Дейвид Гибинс
Тигърът воин (3)

2.

След три часа Джак наклони надолу носа на хеликоптера и описа широк полукръг около площадката за кацане на „Сийкуест II“. Увисна за момент на място, колкото да настрои навигационния компютър за насочване към египетския бряг, на около трийсет и пет морски мили в северозападна посока. Щяха да летят ниско, за да не допуснат азотът в кръвта им да образува мехурчета и да получат кесонна болест. Погледна покрай каската на Костас, който седеше на мястото на помощник-пилота, към „Сийкуест II“. На кърмата беше изписано „Труро“ — най-близкото пристанище до кампуса на Международния морски университет на Корнуол, Англия, в което беше регистриран, а над него се вееше флагът на университета — щит с котва, оформен по подобие на фамилния герб на Джак.

Това беше техният основен изследователски кораб, построен по поръчка, за да замени първия „Сийкуест“, изгубен в Черно море. Отдалече приличаше на снабдителен кораб на военноморския флот. На предната палуба Джак видя хора от екипажа с бели униформи до бронирания купол на 40 милиметровото оръдие „Бреда“, което използваха за учебни стрелби. Неколцина от тях бяха бивши служители на английските специални военноморски части, които Джак познаваше от службата си във флота. Бяха близо до бреговете на Сомалия, където опасността от пиратски нападения винаги беше налице — след няколко дни щяха да приближат разкъсвания от война остров Шри Ланка. Във всяко друго отношение обаче „Сийкуест II“ беше изследователски кораб, последна дума на техниката, оборудван с последните водолазни и археологически технологии, с възможност за настаняване и лаборатории за екипаж от трийсет души. Корабът беше плод на десетилетия трупан опит. Бяха се събрали и заедно бяха измислили проекта за идеален изследователски кораб. Не за първи път Джак благодари мислено на благодетеля им, Ефрам Якобович, софтуерен магнат и страстен водолаз, който бе видял потенциала в идеите на Джак и бе направил дарението, което финансираше проучванията им по света.

— На курса сме — обяви Джак по интеркома. — Можем да летим.

Костас посочи хоризонта.

— Напред!

Джак се засмя и натисна лоста, за да наклони носа, после включи автопилота. Докато набираха скорост, погледна към мостика и видя Скот Макалистър, бивш офицер от канадската брегова охрана, който сега беше капитан на „Сийкуест II“. До него стоеше високо слабо момиче с дълга черна коса, която се развяваше от вятъра; беше закрило с длан очи от слънцето и им махаше.

— Ребека се справя чудесно — отбеляза Костас.

— Наистина. За първа експедиция намери мястото си повече от добре — отвърна Джак. — Още малко и ще започне да командва представлението. Впечатляващо за шестнайсетте й години.

— В кръвта й е, Джак.

Вече виждаха рифа — тъмносиният цвят на бездната постепенно преминаваше в тюркоазено, после се очертаваха кораловите образувания, достигащи почти до повърхността. Минаха над два подводни апарата „Аквапод“, които всеки момент щяха да се спуснат до гробището на древни кораби на петдесет метра дълбочина. Само след няколко часа акваподите щяха да са приключили пълното фотограметрично и лазерно проучване на терена — нещо, което би отнело седмици гмуркания и измервания на ръка в дните, когато Джак започваше кариерата си.

След като излязоха от водата и се върнаха на „Сийкуест II“, Джак веднага започна видеоконферентна връзка с египетските власти, отговорни за античността, египетския военноморски флот и екипа от Института по археология на неговия приятел Морис Хибермайер в Александрия. Понеже „Сийкуест II“ беше планирал пътешествие до Пасифика още преди месеци, с разкопките щеше да се занимава друг кораб на Морския университет, а през цялото време наблизо щеше да дежури фрегата на египетския военноморски флот. Сегашните разкопки щяха да са третото попадение в проучванията на древни корабокрушения през последните няколко години, след останките от минойски кораб в Егейско море, останките на „Св. Павел“ край Сицилия и сега това. Джак много се надяваше да успее да се върне на мястото навреме, за да работи лично по разкопките, но сега се вълнуваше, че е задвижил механизмите. Отпусна се на седалката. Издишваше излишния азот от кръвоносната си система и усещаше как тялото му се възстановява след гмуркането. Беше уморен, но в чудесно настроение.

Нямаше търпение да се добере до целта си — да види най-после това, което Хибермайер го караше да види от месеци на разкопките му в египетската пустиня.

— Виж този остров. — Костас посочи гол скалист израстък в морето под тях, около два километра широк и с връх, висок няколкостотин метра, изпечени до бяло скали, без никаква видима растителност. Приличаше на място с екстремни условия, на което не би могло да има живот.

— Това е Забаргад — каза Джак. — Известен и като остров Сейнт Джон. Древните гърци са го наричали Топазиос, или Остров на топазите.

— По периферията на планината се виждат следи от минна дейност — отбеляза Костас.

— Това е единственият древен източник на перидот, прозрачния зелен камък, наричан също и оливин — обясни Джак. — Островът е мечта на минералозите, израстък на земната кора. Китайците почитат перидота, защото е като нефрита, свещен камък. Смятали са, че лекува. Най-добрите образци са влизали в съкровищниците на императорите.

— Престъпници ли са го добивали? — попита Костас.

— Точно така. Това е майката на наказателните колонии — отговори Джак. — За повечето от затворниците тук това е бил краят на земята.

Костас въздъхна.

— Напомня ми за Алкатрас.

— Тук плуването до брега е по-дълго, отколкото в Сан Франциско, и има повече акули.

— Дали някой е успял да избяга?

— Преди да опитам да ти отговоря… — Джак бръкна в предния си джоб и извади малък плик. Подаде го на Костас, който изсипа това, което беше вътре, в шепата си. Златната монета, която Джак бе взел от морското дъно — лъскава и идеална, сякаш идваше направо от работилницата.

— Джак…

— Взех я като мостра. Трябва да покажа нещо на Морис. Още от ученици ми говори как нищо не можело да се сравнява с находките от египетските гробници.

— Доктор Джак Хауард, първи морски археолог на света, ограбва собствената си находка. Как ще реагират египетските власти, когато им кажа?

— Власти? Имаш предвид хер професор доктор Морис Хибермайер, най-великия жив египтолог? Най-вероятно ще ме погледне със съжаление и ще ми покаже инкрустирана със скъпоценни камъни мумия.

— Мислех, че харесвате само счупени гърнета… — Костас се ухили и вдигна монетата. — Защо ми я показваш?

— Изображението от едната страна е на Август, първия римски император. Сега виж обратната страна.

Костас обърна монетата. Видя в средата щит, от двете страни на които имаше копия. На върха на дясното имаше кълбо, което символизираше господството на Рим над целия свят. На лявото имаше aquila, свещения орел, за чиято защита легионерите се биели до смърт. Това бяха така наречените signa militaria, символите на римските легиони. Джак посочи надписа в средата.

— Така. Сега прочети това, тук.

Костас присви очи.

— Signis Receptis.

— Това означава „Знаци получени“. Тази монета е една от ценните емисии, от около 19 година преди Христа. Само няколко години след като става император Август се заема да консолидира империята след десетилетия гражданска война. Синът му, Тиберий, току-що е сключил мирен договор с партите, които владеят земите на днешните Иран и Ирак. Те се съгласяват да върнат символите, които са пленили от победените римски легиони години преди това. Август гледа на този акт като на негова лична победа и организира триумфално посрещане в Рим. За него това е голям пропаганден удар, макар и да е твърде късно да се помогне на мъжете, които са се сражавали под тези символи и не са имали късмета да загинат в сраженията, а са били пленени.

— Това какво общо има със затворниците тук?

— Връщаме се към 53 година преди новата ера. Рим все още е република, управлявана от триумвирата Юлий Цезар, Помпей и Крас. Всичко вече се разпада, бушуват лични съперничества и амбиции, които ще доведат до гражданската война. Важен се оказва военният престиж. Помпей има своя, след като е прочистил морето от пирати. Юлий Цезар ще получи своя след кампаниите в Галия. Крас е странната птица. Решава да търси слава на изток и да открие злато. Разликата е там, че Помпей и Цезар са опитни генерали. Крас е банкер.

— Мисля, че мога да се досетя какво е станало.

— Битката при Кара, близо до днешния Харан в Южна Турция. Едно от най-тежките поражения, понесени от римската армия. Като генерал Крас е нула, но легионите му са се сражавали за Рим и за честта си. Сражавали са се храбро, но са били пометени от конницата на партите. Поне двайсет хиляди са изклани, а всички ранени са били екзекутирани. Крас е убит, обаче един римски войник бил преоблечен като него и принуден да пие разтопено злато.

— Подходящ край за банкер.

— Поне десет хиляди римски войници са пленени. Тези, които не са екзекутирани, били изпратени в партската цитадела Мерв, където вероятно са строили крепостни стени. Това е връзката. Мини, кариери, робски труд. Съдбата на всички военнопленници в античността. Мерв не е ограден от морето както този остров, а се намира в пустинен район, където е днешен Туркменистан. По онова време едва ли някой е знаел какво има отвъд земите, завладени от Александър Велики през четвърти век преди новата ера, отвъд Индия и Афганистан. — Джак отвори компютърния дисплей между двете седалки и тракна няколко пъти с мишката, докато се появи образ. Представляваше опърлен от слънцето пейзаж с руини и прашни коловози, заобиколен от полуразрушена крепостна стена, на места приличаща на заоблен вал.

— Ето това е останало от Мерв — каза той. — Това са стените на древната Маргиана, както се е казвал градът по времето на партите.

— Приличат на земни насипи, не на зидария.

— От кирпич са и са изграждани отново и отново. Върху полуразрушените останки са зидали пак. В някакъв момент може да са опитвали с мазилка, но не са успели. Открихме място, срутена стена, в която имаше бяло прахообразно вещество. Като цимент, който не е изсъхнал както трябва.

— Кога си бил там?

— За конференцията Трансоксиана, през април — отговори Джак. — Окс е древното име на голямата река, която тече там, Амударя, от Афганистан към Аралско море. Древните гърци и римляни го смятали за край на света. Конференцията беше за контактите между Запада и Централна Азия.

— Имаш предвид Пътя на коприната?

— Времето, когато китайски и централноазиатски търговци се появяват за първи път на места като Мерв скоро след като оттам минава Александър Велики.

Костас се вгледа в снимката.

— Чакай. Кой е това? Познавам тази жена.

— Там е, за да даде представа за мащаба.

— Джак! Това е Катя!

— Беше председател на моята сесия от конференцията. Онова е изцяло в нейната сфера. Изучава древните надписи по протежение на Пътя на коприната. Тя ме покани. През април нямахме експедиции, така че нямаше защо да откажа.

— Добре. Виждаш се с Катя пак. Заради това ли е всичко? Джак Хауард, подводен археолог, лети до купчина прахоляк насред пустинята. Туркменистан ли беше? Не мога да си представя нещо да е по-далече от древно корабокрушение от това тук.

— Човек трябва да е в час с колегите си. — Джак се засмя и затвори дисплея.

Костас изсумтя.

— Все едно. Питах за римляните. Пленените римляни. Успели ли са някои от тях да избягат?

— От остров Сейнт Джон…? Съмнявам се. Мерв обаче е друг въпрос. Едва ли някой от легионерите на Крас е оцелял до връщането на символите, повече от трийсет години след битката. В Рим обаче се носели слухове няколко поколения след това.

— Какви слухове?

— От тези, които чуваш, но не можеш да разбереш откъде идват. Слухове за група избягали пленници, легионери, заловени при Кара. Тези легионери не тръгнали на запад, към света, който ги бил изоставил, а на изток.

— Вярваш ли на това?

— Ако са оцелели през всичките тези години тежък физически труд в партската крепост, значи са били най-издръжливите. И са били римски легионери. Умеели са да оцеляват при дълги преходи.

— Да видим. Посока изток. Това значи Афганистан. Централна Азия?

Джак се замисли за момент.

— Някои от слуховете идват от доста по-далече на изток. От древни анали на китайските императори. Това обаче ще трябва да почака. Почти стигнахме. — Джак посочи напред, към големия полуостров, който стърчеше в Червено море. — Това е Рас Банас. Напомня слонска глава. Мисля, че ще ти хареса.

— Как да не ми хареса? — промърмори Костас. — Моят елефантегос! И през ум не ми е минавало, никога, че ще открия древни слонове под вода.

— Гмуркай се с мен и ще видиш какво ли не.

— Само ако оборудването е мое.

— Разбира се.

Джак пое контрол над машината и хеликоптерът започна да се снишава.

— Вече виждам разкопките. Да, дори виждам Морис. Късите му гащи са като сигнален флаг. Ще кацна на скала, за да не предизвикаме прашна буря. Дръж се здраво.

 

 

Когато слязоха от хеликоптера, видяха доста мрачен пейзаж — огромни терени изпечена от слънцето земя, разнообразявани единствено от отблясъците на морето в далечината. Въпреки усилията на Джак с приземяването си все пак предизвикаха пясъчна вихрушка и сега гледката се пречупваше през мъгла от фин прах, сякаш самият въздух се бе нажежил. На запад, към вътрешността, се виждаше силуетът на ниски планини, които бележеха границата на пустинята към брега и през който минаваше пътят към Нил. На изток назъбеният полуостров Рас Банас се извиваше в морето. В началото на залива, на няколкостотин метра от тях, се виждаха паянтовите бараки на египетски митнически пост, а от другата им страна имаше плитка лагуна, широка около километър, затворена откъм морето от тънък пясъчен нанос. Мястото сякаш наистина беше на границата на човешкото съществуване, подложено на анихилация от огненото египетско слънце.

Костас застана до Джак, със сламена шапка и тъмни очила, и избърса прахта и потта от лицето си. Посочи към маранята.

— Ето го, идва.

Достолепна фигура изникна от прахоляка в подножието на малкото възвишение и тръгна към тях с протегната ръка. Беше по-нисък от Джак, малко по-висок от Костас, но докато Костас беше запазил широките рамене и силата на предците си от гръцките острови, Хибермайер не успяваше да се пребори с представата, че целият му живот се върти около наденичките и киселото зеле. Джак си даваше сметка обаче, че това е така само на пръв поглед, защото този човек беше непрекъснато в движение и притежаваше енергията на цяла малка армия.

— Знамето още е на пилона, както виждам — промърмори Костас с усмивка.

— Не казвай нищо. Нали си спомняш, че аз му дадох тези гащи? Те са свещена част от археологическото ни наследство и един ден ще бъдат изложени в музея. — Погледна възшироките панталони на Костас и твърде шарената му риза. — Освен това точно ти едва ли имаш право да говориш, с това хавайско облекло.

— Само се готвя — отвърна Костас. — За там, където отиваме. В Пасифика, нали? Време за ваканция! Защо да не се облека подобаващо?

— Да. Добре. — Джак се прокашля точно когато Хибермайер се появи и стисна енергично ръката му, после и ръката на Костас.

— Хайде! — подкани ги и тръгна надолу по възвишението, без дори да спре.

— Дотук с празните приказки — каза Костас и отпи вода от пластмасовата бутилка, която носеше.

— Иска да ми покаже това място от месеци — подхвърли Джак, метна старата си брезентова чанта на рамо и тръгна след Хибермайер. — Нямам търпение.

— Добре, добре! — Костас хвърли бутилката в хеликоптера и последва другите двама надолу по склона. Настигна ги на петдесетина метра от водата. Хибермайер свали малките си кръгли очила, избърса ги, после разпери широко ръце.

— Добре дошли в Беренике. Курортът в края на вселената. — Посочи назад, към възвишението. — Там, горе, е храмът на Серапис. Тук, долу, е главната улица, изток-запад, така наречения decumanus. Градът е основан от Птолемей II, син на генерала на Александър Велики, който управлява Египет през трети век преди Христа и назовава града Беренике, на името на майка си. Процъфтява основно по времето на римския император Август, след това запада.

— Къде е амфитеатърът? — Костас се озърна. — Не виждам нищо.

— Виж долу.

Костас разрови прахоляка с крак.

— Е, какво толкова. Няколко парчета керамика.

— Сега елате тук. — Последваха Хибермайер няколко метра към брега и той им показа разкопано място с размерите на голям плувен басейн. Сякаш някой бе свалил кожата на земята. Видяха останки от груби стени от корал и варовик, които очертаваха малки стаи и улички. Това бяха основи на древен град, но не безупречно разположен римски град като Помпей или Херкулан, а място без никакви архитектурни претенции, където стени и стаи бяха добавяни органично, според необходимостта. Хибермайер скочи с изненадваща пъргавина долу, върху дъска за ходене, подпряна над останките. Отиде до далечния край, дръпна голямо покривало, после разпери триумфално ръце.

— Това е то, Джак. Мисля, че ще ти хареса.

Появи се редица римски амфори, точно като онези, които бяха видели в морето тази сутрин, но очевидно много използвани и с множество счупени ръбове.

— Всички са използвани многократно, както виждаш — отбеляза Хибермайер. — Предполагам, че са пътували до Индия, пълни с вино, после са върнати тук празни и са ги използвали като съдове за вода. Водата по тези места е скъпа стока. Най-близкият извор е в подножието на планината, на километри оттук. Нямаме дори електричество. Компютрите ни работят със слънчеви панели. И трябва да носим храната си от долината на Нил, както са правели в древни времена. Наистина те кара да разбираш миналото по-добре.

— Прилича ми на лунна колония — промърмори Костас.

Хибермайер върна покривалото на място и дръпна друго, до първото, като откри купчина тъмни камъни с големината на футболни топки.

— Баласт — отбеляза. — Това е баласт от вулканичен произход. Този материал не се среща по тези места.

— Баласт — повтори Костас. — Защо?

— Кораб, натоварен с вино и злато, на път за Индия, би плавал чудесно. Натоварен само с подправки, ще подскача на вълните като коркова тапа. Нужен е баласт. Този камък е добит в Южна Индия.

— Морис! — възкликна Джак и го тупна по рамото. — Трябва да те направим морски археолог.

— Индия? — възкликна Костас. — Индия? Я обяснете.

Джак се обърна към него.

— В продължение на хилядолетия египтяните са получавали стоки отвъд Червено море, но винаги през посредници. Тогава, малко след като Александър превзема Египет и първите гръцки търговци се появяват по тези брегове, египтяните и гърците се научават да плават по Индийския океан, като използват мусоните. Заминавали от Египет със североизточния мусон и се връщали с югозападния, което отнемало около година. Било опасно и страховито плаване, но ветровете били предсказуеми като сезоните. Започнала удивителна епоха на морски открития. Първите гръцки търговци стигат до Индия малко след като е основан Беренике. След като римляните превземат Египет през 31 година преди новата ера, всичко се ускорява. При Август оттук са потегляли по триста кораба годишно. Инвестицията е била голяма, рискът — също, както при европейската Източноиндийска компания хиляда и петстотин години по-късно. Изнасяли са злато, сребро, вино, внасяли са скъпоценни камъни, подправки, пипер.

— И не само — добави Хибермайер, изскочи от изкопа и избърса челото си от потта. — А сега да ви покажа това, което най-много исках да видите. Следвайте ме нагоре по хълма.

Облъхна ги огнен порив на вятъра, от който очите им започнаха да парят. Костас се обърна с гръб, за да се предпази, после последва другите двама.

— Говорихме за битката при Кара, в която Крас губи легионите си — каза Джак.

— Винаги съм готов да слушам за пораженията на римляните — каза Хибермайер и се ухили.

— Е… римляните не са управлявали Египет чак толкова зле. Ако не са били те, сега нямаше да си тук и да се припичаш на слънце край Червено море. Това място по принцип е римско.

— Предпочитам Долината на царете — изсумтя Хибермайер.

— Когато с Костас говорехме за Кара, се замислих за друго римско поражение — каза Джак. — Което не е било забравено от императорите. Загубените легиони на Вар, разбити в девета година от нашата ера в Тевтобургската гора.

Хибермайер спря.

— Там за първи път усетих вкуса на археологията като малък, докато търсех мястото на битката. Семейството ми имаше малка хижа недалеч, край Оснабрюк, в Долна Саксония.

Джак засенчи очи и погледна Костас.

— Римляните навлизат в Германия. Това са славните дни на Август. Възможностите изглеждат неограничени. В един момент всичко се обърква. Вар е неопитен като Крас и въвежда три легиона в непозната територия. Германците им устройват засада и ги ликвидират. Загиват поне двайсет хиляди души.

— Защо го разказваш? — попита Хибермайер и продължи бавно нагоре по склона.

— Заради западането на Беренике след император Август. Странно е, в разцвета на империята, когато римската икономика работи на пълни обороти. Все едно британското правителство да се изтегли от Източноиндийската компания в края на осемнайсети век, когато тя прави най-големите си печалби.

— Поражението ги стряска сериозно — отбеляза Хибермайер. — Рейн става граница. Август едва не се е поболял заради тези изгубени легиони.

Джак кимна.

— Питам се дали Август не се е разколебал. Погледнал е на изток, към Арабия, към Индия, към земите отвъд това място, където всичко е било готово за завладяване. Погледнал е и си е казал — не. Империята вече е била достатъчно голяма. Не са можели да си позволят още едно поражение, а рисковете по тези места, цената на такова поражение, са щели да са огромни.

— И не само във военно отношение — обади се Костас.

— Още в какво?

— Огромни състояния са били заложени, нали? Цели кораби злато и сребро. Това означава, че заинтересовани са били най-богатите, включително самият император. Какви са шансовете един кораб да потъне при плаване по тези места? Един на три? Един на четири? Какво ще стане, ако това се случи и императорът понесе тежка загуба? Негови собствени скъпоценности. Високорисково начинание, което се проваля, следва поражение и за легионите. Прекалено много е. И той прекратява операциите в Индия.

— Това е чудесна идея — каза Джак.

— Ще ти я продам за халба студена бира — отвърна Костас и си избърса челото.

— Намери потънал кораб някъде там, пълен с монети или имперско злато, и може да ти повярвам — каза Хибермайер, докато крачеше решително нагоре по склона пред тях. Костас изгледа Джак въпросително, Джак се усмихна и продължи след Хибермайер.

— Като стана дума за потънали кораби, благодаря за идеята, Морис — подвикна Джак и забърза, за да го настигне.

— Какво?

— Имам предвид превода, който ми изпрати по имейл. От архива, за Коптос. Древното корабокрушение. Елефантегоса.

— Да, да.

— Открихме такъв.

— Много добре.

— Открихме елефантегос.

— А… добре. Хубаво. — Хибермайер спря, явно потънал в някакви свои мисли, кимна мъдро, после продължи да крачи.

След няколко секунди спря отново, като закован, втренчи се в Джак и отвори уста стъписан. Джак се подсмихна на Костас и двамата продължиха да се изкачват по склона.

Хибермайер ги отведе до ръба на друг голям изкоп, където вниманието му бързо беше привлечено от дейността, която кипеше пред очите им. Даде знак на група студенти и египетски работници, скрити на сянка под навес в единия ъгъл.

Една мургава египтянка веднага се качи при тях. Косата й беше вързана отзад, под голяма сламена шапка. Заговори тихо с Хибермайер на немски. Той кимна и се обърна към Джак.

— Нали помниш Айша? Копаеше с мен на некропола с мумиите във Фаюм. Сега е ръководителка там, но я повиках веднага щом открих това, което ще видиш след малко.

— Поздравления за доктората. — Джак се ръкува с нея приятелски.

— И за заместник-директорския пост в Института в Александрия — добави Костас.

Джак се усмихна. Преди две години Айша беше най-добрата аспирантка на Хибермайер — природно талантлива археоложка, с повече търпение от Морис по отношение на подробностите, способна да отдели часове и на най-малкото парче тъкан от обвивката на някоя мумия, което Морис би зарязал почти веднага. Никога не му се подчиняваше, винаги владееше положението, при това без много шум. Беше идеалното му допълнение и той никога не се държеше надуто с нея. Джак си ги представи заедно за момент, но веднага прогони тази мисъл. Невъзможно. Морис никога не би допуснал такова отвличане на вниманието.

— Сигурно ти липсва Ню Йорк — каза Костас. — Аз се връщам при всяка възможност.

— Когато завърших Колумбийския, запазих апартамента — отвърна Айша. — Щом тези разкопки приключат за сезона, ще се върна в Ню Йорк, за да прекарам отпуската си там. В този апартамент уредихме Ребека да се срещне с Джак за първи път. През пролетта двамата живяха там.

— За което ти благодаря още веднъж, Айша — каза Джак и й се усмихна. — Знаеш ли, че тя е с нас, на „Сийкуест II“?

— Разбира се. Писа ми тази сутрин. Имаше коментар за ужасните шеги на приятеля ти.

— Когато се върнеш в Куинс, поздрави бръснаря ми, Антонио — каза Костас тъжно. — На ъгъла на Четиринайсета и Двайсет и втора. Подстригва ме от десет години. Докато ходех на училище. Пет долара подстригването. Обръсна ме за първи път. Научи ме на всичко, което знам.

— Разбира се, Костас — отвърна Айша и погледна към небето. — Следващия път, когато си запазя час за фризьор.

— Няма нужда от час. Просто отиваш.

Джак се засмя. Хибермайер нервничеше и Джак забеляза изражението му.

— Добре, Морис. Покажи какво си открил.

Хибермайер кимна на Айша, която ги отведе до ръба на изкопа и обясни:

— Това е римска вила. Или по-скоро това, което се е смятало за вила по тези места. Собственикът е използвал най-добрите налични материали и е вложил доста пари. Стените са от блокове вкаменели корали, което е основен строителен материал тук, но те са покрити с плочи от гипс, които трябва да са били докарани с кервани от Нил. Малките колони са от египетски сив гранит, който е добит в планините западно оттук. Това, което наистина впечатлява, е, че е имал полиран дървен под, който няма нищо общо с римската традиция. Дървото е тик, от Южна Индия. Талпи от кораб, вкарани в повторна употреба.

— Виждам и някои модерни удобства — отбеляза Джак и посочи към ъгъла, където копаеха работниците.

— Това е резервоар за вода, вкопан в скалата и облицован с непропусклив цимент. До него има икономична версия на римска баня. Построил си е фригидариум, с глинени тръби в стените за изолация и хитроумна система за запазване на влагата в помещението.

— Трябва да е прекарвал доста време в него — обади се Костас и избърса лицето си. — Не знам как човек може да издържи тази жега.

— Не им се е налагало по половин година — отвърна Айша. — Това място е стояло неизползвано с месеци, между корабите, които са заминавали оттук с мусоните на север и които са се връщали с югозападните. Мисля, че собственикът е бил пътуващ търговец, който през повечето време е бил на път, и че за него това е било само място за отсядане, когато е идвал в района. Вероятно е имал нещо подобно и от другата страна, в Индия.

— В Индия! — възкликна Костас.

— Айша, покажи им, ако обичаш — настоя Хибермайер, който видимо се наслаждаваше на момента.

Айша кимна и ги отведе до покривало под навес до ръба на изкопа. На една работна маса имаше множество находки, предимно парчета керамика.

— Някои са индийски, тамилски стил — обясни Айша и подаде на Джак парче, прибрано в найлонов плик. — На това има тамилски надпис, вероятно думата „Рамая“. Това може да е името на самия търговец, но аз мисля, че е наименованието на римската общност в Южна Индия, името, което са й дали местните хора.

— Мислиш, че собственикът е бил индиец? — попита Костас.

— Или жена му — отвърна Айша. — Погледнете това.

Посочи парче пясъчник, широко около трийсет сантиметра, силно ерозирало, но с все още видим релеф от едната страна. Представляваше жена със силно подчертани бедра и гърди, изобразена в движение, сякаш танцува между колони със спираловидни орнаменти под декоративен архитрав.

— Когато я откриха, британският ми асистент я нарече „Венера от Беренике“ — каза Айша. — Типично западна гледна точка. Мога да се обзаложа, че е индийка. Декорацията и танцът несъмнено са от Южна Индия. Мисля, че не е класическа богиня, yakśi, индийски женски дух. Може да очакваш да откриеш подобно изображение в някой пещерен храм в Тамил Наду — най-отдалечената точка, до която знаем, че са стигали римските търговци по индийския бряг, в Бенгалския залив.

— Вижте и това — Хибермайер посочи херметично затворен контейнер, до който имаше термостат. — Това е коприна.

— Коприна? — учуди се Костас. — Искаш да кажеш коприна от Китай?

— Така смятаме — отвърна Айша възбудено. — Смятаме, че коприната не е стигала до Римската империя само през Персия, по суша. Пристигала е и по море, през индийските пристанища. Изглежда, търговците са напускали Пътя на коприната в Централна Азия, спускали са се на юг, през Афганистан и после по Инд и Ганг са стигали до пристанищата, където са ги чакали търговци, като този тук. И, да, Костас. Така Китай се доближава една идея по-близо до Римския свят.

— Може би там е отивало всичкото злато — каза Костас. — Не за купуване на пипер, а за коприна.

— Още една чудесна идея — промърмори Джак.

— Открий останки на кораб от тази търговия и ще си струва проучването — добави Хибермайер. — Дори аз ще го призная. Кораб на нещо като древна Източноиндийска компания.

— Мисля, че тук сме на крачка пред теб, старче — отвърна Костас, подритна един камък и погледна Джак. Хибермайер обаче продължи напред, до другия край на изкопа, взе едно алуминиево куфарче и внимателно го донесе при тях. Вече се потеше обилно.

Костас вдигна един камък и го огледа. Беше син със златни точици.

— Вижте това.

Айша го погледна и възкликна:

— Това е лапис лазули! Морис! Виж! Костас намери лапис лазули!

Хибермайер остави внимателно куфарчето на земята и взе камъка от Костас, сложи си очилата и го заоглежда от всички страни, след като го избърса.

— Боже! — промърмори. — Превъзходно качество. От Афганистан. Това е още едно парче от пъзела. Търгували са и с това. Лапис лазули също е струвал цяло състояние.

— Месеци методични разкопки и нямаше да го намерите — каза Костас и изгледа Хибермайер с нетрепваща физиономия.

Хибермайер присви очи.

— Къде го намери, ако мога да попитам?

Костас посочи в краката си и се ухили.

— Просто трябва да знаеш къде да търсиш.

Хибермайер изсумтя, после внимателно сложи камъка в един поднос с находки.

— Явно си прихванал нещо от уменията на Джак. А сега — истинското съкровище.

— Има още? — попита Джак.

Хибермайер посочи куфарчето.

— Очаквах пристигането на „Сийкуест II“. Нужна ни е напълно обзаведена лаборатория, инфрачервени прибори, уреди за спектрален анализ. Нужно ни е място, където да проучим това както трябва — каза той и избърса лицето си. — Приключихме тук за сезона. Стана прекалено горещо. Шефът на египетските работници ще консервира обекта. С Айша вече сме се сбогували с хората, събрали сме си багажа и сме готови да тръгваме.

— Искаш да кажеш, че можете да тръгнете веднага? — попита Джак.

— Имате две свободни каюти, нали?

— Разбира се. Ще се свържа с капитана. Можете да сте с нас, докато сме в Индийския океан.

Костас погледна Хибермайер скептично.

— Как ти се отразява морето? Може да ни застигне мусон.

— Добре ми се отразява. — Хибермайер погледна многозначително Джак. — Бих се тревожил за него.

— Не се е случвало от години — отвърна Джак навъсено. — Откакто бяхме деца, Морис. И онова беше малка лодка с платно. Беше я направил ти. Много лошо при това.

Айша изгледа Джак с широко отворени очи, с нещо като усмивка на устните.

— Добре ли чувам? Прославеният Джак Хауард страда от морска болест?

— Смята, че е частица от Нелсън — каза Костас. — Лорд Нелсън, най-великият адмирал на Англия, е имал жестоки пристъпи всеки път, щом потегли по море.

— Не страдам от морска болест — възрази Джак. — Просто бях съпричастен с детските си герои.

— Е, добре — отвърна Хибермайер. — Защото това, което имам тук, в куфарчето, няма да ти остави много време да зяпаш хоризонта. Наистина ли ще ни заведеш до Арикамеду?

— Къде? — Костас изгледа подозрително Джак. — Изглеждаш странно.

Джак се прокашля.

— Мястото в Югоизточна Индия, до което са пътували римляните, отплавали оттук. Удивително място. Индийската правителствена археологическа агенция планира там нови разкопки. Аз съм официален съветник на подводния им отдел и обещах да се отбия при тях следващия път, когато „Сийкуест“ е в Индийския океан. Морис и Айша никога не са стъпвали там и ще е глупаво да не им дадем тази възможност, след като бездруго ще са с нас на борда. Вече се свързах с нашия човек в Арикамеду и предупредих.

— Мислех, че ще изпробваме новия ми подводен апарат край Хавай — промърмори Костас. — И ще намерим хубав плаж, за да си направим малък бар с палми отпред някъде там.

— Преди това ще имаме малко отклонение — отвърна Джак.

Костас го изгледа.

— Да. Отклонение. Разбира се.

Джак погледна гравюрата на танцуващия женски дух, после парчето с тамилския надпис, Рамая. Сложи го внимателно на масата, после вдигна поглед към другите.

— Е, ако сте готови, мисля, че можем да тръгваме. Колкото по-бързо, толкова по-скоро ще узнаем какво държиш в това куфарче.

Хибермайер го вдигна. Джак и Костас грабнаха двете раници, оставени край палатката. Айша взе куфарче и една по-малка чанта. Махнаха на хората в изкопа и тръгнаха надолу по склона към хеликоптера. Хибермайер отново изглеждаше потънал в мисли, но изведнъж се закова на място, остави куфарчето и се вторачи в Джак.

— Току-що си спомних. Когато стана дума за лодката. И за пътуването до Южна Индия. Ти имаш минало, свързано с онова място, нали? Твоят прапрадядо? Войникът? Той е открил нещо в джунглата някога, през деветнайсети век. Говореше за това, когато бяхме ученици. Как би искал да отидеш на онова място. Доколкото си спомням, беше някъде в Тамил Наду. Източен Гхатс. Ако стигнем до Арикамеду, няма да е толкова далече оттам.

Джак се вгледа в Хибермайер.

— Винаги съм искал да опитам да науча повече. Това ми е страст. Прав си. Възможността е твърде добра, за да я пропусна. Мисля, че ще се договоря с Археологическата агенция на Индия. И има връзка с римляните, сигурен съм. Чувствам го инстинктивно.

— О-хо! — изсумтя Костас. — Не било само отклонение значи. Имаме и инстинкт. Това е сериозно.

Джак се засмя, остави раницата, бръкна в чантата си и извади малък кафяв плик. Улови ръката на Хибермайер, обърна я с дланта нагоре и внимателно пусна в нея златната монета. Айша изпъшка, Хибермайер вдигна монетата и слънцето заблестя ослепително върху изображението на императора от едната страна.

— Предположих, че си открил нещо такова, Джак. Пусна куп намеци. Познавам те много добре. — Вгледа се в монетата. — Фантастична е. Онези порутени стени, останките на древен Беренике, разказват човешка история, но мястото всъщност е свързано с това, което е минавало оттам, баснословни съкровища, богатството на империята. За да разбереш какво всъщност се е случвало, трябва да уловиш в ръка нещо такова. Да уловиш съкровище. То е горивото на това място — съкровище с нечувани размери.

— И морето е пленило един товар в мрежите си — каза Костас.

— Има още от тези монети? — попита Хибермайер.

— Хиляди — отговори Джак. — И всички са неупотребявани. Имперско злато.

— Там е основният товар, не са случайни екземпляри — добави Костас.

Хибермайер се усмихна широко и сложи ръка на рамото на Джак.

— Поздравления, Джак. Помниш ли как те наричах, когато бяхме деца? Джак Късметлията. — Върна му монетата, взе куфарчето, улови Костас за лакътя и го задърпа надолу към хеликоптера. — А сега ми разкажете за тези слонове.

— Няма да повярваш.

— Опитай.