Дейвид Гибинс
Тигърът воин (15)

14.

Джак и Костас — стояха до езерото — махнаха на армейския камион, който заръмжа на изток, изкачи на ниска скорост наклона и изчезна зад билото. След като оставиха Прадеш и Ребека във военновъздушната база, изтърпяха изтощително четиричасово пътуване от Бишкек, наблъскани в кабината заедно с шофьора, киргиз, и един човек охрана. Американският военен хеликоптер „Чинук“, който трябваше да ги докара дотук, се бе повредил и вместо да чакат в Бишкек и да рискуват да изгубят цял ден, те предпочетоха да се качат на военен камион, пътуващ до тестовия полигон край езерото с доставки. Очакванията на Джак се бяха повишили през последния час, докато камионът пъплеше към езерото, заради удивителния пейзаж, прорязан от каньони и хребети, оформени от буйната река, изливала се някога от езерото, а сега дооформяни от вятъра. Представяше си мислите на древните търговци, осмелявали се да преминат прохода, след като са били наясно, че зад всеки завой може да ги дебне шайка разбойници, готови да ги убият като толкова много по Пътя на коприната преди тях. След това камионът се изкачи на последното възвишение и видяха пред себе си Исъккул и покритите със сняг върхове на планината Тяншан, обградила отсрещния бряг. Шофьорът спря рязко и посочи през осеяно с камъни поле към самотна киргизка юрта. Благодариха му и скочиха от кабината, след това метнаха раниците на гърбовете си и тръгнаха през камънаците. Джак започна да вижда нещата, които толкова бяха увлекли Катя — извити заоблени очертания по скалите. Спря пред една и опря длан върху очертанията. Опита да почувства ръката на скулптора отпреди две хиляди години.

— Гробище? — попита Костас зад него. — Приличат на надгробни камъни.

— Възможно е — отвърна Джак. — Но има и много шамански символи. Това продължава с километри. Камъните са се свличали по склоновете и са оставали долу, край брега на езерото. Катя смята, че най-ранните петроглифи са от бронзовата епоха, към края на второто хилядолетие преди новата ера, но номадите са оставяли надписи тук през периода на древния Път на коприната, до края на първото хилядолетие от новата ера. Наред с номадите, търговците също са минавали през това каменно поле в източна или западна посока в продължение на хиляда години и повече, и са спирали тук, след като са се измъквали невредими от прохода или преди да рискуват да тръгнат по него. Освен номадско изкуство има шанс да открием нещо наистина удивително — надписи на бактрийци, согдианци, персийци и така нататък. Тъкмо тези търговци са осигурили на този път място в историята, а почти не са оставили следи. Всяко откритие би било много ценно.

Джак засенчи очите си и огледа осеяното с морени поле, от езерото назад, към началото на прохода. Късното следобедно слънце светеше в очите му и той не успя да види много — слънчеви отблясъци по загладените от водата повърхности на морените, сенки, където бяха овразите и клисурите. Човек много лесно би могъл да се изгуби тук и много лесно можеше никой да не го намери, никога.

— Ето ги — каза Костас. — Виждам Катя. Да вървим!

Костас изглеждаше странно не на място с широките си бермуди, възголямата хавайска риза, планинските високи обувки и тъмните очила, но беше изненадващо пъргав и скачаше умело от камък на камък. Стигна до висок мъж с филцова шапка, който правеше нещо между камъните, и се ръкува с него. След малко и Джак стигна при тях и също се ръкува. Мъжът беше горе-долу на неговата възраст, с поразително сини очи, с лице, изсечено от слънцето и вятъра, както на хората от степите. Зад него се появи Катя, която също бе започнала да се слива с околността. Погледна Джак, но изражението й не издаваше никакви емоции. Обърна се към мъжа и каза:

— Запознайте се с Алтамати. Куратор на музея на петроглифите на открито Холпон Ата. Освен родния си киргизки знае руски и няколко афганистански диалекта, но едва сега започва да учи английски. Има опит като водолаз от съветския флот. Иска да участва в подводните проучвания в източния край на езерото. Споменах ти за него, Джак.

— Къде е музеят? — попита Костас.

Катя размаха ръка.

— Намираш се в него. Това е може би най-големият музей на света. И най-слабо финансираният. На практика за него се грижи само един човек.

Джак погледна Катя. Беше с военни маскировъчни панталони и тениска в цвят каки, а предмишниците й бяха изпоцапани със засъхнала кал. Дългата й черна коса беше вързана на тила, а лицето й беше силно загоряло от слънцето, което бе подчертало скулите. Изглеждаше по-уморена и обрулена от времето, отколкото преди три месеца, когато я бе видял на конференцията, но загарът й отиваше. Джак знаеше, че майка й произхожда от този район, а лицето й беше като на местния до нея.

— Вече споменах на хората си за Алтамати — каза Джак. — Веднага щом хеликоптерът може да излети Бен и Анди ще долетят от Бишкек право в старата съветска база в източния край на езерото. Американците вече са задвижили нещата там и искам водолази във водата веднага, за да видим какво можем да направим. Ребека ще дойде с тях.

— Дъщеря ти е с теб? — попита Катя.

Джак бе казал на Катя за Ребека за първи път на конференцията.

— Щях да я доведа тук, но не и след случилото се в джунглата. Това място също може да се окаже рисково. Освен това ще има достатъчно занимания покрай момчетата до езерото. Това е първата й експедиция с университета и искам преживяването да е позитивно, особено след като загуби майка си толкова скоро.

— Очаквам с нетърпение да се запознаем — каза Катя.

— Механиците смятат, че хеликоптерът няма да може да излети поне още ден. Надявам се да се доберат дотам навреме, за да подготвят всичко, докато пристигнем ние. За последен път се гмуркахме в Египет, преди седмица. Никога не съм се гмуркал в езеро в Централна Азия. Нямам търпение да опитам.

— Аз може и да пасувам, докато не измеря водата с гайгеров брояч — каза Костас и разтри брадясалата си физиономия. — Четирийсет и повече години изпитания на торпеда и подводни апарати. Имам представа как са захранвали оборудването си. Това беше темата на магистърската ми работа в Масачузетския технологичен институт.

— Най-големият проблем са старите съветски станции за ранно предупреждение по върховете на планините — каза Катя. — Те са с атомно захранване, за да бъдат оставяни без човешко присъствие. Местните са ги разграбвали и са се прибирали у дома с джобове, пълни с уран. Умирали са до седмица. Кошмарът е, че тези неща още стигат до черния пазар. Заради това американците толкова настояват да прочистят старата военноморска база. Проблемът не е толкова грижата за природата, колкото войната срещу тероризма.

На Джак му се стори, че в далечината вижда да проблясва светлина. Вдигна поглед към осеяния с морени склон зад тях. Би могло да е отражение на стъкло или метал или просто зрителна илюзия. Засенчи очите си от слънцето и отново се вгледа, после се обърна към Катя:

— Има ли някой друг тук?

— Мяркат се овчари, някой и друг ловец понякога, който изчезва нагоре и не се появява повече. — Обърна се към Алтамати и му каза нещо на киргизки. Той проследи погледа на Джак нагоре по склона, после отговори бързо на Катя. — Алтамати има орлови очи — каза тя. — Твърди, че е видял пара от издишване на кон рано тази сутрин, когато е било студено. Далече нагоре по склона. Ловците понякога се задържат наоколо с дни. Чакат елени.

— Сигурна ли си, че е ловец? — попита Джак.

Катя го изгледа.

— Кой друг може да е според теб?

— Имате ли оръжие? — попита Костас.

— Алтамати има стар служебен пистолет „Макаров“ и карабина SKS, която е взел от старите складове на флота, когато се разпадна съветската империя. Ходим на лов заедно. Дивечът е добавка към овнешкото, което е основна храна по тези места.

— Бях забравил — промърмори Костас. — Палеонтолог, който разбира от оръжия.

Катя посочи няколко скали, над които се виждаше покривът на трактора, на около петдесет метра.

— Хайде — подкани ги. — Светлината в момента е идеална, точно както вчера, когато ги намерихме. И Алтамати е оставил яхния да къкри в голямо гърне край юртата. Тази вечер ви чака традиционно киргизко пиршество.

— Умирам от глад — каза Костас. — И знам, че Джак адски обича овнешко.

Джак го изгледа убийствено. Точно от това се ужасяваше. Би могъл да погълне буквално всичко, но не и овче. Няколко години като дете бе живял в Нова Зеландия и му бе предостатъчно. Оттогава му се повдигаше дори от миризмата. Знаеше, че е особено важно да се справи с проблема. Мъжеството му беше под въпрос. Усмихна се на Алтамати, после последва Катя. Почвата беше твърда, спечена като тухла, и само отделни туфи груба растителност се мяркаха между скалите. Сякаш море от камъни и кал се бе свлякло от планината и се бе втвърдило. Джак се вглеждаше в морените, но имаше още и още, а върху някои се забелязваха вдълбани криви линии, на места дотолкова ерозирали, че едва се забелязваха. Спря, за да огледа една, а Костас мина бързо край него и настигна Катя.

— Исках да ти кажа… — започна Костас тихо. — Ужасно съжалявам за чичо ти!

Катя го погледна и кимна, без да отговори. Продължи напред и тримата я последваха мълчаливо между скалите, докато стигнаха до трактора. Костас закова на място и се стъписа като малко момче, на което са връчили мечтания подарък.

— Четири шейсет и пет! — възкликна със страхопочитание. — „Нюфийлд“, четири шейсет и пет! Заради тази машина станах инженер! Веднъж се хванах на работа за лятото в Канада, в една ферма. Този беше първият четирицилиндров дизелов двигател, който съм разглобявал.

Алтамати отвори капака на мотора и двамата се вторачиха вътре. Костас погледна Джак и каза:

— Мисля, че намерих връзка с този симпатяга. Струва ми се, че току-що открихме общ език.

— Няма начин — отряза го Джак. — Не сме дошли тук, за да разглобяваме трактори.

Костас въздъхна, тупна тъжно Алтамати по рамото и последва Джак до една скала на няколко метра от тях, пред която Катя беше коленичила. Виждаше се къде е била вързана за трактора, за да я изтегли, и още една, срещу нея, която още беше частично заровена. Около двете морени имаше разкопан периметър от около два метра. В центъра бяха подредени внимателно почистени по-малки камъни, на купчина около метър широка и около два дълга. Джак клекна и се вгледа в знаците върху наскоро разкрития камък. Знаеше, че Катя го е повикала тук заради него.

— Проклет да съм! — промърмори стъписано.

— Пак скален надпис — каза Костас. — Изглежда по-запазен от другите.

— Не просто скален надпис — отвърна Джак. — Това е нещо фантастично! — Беше едно да го чуе по телефона от Катя и съвсем друго да го види с очите си. Усещаше силата на миналото, докато го докосваше. Латински букви. Същият номер като онзи от светилището в джунглата. XV AP. Петнайсети, Apollinaris.

Костас клекна до Джак.

— И римският надпис от пещерата в Узбекистан, който е снимал чичото на Катя.

— Определено е същият скулптор — каза Катя. — Снимах този и го сравних с надписа от пещерата. Има характерен начин, по който оформя прави горните елементи на буквите — обръща длетото от другата страна и прави триъгълник.

— Гражданин-войник — промърмори Джак. — Човек, който помни занаята си и продължава да го практикува старателно. Към него са се обръщали, когато са искали да направят надпис.

— В пещерата в Узбекистан надписът е неформален, струва ми се — каза Катя. — „Лициний беше тук“. Може би в тази пещера са смятали, че наистина са намерили убежище, след като са избягали от Мерв. Там пустинята на Узбекистан преминава в предпланините на Централна Азия. Оттам Пътят на коприната следва клисурите и планинските проходи, които в края на краищата водят до това място. Този надпис тук до езерото обаче има друга цел. Първият ред едва се различава, но името е друго, мисля, че е Апий. Погледнете и тези две букви, най-долу.

— DM — прочете Джак и докосна буквите. — Dis Manibus. Това означава „предаден на Дис“, бога на долния свят. Погребален надпис. — Погледна купчината камъни между двете морени. — Това е гроб.

Костас огледа надписа.

— И този символ… Това е орел на римски легион, нали? Не видяхме ли същия в светилището в джунглата?

— Това е същият легион — отвърна Джак.

— Точно това си мечтаех да открием — добави Катя. — Погребение на човек, умрял тук или в прохода долу. За някои мястото е означавало спасение и радост, възстановяване преди следващия етап от пътуването. За други е означавало смърт. Вероятно сред търговците — персийци, бактрийци, согдианци, китайци — е имало много смъртни случаи. Обаче римлянин!? Удивително е.

— Открихте ли нещо заровено в гроба? — попита Костас.

— Погребението е извършено набързо, както може да се очаква — отговори Катя. — Земята тук е твърда като камък и няма достатъчно дърва, за да се изгори тялото. Било е затрупано с камъни или пръст. Надписът не би отнел повече от час на опитен каменоделец.

— Опитен каменоделец? — каза Костас. — Сигурно ли е това?

— Няма съмнение. — Джак прокара пръсти по буквите. — Някак е успял да се снабди с длето с нужната ширина и е бил съвсем наясно как да работи с него. Познавал е характеристиките на този вид камък, така че да направи надписа, без да разруши повърхността. Бил е това, което предположих в светилището в джунглата. Гражданин-воин.

— Смяташ, че е същият? — попита Костас.

— Да почакаме да видим какво още ще ни покаже Катя.

Катя го погледна, пое дълбоко дъх и посочи дървен сандък за находки, оставен на земята.

— Почвата е силно алкална и костите би трябвало да са изчезнали отдавна. Когато обаче тракторът отмести скалата, открихме това.

Дръпна парчето плат, с което беше покрит сандъкът. Костас подсвирна.

— Това е някакво оръжие.

Вътре имаше великолепно острие на алебарда с отвор за пръта, сребристо на цвят, на места потъмняло заради окисляването. От едната страна беше зловещо извито и стърчеше на двайсетина сантиметра от средата, а от другата — по-тясно, наподобяващо бръснач.

— Виждал съм такава в Британския музей! — възкликна Джак. — От края на периода на Воюващите държави и първите години на Западна династия Хан?

Катя кимна.

— Острието, напомнящо бръснач, наподобява по пропорции мечовете от периода на Хан, които пък приличат на японските самурайски мечове.

— Това не е ли бронз? — попита Костас. — Не е ли старо за нас?

Катя поклати глава.

— Не непременно. Желязото се появява в Китай през пети век преди новата ера, а ранният чугун е крехък, така че продължавали да използват бронз. И този бронз е покрит с хром, което прави острието по-здраво и по-трайно.

— Оръжие като това може да е било ценено и предавано от поколение на поколение — каза Джак и докосна острието. — Може би е направено в ранния период на Хан, не много след времето на Първия император. Вероятно обаче е било използвано и е оцеляло два века и повече след това, до периода, през който смятаме, че тези римляни са били тук.

— Какво прави тук обаче такова престижно китайско оръжие? — попита Костас. — Минаващ китайски воин го захвърля в римски гроб? Нещо не ми е ясно. — Погледна Катя и тя отвърна на погледа му. Очите й светеха. — О… — изпъшка той. — Познавам този поглед. Така ме гледа и Джак понякога. Означава, че си открила още нещо.

Катя взе малък поднос за находки, оставен до сандъка.

— Алебардата беше в средата на гроба, сякаш оставена върху гърдите на тялото. Тези двете бяха там, където би трябвало да е била главата.

На подноса видяха две монети, една сребърна и една позеленяла от окиси, диск с квадратна дупка в средата. Джак взе сребърната монета и я вдигна на избледняващата слънчева светлина.

— Това е сребърна тетрадрахма на Александър Велики!

— И не е пускана в обращение — отбеляза Катя. — Като онези римски монети от Южна Индия, за които ми разказваше, които са използвани като ценни метали.

Джак подаде монетата на Костас. Видяха лика от едната страна. Александър с лъвска грива на главата, класическата форма, внезапно превърнала в реалност идеята за пътешественици от гръко-римския свят, стигнали толкова далече на изток, до самите граници на Китай. Костас завъртя монетата, вгледа се в портрета и отново доби озадачен вид.

— Ако добре си спомням историята, Александър Велики е живял в края на четвърти век преди нашата ера. Това прави сто години преди Първия император и триста години преди римляните. Тук би трябвало да има стари гръцки монети, стигнали някак до това място и използвани като скъп метал за размяна или украшения. Те обаче щяха да са изтрити от употреба. — Погледна надписа върху камъка, после отново монетата. — Означава ли това, че тук нямаме римлянин, а войник на Александър Велики?

— Прочете ли „Перипъл на Еритрейското море“? — попита Катя.

— Пътеводителя за търговци? Първи век преди новата ера, египетски грък. Започвам да ставам експерт.

— Там пише, че древни гръцки монети още могат да се намерят в Баригаза, точно както предполагаш ти — каза Катя. — Разполагаме и с редовете от „Перипъла“, които Хибермайер откри в Египет и в които се говори за легионерите на Крас. Джак спомена това по телефона. Конкретно се споменава олтар на Александър, край който са минали по пътя си на изток. Трябва да е бил в Узбекистан, близо до пещерата с надписа за Петнайсети легион. Римските войници вероятно са слушали легендите за изгубеното съкровище на Александър. След като са стигнали до бруления от вятъра олтар в пустинята и са видели планините на Централна Азия да се мержелеят напред, вероятно вече са се били откъснали от преследвачите от Мерв и са имали възможност да починат малко. Какво са направили? Започнали са да копаят, да търсят. Ако Александър си е дал труд да строи олтар, вероятно е оставил и жертвени дарения, а какво по-добро дарение от сечени монети с неговото собствено изображение? Мисля, че римляните може да са открили тази монета там и да са я взели със себе си.

Джак взе монетата от Костас и я обърна.

— И са я сложили върху очите на трупа като дар за Харон, лодкаря, който прекарва мъртъвците през Стикс.

— А другата монета? — попита Костас. — На другото око? Прилича ми на китайска. Какво ще кажеш за нея, Катя?

Тя взе втората монета, с квадратната дупка в средата.

— На нея има три китайски символа, един вдясно от квадратната дупка, два вляво от нея. Това е монета от времето на династия Хан, ушу, което значи пет зърна, равни на четири грама, същото тегло като гръцката драхма или римския денарий. Произведени са милиони такива и се срещат често в китайска Централна Азия.

— Можеш ли да определиш дата? — попита Костас.

— Символите вляво са символите на императора на власт, които за китайците са били толкова характерни, колкото и смяната на портрета за римляните. И точно както и в Рим, всеки нов император е опитвал да замени съществуващите монети със свои. Символните монети като тези, без стойност като злато и сребро, биха били безполезни с името на бивш император и дори е било опасно да намерят у теб такива. Така че тази монета едва ли е била в обращение след царуването на този император. Това е император Чен от династия Хан, който управлява от около 32 до 5 година преди новата ера.

Джак издиша бавно и каза тихо:

— Идеално. Това съответства много добре на предположенията ми за бягството на легионерите на Крас през 19-а или 18-а година преди новата ера, десетина години след възкачването на Август, около времето, когато той договаря мир с партите и връщането на орлите на изгубените легиони.

— А как нашите избягали римляни са се сдобили с китайската монета? — попита Костас.

Джак присви устни.

— Вероятно са били отчаяни мъже, обучени убийци, които няма какво да губят. Били са освободени от всякакъв морал след като са загубили орлите при Кара и са изтърпели години мъчения и трудности в плен на партите. Може дори да са откраднали тяхно злато, когато са избягали, но при всички случаи е трябвало да се хранят. Търговците по Пътя на коприната са носели всичко необходимо за дългия преход. Римляните биха плячкосали всеки керван, на който попаднат, може би са избивали всички, може би са вземали пленници, за да ги водят, тъпкали са се с храна и вино, прибирали са всичко ценно, което биха могли да носят. Тази монета може да е била в дисагите на някой нещастен согдиански търговец. Тя обаче не е имала стойност сама по себе си и затова не е било проблем да я оставят в очите на покойника, за да удовлетворят Харон и да улеснят преминаването на другаря им в отвъдното.

— Ами алебардата? — попита Костас. — Това е доста по-голяма жертва.

— Воините винаги са били погребвани с оръжията им — отговори Джак. — Когато са изгубили орела си, легионерите са имали само самите себе си и вероятно са мечтали отново да маршируват до мъртвите си другари в Елисейските полета, с високо вдигнати глави. Дори да означава опасност за собствената им отбрана, не биха погребали свой другар без оръжие за задгробния живот. Дори оръжие, което е толкова различно от нормалното въоръжение на легионера.

— Значи смяташ, че и то е ограбено от търговец? — попита Костас.

— Римляните биха се въоръжили с каквото намерят — отговори Джак. — Мечове и копия за пробождане биха били предпочитани за тях, като легионери, но всичко би им свършило работа.

Костас докосна с пръст извитото острие.

— Това не прилича на оръжие на търговец.

— По Пътя на коприната са се движели и други, не само търговци — обясни Катя. — Наемници, привлечени като охрана на керваните. Шайки разбойници, дебнещи керваните като хищници. Тук е било като Дивия запад в Америка. В степите, в планините е било най-трудно за външни хора и са оцелявали само най-жестоките банди. Не са знаели какво е милост. Имало е и други.

— Воини от Изтока — Джак погледна внимателно Катя. — Воини с татуировки, изобразяващи тигър.

Катя го стрелна с поглед, после пак се съсредоточи върху алебардата.

— Имало е банди убийци по тези места, но също така и шайки от Китай, от самата империя. От тях са се страхували най-много, защото са били отлично въоръжени и екипирани, на коне, и при нападенията им винаги се е чувал ритъм на барабани. Вероятно са изглеждали непобедими. Номадите, които живеят по тези места, народът на майка ми, до ден-днешен изпитват ужас, когато чуят барабанен ритъм. Дори и аз го усещам, ако оставя въображението си без контрол.

— Значи китайците са нападали собствените си търговци? — попита Костас недоверчиво.

— За да разбереш защо, трябва да си наясно с природата на китайското общество. Империята е била тоталитарна държава, вгледана навътре, към себе си, своя собствена вселена. Маниаците на тема контрол винаги имат нужда от граница между света, който контролират, и външния свят, който буди страх и е отхвърлян. Няма неясни средни положения. Когато гледаш Великата китайска стена, помни този начин на мислене. В екстремни случаи границата действа като стена на затвор и контролиращият пуска пипалата си, за да върне всеки, който пристъпи навън. В определени периоди точно това се е случило и в Китай.

— Как тогава китайските търговци са търгували по Пътя на коприната? — попита Костас.

— Не са. Поне не официално. Хората от Централна Азия и Западен Китай си приличат и дръзките китайци са можели да преминават незабелязано. Може би са се движели дегизирани с групи согдианци. В копринената търговия е имало сериозни печалби и изкушенията за китайските търговии сто на сто са били големи.

— Значи, казваш, че са ги преследвали?

Катя кимна.

— Обаче тази монета има и друга страна. Китайският елит се е радвал на лукса си. Както всички мегаломани, китайските императори също са били жертва на човешките изкушения. Някои ценни суровини е можело да бъдат доставени само от чужбина, като скъпоценните камъни — лапис лазули, перидот. Императорите са си затваряли очите пред търговията, стига търговците да остават невидими. Ако обаче за някой се разберяло, че е нарушил забраната, наказанията са били жестоки. „Записките на Великия историк“, китайските имперски анали, са пълни с разкази за кривнали от пътя синове и племенници, търсили щастието си другаде и сключвали пактове с външни сили. В този смисъл китайските монархически династии не се различават по нищо от другите, но са уникални в стремежа си да върнат всеки, който опита да се махне, и да го накажат. — Катя посочи оръжието в сандъка. — Тази алебарда е китайско имперско оръжие, ценено както се цени офицерска сабя. Подобно оръжие не може да бъде в ръцете на обикновен водач на кервани. То е донесено тук от китайски воин.

— Как тогава този римлянин се е сдобил с него? — попита Костас.

Катя го изгледа.

— Това ще е спекулация на базата на спекулация, нали? Имаме група римляни, отчаяни мъже, избягали пленници, закоравели бивши легионери, тръгнали на изток. Броят им намалява непрекъснато. Били са атакувани отново, може би в прохода зад нас. Нападателите не са били поредната разбойническа банда, а страховити воини, сериозен противник. Римляните са се били добре и са пленили някои оръжия. Но ги притискат. Един от другарите им пада и те го погребват. После продължават на изток.

— Ако нападателите им са били китайци, защо са преследвали римляните?

— Ще се върнем малко назад, ден или два — каза Катя. — Представи си група согдиански търговци, които карат коприна. Прекосили са езерото и пътуват на запад. Оставят лодките тук и се прекачват на камилите, които ги очакват. Тръгват през прохода. Скоро след това ги напада шайка разбойници, които са много по-лоши от всичко, което са виждали. Римляните. Търговците са изклани, с изключение на един, който трябва да ги преведе през прохода. Търговецът, когото са оставили, не е согдианец. Той е китаец. Следят го, защото е кривнал от правия път.

— С нещо, което не би трябвало да е у него — изсумтя Джак. — С това, което научихме от надписа в светилището. Някаква скъпоценност.

Катя впери в него пронизващ поглед, а Костас посочи сандъка.

— Нещо друго, което да ни покажеш?

Катя вдигна друг поднос.

— Открихме нещо наистина фантастично. Пазех го за накрая.

Вдигна плата и видяха нещо като почерняла топка, като кора от плод, смачкана и оставена да изсъхне.

— Това е камилска кожа. Местна, бактрийска камила — каза тя възбудено. — Не е щавена, одрана е от току-що убито животно. Алтамати казва, че номадите напояват кожата в урина, за да остане мека. Още може да се долови миризмата. Вероятно заради това е оцеляла под скалата, където би трябвало да са били краката на трупа. — Отвори бележника си и им показа скица, която сякаш беше на нещо от сгънати парчета хартия, с много триъгълници и ромбове.

— Взех това от доклад от разкопки на крепост на легион на границата с Германия — обясни тя. — Римски войник, научен да прави дадено нещо по един начин, винаги ще го повтаря, особено ако става дума за такъв изпробван и изпитан модел.

Костас се вгледа.

— Добре, Катя. Предавам се.

— Незаменимата камила — каза Джак и се усмихна широко. — Първото нещо, което ще си помисли един римски легионер, който има нужда от снаряжение, при вида на камила, не е, че е нещо, което може да язди или да товари с багаж, а че е открил източник на кожа за сандали.

— Сандали! — възкликна Костас. — Разбира се! От онези с връзките.

— Казват се калиги — каза Джак. — Всеки легионер ги е носел, навсякъде. Моделът е възприет около времето на Юлий Цезар, когато легионерите са преминавали през основно обучение.

Наведе се и помириса. Катя беше права. Миризмата се усещаше. Беше удивително — като остър полъх от миналото, за част от секундата го почувства със сетивата си, потта, адреналина, страха, болезнено сладникавата смрад на разложение на това място, вонята на мъже, напомняща тази на животни, които предусещат края си.

Вдигна очи. Даде си сметка, че Алтамати е изчезнал. До тях долетя друга миризма, някъде откъм юртата. Джак се напрегна. Може би беше време да наруши табуто си и да изпие нещо подсилващо на терен. Много подсилващо. Би могъл да вдигне чаша с киргизите. Катя го гледаше със загатната усмивка на устните.

— Готов ли си да окажеш на Алтамати голямата чест да пируваш с овнешко по традиционния начин, като знак за голяма почит към вас, нашите гости?

Джак преглътна с усилие и кимна. Тя знаеше. Усмивката й изчезна и Катя го погледна сериозно.

— След това ще се качим по склона зад нас. Има още нещо, което трябва да ти покажа. Беше прав за онзи согдианец, Джак. Носел е нещо, което не е трябвало да е у него. Нещо с неизчислима стойност. Може да се окаже, че сме по следите на удивително съкровище, за каквото не сме и мечтали.