Дейвид Гибинс
Тигърът воин (16)

15.

След два часа Джак и Костас последваха Катя нагоре по скалистия склон от западната страна на езерото, над прохода, който водеше към централната равнина на Киргизстан през скалист терен от клисури и дерета. Беше ранна вечер и слънцето бе почти залязло, но щеше да има пълнолуние и езерото беше окъпано в странни отблясъци. Катя спря до един скален перваз и седна, Джак и Костас седнаха от двете й страни и се загледаха в трепкащата повърхност на езерото. На няколкостотин метра на север забоботи дизел и видяха облак дим — Алтамати запали трактора и го подкара с друсане и клатене към юртата по неравния терен. Докъдето стигаше поглед, виждаха затънали в склона морени, като голяма недоизваяна армия, която се бори да се освободи от земята.

Мислите на Джак се върнаха към онази малка група, за която сега беше сигурен, че е минала оттук преди повече от две хиляди години — мъже, които бяха лоялни до жестокост към най-големия символ, орела на легиона, които бяха отделили време, за да го гравират върху надгробния камък на свой другар, където никой освен тях нямаше да го разпознае. Спомни си какво им бе казал Прадеш за Кашмир, където се бе сражавал с пакистанска част за контрола над някакво голо планинско плато. Стара войнишка мъдрост е, че когато се сражаваш, не го правиш за някакви висши каузи, а за другарите си, за частта си. Джак присви очи и се зачуди дали онези легионери са видели на това място същото, което той виждаше сега, дали са вдигнали очи и са усетили близостта на небето, гъделичкането на вятъра. За момент си представи не парцалива група оцелели, а напълно снаряжен легион в марш, воините сенки, които са били бегълците още от Кара, но тук са се оказали по-близо до тях от всякога, на място, където животът сякаш е само на малка крачка от Елизия.

Костас му подаде чашата, която носеше от юртата, но Джак поклати енергично и твърдо глава.

— Не, благодаря.

Усещаше миризмата на ферментирало мляко. Избегна позора, като прие най-хубавите парчета месо, безвкусни жилави късове от главата на овцата, запазени за най-уважаваните гости. Тогава Ребека спаси положението, като се обади по сателитния телефон точно когато Алтамати сервираше овнешката яхния, а Джак излезе от юртата с чинията си, уж за да не пропусне и миг наслада от вкусното месо. Върна се с убедителна купчина хрущяли на ръба на чинията и дори ги върна в котлето, за да се варят още, с което щателно спази обичая, както му го бе обяснила Катя. Костас го изгледа невинно от другия край на ниската маса и протегна черпака към чинията му, но Джак го изпепели с поглед. Всичко все пак мина, макар и на косъм, но решението беше само временно. Тъй като очевидно бе издържал теста, се задаваха още безброй други пиршества. Привиждаха му се вперили в него очи киргизи, докато пълнят чинията му с яхнии от овнешко, плувнало в мазнина. Погледна си часовника. Хеликоптерът трябваше да дойде да ги вземе след час. Обърна се към Катя.

— Каза, че имало още нещо.

Катя погледна корицата на книгата, която носеше, и се прокашля.

— Да. Историческият период по времето, когато тези легионери са минавали оттук, е периодът на най-великата империя, позната на Запада, на всички времена. Когато легионерите са напуснали Италия и са се отправили на изток, Рим все още е република, малко преди гражданските войни. Когато обаче бягат от партите, повече от трийсет години след това, Рим се управлява от неговия първи и най-велик император, Август. Тези легионери не са били пратеници на Рим. Възможно е дори да не са знаели, че в Рим управлява император. Неволно обаче те са били мост между Рим и най-великата империя на Изтока, която се създава в Китай двеста години преди това. Това е времето на император Жен от династия Цин, воинът, който обединява Китай и управлява от 221 до 210 година преди новата ера. Известен е като Шъхуанди или Цин Шъхуан, Първия император.

— Онзи с теракотената армия — вметна Костас.

Катя кимна.

— Воините са погребани с него и са разположени около най-голямата неразкопана гробница в историята. За легионерите фантастичната представа за тази гробница може да е била пътеводна светлина, легенда за несметни богатства, заради която може би са тръгнали на изток, след като са се измъкнали от партите. Ще стигна до това след малко. Джак, какво знаеш за Res Gestae?

— Означава „нещата, които съм направил“ — отговори Джак. — Това е списъкът постижения на Август, записани върху бронзови плочи и монтирани из цялата империя. Списък на завоеванията, строежите, добрите дела, законите и така нататък. Това е списък на човек, който е виждал себе си като пръв между равни, primus inter pares, гражданин, който временно е поел юздите, за да възстанови Републиката, най-вече, това е възхвала на мира, Pax Romana, вдъхновението за Pax Britannica, който карал мъже като прапрадядо ми да вярват, че мисията им е благородна и че наистина е възможно да съществува добродетелна империя.

— А сега за Шъхуанди. Първия император — продължи Катя. — Той също е оставил списък с постижения, записани върху бронз и камък и монтирани високо в планините, на места, които е посещавал, за да извършва жертвоприношения на космическите сили. Разликата обаче е плашеща. Вместо да записва победени врагове, Първият император се гордее с вътрешния ред. Гордее се с това, че е създал тоталитарна държава. Империята на Август, подобно на Британската империя, е космополитна, с толерантност към културните различия, която е в основата на имперската система. Китай е различен. Империята на Първия император е империя на китайците, и точка по въпроса. Съществуването на външния свят едва се признава. Август е мъж на народа, римлянин от край до край. Първият император е аутсайдер, войнствен главатар, който нахлува в китайските зами, както ще го направи Чингис хан много столетия след това. Докато обаче Чингис хан влага енергията си в безкрайни завоевания на света. Първият император се ограничава до географските прелели на Китай, при все че е все така изпълнен с енергия и сили. Намира отдушник в манията си да контролира. Той всъщност не управлява империята. Самият той го казва. Той обединява Китай. Той създава Китай. Преди него територията е заета от хаотично воюващи държавици. Той поглъща всички тях. Връща часовника на нула.

— Plus ça change…^[1] — промърмори Джак.

Катя отвори книгата.

— Буквално всичко, което знаем, е от „Записки на Великия историк“ от Сима Циан, писани около столетие след смъртта на Първия император. Там има наставления, заповеди, закони, които Великия постановявал непрекъснато. Той нагажда правилата, въвежда норми за всичко — „десетте хиляди неща“. Регулира сезоните и месеците, уеднаквява мерките и теглилките. Всички под небето трябвало да са с един ум, с една воля. Чуйте това: „Великото му управление пречиства народните обичаи, цялата империя признава влиянието му. То обгръща света във великолепен порядък. Потомството ще се подчинява на законите му, непрекъснатото му ръководство не знае край. Ярката добродетел на Великия император подравнява и нарежда цялата вселена“. Той дори заличава понятието за съмнение.

Костас подсвирна.

— Това е върховната откачалка на тема контрол.

Катя кимна.

— Кредото на Август е добрата воля, кредото на всяка Златна епоха. Кредото на Първия император е ред и сигурност. С това идва отричането на всичко, което не може да бъде контролирано, отричане на външния свят. Чуйте и това: „През двайсет и шестата година на управлението му най-напред обедини света. Нямаше никой, който да не отиде пред него в подчинение“. И още: „Където може да стигне човешки крак, няма такива, които да не са негови поданици“. Това са откровени лъжи, което е било известно на всеки, прекрачвал границите. Той обаче решава въпроса, като забранява на всички да напускат.

— Ами боговете? — попита Костас. — Или този симпатяга е бил и божествен?

Катя остави книгата и извади плик със закопчалка, в който имаше нещо. Оказа се китайската монета, която бяха открили в погребението, с квадратната дупка в средата.

— На тази монета виждаме двата най-могъщи символа на космологическата сила, при която земята е квадратна, а небето е кръгло. Монетата показва небето като ограничено понятие, като нещо крайно. — Мушна плика обратно в джоба си. — За обитателя на степите, заобиколен от безкрайни открити пространства и небеса, това е или стъписващо, или се явява дефиниция на неговия свят. Древните китайци опитали да рационализират небесата, да ги превърнат в нещо понятно. Погледнете юртата на Алтамати. Формата на купол представлява небето, като планетариум. Когато седиш вътре сред безкрайната степ, може да ти се струва, че приближаваш небето към себе си, че го контролираш. Така трябва да разбираме Първия император. Неговите градове, неговите дворци са аналози на небесата, както и подземният свят, който е създал за вечното си съществувание.

— Разкажи ни за това — подкани Костас.

— То е другата разлика с римляните. Август може да е бил обожествен по-късно, но е изживял живота си като смъртен. Първият император не е имал нужда от задгробен живот. Той е създал своите небеса на земята. Когато е ходел в планините и е принасял жертви на космическите сили, всъщност е принасял жертви на самия себе си. Не е бил в състояние да признае факта, че е смъртен.

— Говориш за концепцията ву ди, не-смърт — каза Джак.

Катя кимна.

— За много от древните китайци не е имало духовен свят отвъд настоящето. Мъртвите са създавали общност на земята, аналогична на света на живите. Можели дори да се смесват, на местата, където земята и космосът са близо, където илюзията и реалността се преплитат. Места като това, високо в планините. За един император концепцията ву ди е била концепция за упражняване на контрол. Всеки запазвал ролята си — войници, държанки, самият император. За него това означавало вечна власт.

— Не е ли опитал Първият император наистина да удължи живота си? — попита Костас.

Катя кимна кисело.

— Изпращал е експедиции до място, наречено Пенглаи, Островите на безсмъртните, митичното обиталище на Блажените. Хранел се е с прибори и съдове от злато и нефрит, за които се смятало, че спират разложението на тялото. Използвал магии и заклинания, за да гони демоните, за които се смятало, че причиняват остаряването. И според Сима Циан е вземал живак — друга предполагаема панацея. Вероятно това го е убило.

— И стигаме до гробницата — каза Джак.

Катя отвори книгата на отбелязана предварително страница.

— Най-известният пасаж от „Записките на Великия историк“.

Прочете го:

— „В деветия месец Първият император беше погребан в планината Ли. Когато императорът за първи път седна на трона, започна да копае и оформя планината Ли. По-късно, когато обедини империята, нареди да отведат на мястото повече от 700000 мъже, от всички краища на империята. Копаха надолу до третия пласт подземни извори и ляха бронз, за да направят външния ковчег. Копия на дворци, живописни кули и стоте чиновници, както и редки съдове, и чудесни предмети, бяха донесени, за да запълнят гробницата. На занаятчии беше заповядано да изработят арбалети и стрели, заредени така, че да пронижат всеки, който опита да влезе вътре. С живак бяха направени имитации на стоте реки. Жълтата и Яндзъ, и моретата, и бяха направени така, че изглеждаше, че текат. Отгоре имаше модели на небесните тела, а отдолу — характерното за земята“.

— Невероятно! — промърмори Костас. — И всичко това е още там?

Катя му подаде снимка. На нея се виждаше голяма могила, заобиколена с дървета.

— Няма причина да се съмняваме в описанието на Сима Циан, въпреки че гробницата е запълнена и запечатана преди той да се роди — отговори тя. — Откриването на теракотената армия в изкопи отвън показва, че разказът за погребалната камера може и да не е преувеличен. Китайските учени с помощта на специално оборудване установиха високи концентрации на олово в могилата.

— Значи, казваш, че не се е готвел за задгробен живот, а за някакво паралелно съществуване.

— Първият император вече е прокарал пътя в реалния живот — проектирал е дворците и храмовете в столицата си, Циан, така, че да имитират небето, при което реката Уей е Млечният път. Уеднаквил е политическия и космологическия ред, точно както прокламира в декретите си, а освен това е строил дворците си според картата на звездите, като така е разполагал жилищата на висшето същество в съответствие с космоса.

— И под висше същество разбираме Първия император — каза Костас.

— Точно така. А сега, причината да сме тук.

Катя взе книгата и прочете следващия пасаж:

— „След като погребението било извършено, някой посочил, че занаятчиите и майсторите, построили гробницата, знаят какво е заровено вътре, и ако разтръбят за съкровищата, които са там, ще настъпят сериозни последици. Поради това, след като всички предмети били внесени и наредени в гробницата, вътрешната врата била затворена, а външната порта — спусната, така че занаятчиите и строителите останали вътре и не могли да излязат. Били засадени дървета и храсти, за да заприлича на планина“.

Затвори книгата и заговори тихо:

— Това, което ви казах досега, е документирано изцяло. Това, което ще ви кажа сега, не е известно на никой от Запада и на никой от Китай, с изключение на малка група, която включва и моето семейство.

— Започва се — промърмори Костас и изгледа Катя.

— Съществува древен мит — започна тя, но млъкна. Джак виждаше бремето, което й тежи, решението да разкрие тайна, пазена от поколения нейни предци. Тя го погледна в очите и той кимна. Тя пое дъх и продължи:

— Митът е за два скъпоценни камъка, поставени в гробницата на Първия император, в най-високата точка на небето. Камъните светели с ослепителна светлина, която, вярвал императорът, щяла да му осигури вечна сила. И друг мит, че пазач на гробницата е успял незабелязано да измъкне тези камъни, преди тя да бъде запечатана. И че тези, които се били заклели да я защитават, да гарантират вечното властване на императора, са преследвали този пазач и потомците му неуморно през вековете, но така и не са успели да открият откраднатите скъпоценности.

— Боже мой! — възкликна Джак. — Надписът в светилището в джунглата!

— Сега преминаваме две хиляди години напред — продължи Катя — и стигаме до мъглива вечер във викториански Лондон, в Кралския институт на обединените служби. Било е обичайна сбирка в четвъртък вечер, с шери и сандвичи, следвани от лекция. — Извади прозрачен найлонов джоб за документи, в който имаше избеляла вестникарска обява, и го подаде на Джак. Той го погледна стъписано.

— Проклет да съм! — изпъшка, отърси се от изненадата и прочете на глас: — „Илюстрована лекция в Кралския институт на обединените служби, 6:30-7:30 ч., четвъртък вечер, 26-и ноември, 1888 г., «Римски антики в Южна Индия». Придружена с показ на фотографии и артефакти. Лектор: Капитан Дж. Л. Хауард, Школа за военни инженери, офицер от Мадраски на Нейно величество сапьорски и минен корпус“.

Погледна Катя учудено.

— Как, по дяволите, откри това? Знаех за лекцията на Хауард, но никога не бях виждал оригиналната обява!

— Покрита е с надраскани бележки, китайски йероглифи — отбеляза Костас, след като се вгледа внимателно. — С молив, едва се забелязват. Като че ли някой си е водил записки.

— Китайски дипломат на име У Че Сянгу, казахски монголец — каза Катя. — Година преди това е изпратен в китайското посолство в Лондон и често посещава публични лекции. Проявявал е особен интерес към Индия, защото е бил изпратен от китайските власти да проучи търговията с опиум, която все така процъфтява въпреки викторианските морални укори. Проявявал е особен интерес към разпространението на употребата на опиум сред планинските племена по горното течение на река Годавари след края на въстанието в Рампа и изтеглянето на войските в началото на 1881 година. Знам за това, защото чичо ми се сдоби със записките на У Че.

— Чичо ти? — попита Костас. — Онзи, когото намерихме в джунглата?

Катя кимна.

— Обявата обаче вероятно е нямало да бъде запазена, ако на тази лекция Хауард не е казал нещо. Това нещо е причината чичо ми да отиде в джунглата и да умре там. Записано е в бележките с молив.

— Казвай де! — подкани я Джак.

Катя извади листа от найлоновия джоб.

— Ето тук, най-долу. Написано е: „Подобни на римски, приличащи на военни надписи открити в джунглата“. И след това: „Пещера-храм?“ Първата бележка е направена по казаното от Хауард, а втората е догадка на У Че. Почти всички древни каменни надписи и рисунки, открити в Южна Индия, са в пещери-храмове или светилища, така че догадката е логична.

— Невероятно — прошепна Джак. — Няма оцелели чернови на тази лекция и тя никога не е публикувана. В книжата на Хауард открих няколко писма, разменени между него и вестника на Института, в които редакторът настоява да получи ръкопис. Сред авторите на изданието е и Уокоп, който по това време отново е командирован към Поземлената служба на Индия. Хауард заявява, че за да се получи достатъчно добра версия, двамата е необходимо да седнат заедно и да си сътрудничат, но това така и не се е случило. След няколко години идва нов редактор и въпросът е изоставен. Винаги ми се е струвало странно, че Хауард не публикува нищо. Негова страст е колекцията му римски монети от Индия. Това, което каза току-що, може да хвърли някаква светлина върху причините. Нещо го е карало да се въздържа.

— Нещо, което е казал в лекцията, а не е трябвало? — предположи Костас.

— Ето какво знам — каза Катя. — Най-долу на листа У Че е написал: „Говорих насаме с капитан Хауард след лекцията. Не очаквам повече информация“. Мисля обаче, че е опитвал да се свърже с Хауард отново.

Джак се замисли.

— Знаех си, че има нещо. Наистина е опитал пак. Става дума за друго писмо от книжата на Хауард в скрина на „Сийкуест II“. Датирано е две години преди това, през 1891-ва. Някой от китайското посолство в Лондон е писал на Хауард относно въстанието в Рампа. Заради това го помня. Сигурен съм, че беше същото китайско име, У Че Сянгу. На пръв поглед писмото беше свързано с опиума. Той е знаел, че Хауард е бил един от най-дълго служилите британски офицери в Рампа. Искал е да научи дали Хауард е чувал за ритуали, във връзка с които да е бил използван опиум от хората в джунглата — при церемонии, в пещери, храмове.

— Искал е незабелязано да измъкне още подробности за светилището — отбеляза Костас.

— У Че вероятно е проучил нещата след лекцията, разбрал е къде е бил Хауард по време на службата си в Индия с Мадраските сапьори, дали е правил нещо необичайно. Подробности за службата на офицерите са се публикували в ежегодния „Армейски лист“. Вероятно оттам е научил, че Хауард е бил в Рампа през 1879-а и 1880-а. Рампа е близо до района с римско влияние в Северна Индия, но почти не е проучван от европейци, стотици квадратни мили джунгла дори не са били картографирани. На такова място патрулиращи войници лесно биха могли да се натъкнат на древно светилище. Офицерите от Кралските инженери и Мадраските сапьори са единственият британски армейски персонал, командирован при полевите сили на Рампа, и е възможно Хауард по времето на лекцията си да е бил единствен ветеран в Англия. У Че може да е заложил и на това. Може да е очаквал Хауард да отговори с готовност на всякакви въпроси относно кампанията. Обаче на писмото на У Че Хауард собственоръчно е написал: „Без отговор“, най-отгоре. Това вероятно е било твърдото му решение, но може би е грешка. Липсата на отговор може да е била знак за У Че.

— Мислех, че Хауард е млъкнал относно въстанието и бездруго — каза Костас. — Ти смяташе, че нещо му се е случило там. Някаква травма.

— Обаче У Че не е имало как да го знае — възрази Джак. — Би решил, че Хауард мълчи, защото е открил нещо.

— Хауард може да е съжалявал, че е споменал за скулптурата в лекцията си, и да е решил повече да не допуска тази грешка — каза Катя. — Когато писмото е пристигнало, може да си е спомнил У Че от друга лекция и интересът му да го е разтревожил. Може да си е спомнил уговорката, която Джак смята, че Хауард и Уокоп са сключили, след като са си тръгнали от светилището. Може би тогава е решил да не публикува във вестника.

Костас изглеждаше озадачен.

— Какво е това, което кара китайски дипломат през 1888 година да се интересува от съобщения за римска скулптура в светилище в джунглата на Южна Индия? Какво общо има това с опиума?

Катя замълча за момент.

— Заради това исках да ви разкажа за Първия император. Има връзка. При това доста удивителна. И вие сте първите външни хора, които ще чуят това. Когато Първият император планирал живота си в отвъдното, поверил светостта на гробницата си на своите най-доверени телохранители, мъже от неговия клан, които яздили с него в Китай от родната им земя, Цин, в северните степи. Били монголи, свирепи конници номади, които един ден ще родят Чингис хан, и най-ужасяващата армия, която светът някога ще види. Телохранителите на императора носели тигрови кожи над броните си и имали страхотни мечове. Наричали себе си тигри-воини.

Джак се втренчи в Катя.

— Продължавай.

— Били дванайсет, най-близките му — продължи тя. — Шест било свещеното число на Първия император и всяко кратно на шест имало особена сила. Още докато бил жив, воините били анонимни и се разкривали само пред враговете на императора, тези, които трябвало да открият и заловят, тези, които нямало да останат живи, за да разкажат какво са видели. С времето един от тях станал основен убиец, най-близкият до императора телохранител, и само той бил наричан тигър-воин. На смъртното си легло императорът им поверил външния кръг на защитата на гробницата му. Вътрешното светилище било поверено на фамилия наследствени охранители, които живеели в околността. Тигрите-воини дали клетва да проникват в обществото на Сиан с поколения напред, като царедворци, чиновници, армейски офицери — невидима сила, която винаги е готова да реагира. Било им обещано безсмъртие чрез безкрайно прераждане, земен авангард на теракотената армия, погребана около гробницата на императора. В продължение на повече от две хиляди години тигрите-воини опазили гробницата недокосната от крадци, по-късни императори, археолози. Недокосната, с едно изключение.

— Нещо е било взето — отбеляза Джак тихо.

Катя кимна.

— От всички чудни съкровища в гробницата само пазачите и дванайсетимата са знаели какво има в най-високата част на небесата, точно над самия саркофаг. Сима Циан, авторът на „Записки на Великия историк“, не е имал никаква представа.

— Два скъпоценни камъка — каза Джак. — Камъни, които са си взаимодействали и заедно са светели като звезда на небето. Двойна скъпоценност. Скъпоценността на безсмъртието.

Катя се вгледа в него, кимна, после продължи тихо:

— В последната част на погребалния ритуал в гробницата останал само охранителят, който излязъл от централната камера към изхода, след което запечатал входа за вечността. Нещо накарало воините да го заподозрат в кражба на голямата ценност и подозренията им се засилили, когато този охранител доживял дълбока старост, доста над сто години. Това не било рядкост за степите на Монголия, но било достатъчно, за да ги убеди, че е взел нещо, което удължава живота, съкровището, чието място било в гробницата, за да бъдат освободени от дълга си и императорът да може да стане отново. Така и не видели този охранител да умира. Той се върнал в северните степи, след като предал задълженията си на сина си — традиция, която продължава до днес. После, пет поколения по-късно, синът на охранителя също изчезнал. Той не се върнал в степите, а заминал на запад, извън пределите на империята — отклонил се там, където не е трябвало да отива. Дванайсетимата решили да действат. Тигърът-воин бил пуснат.

— Нека позная — обади се Джак. — Било е 18-а година преди Христа, може би малко преди това?

Катя пак се втренчи в него, после продължи:

— Синът на охранителя се дегизирал като согдиански търговец и тръгнал с керван по Пътя на коприната, после с друг керван. Тигърът-воин и неговите палачи го преследвали през пустинята Такламакан, към планините Тяншан и до езерото Исъккул и клисурите и проломите отвъд. Бил в ръцете им, но нещо им попречило.

— Шайка изпаднали римски легионери — каза Джак.

— В своята тайна устна традиция те ги помнят като kauvanas — древна китайска дума за Западняци — каза Катя. — Чичо ми обаче е знаел кои са.

— Питах се кога най-после чичо ти ще се появи в тази история — каза Костас.

— Той я сглоби. Тя отговаря на твоята хипотеза, Джак. Римляните нападат кервана и пленяват дегизирания согдианец. Оставят го жив и го използват като водач. Воините научават, че римляните са го пленили, и нападат, но са отблъснати от враг, който е по-силен от всеки, с когото са се сблъсквали дотогава. Един от техните е убит в прохода, един от римляните също пада. Той е в гроба до езерото. Вече са останали само дузина от римляните. Воините ги преследват до това място, после виждат, че оцелелите се качват на лодки и гребат на изток. Откриват тялото на согдианеца, но скъпоценностите ги няма. Следват лодката по брега, докато не изчезва при разразила се буря към края на езерото. Дават си сметка обаче, че в лодката има по-малко римляни, отколкото би трябвало да са. Един липсва. Връщат се в западния край на езерото до мястото, където са открили убития согдианец. Проследяват липсващия римлянин, следват кръвта, която е капела от оръжието му. Попадат на него високо в прохода, на юг. Преследват го неуморно седмици, месеци наред, доближават го, понякога го губят. Следват го през долините на Афганистан, през Киберския проход, в Индия, надолу по Ганг, до Бенгалския залив. Тогава, в джунглите на юг, го губят окончателно. Знаят, че е някъде там, но джунглата сякаш го е погълнала. Китайците обаче не се отказват. Влизат в търговската колония Арикамеду, като се представят за търговци на коприна. Остават там с поколения, наблюдават, чакат. Римляните обаче напускат и с възхода на арабите търговията със Запада замира. Китайците се прибират у дома и историята за похода им преминава към царството на легендите, част от митологията на неясно тайно общество, което сякаш е изчезнало от света на живите.

— И сега знаем имената на римляните — каза Джак. — От надписа в светилището в джунглата. Фабий, водач на групата, която тръгва на изток по езерото. И най-добрият му приятел, Лициний, който бяга в южна посока. Знаем, че съкровището е било у тях. Единият камък, перидотът, е бил у Фабий. У Лициний е бил другият, sappheiros, лапис лазули. Вероятно са се разделили, без да знаят какво държат в ръцете си, без да са наясно каква е стойността на двата камъка заедно. Китайците може да са смятали, че Лициний е взел и двата и че е избягал от другарите си, защото е знаел каква е силата на това, което е откраднал, нещо, което може да го направи император в неговия собствен свят.

— Чичото на Катя може също да е прочел надписа, преди да го убият — каза Костас. — И тези, които са го убили, може също да са го прочели.

— Добре, какво е станало след това с тигъра-воин и дванайсетимата? — попита Джак.

Катя не отговори веднага.

— Клетвата им да защитават гробницата, да възстановят изгубеното съкровище остава в сила при всичките завои в китайската история, при всички императори и династии, които биха могли да ограбят гробниците на техните деди. Воините поддържат култа към Първия император, мистиката, която все още заобикаля името му днес. У Че, китайският дипломат, посетил лекцията на Хауард, е един от тях. Бил е проницателен историк и е записал разказа, който току-що чухте, устната традиция, която повтарят на тайните си срещи. И след това решили, че търсенето им може би ще бъде възобновено. През втората половина на деветнайсети век европейски учени прочели наскоро преведения „Перипъл на Еритрейското море“ и започнали да разбират истината за участието на римляните в Южна Индия. У Че държал очите и ушите си отворени, търсел нещо необикновено, каквото и да било, в археологическите открития, което да насочи към беглец римлянин, легионер. Когато Хауард споменава светилището в джунглата с римските надписи, сигналната светлина започва да мига.

— И това е истинската причина да си тук, до езерото Исъккул — каза Джак тихо. — Не просто да откриеш още петроглифи и надписи от преминаващите по Пътя на коприната. Искала си да откриеш онзи римлянин. Ти също се движиш по неговата следа. Ти и чичо ти сте част от всичко това.

Костас изгледа Катя.

— Е? Чичо ти е бил един от дванайсетимата, нали?

Катя се замисли за момент.

— Чичо ми и баща ми знаеха историята, която им е била предадена. Баща ми наследи семейните книжа, но не проявяваше интерес към митологията на братството. За него скъпоценните камъни бяха изгубени завинаги, ако изобщо са съществували. Той действаше на черния пазар на антики и предпочиташе по-бързи пари. Чичо ми беше този, които събуди интереса ми към древните езици и археологията. Преди две години, докато бяхме в Черно море след смъртта на баща ми, чичо ми попадна на бележките на У Че за лекцията на Хауард, в Казахстан, малко преди да пристигне Интерпол. Вече беше направил връзката между легендата за тигрите-воини и изгубените легионери на Крас. И започна оттам, докъдето е стигнал У Че. Отиде в архива за Индийския океан в Лондон, за да проучи „Мадраски военни протоколи“ и да открие къде е бил Хауард по време на въстанието в Рампа.

— Аз също проучвах тези документи! — възкликна Джак.

Катя кимна.

— Двамата сте били на една и съща следа. В един областен вестник той попаднал на материал, в който се споменавало светилището на Рама. Тогава му светнало. И точно там сте го намерили. Трупа му, тоест.

— Сподели ли с Катя хипотезата си за това име, Джак? — попита Костас.

Катя отговори първа:

— Чичо ми вече беше мислил за това. Рама много прилича на Рома. Споменавал го е пред мен, но не искахме да го разгласяваме, докато не намерим по-солидни доказателства. Приликата изглежда твърде очевидна.

— Нищо не е твърде очевидно в тази игра — каза Джак и се вгледа в Катя. — Има ли още нещо, което трябва да ни кажеш?

— Чичо ми беше потаен, но имаше причини за това. Знаеше, че след като го набележат като мишена, цялото му семейство ще бъде изложено на опасност. Винаги е било така. Ако някой от дванайсетимата се отклони, целият му клан трябва да плати цената. Така Първият император е раздавал своята версия на правосъдие. И тъй като никой друг не е останал от семейството на чичо ми, следващата поред съм аз.

— Добре, Катя — намеси се Костас. — Значи, наясно си какви са били онези типове, чиито останки открихме близо до светилището.

— Джак ми каза — отвърна тя тихо. — Колко трупа преброихте?

— Шест. Както изглежда, в джунглата са влезли седем души, пристигнали са с хеликоптер. Китайци, с фирмени фланелки, на които има лого на минна корпорация, INTACON. Подадени са документи за разрешаване на повърхностно добиване на боксит по хълмовете около Рама и местните хора, коя, са свикнали да виждат геолози. Това само ги тласка още повече към лапите на терористите маоисти, които използват джунглата за скривалище. Маоистите понякога нападат геоложките групи, защото така заздравяват подкрепата си сред местните и в резултат полицията си затваря очите, когато геолозите влизат в джунглата, въоръжени до зъби. Това, което видяхме край светилището, подсказва, че китайците са влезли в пещерата, открили са и са убили чичо ти, после, когато са излезли, са се натъкнали на засада. Маостите са съблекли и осакатили частично труповете им, така че видяхме участъци с кожа. Всички имаха черна татуировка на лявата ръка.

Катя надраска нещо в бележника.

— Такава?

Костас кимна.

— Точно такава. Глава на тигър.

— Тигрите-воини? — попита Джак.

Катя поклати глава.

— Само един от дванайсетимата се нарича така. Той върши мръсната работа и обикновено е най-новият. Нещо като ритуал за посвещаване. Другите се наричат „братство“. А китайците, които сте видели, са само обикновени изпълнители, по-нисши членове на клана, задължени по рождение да служат на братството.

— Натъкнахме се на трима маоисти и единият от тях не беше съвсем умрял. — Костас посочи превързаното си рамо. — Предполага се, че трябва да съм на почивка, а не да се занимавам с огнестрелни рани. Искам да ни кажеш всичко, което знаеш, Катя.

— Само шест трупа — отвърна тя. — Значи един е избягал?

— Явно се е върнал назад, през джунглата, до брега на реката, където се е приземил хеликоптерът. Хората от коя, с които разговаряхме, не са могли да го различат от останалите китайци. Казаха обаче, че имал карабина с оптичен мерник, в стар кожен калъф. Странно оръжие за джунглата.

— Изобщо не е странно — възрази Катя. — Не и за него.

— Знаеш ли кой е?

Катя погледна Джак изпитателно.

— Мислиш ли, че е видял каквото сте видели вие? Това, което е било в светилището? Надписа, релефите?

— Възможно е — отговори Джак спокойно. — Възможно е и чичо ти да им е казал. Не е изключено да са го изтезавали.

— Искаш да кажеш, че със сигурност са го изтезавали. — Катя поклати глава.

— Когато е направил надписа на гробницата си, Лициний вероятно вече е живеел в някакъв сумрачен негов си свят. Скъпоценните камъни са станали представа, свързана с привързаността му към Фабий, другар, когото почти е обожествил в релефа си. Дали съзнателно е оставял следи за бъдещи ловци на съкровища, или не, избрал е да използва думата sappheiros за лапис лазули. Всеки, който се движи по следата, веднага ще се досети за какво става дума.

— Дали този тип е някъде тук сега? — Костас се вгледа в сенчестия склон на запад, където слънцето беше почти залязло. — Имам предвид седмия, който се е измъкнал от маоистите. Дали не сме на мерника му, както си седим тук?

Катя сви устни.

— INTACON има минни концесии в Киргизстан, в планините Тяншан. — Посочи снежните върхове в далечината. — Мъжете, чиито трупове сте открили, са служители на компанията, но всички те имат родови връзки с братството. INTACON разполага с частни самолети и той лесно би могъл да долети дотук вчера. Имат хеликоптери и много издръжливи коне; които използват при проучвателните си експедиции, известна порода от Монголия. Ако е тук, в момента ни наблюдава. Трябва да разберат какво съм открила и къде ще отидем след това. Убийството идва по-късно.

— Страхотно! — каза Костас. — Просто чудесно! Значи, имаме си работа с минна компания? Това ли е модерното лице на тези воини?

— INTACON е тяхното най-печелившо начинание. — Обърна се към Джак. — Колко време имаме?

— Американски военен хеликоптер трябва да кацне тук след трийсет минути. — Погледна си часовника. — Нашият самолет би трябвало да е зареден с гориво и да ни чака на пистата в Бишкек. Всичко, от което се нуждаем, вече би трябвало да е натоварено.

— Добре — отвърна Катя и погледна Костас. — Конете, за които споменах. Това са небесните коне от китайската митология, покрити с кървава пот. Според легендата, който ги язди, никога не може да загуби битка. Били са много ценени от Първия император и са му помагали да убеди поданиците си в своята непобедимост.

— Кървава пот? — попита Костас недоверчиво.

— Наричат ги акхал-теке и са удивително редки, една от най-чистите породи, останали от древността. Известни са с бързината и издръжливостта си. Смята се, че паразитна болест, характерна за породата, причинява почервеняване на потта им, и затова се говори за кървава пот, но никой не знае със сигурност.

— Ти виждала ли си такъв кон? — попита Костас.

Катя го изгледа с насмешка.

— Аз съм дъщеря на казахски военен главатар, забрави ли? Накара ме да се науча да ги яздя още когато бях съвсем малка. Акхал-теке живееха в няколко изолирани долини в Казахстан, Туркменистан и Афганистан, където тайно ги развъждаха фамилии, които са поддържали чистотата на породата. Конярят на баща ми казваше, че породата е още от времето на Първия император, който изпращал хора в долините, за да закълнат коневъдците да са вечно бдителни, за да може небесните коне да чакат неговия телохранител, когато отново се появи в света на смъртните. Днес в Китай се шуми около породата и тя е символ на националното единство и сила, отпреди комунистическия период.

— Твоят учител по езда предаде ли ти и други мъдрости? — попита Костас.

— Каза, че хората с кръв на тигър във вените могат да долавят акхал-теке и че конете също усещат присъствието им. Каза ми също, че когато воините се готвят за битка, идват тук през планините Тяншан, до Исъккул, и ги призовават с бойните си барабани. Конете идват в галоп през планинските проходи и покрай бреговете на езерото, потни и запенени, и пръскат във въздуха капчици кръв.

— Става по-добре с всяка секунда — каза Костас. — Това и в твоите гени ли е?

Катя погледна замислено към езерото.

— Усещам нещо, когато съм тук. Може би заради разредения въздух. Никога не спя добре и тогава светът на сънищата и реалността се сливат. Будила съм се с чувството, че биенето на сърцето ми всъщност е треперенето на земята от тропането на конски копита и думкащи барабани. Сякаш воините идват и за мен.

— Обаче нали няма да ставаш Чингис хан към нас, Катя?

Тя му се усмихна уморено, после отново се обърна към езерото.

— Като лежа нощем полузаспала, отново виждам баща си, какъвто беше, когато бях малка, когато той все още беше професор по история на изкуството в Бишкек. Почти не бях мислила за него, откакто си тръгнах от Черно море, преди две години. Умът ми го беше изключил.

Джак погледна Катя, опита да си представи сложните емоции, които бе изпитвала след смъртта му — скръб, облекчение, гняв към баща си, гняв към самата нея, гняв към него. Най-доброто, което би могъл да направи, беше да замълчи, да не казва нищо, да остави процеса да поеме посоката си. Костас видя изражението на Джак и се обърна към Катя:

— Баща ти или това, в което се беше превърнал, разполагаше с потопена руска подводница, пълна с междуконтинентални балистични ракети. Щеше да продаде няколко на Ал Кайда и това е само като начало. Доста хора, невинни хора, днес са живи заради това, което направихме. — Стана, протегна се, изтупа прахоляка от задника си и тръгна към една вдлъбнатина в склона. — Време ми е да изчезна зад някой камък. — Изгледа Джак ужасено и добави: — Трябва да е от овнешката мазнина.

— Бъди внимателен. — Катя махна с ръка и отново се обърна към Джак. Той видя, че Алтамати е паркирал трактора до юртата и че огънят, на който беше готвил, вече не дими. До шатрата бяха оставени две раници.

— Имам чувството, че мина ужасно много време, откакто седяхме така на брега на Черно море — каза той тихо. Катя кимна, но не каза нищо. Джак замълча за момент, после посочи юртата. — Още ли си сигурна, че искаш да дойдеш с нас?

Катя кимна.

— Също и Алтамати. Уважава военния ти опит, но казва, че Афганистан е различна история. Бил е в долината, в която отиваме, като наборен войник по време на Съветската война, през осемдесетте. Хеликоптерът му бил свален и единствен той оцелял. Отбивал множество нападения, но накрая останал без патрони. Муджахидините го пощадили, защото е киргиз. Живял с тях в планината повече от година.

Джак кимна.

— Добре. Още някой ще дойде с нас. Казва се Прадеш. Той отговаря за подводните разкопки край Арикамеду и дойде с нас до Бишкек. Капитан е от инженерните войски на Индийската армия и има боен опит от Кашмир. Освен това е специалист по древните минни технологии. Беше с нас в джунглата. Наистина ми се ще работата на университета да се разшири по тези места. Ако Алтамати наистина е готов да поеме подводните проучвания в източния край на езерото, тогава с Прадеш ще бъдат точните хора, от които се нуждаем, за да задвижат нещата тук. Прадеш знае руски. Искам да видя как ще се разбират двамата.

Откъм скалите зад тях долетя шум.

— Хей! — извика Костас. — Елате да видите нещо!

Джак стана и се обърна.

— Наистина ли се налага?

— Само стойте настрана от вдлъбнатината вляво. Аз съм по-нататък от нея.

Катя стана и двамата тръгнаха през камъните към Костас. Джак носеше компактното си водолазно фенерче и го запали в полумрака. Видя Костас клекнал над пукнатина в скалите и двамата се спуснаха по малък сипей към него. Бяха в хлътнатина в слона на хълма. Езерото едва се виждаше на север, каньонът беше зад тях на запад, снежните върхове на Тяншан — на юг.

— Е? — подкани го Джак и застана предпазливо до Костас.

— Отидох да си измия ръцете в онзи поток и на връщане видях това — каза Костас. Посочи две ръбести скали, забити в склона на хълма, с пролука между тях. — Там има нещо метално. Може да е от ново време, обаче след онази китайска алебарда в главата ми има само древни оръжия.

Катя клекна до него, а Джак насочи фенера. В пролуката наистина имаше нещо метално, което приличаше на счупено острие. Катя го докосна, изпъшка и го дръпна, но не можа да го помръдне.

— Виж това сребристо вещество по пръстите ми! — каза възбудено. — Това е хром! Металът отдолу се е окислил, но някога е бил висококачествена стомана, кована на ръка. Китайците са покривали най-добрите си остриета с хром, за да не ръждясват. Това е древно китайско острие от меч. Фантастична находка, Костас!

— Само ми дай купа овча лой, после ме пусни в планината — подхвърли Костас шеговито. Вгледа се внимателно. — Като че ли някои го е мушнал нарочно в пролуката, за да го счупи. Може да му е трябвало по-късо острие.

Джак мислеше трескаво.

— Някаква идея какво е било то?

Катя го опипа.

— Знам съвсем точно какво е. Дълъг прав меч, каквито са предпочитали монголите. И може да се използва само от седлото. Ако нямаш кон и ти е нужно оръжие, може да го счупиш, за да е по-удобен в близък бой.

Джак изпъшка. Спомни си гробницата в джунглата. Воинът от релефа, противника на римляните от бойната сцена. Воина с тигрова глава. Обърна се към Катя.

— Имаш предвид меч-ръкавица, нали? Пата?

Катя кимна.

— Израснала съм с картинки на тези мечове навсякъде около мен. Ръкавицата винаги е излъскана и златна, с форма на тигър. Точно това липсва тук. Затова толкова се стъписах, когато ми каза, че имаш такава. Знаех, че твоята пата трябва да е меч на тигър-воин, но не можех да съм сигурна за връзката. Е, сега е тук, пред нас. Не се съмнявам. Ръкавицата, към която принадлежи това острие, е онази, която Джон Хауард е намерил в светилището в джунглата.

— Проклет да съм! — изпъшка Джак.

Катя отново докосна острието и бавно издиша.

— Значи легендата е истина — прошепна тя.

— Какво? — попита Костас.

— Друга част от легендата. — Катя се огледа. Джак долови притеснението й. — Трябва да се махаме оттук.

Взе един плосък камък и го сложи върху пролуката между скалите, за да скрие острието. После се върнаха горе на перваза, на който седяха преди малко и на който Катя беше оставила книгата.

— Легендата за този, който е бил изпратен, за да ликвидира пазача на гробницата, защото се е отклонил — каза тя. — И който е преследвал жертвата си неотклонно през планините и през джунглата, чиито наследници са продължили да следят през вековете, да търсят това, което е било взето от гробницата на императора. Тигърът-воин.

— А мечът? — попита Джак.

— Оригиналният меч пата на тигъра-воин е бил пленен в битка от Raumanas, римляните. Легендата гласи, че след като го вземе обратно, тигърът-воин отново ще може да се спусне и да победи всички, и най-накрая да намери това, което търси.

— Преди да попиташ, на сигурно място е, в каютата ми на „Сийкуест II“ — каза Джак.

— Сега пак го усещам — отвърна тихо Катя. — Помниш ли какво ми каза веднъж, Джак? За това как се връщаш към миналото, как го виждаш в мислите си. Почувствах го, когато търсехме сред камъните с Алтамати, когато гледах скалните рисунки, оставени там от предците ми. Когато докоснах острието обаче изпитах и още нещо. Беше извисяващо.

— Ето това вече започва да ме плаши — обади се Костас.

Джак се обърна към езерото. Осеяно по повърхността със звезди, като флуоресценцията, която остава след кораб, призрачна следа от миналото. Отново усети гъделичкането по кожата. Веднъж един ловец, инуит от Арктика, му бе казал, че гъделичкането по кожата е божествен полъх, вятър с голяма скорост, който не можеш да усетиш, защото въздухът в небето е прекалено рядък. Друг инуит тогава се засмя и каза, че това е само студът. После Джак си спомняше тази случка, когато се качваше високо в планината. Може би беше замайване от недостатъчния кислород. Този път имаше и някакво смътно усещане, от което настръхваше. Погледна планините на юг — непристъпна стена от сняг и скали. Вероятно натам бе тръгнал Лициний. Представи си как римлянинът се отдалечава със залитане от това място, как поглежда към другите, които се отдалечават по езерото и изчезват на изток, после пак се обръща към планината, ускорява крачка, напряга мускули и сухожилия до скъсване. Джак се обърна назад, към тъмния хребет, и се вгледа внимателно. Далечното боботене се превърна в рев, после светлините за приземяване на хеликоптера се плъзнаха по ската и се насочиха надолу, към брега.

Катя се изправи, обърна се към Костас и го изгледа хладно.

— Време е да тръгваме. Да разберем повече за братството на тигъра. Модерната версия.