Дейвид Гибинс
Тигърът воин (10)

9.

Джак коленичи на носа на понтонната лодка и улови въжето, готов да действа, а Прадеш завъртя руля и изведе лодката от силното средно течение в спокойната вода край брега. В последния момент форсира леко двигателя и заби носа в пясъчния бряг, зад който започваше джунглата. Джак скочи с въжето, направи няколко крачки по горещия пясък и го завърза за стар пън от тамариндово дърво. Прадеш изгаси мотора, вдигна го над водата, после с Костас скочиха от двете страни на лодката и я избутаха колкото може по-напред. Джак стегна въжето и се огледа. Пясъкът беше девствен и много бял. Сякаш се бе надявал да открие нещо още в самото начало, някаква следа от онзи съдбовен ден през 1879 година, но също така и се страхуваше, сякаш очакваше да събуди някаква дремеща травма, наследена от предшественика му. Пясъкът обаче беше невероятно чист и нямаше никакви следи от древни жертвоприношения. Видя как наводненията през дъждовния сезон са отнасяли пясъка на завоя на реката и как след това ивицата се е възстановявала всяка година. Погледна към стеснението на каньона и си спомни думите на един викториански инженер, който бе виждал Годавари в пълноводието й. „Пенеше се покрай препятствията със скорост и въртопи, каквито никой кораб на света не би могъл да издържи“. Бяха само на двеста метра от отсрещния бряг, но той имаше чувството, че са прекосили някаква свещена граница и са влезли в друг свят. Дори въздухът миришеше различно — по-остър, органичен — а светлината над джунглата имаше особена аура, сякаш самият въздух бе оцветен в зелено и синьо на границата между зеленина и небе.

— Хайде — подкани ги Прадеш и тръгна по пясъка към пътека през джунглата, която започваше между две дървета — добре утъпкана пътека нагоре по хълма, която водеше до тръстиковите и бамбуковите къщи, които бяха видели от отсрещния бряг, построени над нивото на наводненията.

— Това е един от пътищата, прокарани от сапьорите след въстанието от 1879-а година. Бил е изоставен след напускането им. Не са разполагали с ресурси, за да построят нещо трайно в джунглата, и ситуацията не се е променила много оттогава.

Костас крачеше зад него, Джак беше последен. Костас извади от чантата си флакон репелент за насекоми, напръска обилно откритите части на тялото си и го подаде на Джак.

— Една малка крачка за човечеството след 1879-а — промърмори той и размаза издут от кръв комар, който го бе ухапал през ризата.

Прадеш се обърна към тях и каза:

— Репелентите са единствената промяна по тези места. Пригответе се да се върнете назад във времето.

Огромен паяк мина през каменистата пътека пред тях и Джак замръзна. Прадеш видя това и каза:

— Нормална реакция. Това е първото, което учим в школата за военни действия в джунглата. Щом влезеш под дърветата, моментално губиш обвивката на цивилизацията и ставаш диво животно. Трябва да се възползваш от повишената чувствителност. Това обаче също така буди и първични страхове, инстинктите за оцеляване. Става много лесно, когато срещнеш паяци, а също и змии.

— И тигри — промърмори Костас. — Уф, трябва да пийна нещо.

— Това е другият начин да понесеш това място и за съжаление се оказва твърде изкушаващ за коя. — Прадеш се обърна и ги поведе нагоре по пътеката, през гигантски корени на тамариндови и тикови дървета, които се вплитаха едни в други и обгръщаха просеката, направена през 1879 година. Чуха над главите си шумолене, сякаш вятър в листата, после се разнесоха писъците на стадо маймуни. Стигнаха до равно място и минаха покрай няколко къщи — скромна работа, с бамбукови подпори и покриви от застъпващи се палмови листа, заобиколени от тясна веранда с решетки за пълзящи растения отпред, по които вече се бяха увили бобови растения.

Костас посочи наскоро боядисан червен знак на една стена.

— Този символ изглежда странно неуместен тук.

— Сърп и чук — промърмори Джак.

Прадеш го погледна и присви устни с отвращение.

— Маоистките партизани. Смятат коя за свои съюзници, обаче не можеш да търсиш добро отношение, като цапаш къщите на приятелите си. Когато са трезви, коя изпитват истинско презрение към тях, но са притиснати в ъгъла и отчаяно се нуждаят от подкрепа срещу минните компании. Самата идеология на маоистите им е съвършено чужда и не означава нищо за тях, така че тази цапаница ще бъде заличена съвсем скоро. — Прадеш им кимна да продължават. Последваха го до края на равното място, където свършваше и селото, и започнаха да се изкачват по обраслия склон от другата страна. Навсякъде имаше признаци на живот — дим от огньове, недоподредени дърва, дървени играчки — но нямаше жива душа.

— Къде са хората? — попита Костас.

— Наблюдават ни — отговори Прадеш. — Да са невидими за тях е втора природа. Това е друго нещо, което научаваш в джунглата — да се сливаш с пейзажа. Знаят кой съм, но неотдавна имаха други посетители, минни геолози, така че имат причини да са подозрителни. — Отведе ги до малка просека зад селото, заобиколена от извисяващи се стволове — палисандър, палми, тик. Клекна до един стар тамаринд и посочи плоча от охрено червен пясъчник, широка около половин метър, враснала в ствола с растежа му. Костас приклекна, огледа я и попита.

— Някой от свещените предмети, за които говориш? Велпу?

Прадеш поклати глава.

— Погледни по-внимателно. Това исках да видите.

— Добре. Виждам, че има надпис.

Джак клекна от другата страна на дървото, където светлината беше по-добра. Докосна камъка, усети грапавостта му, кондензиралата по него влага. Имаше няколко реда на английски, издълбани грубо в камъка. Прочете ги:

Уилям Чарлс Беби

Помощник-комисар, Централни провинции

Застрелян от бунтовници на 20-и авг. 1879 г.

На 41

— Това е вашият човек, нали, Джак? — попита Костас. — Този, който е отвел сапьорите в джунглата, чиновникът, отговорен за тази територия, която дотогава дори не е посещавал?

— Той е, несъмнено — отговори Джак и сложи длан на камъка. — Доста груб надпис. Имам предвид, няма „в памет на“, „почивай в мир“ и подобни.

— Има късмет, че изобщо са му направили плоча с надпис. Вероятно го дължи на сапьорите, когато са се върнали от схватката край светилището, където вероятно са го и погребали. Не мисля, че са тъгували кой знае колко.

— Бързо погребение. Отърваване от доказателствата.

— Какво имаш предвид?

— Ами ако е бил ударен в гръб? Искам да кажа, ако са го застреляли сапьорите? Май никога няма да се разбере. Стрелят по тях от всички посоки. Притиснати са в ъгъла и са отчаяни, а този чиновник вероятно е опитвал да им се налага. Имам чувството, че точно той е изложил живота им на опасност. Един добър офицер като Хауард би влязъл в положението им, ако е знаел какво се случва. Логично е да е лоялен на сапьорите си, а не на някакъв си граждански чиновник.

— Възможно е. — Джак кимна. — А и едно бързо погребение не би предизвикало никакъв интерес. В Индия са погребвали жертвите в деня на смъртта им. Малкият син на Хауард е погребан в Бангалор само няколко часа след като се разболява, месеци преди Хауард да стигне до гроба му.

Костас извика и отскочи назад. Джак се вгледа с ужас и възхищение в това, което го бе стреснало, само на сантиметри от лицето му. Беше огромна змия, кобра, жълто-кафява с тъмни петна, изправила се вертикално от пролука в корените пред надгробния надпис на Беби. Изду качулката си и се вторачи в Костас, засъска и се разклати, без да престава да вади и прибира езика си.

— Добре… — промърмори Джак през зъби, без да помръдне. — Какво правим сега?

— Стойте абсолютно неподвижно — отговори Прадеш.

Костас започна леко да се поклаща.

— Не мърдай! — прошепна Прадеш. — Няма значение колко си далече от нея. Тези змии нападат светкавично!

— Просто влизам в духа на обстановката — промърмори Костас.

— Недей — предупреди Прадеш тихо, впил очи в кобрата. Тя отвори уста и показа зъбите си, напоени с отрова.

Костас спря да се поклаща.

— Разбрах.

Прадеш посегна надолу много бавно, към кратуна, закрепена между корените, и гребна шепа от съдържанието й. Вдигна ръка над змията и пусна върху нея някакъв червен прах.

Кобрата се отпусна надолу, сви се на кълбо, някак успокоена, после се изправи като копие, отскочи странично и се спусна напред, като прелетя няколко пъти дължината си. Изчезна в шубрака в края на просеката. Чу се само леко шумолене. Джак и Костас стояха неподвижни, тотално объркани. Прадеш се обърна към тях и се засмя.

— Трик, който научих като малък. Когато бях тук с баща ми, имах такава кобра за домашен любимец.

— Домашен любимец — повтори Костас едва чуто.

— Това е знамение — добави Прадеш. — Изправянето на змията е знак за началото на празника Гота Памдура. Това ще се случи тук. — Посочи изпотъпканата растителност в просеката. — На това място танцуват. Мястото е свещено, но не заради Беби. През 1858 година вождовете на селото били обесени тук, защото направили човешко жертвоприношение. Коя не забравят такива неща. Продължават да жертват птици под палмите, от чийто сок правят палмовото вино. Вероятно снощи са приготвили храна и са я оставили под дърветата, за да пируват днес.

Джак се успокои донякъде, изпъна рамене и се огледа. По скалите се стрелкаха гущери — посещаваха тъмнокафяв термитник в началото на шубраците. Навсякъде беше пълно с насекоми и не само комари, но също така водни кончета и пеперуди, които кацаха по дивите цветя по поляната. Джунглата сякаш изригна в звуци. В капещите корони горе видя плодоядни прилепи, които сгъваха и разгъваха крилата си. Откри, че стадото маймуни, което бяха чули на пътеката, ги е последвало, и сега животните седяха по корените на дърветата около просеката. Изведнъж сякаш зацвърчаха и забърбориха. Зад тях, даде си сметка, видя човешки лица, жени и деца, няколко десетки поне, които ги наблюдаваха мълчаливо.

— Имаме компания — отбеляза Костас и посочи.

От шубраците на джунглата изведнъж се материализира мъж, съвършено безшумно.

Прадеш каза нещо на езика на коя и докосна ръцете на мъжа за поздрав. Мъжът беше пъргав, жилест, със стегнати мускули и тъмнокафява кожа. Беше само с препаска на кръста, закрепена с връзка от усукани пълзящи растения, хлабав тюрбан на главата, бос. Имаше широки скули и нос, по-сплеснат, отколкото на хората, които Джак бе видял покрай реката, а очите му бяха катраненочерни. Носеше лък и сноп стрели, а на кръста му висеше извит, зловещ на вид нож. Прадеш се обърна и направи знак на Джак и Костас да приближат.

— Това е Мурла Раджареди — представи го. — Той добива сок от палмите и прави вино. — Прадеш посочи стара автомобилна гума и навито въже, подпрени на едно дърво — явно приспособление, с чиято помощ мъжът се катереше по стволовете на дърветата.

— С ножа срязва основата на палмовите листа и след това събира сока в кратуни. Сега е най-доброто време от годината за това. За това е и празненството.

Торсът на мъжа беше покрит с белези, бразди и пробождания, някои стари и заздравели, други скорошни — успоредни драскотини, които лъщяха в червено под някакъв лековит мехлем. Прадеш каза нещо на мъжа и той отговори с мек звънлив глас, като сочеше белезите си. Прадеш се обърна отново към Джак и Костас.

— Също така той е и ловецът на тигри на селото, единственият, на когото е позволено да ги убива. Каза, че преди десетина дни се е появил тигър и едва се е спасил. Бил отвлякъл и изял дете от съседното село. Смята, че появата на тигъра е била поличба за нещо, което се случило малко след това — пристигнали други чужденци, които останали в района до неотдавна. Ще го разпитам за тях. Заради това ни гледат с подозрение. Мислели са, че може да сме същите.

Джак и Костас се ръкуваха с мъжа, който сведе леко глава, но не ги изпусна от поглед. Миришеше на алкохол. Около него имаше облак комари, но той не им обръщаше никакво внимание.

— Как се справят с маларията? — попита Костас.

— Правят си хапчета срещу треската. Паста, която се получава от кората на Alstonia scholaris, кората от корена на Ophioxylon scrobiculatum и корена, стъблото и листата на Andrographis paniculata.

— Вярваш ли, че върши работа? — учуди се Костас.

— На мен ми е вършила. Сър Роналд Рос доказва ролята на комарите за разпространението на маларията след като лекува ветераните от Рампа, но още има какво да научим от местните. Дори днес лекарите от равнината смятат, че лековете на джунглата са дело на знахари. Жалкото е, че тъкмо тяхното суеверие по адрес на коя им пречи да се учат от тези хора.

Местният се наведе и взе кратуната, която беше зад дървото. Тлъсти черни плъхове се разбягаха в тъмнината на джунглата отзад, после спряха, обърнаха се и започнаха да ги наблюдават гладно.

Костас ги видя и изгледа Джак свирепо. Местният игнорира Джак и подаде кратуната на Костас.

— Изглежда, ти си избраният — каза Прадеш.

— Избран за какво?

— Нарича се „тигрова храна“ — ухили се той. — Тези, които ядат, придобиват магическа сила, така че могат да укротят тигъра и да го накарат да се привърже към тях. Когато празненствата свършат, ще те съблекат гол и ще те пуснат в джунглата да търсиш тигъра, за да се запознаете, така да се каже.

— Ясно. Кога точно каза, че пристига хеликоптерът?

Прадеш си погледна часовника.

— След двайсет и пет минути.

— Мисля, че ще отида да чакам на брега.

— Когато влезеш в местен ритуал, никога не трябва да се отдръпваш. Това е много лош знак, сериозно. Всеки антрополог ще ти го каже.

— Антропология, археология, за мен е едно и също — изсумтя Костас. — Аз съм инженер. Инженер, който би трябвало да е на почивка. — Погледна в кратуната. — Както и да е, какво точно е това?

— Плод от тамариндово дърво, или тамар-и-хинд. Прилича на зелен боб. Смуче се каша от семената. Смесват ги с палмов сок и ядки от манго. Като специално угощение за празненството вече са смачкали семената със зъби и са изплюли пулпата. Слюнката я превръща в паста. Доста е добро.

— Не съм те чул да го казваш — отвърна Костас, беше пребледнял.

— Това е най-големият им деликатес.

— Трябва ли?

— Брой се късметлия. Би могъл да те посочи за жертва.

— Още ли го правят?

— Не можеш да си сигурен. Старите навици умират трудно. Освен това наскоро ги провокираха, точно както през 1879-а. Предлагам да приемеш дара му.

Костас надникна в кратуната, усмихна се с благодарност на човека и потопи пръст в съдържанието й. Извади го, облиза го, после се усмихна и кимна ентусиазирано. Погледна Джак, после Прадеш. Преглътна с усилие и за част от секундата имаше вид на дете, което всеки момент ще повърне.

— Кажи му, че е чудесно. Има ли нещо, с което да го прокарам надолу? — попита пресипнало, все още с усмивка.

— Идва.

Мъжът взе друга кратуна и я подаде на Костас.

Прадеш спря ръката му и помириса съдържанието.

— Това е калу, палмово вино, ферментирало на слънце. Понякога добавят вътре макови листенца, понякога марихуана. Днес не обаче. Днес трябва да е чисто, заради празненството. — Остави мъжът да подаде кратуната на Костас. Той отпи предпазливо, после напълни устата си, проми я отвътре и преглътна. Издиша и погледна със задоволство кратуната.

— Не е лошо. Малко прилича на сайдер.

— Проверих да не е арак — каза Прадеш. — Това се получава, ако дестилираш това нещо. Смъртоносна смес от метилов и етилов алкохол. Това е другият начин, по който низината експлоатира тези хора. Сега във всяко село има казани за дестилация. Палмовото вино го бива, но аракът ги убива.

Костас понечи да върне кратуната на мъжа, но той я избута обратно към него, настойчиво. След това улови Прадеш за ръка и го отведе при група местни, които бяха излезли в края на просеката и се настаняваха в сянката на едно тамариндово дърво. Прадеш се обърна назад и каза:

— Ще ги разпитам за маоистите. Трябва да разберем къде действат в момента.

Клекна при групата. Джак и Костас останаха да гледат и чакат. В началото въпросите на Прадеш бяха посрещнати с мълчание, после производителят на палмово вино се оживи, заговори бързо, като слагаше пръсти до очите си и дърпаше настрани, правеше гримаси, пак говореше, сочеше китките и предмишниците си, правеше жестове, сякаш рисува по тях. Извади нещо от малката торбичка на препаската си и го подаде на Прадеш. Останалите коя се отдръпнаха изплашени и пак наклякаха, с лъковете и стрелите си в ръце. Прадеш зададе още няколко въпроса, после сложи ръка на рамото на мъжа и стана. Погледна Джак и Костас угрижено и каза:

— Трябва да отида с него някъде настрани. Не иска да говори тук, пред останалите. Вие се върнете на брега и ме чакайте там.

След петнайсет минути Джак и Костас стигнаха до лодката и седнаха на сянка край нея. Слънцето печеше жестоко, но вече бе слязло по-ниско на запад, над клисурата. Оставаха им към три часа дневна светлина. Джак започна да потропва с пръсти по борда на лодката, но спря. Този път ситуацията зависеше от някой друг, а той не бе свикнал да е така. Прадеш обаче засега се справяше чудесно и явно знаеше по-добре от него колко време ще им е нужно, за да стигнат до светилището в джунглата и да се върнат. Успокои се донякъде и се плъзна по понтона, за да седне на пясъка. Наблюдаваше Костас мълчаливо, с интерес.

Костас седеше на пясъка с леко свити колене, крачолите на късите му гащи висяха отворени. Един речен краб съзря уютното им леговище и се спусна странично към него. В последния момент Костас се изви като дъга нагоре и крабът се шмугна под него и покрай лодката и изчезна по брега с удивителна бързина. Костас забеляза, че Джак го гледа, вдигна кратуната и попита невинно:

— Какво?

— Мисля, че не ти трябва повече от това.

— Отпих само две глътки. Освен това съм на почивка. На плажа, най-накрая. — Отпи още една яка глътка, избърса устата си и въздъхна. — Добре де. Достатъчно, колкото да омекоти остротата на разочарованието, не повече. — Изля съдържанието на кратуната в пясъка и отпи голяма глътка вода от манерката си. — Докато чакаме, можеш да попълниш знанията ми. Какво е правил тук този тип, Беби? За какво изобщо е било това въстание?

Джак се облегна и сложи длани зад тила си. Вгледа се в палмите покрай брега и видя друг производител на вино да се спуска ловко от една палма. Протегна ръка и чукна празната кратуна.

— Заради данък върху палмовото вино. Съвършено излишен, незначителен приход, а в същото време сериозна причина за недоволство сред местните хора. Така са започвали много от колониалните конфликти. Тлеещо недоволство, после дребна административна грешка застава в центъра на събитията и се разразява катастрофа. А през 1879-а, при поредната война в Афганистан, това вътрешно въстание е било последното, което са желаели властите. Реакцията е типична. Години безразличие и пренебрежение към хората от джунглата, следвани от деспотично и неефективно потушаване на въстанието. От самото начало британците имат проблеми, защото не познават тукашните хора и условията, в които живеят те. И се намесва Беби. В индийските граждански служби е имало забележителни британски администратори, хора с висок интелект и морал. Беби е бил служител от ниско ниво, изпратен в дълбоката провинция. Местните боготворят някои чужденци, идвали тук, като самия Рама. Беби определено не е сред тях.

Някакъв звук ги накара да се обърнат към джунглата. Беше нов, приличаше на удряне на далечни гонгове. Беше трудно да се каже дали е вятърът в листака, или е истински. След това зачести — барабанен ритъм откъм селото, три силни удара, пауза, после пак три удара, и барабаненето се усилваше, защото се включваха нови барабани.

Тогава ги видяха — мъже по препаски, с високи барабани с кожа от двете страни — да излизат от двете страни на пътеката, да се връщат назад и пак да излизат с всяка тройка удари. Между тях се появиха жени със звънчета на ушите. Тръскаха енергично глави. Стъпваха едновременно, започнаха да влизат и излизат от джунглата в синхрон с мъжете с барабаните. Чуха се гласове, издигащи се и потъващи в жалостни напеви. След това редицата се раздели и се появи мъж с биволска глава на раменете, увит в червено сари и с украса от паунови пера. Рогата се издигаха високо и от тях капеше червена течност. Появиха се още мъже с рога, подредиха се в кръг на пясъка, затанцуваха в ритъма на барабаните и заприпяваха.

— Рога от гаур — промърмори Джак. — Другото предизвикващо ужас същество от джунглата. Изглежда, вече са ги окървавили.

— Надявам се само с пилета — обади се Костас. — Въпреки това изглежда достатъчно кошмарно. Добави човешко жертвоприношение и влез в кожата на британски офицер, който гледа това от параход през 1879 година. Вероятно е била представата за ада, която викторианските проповедници са набивали в главите им като са били деца. Тук имаме езичници диваци, а рогатите мъже са превъплъщение на самия дявол.

Прадеш дойде по пътеката между танцуващите и тръгна към лодката. Производителят на палмово вино го придружи до края на джунглата и остана там. Прадеш си погледна часовника, после вдигна очи към небето, огледа източния хоризонт и каза:

— Танцът на биволите. Първата част на празненството. Палмовото вино вече се лее свободно. Моментът е подходящ да тръгваме.

— Тоест преди да ме съблекат и да ме пуснат да се разхождам в джунглата гол — каза Костас.

— Нещо интересно? — попита Джак.

— Нали видяхте какво показа местният с ръце преди малко, в просеката? — Дръпна очите си настрани, за да станат като азиатски. — Каза, че преди четири месеца, преди дъждовния сезон, при тях дошъл мъж с такива очи.

— Чичото на Катя? — попита Костас.

— Възможно е. — Джак кимна. — Хай Чен има характерни черти, смесица между монголец и китаец. Нещо друго?

— Мъжът казал на местните, че е приятел на Кристоф фон Фюрер-Хаймендорф. Това е антрополог, който идвал по тези места през трийсетте години на двайсети век, към края на британското господство. Той и хората му останали в джунглата няколко месеца и подели каузата на племената. Кристоф станал приятел на баща ми, когато бил малък, и коя винаги говорели за него с голямо уважение.

— Племето помии посетител отпреди близо осемдесет години? — учуди се Костас.

— И още как — отвърна Прадеш. — Също така помнят и лейтенант Хауард, прапрадядото на Джак. През месеците след като въстаниците били победени и основната британска военна сила била изтеглена. Хауард и сапьорите му останали да помагат в разчистването и да строят пътища. Изглежда, са положили сериозни усилия за селото. Подобрили водоснабдяването и хигиената, показали им някои неща в строителството. Самият той не приличал на мисионерите, които понякога стигали толкова нагоре по течението. Казвал им, че единствените богове, които трябва да почитат, са техните собствени. Това са запомнили. В един момент се разболял от изтощение и те се грижели за него. Много обичал децата и им правел дървени играчки, докато се възстановявал. Помнят и деня, когато параходът дошъл да го вземе и той научил, че собственият му син е починал. Бил безутешен и слязъл на брега сам, където коя извършили церемонията през онзи ден през 1879-а. Където жертвали детето. Може би случилото се тогава най-силно е засегнало Хауард.

Джак преглътна с усилие и каза тихо:

— Струва ми се, че е било точно така. Бил е отдаден на децата си — тези, които са му се родили през следващите години.

— Обаче не е върнал свещения велпу или тигровата ръкавица — отбеляза Костас.

— Поради някаква причина Уокоп е решил да ги задържи — отвърна Джак. — Хауард може да е имал намерение да се върне до светилището и да намери начин да влезе, но след като се разболява, повече не се връща в джунглата.

Прадеш се обърна към Костас.

— Попита как така коя помнят толкова стари неща. Понеже нямат писана история, за посетители отпреди хиляда години се говори така, както „по времето на дедите“. В крайна сметка най-отдалечените във времето се обвиват в мантията на митологията, някои дори стават богове.

— И като е казал, че е приятел на Фюрер-Хаймендорф, Хай Чен е приложил най-старата техника от буквара на антрополозите — отбеляза Джак. — Спечелваш доверието на обекта си, като кажеш, че си приятел на уважаван посетител от миналото. Хай Чен е знаел тези неща.

— И изглежда е говорел с тях на езика конд, от северната джунгла, при това достатъчно добре, за да го разбират коя — допълни Прадеш. — Езикът коя е диалект на конд.

— Още едно потвърждение! — възкликна Джак. — Катя ми каза, че чичо й е бил полиглот и още преди да започне да изследва племената от джунглата на Индия е учел езиците им. До какво друго се добра?

— Интересувал се е от митологията им, от древните традиции, от артефактите им. Нашият човек му разказал за велпу и той настоял да му покаже такъв. В края на краищата той му показал семейни велпу. Още с изчезването на най-свещеният велпу, Лакала Раму, през 1879 година идолите загубили голяма част от силата си, а семейният велпу бил най-слаб от всички. Въпреки това другите от селото не одобрявали и заради това ги видяхте да се отдръпват в джунглата, когато той извади това.

Прадеш вдигна нещото, което му бе дал производителят на палмово вино — монета. Вгледаха се в нея и Костас подсвирна.

— Виждал съм такава. Корабокрушението в Червено море. Римска е.

— Ранен имперски денарий — отбеляза Джак, взе монетата и я огледа внимателно. — Не е златна като онези от корабокрушението, сребърна е. Захабена е, но изображението е на ранния Август, няма съмнение в това. Удивително!

— Намират се из цяла Южна Индия — каза Прадеш. — В Арикамеду имаме специалистка по нумизматика, която ги изучава. Тя знае кой е Джон Хауард, защото дъщеря му е завещала момчешката му колекция от римски монети на Поземлената служба на Индия. Монетите най-често са сечени и не са влизали в обращение. Римляните са ги изнасяли като ценен метал. Тази е захабена, защото е била в ръцете на поколения коя, вероятно като украса, преди да добие статут на свещен предмет и да бъде скрита в бамбук като велпу. Според производителя на вино изображението е на Рама. Наблюдава ни с орлови очи от ето там. Трябва да я върна, преди да тръгнем.

— Рама… — повтори Джак удивено. — Нещо друго?

— Има и друго. И е обезпокоително. — Прадеш замълча за момент. — Мъжът, Хай Чен, пристигнал тук точно преди мусоните и искал да обиколи възможно най-много места, преди джунглата да стане непроходима. Изпратили го с водач до село Рампа, а оттам отишъл сам до светилището, за да го разгледа. Никой от коя не е искал да тръгне с него.

— Пещерата, за която говореше ли? — попита Костас.

Прадеш кимна.

— След няколко дни дошли още хора като него. — Прадеш дръпна очите си настрани с пръсти.

— Още китайци — промърмори Джак.

Прадеш кимна.

— Обаче били различни. Били седем и дошли с хеликоптер. Държали се агресивно. Казали, че са минни специалисти. Селяните се разтревожили. И преди при тях са идвали хора на минните компании и коя ги мразят. Хълмовете наоколо са богати на боксит и цялата област е под заплаха. Нещо обаче ги изплашило особено много. Мъжете имали татуировки на предмишниците, всичките еднакви. Изображение на тигър.

— Тигър — повтори Джак.

— Нашият човек се вкаменил от страх. Помислил си, че конда девата идва, за да го накаже, задето е разкрил своя велпу на Хай Чен. Все още смята, че дебнат някъде край селото и чакат удобен момент, за да ударят. И има основателна причина да се страхува.

Джак внезапно почувства тревога.

— Каква?

— Подходът на минните специалисти към събирането на информация бил малко по-различен. Грабнали едно дете, момиченце, и опрели пистолет в главата му. Искали да им кажат къде е отишъл другия китаец, този, който смятаме, че е бил Хай Чен.

— И нашият човек им е казал.

Прадеш кимна.

— Станало е преди повече от три месеца. Маоистите дошли и им наредили да не доближават светилището. Коя са свикнали маоистите да ги предупреждават да стоят настрана от лагерите им, а светилището бездруго е табу за тях, но този път било различно. След изчезването на китайския антрополог производителят на палмово вино си дал сметка, че нещо се случва. Били разбудени злите духове.

— Какъв е проблемът да изпратят полиция? Войска? — попита Костас. — Струва ми се, има достатъчно добра причина.

Прадеш поклати глава.

— Никой във властта няма да приеме тази история. Хората от равнините все още като че ли изпитват някакво вродено презрение към тукашните племена, а в местните власти и съда работят предимно те. Ако се разчуе, че са осуетени минни проучвания, и то само заради някакви приказки на местните, всичко това ще им излезе през носа. Във властта има силни елементи, които с радост биха лишили племената от териториите им и биха превърнали хълмовете наоколо в гигантски открити рудници. Няма да им мигне окото. Финансовите залози са огромни. Военна намеса може да има само в случай на насилие от страна на маоистите в джунглата, така че те обикновено внимават и избягват такива неща. Джунглата е тяхно скривалище. Баща ми беше убит от маоисти в Доулайшуерам, не тук. Ако стрелят по войници, въпросът става федерален и в следващия момент над джунглата ще увиснат хеликоптери с ракети и картечници. Ако тук започне някакво подобие на войната във Виетнам, хората от племената ще пострадат, и то много. Тук трябва да се пипа много внимателно. Официално аз съм тук на почивка, а двамата от нашата рота, които ще бъдат с нас на хеликоптера, са охрана, наета от теб.

— А ти всъщност искаш единствено да убиваш маоисти собственоръчно, в удобно за теб време — усмихна се Костас. — Заради баща си.

Джак погледна Прадеш, който сведе поглед към земята, но не каза нищо.

— А какво е станало с антрополога Хай Чен? — попита Костас.

Прадеш поклати глава.

— Няма и следа от него оттогава.

Боботене на хеликоптер постепенно изпълни въздуха и заглуши барабаните. Прадеш извади радиостанцията си и заговори бързо на хинди. Хеликоптерът зави над реката и се спусна на отсрещния бряг. Прадеш махна на производителя на палмово вино, който жестикулираше към хеликоптера.

— Казах им да кацнат на отсрещния бряг. Коя заслужават да им се осигури известна дистанция след последния път, когато хеликоптер е кацнал тук. Освен това не искаме да побеснеят и да ни накарат да бързаме.

Джак се вгледа в танцуващите.

— Изглеждат доста наквасени, за да забележат. — Стана и отиде до пъна в пясъка, за който бе завързал въжето на лодката. Костас тръгна, с кратуната в ръка, към производителя на вино.

— Ще кажа довиждане на новия си приятел.

— Не ги оставяй да те завлекат в джунглата — каза му Джак. — Ако наистина имаш тази тигърска магия, ние също може да имаме нужда от нея.

Костас стисна ръката на мъжа и посочи кратуната одобрително. Джак го последва, без да пуска въжето на лодката, Прадеш се присъедини към тях и върна римската монета. Местният внимателно я прибра в малката си кожена торбичка и я завърза за преписката си.

— Не изглежда особено впечатлен от хеликоптера — отбеляза Костас.

— Някои от тях са свикнали. Китайците не са първите, които идват тук. Имало е и други мултинационални корпорации. Понякога наемат водачи от коя. Плашат им с хашиш. Държат да им дадат нещо в замяна, за да покажат, че ги е грижа.

Джак се обърна към местния, после свали бинокъла от врата си. Беше забелязал, че неколцина от племето го оглеждат с любопитство, а сега, в гъсталаците на джунглата, нямаше да има голяма полза от него. Подаде го на винаря, той го взе, огледа лещите и механизма, после му го върна. Наведе глава и каза няколко думи на Прадеш.

— Казва, че ако ти нямаш нужда от него, значи и той няма. Казва, че вижда достатъчно далече и без бинокъл.

Джак погледна мъжа и кимна замислено.

— Така да бъде.

— Увод в антропологията, правило 101, Джак — каза Костас.

Джак вдигна вежди.

— Моля?

— Не се бъркай на местните.

— Благодаря, инженер.

Прадеш посочи хеликоптера. Забързаха към лодката. Двамата с Костас застанаха от двете й страни, а Джак хвърли въжето на носа.

— Наред ли е всичко? — попита Прадеш. — Можем ли да тръгваме?

Костас го погледна, после кимна.

— Щом казваш.

Джак метна старата си брезентова чанта през рамо и опипа беретата в кобура си. Нещо се случваше — нещо много по-голямо, отколкото си бе представял. Пак си спомни Катя и изведнъж изпита нужда да поговори с нея. Погледна си часовника. Само след четири часа линксът трябваше да ги вземе от Раджахмундри и да ги върне на „Сийкуест II“. Костас се вгледа в тъмнината на джунглата, после посочи медальона на шията на Прадеш.

— Питах се — каза, — дали имаш още такива нокти?

Прадеш го изгледа и започна да бута лодката.

— Не ти е нужен, забрави ли? Яде тигрова храна. Обаче не се безпокой. Няма да те вкарам в престрелка. Ако се появят признаци за проблеми, двамата ми сапьори ще стрелят на месо.

— Звучи ми смислено — каза Костас. — Джак?

— Да не се бавим повече.