставаме тук след мръкване.

Костас размаза един комар на врата си и избърса кървавото петно.

— Съгласен.