Дейвид Гибинс
Тигърът воин (11)

10.

— Погледнете надолу! Бързо, преди да са изчезнали. В джунглата.

Джак погледна през отворената странична врата на хеликоптера и усети силната струя от ротора да натиска шлема му надолу. Костас също погледна, от другата страна. Отначало не видяха нищо, освен тучната зеленина на джунглата, увила неравните контури на възвишенията като дебел килим. Джак си даде сметка, че в мрака под короните на дърветата нещо се движи, вълна, наподобяваща преминаваща сянка, сякаш река Годавари зад тях изведнъж бе излязла от коритото си и бе заляла овразите и падините наоколо. Най-накрая успя да различи отделни черни фигури най-отпред, през пролуките в растителността — препускаха между дърветата. Не чуваше нищо, освен хеликоптера, но долавяше тътен, подобен на буря, тътен на стадо биволи, отправили се незнайно къде.

— Това са гаури — обясни Прадеш по интеркома, седеше на мястото до пилота. — Коя се страхуват от тях почти колкото от тигрите. Това стадо долу е още една причина да тръгнем с хеликоптера, а не пеша.

Джак се прибра вътре. С Костас бяха закопчани за седалката, която беше с лице назад, и Джак се държеше за стойката, на която би трябвало да се монтира странична картечница. Машината беше стар „Хюи“, пенсиониран от индийската армия и сега използван за работно добиче за снабдяване на отдалечените села в джунглите на източен Гхатс. На Прадеш и през ум не му би минало да иска хеликоптер от военната си част, с обозначения, които биха обезпокоили коя и маоистките терористи, а линксът на Международния морски университет много приличаше на машините, с които се движеха минните специалисти. Джак обаче смяташе, че са достатъчно защитени за настоящата мисия — бърз оглед, който би отнел по-малко от два часа, както се надяваше Прадеш, така че да тръгнат назад преди залез. На спускащите се седалки от другата страна бяха двамата сапьори на индиеца, весели мъже от Мадраската инженерна група. И двамата имаха оръжия в специални куфари, закрепени за пода между тях с каиши. Джак погледна лицата им, мустаците и пронизващите погледи и се зачуди дали и те нямат предци, които са били по тези места в миналото, бойци, които са крачили по пътеките на джунглата долу с неговия дядо през онзи съдбовен ден на 1879 година.

— Остават ни още десет минути — каза Прадеш. — Просеката със светилището е пред нас, а село Рампа е на километър на изток, където се вижда над джунглата да се издига дим.

Сапьорите бързо отвориха куфарите и извадиха два автомата АК-74 с извити като банан пълнители. Заредиха ги и ги опряха на коленете си, с цеви насочени надолу. Един от тях направи знак на Джак и Костас да плъзнат седалките си по релсите на пода назад, така че да не са срещу отворените странични врати. Прадеш се обърна, за да провери дали всичко е наред.

— За всеки случай. Ако долу решат да ни посрещнат с куршуми — обясни той. — Според коя, с които говорихме, мястото до светилището отдавна не е лагер на маоистите, но според тях селяните от Рампа са чули много стрелба в деня, в който са дошли китайските минни специалисти. Нямаме представа какво ще заварим.

— Откъде е това име, Рампа? — попита Костас.

— Произлиза от Рама, принца, който става център на хиндуистката вяра — отговори Прадеш. — Според „Рамаяна“, древния санскритски епос, принц Рама пътувал на юг от Оуд и прекарал десет години в изгнание в джунглата. Мястото, където отиваме, винаги е било известно като Храм на Рама.

Джак включи интеркома на шлема си.

— Мисля за това, откакто видях римската монета, която е велпу. Когато римляните са били в Арикамеду, местните най-често са ги наричали yavanas, западняци. Обаче в браминската литература се среща и името raumanas. Може да е само съвпадение.

— Стига, Джак! — обади се Костас. — Кога изобщо си вярвал в съвпадения?

— Това е удивителна възможност — отбеляза Прадеш. — Като хиндуист, винаги съм приемал „Рамаяна“ едно към едно. Не съм търсил друго обяснение. Знам обаче, благодарение на произхода ми, от коя, че светилище на Рама никак не съответства на религията в джунглата. Те не правят светилища на боговете си, нямат свещени места или цветове. Боговете им са навсякъде около тях, в качествата на всичко. Като хиндуисти, ние приемаме разкази за външна намеса, тъй като религията ни е всеобхватна. При анималистичните вярвания на коя обаче нещата не стоят така. Тоест, ако тук не е бил самият Рама, трябва да е било някакво друго, също толкова въздействащо присъствие, дотолкова, че да остави следа.

— Може би друг натрапник — подхвърли Костас.

— Добре. Пристигнахме. — Хеликоптерът намали скоростта, наклони се леко на една страна и описа широка окръжност над място в джунглата, с надвиснали отгоре изпарения. Джак видя, че са прелетели над каньон, чиито неравни брегове се издигаха над ивица тъмночервена тиня, довлечена от пороите. През гъстата растителност видя потока, който беше издълбал каньона, и камънаците, пръснати хаотично в коритото му. Това беше единственият сигурен път към реката и вероятно Хауард и Уокоп бяха минали оттук със сапьорите си през 1879 г. Били са съвсем открити отгоре и беше трудно да си обясни защо бунтовниците не са ги избили. Спомни си разказа на Прадеш за бамбуковия велпу, обещанието на Хауард към мутадаря. Това беше единственото обяснение за факта, че са минали оттук невредими.

Въздушната струя от ротора разчисти изпаренията и Джак успя да види как потокът заобикаля източния край на просеката, след като се промушва през купчина скали, срутили се от бреговете на клисурата. Видя и водопад, останал почти без вода, до купчина канари в просеката. Най-отпред имаше три огромни плочи, една от които беше опряна на другите две като гигантски праисторически рафт.

— Това е светилището — каза Прадеш и посочи. — Входът е под хоризонталната плоча отпред, но е затрупан от земетресение, след като двамата британски офицери са си тръгнали в деня, когато най-свещеният велпу е изчезнал завинаги. Дядо ми казваше, че земетресението е отмъщение на конда девата, духа на тигъра. Коя винаги са се страхували от това място. Тигрите идват тук да пият вода от потока нощно време. След земетресението коя се страхуват дори да доближат просеката.

— Как тогава ще влезем? — попита Костас.

— Дядо ми казваше, че имало и друг вход, под водопада отзад. Трябвало обаче да си много гъвкав. Казваше, че влизал там като малък и че вътре видял ужасяващи демони. Старите коя разказват същото на внуците си. Ние се промъквахме дотам нощем, обаче заради историята за демоните не смеехме да влезем.

— Водопадна археология — обади се Костас. — Ето това е нещо ново.

Прадеш показа нещо зад гърба си.

— Има и друг начин.

Костас се обърна, за да погледне, и очите му изведнъж светнаха.

— Детониращ шнур! Ето това е археология за мен!

Пилотът стигна до средата на просеката и насочи носа на машината към канарите на петдесетина метра от тях. Изравни и започна спускане. Роторът беше издухал изпаренията и сега вдигаше вихрушки от прах и листа. Джак се наклони към вратата, за да погледне навън.

Внезапно нещо изтрака, хеликоптерът се разклати странично и ръбът на вратата едва не удари Джак по лицето. Последваха още удари и пукот от изстрели — стряскащ звук дори през слушалките. Няколко куршума влязоха през отворената врата и след като изпищяха зловещо покрай главите им се забиха в тавана. Джак инстинктивно протегна лявата си ръка, за да натисне Костас надолу. Пилотът дръпна рязко лоста, машината се понесе напред и се отдалечи. Джак видя за миг долу три фигури, с маскировъчни дрехи и червени кърпи на главите. Пилотът изравни отново машината и двамата сапьори вдигнаха оръжията си. Откриха огън и за миг засипаха нападателите с куршуми. Спряха стрелбата, погледнаха, после всеки пусна по три единични изстрела, след внимателно прицелване. Извадиха пълнителите и бързо сложиха нови. Джак видя трите фигури проснати в прахоляка сред големи кървави петна, които се сливаха в обща локва.

— Маоисти — възкликна Прадеш с отвращение. — Предполагам обаче, че партито не е било заради нас. Няма начин да са знаели, че идваме. Това е предна група на по-голям отряд, който вероятно е на няколко часа път оттук, в джунглата. Обикновено разузнават по трима. Паникьосали са се, когато са видели, че се каним да кацнем.

— Какво ще правим сега? — попита Джак. Сърцето му още биеше бясно.

— Ще се придържаме към плана си. Видяхте какво могат моите двама сапьори. Останалите маоисти едва ли са чули изстрелите, защото са достатъчно далече. Джунглата поглъща звуците много бързо. Пилотът ще ни остави и ще се отдалечи на юг, за да не буди подозрения. Очаквам маоистите да са свикнали да виждат хеликоптер да прелита до селата, за да ги снабдява с продукти.

Прадеш кимна на пилота, който този път спусна машината по-рязко. Двамата сапьори скочиха още преди да кацнат, побутнаха с крака трите проснати трупа, за да проверят дали са живи, и огледаха периметъра. Джак и Костас откопчаха коланите си и скочиха от хеликоптера с наведени глави, заради въртящия се ротор. Прадеш ги последва, след което двигателят увеличи оборотите и хеликоптерът се издигна със свистене сред облак прах, наклони се напред и се понесе на юг.

След миг звукът изчезна. Джак стана, метна на рамо брезентовата си чанта и погледна Костас. Двамата свалиха шлемовете си и ги оставиха на едно място. Прахът се стелеше върху трите трупа и покриваше кръвта. Джак беше превъзбуден от адреналина. Виждаше, че и Прадеш е на нокти. Държеше насочен своя „Магнум .357“ и беше нащрек и напрегнат като дебнещ хищник. Всичко бе продължило само няколко секунди, но Джак го виждаше мислено отново и отново, в забавен каданс. Беше му се случвало и друг път, когато смъртта изглеждаше близо.

Костас отиде до една скала на трийсетина метра от входа на светилището, очевидно използвана като заслон, защото раниците на маоистите бяха там, приклекна, огледа раниците, после земята наоколо.

— Оглеждай се за змии! — предупреди го Прадеш.

Костас вдигна дълга разлагаща се кожа от кобра.

— Ясно — отвърна. Пусна я, размаза един комар, после вдигна нещо друго.

— Вижте това. Тези маоисти имаха калашници и тук е пълно с гилзи. Прекалено много всъщност за изстрелите, които чухме преди малко. Като че ли са използвали това място за стрелбище, при това доста скоро, ако се съди по състоянието на месинга. Има и доста по-стари гилзи, вижте ги. Като че ли са от пушка за слонове. Имало е ловци на едър дивеч може би. Има доста и от тези гилзи, само че са смачкани в земята. Сигурно са доста стари.

Джак отиде при него и промърмори под нос:

— Проклет да съм! Това е „Шнайдер-Енфийлд .577“! Такива карабини са имали Мадраските сапьори през 1879-а!

— Шегуваш ли се? — Костас вдигна друга гилза, огледа внимателно основата и изсумтя. — Археология на бойното поле. Така са установили какво се е случило с войниците на генерал Къстър при Литъл Биг Хорн. Могат да възстановят обхвата на огъня, хода на битката.

Костас стана и се огледа.

— Може би помощник-комисар Беби е срещнал края си до тази скала. Може би тук Хауард и Уокоп са открили сапьорите и трупа му. Тази скала би била най-добрата позиция наоколо, от която да се защитават срещу бунтовниците, докато чакат да ги спасят.

— Знам какво са правили тези трима терористи, когато ги изненадахме — извика Прадеш. — Не са били само разузнавачи. Разчиствали са.

Заобиколи скалата отзад, с изваден револвер. Костас и Джак го последваха предпазливо. Миризмата на джунглата стана по-силна, по-дълбока, съвсем различна от миризмата на прясна кръв около труповете в просеката. Джак разбра каква е миризмата още преди да заобиколи ъгъла. В пукнатината на скалата бяха натикани кости и остатъци от дрехи. Някои бяха избелели, но все още се виждаше коса, а крайниците бяха цели, със сухожилия между ставите. Прадеш се вгледа по-внимателно със запушен нос, после се отдръпна и пое няколко пъти въздух дълбоко.

— Е, това решава мистерията ни. Китайците, които коя са видели да пристигат преди два месеца. Вижте, на ризите им пише INTACON. Това е минната компания. Вероятно са се натъкнали на засада на маоистите. Това обяснява многото гилзи от калашници. — Взе клечка и с нея повдигна един провиснал парцал. — И погледнете това. Точно както го описаха местните.

Беше запазено парче кожа на ръката на един от скелетите. Видяха следи от татуировка, която вероятно бе предпазила кожата от пълно разлагане. Лоши предчувствия връхлетяха Джак. Досега само говореха, предполагаха. Това тук беше съвсем истинско. Муцуната, която ги гледаше от мъртвата ръка, беше неясна, доста разложена, но нямаше съмнение каква е. Тигрова глава.

Прадеш махна на двамата сапьори и посочи към труповете на китайците. Показа им шест пръста, после прокара длан през гърлото си. Стана и с Джак и Костас се върнаха на разчистеното място край трите трупа.

Изведнъж чуха оглушителен гръм. От рамото на Костас се разхвърчаха пръски кръв и Джак успя да види за миг вдигнатата ръка на единия от падналите, стиснала пистолет. След това Прадеш се прицели и стреля. Първият куршум отнесе темето на терориста, разхвърчаха се кости и мозък. Краката му затрепериха конвулсивно, но вече беше мъртъв. Прадеш продължи да стреля, куршум след куршум, бавно и методично, като оставяше тежкия револвер да се върне от отскачането и пак се прицелваше внимателно. Главата на мъртвеца се превърна в кървава каша. Джак се протегна и стисна ръката на Прадеш с желязна хватка, за да я дръпне. Той успя да стреля още веднъж, но куршумът рикошира от скалата отзад.

— Достатъчно — каза Джак. Прадеш се обърна към него и го изгледа гневно. Джак усети миризмата на прясна пот — адреналинът. Отпусна ръка и погледна Прадеш право в очите.

— Мъртъв е — каза му тихо.

Обърна се и провери как е Костас, който попиваше кръвта от драскотината в рамото си. Беше невъзмутим, както винаги.

— Добре ли си?

Костас кимна. После се обърна към Прадеш.

— Да. И благодаря.

Прадеш си пое въздух, после отиде до другите два трупа и ги изрита, като в това време презареди револвера си. Двамата сапьори насочиха автоматите си към труповете, за всеки случай, докато той не им даде знак, след което се върнаха в края на джунглата и заеха предишната си позиция, от двете страни на входа на светилището. Прадеш щракна с пръсти, насочи показалец и среден пръст към очите си, чукна часовника си и посочи към джунглата. Единият от сапьорите насочи автомата напред и изчезна тичешком в шубраците.

— Отива да разузнае — обясни Прадеш. — Ако тези трима маоисти са били предна група, основният отряд ще се появи скоро. Маоистите използват само съществуващите пътеки. Изобщо не са хора на джунглата. Тази тук води до Чодаварам, покрай други техни свърталища. Местят се от място на място — няколко нощи тук, после няколко другаде. Мислят си, че са като герои на Боливуд, като Робин Худ. В действителност обаче са страхливци и убийци, а идеологията им смърди. Ненавиждам ги.

— Разбрахме — изпъшка Костас, извади лепенка и марля от раницата на Джак и превърза раната си.

Джак сложи ръка на рамото на Прадеш.

— Добре ли си?

— Не мога да съм по-добре.

— Току-що уби човек.

— Този не беше човек. И не ми е за първи път. Бил съм в Кашмир. Застрелях пакистански инженер, който опитваше да взриви моста, който току-що бяхме построили. Стреляха по нас, ние стреляхме по тях. Направих го заради хората ми. Можех да реша да не улуча, но не го направих. Тогава ми стана гадно и повърнах. Не и този път обаче.

Джак кимна. Беше разсъждавал за тези неща и за себе си и знаеше какво прави Прадеш. Ушите му звънтяха от адреналина и изстрелите. Трябваше да се съсредоточат върху целта си, да не губят време. Посочи камъните, по които се спускаше водата в потока. Прадеш въздъхна дълбоко, погледна труповете, после подаде револвера си на Джак. Отвори чантата си и извади малка плочка експлозив С-4, увит в найлон, и кълбото детониращ шнур, което им бе показал в хеликоптера.

— Проблемът е малък камък, който е запушил прохода — каза той. — Ако успея да го разцепя, ще можем да влезем.

Отидоха до входа на светилището. Камъните от водопада се бяха срутили поне на петнайсет метра напред. Всичко приличаше на древна мегалитна гробница, но беше изцяло естествена, резултат на сериозно срутване, което бе ерозирало и бе оставило камъните оголени. Беше по-високо и по-широко, отколкото изглеждаше от хеликоптера, а входът беше поне два пъти колкото ръста на Джак. Двата вертикални камъка и хоризонталната плоча оформяха входа, който беше запушен, както бе казал Прадеш. Отпред бяха пръснати каменни отломки. Прадеш се наведе, вдигна една и каза:

— Това е скорошно. Някой е опитвал да разбие камъка с кирка съвсем неотдавна.

Костас застана до него.

— Маоистите?

Прадеш поклати глава.

— По-вероятно е да са били китайците. Маоистите вероятно са ги сварили да копаят тук и са ги разстреляли. Или вече са се отказали и са търсили друг начин да влязат в светилището.

— А може да е бил и чичото на Катя — каза Джак.

— Който и да е бил, улеснява работата ни.

Прадеш се промъкна напред до камъка, който запушваше прохода, и натъпка експлозива в пролуката под него. Мушна детониращия шнур, после разви дължина от ролката, отдръпна се и застана до друг голям камък на десетина метра от входа, в началото на шубраците. Джак и Костас го последваха и клекнаха зад камъка. Прадеш включи малък електронен детонатор, после вдигна ръка, за да предупреди сапьора, който го наблюдаваше от другия край на просеката. Погледна Джак и Костас и потупа ухото си с ръка.

— Взрив в дупката!

Двамата се свиха един до друг и запушиха ушите си с длани. Прадеш натисна копчето на детонатора и след секунда се разнесе пукот и думкане. Всички вдигнаха очи и видяха от входа да се стеле дим. Прадеш скочи напред, за да провери какво е станало, но изчака малко, колкото да се слегне прахолякът. Пропълзя вътре и след миг извика:

— Нищо не пука камъни по-добре от малко експлозив. Получило се е идеално.

— Чудесно — каза Костас и надникна.

— Имаме дупка около квадратен метър. Достатъчно широка е дори за теб.

— Какво искаш да кажеш? — избоботи Костас.

— Казвам, че сте поканени да влезете.

Джак извади халогенния водолазен фенер от чантата си, огледа се и мина през входа. Прадеш беше десетина сантиметра по-нисък от Джак, а дупката в края се оказа не така голяма, както я бе описал. Все пак успя да се промъкне след Прадеш през ръбестите парчета от надробения от взрива камък. Каменната стена, която опипа, беше гладка и той разбра, че е вътре. Чу ругатните на Костас, после звук от разпран плат.

— Ризата ми! Специалната ми хавайска риза!

— Ще ти купя друга. Когато стигнем там. — Джак се обърна и видя как Костас се провира с усилие през дупката, после тръгна след Прадеш и светлината от фенера му. За момент спря, обърна се и погледна през дупката назад, към просеката. Видя как слънцето се отразява от палмовите листа, сякаш джунглата изведнъж бе пламнала. Видя и сапьора, заел позиция точно срещу входа на светилището, готов за стрелба, вперил поглед в дупката. Видя труповете в прахоляка и се замисли за Ребека. Благодари на бога, че не я бе взел със себе си. Почти се бе съгласил. Погледна си часовника. Имаха час, не повече. Обърна се към мрака напред. Усети прилива на вълнение, което изпитваше винаги, когато се изправяше пред неизвестността. Спомни си Катя, обещанието си да открие какво се е случило с чичо й. Тя щеше да го чака. Трябваше да действат.