Дейвид Гибинс
Тигърът воин (18)

17.

Афганистан, 22 септември 1908

Двамата мъже се изтъркаляха надолу по купчината каменни отломки, която запушваше наполовина входа на мината, като отчаяно размахваха ръце и ритаха по камъните, за да намерят някаква опора. Спряха един до друг почти в подножието на купчината. Още виждаха входа на мината, сивото небе вън, светлата ивица в горния край на сипея, на около изстрел с пистолет разстояние. Пред тях шахтата тънеше в пълна тъмнина. На повече от 4000 метра височина въздухът беше разреден, двамата дишаха тежко и се разкашляха заради облака прахоляк, който бяха вдигнали, докато се търкаляха надолу. Джон Хауард се обърна към Уокоп, после премигна и се вторачи в стената на минната шахта. По цялата повърхност на скалата виждаше следи от копачи. Лъч светлина от входа осветяваше тавана. Нямаше никакво съмнение. Сини ивици, със златни късчета. Започна да се смее, да плаче, без да знае кое от двете е, после се разкашля мъчително.

— Робърт! — прошепна. — Видя ли? Това е лазурит!

— Току-що взех проба. — Хауард изпита облекчение, когато чу гласа на Уокоп, ирландския акцент с режещи американски нотки въпреки многото години служба в британската армия. При отчаяната битка горе се бе питал дали изобщо някога ще го чуе пак. Премигна, после опита да се ориентира. Лежеше по очи, с разперени крака, дясната му ръка още държеше стария револвер, колт, чиято цев още димеше от последния изстрел. С лявата ръка стискаше здраво старинната тръба от бамбуково стебло, дълга двайсетина сантиметра, почерняла и излъскана от времето. Бяха я отворили, за да прочетат папируса вътре, миг преди да ги нападнат, след като оставиха чантите си в долината, и той я стискаше през цялото време на трудното изкачване до това място, при което търсеха пътеки, по които да не може да мине конят на преследвача им.

Уокоп се претърколи по гръб до него. Хауард видя как отвори револвера си, „Уебли“, как извади празните гилзи и зареди барабана с нови патрони от паласката на колана си, като поглеждаше към входа на шахтата. Остави револвера и взе нещо с лявата си ръка. Беше парче синя скала. Напипа с другата си ръка малката кожена торбичка на врата си, надигна се на лакът и направи физиономия, защото попадна на остър камък. Извади изподраскан стар монокъл, сложи го на едното си око и изви врат, за да разгледа парчето внимателно.

— Когато е бил тук преди седемдесет години, лейтенант Уд е видял камъни с три степени на качество.

Уокоп се вгледа пак.

— Това е най-доброто качество. Проблясващото златисто с железен пирит. Това е ниело, както го описва Лициний. — Свали монокъла и се отпусна назад. За момент Хауард чуваше само звука на собственото си дишане — тежко, свистящо. Виждаше как дъхът му се превръща в пара в студения планински въздух. Уокоп се обърна и го погледна.

— Знаеш какво означава това.

— Означава — отвърна Хауард, — че по някаква неведома божествена воля на провидението тези демони са ни вкарали в точната минна шахта. Уд пише, че най-доброто качество камъни се добиват само от една шахта. Погледни тези следи от копачи, тук, на скалата над нас, и саждите от огньовете, които са използвали, за да разпукват камъка. Тази шахта се експлоатира поне от хиляда години.

Хауард затвори очи. Начупените камъни, върху които лежеше, бяха ръбести и остри, но той като че ли изобщо не ги усещаше.

Беше странно. Отвори очи и се вгледа в Уокоп. Двамата почти не приличаха на онези, които бяха излезли от Квета преди три месеца и бяха тръгнали към границата, за да изчезнат в пущинаците на Афганистан. Сега бяха тук, трийсет години след бягството от светилището в джунглата, със загрубели, загорели от слънцето лица, прорязани от дълбоки като планински каньони бръчки, обрулени от времето старци с побелели бради. И двамата носеха тюрбани, покрити с прахоляк, и тежки афганистански кожуси от овча кожа, пристегнати на кръста, със сплъстената козина навътре, за да ги пази от хапещия студ, който бе започнал да се промъква в планините през последната част от прехода им към мините. Под отворения кожух на Уокоп, Хауард виждаше кожения колан и плата на униформата му, в цвят каки, короната и отличителните знаци на полковник на едното му рамо. И двамата бяха официално пенсионирани, но знаеха, че ще бъдат третирани като шпиони от афганистанците, ако ги хванат без униформи, и че съдбата им би била по-лоша от смърт. Трийсет и пет години бяха служили в Корпуса на кралските инженери и най-естественото за тях бе по време на това последно голямо приключение заедно да носят униформите, които бяха носили през по-голямата част от живота си.

Двамата се ухилиха, после започнаха да се тресат от смях. Бяха успели.

Хауард изведнъж се разкашля и изпръска скалите с капчици кръв.

— За бога, човече! — изпъшка Уокоп, надигна се и се наведе над него. — Ранен си!

— Прободе ме с меча си. — Хауард преглътна с усилие, усети вкуса на кръв. — Конникът, който дойде зад нас по пътя насам. С тигровата маска. Когато се изкачвахме на онази скала. В гърба. Отляво.

Уокоп развърза овчия му кожух, взе бамбуковата тръба от лявата му ръка и я остави на камъните, после измъкна ръката му от ръкава.

— Ще те заболи. Съжалявам.

Надигна кожуха и опипа гърба му. Пусна кожуха, мушна ръката му отново в ръкава и внимателно я положи върху камъните в положението, в което беше била. Сложи длан на дясното рамо на Хауард и той усети напрежението в пръстите му.

— Зле е, нали?

— Не е засегнал дроба, със сигурност. Може да е проникнал в плевралната кухина, под дроба. Виждал съм хора с такива рани да се изправят на крака за нула време.

— Дробът ми е пробит, Робърт. Кръвта е пенеста. Дишането ми е учестено.

Уокоп коленичи, вгледа се във входа на пещерата, пое дълбоко въздух, развърза въжето на кръста си и свали кожуха. После намести колана на униформата с кобура и изтупа предната част на куртката си. Хауард затвори очи. „Значи, това е то“.

— Знаем, че е някъде тук. Това, което търсим.

Уокоп кимна към тъмнината зад тях.

— Те също го знаят.

— Не знаят в кой вход на мината сме се скрили. Когато изпразних револвера си по тях, се дръпнаха. Това ни спечели малко време. И когато ни открият, няма да знаят, че е това. Няма да знаят, че сме се натъкнали точно на шахтата, която търсим. Тази, в която Лициний е скрил камъка преди две хиляди години.

— Ще претърсят всички. Ще ни открият, после ще открият камъка.

Камъка. Хауард усети кръвта да се надига в гърлото му. Имаше чувството, че се дави бавно. Нямаше да показва страх. Погледна древния бамбуков цилиндър, който Уокоп бе оставил на земята. Велпу, свещената реликва, която бяха взели от светилището в джунглата преди близо трийсет години, гаранцията им за безопасно измъкване от ада на онзи мрачен ден, толкова силно запечатан в паметта му, сякаш бе станало вчера. Хауард го бе запазил, заедно с металната ръкавица, излята като глава на тигър — силует, който така кошмарно се бе появил отново на ръката на преследвача им само преди няколко часа. Предположиха, че ги следят, но врагът им удари в долината долу, след като стигнаха до мините за лапис лазули край Сари-санг. Хауард бе видял ужасяващия конник, който водеше фаланга въоръжени мъже по долината към тях, маскиран като тигър-дракон. Бе видял отблясъците на големия му меч, ръкавица, точно като онази, която Хауард бе взел от гробницата в джунглата.

Ръкавицата сега не бе с него, но бяха взели велпу заради съдържанието му. Десет години след бягството им в джунглата пътищата им отново се пресякоха, в Школата за военни инженери в Чатам. Една вечер се заключиха в библиотеката и отвориха бамбуковата тръба. Вътре не откриха идол или бог, а свитък древен папирус — хартия, направена от тръстика, каквато Хауард беше виждал в Британския музей. Египетски папирус в Южна Индия. Това бе достатъчно невероятно само по себе си. Но на него имаше и надпис — букви, които Уокоп разпозна, защото стилът им приличаше на думите, изписани на саркофага в светилището в джунглата. Hic iacet Licinius optio XV Apollinaris Sacra iulium sacularia. Тук лежи Лициний, опции на 15-и легион, Аполинарис. Пазач на небесната скъпоценност.

Надписът върху папируса беше по-дълъг, а това, което казваха думите, беше изумително. Думите се бяха отпечатали в съзнанието на Хауард оттогава. Мобилизираха всичките си знания по латински, за да разгадаят посланието, свити един до друг на светлината на свещта. Думите го върнаха в момчешките му мечти за приключения. Сякаш го изваждаха от мрака, който обгръщаше душата му от онзи ден в джунглата, и му даваха цел, към която да се стреми, извън изкуплението за онова, което дори не беше сигурен дали е извършил, но което се спотайваше под повърхността на съзнанието му всеки миг от живота му, още от мига, в който бе дръпнал спусъка на палубата на онзи речен параход. Малкото момче коя, разплаканото момче, което той не можеше да допусне да страда, докато собственият му син бе плакал за него през последните си часове. Сега, в тази минна шахта, в края на пътуването им, погледна Уокоп и прошепна последните думи от посланието, което бяха разчели онази нощ: „Cave tigris bellator. Пази се от тигъра-воин“.

Усети, че му се вие свят. Преглътна пак, кръвта сякаш изтичаше от главата му. Бе видял татуировката на ръката на конника, озъбения дракон-тигър, когато той връхлиташе върху тях в долината долу. Някак си тези, които бяха прогонили Лициний към скривалището му преди две хиляди години, все още съществуваха и преследваха всеки, който е попаднал на следата и е решил да открие това, което той е намерил и скрил. Хауард не преставаше да си блъска ума, докато се катереха нагоре по склона и се чудеха как така са успели да ги открият. В Квета, докато се подготвяха, бяха решили да казват на всички, че смятат да минат по пътя на експедицията на Уд към извора на Окс, нагоре по долината Панджир, в Северен Афганистан. Потърсиха съвет от изследователя Оръл Стийн, но не разкриха истинската цел на пътуването си. Стийн бе решил, че са самоубийци, щом са решили да отидат в Хиндукуш без носачи и водачи, и им бе пожелал бог да ги пази. В очите на хората двамата бяха ексцентрични стари полковници, тръгнали на едно последно приключение в духа на най-добрата британска традиция.

И тогава Хауард си спомни. Преди години, когато се бе върнал в Англия след службата при Мадраските сапьори и бе опитал да отклони Хелън от скръбта й по малкия Едуард, да даде на двамата нов живот. Наскоро беше произведен в чин капитан и преподаваше геодезия в Школата за военни инженери. Бе изнесъл лекция пред Кралския институт на обединените служби в Лондон на тема римски антики в Южна Индия, негова страст от детските му години, когато колекционираше римски сребърни и златни монети, които баща му и чичовците му купуваха от пазарите в Мадрас и Бангалор. Бе споменал слух, нищо повече, за пещерен храм, в който има релефи, които приличат на римски бойни сцени. Още тогава си мечтаеше да покаже, че в Южна Индия освен търговци вероятно са попадали и римски войници. Това беше удивителна възможност. Удивително откритие.

Бе допуснал ентусиазмът му да вземе превес. Сега си даваше сметка, че е искал от преживяванията му около въстанията, които толкова го тормозеха психически, да произлезе нещо добро, и бе свалил гарда. Не бе казал нищо повече, нито дума за местоположението, никакъв намек, че историята може да е истина. С Уокоп си бяха дали клетва никога да не разкриват какво са видели в гробницата, обаче в онази лекция вероятно се бе прокраднала частица от ентусиазма му, блясък в очите, онази потисната част от него, която искаше да разкаже на света за откритието им, и това не бе убягнало на внимателния наблюдател.

След това служител на китайското посолство бе дошъл при него, за да го поздрави и да го разпита за източниците му. Хауард учтиво отказа, като подчерта, че е било само слух. Отпреди повече от двайсет години. Дали не го бяха следили и наблюдавали, за да открият нещо необикновено, каквото и да е, което би могло да разкрие какво знае? Бамбуковата тръба, велпу, беше скрита в специална стая в Школата в Чатам сред множество други екзотични артефакти, донасяни от офицерите от цял свят в продължение на десетилетия. Хауард беше куратор на сбирката и само той имаше ключ. Беше невъзможно някой друг да е научил. След това се замисли за тези, които бяха служили при него през годините. Само един беше с него през цялото време, верният Хуан-ли, внук на любимата му ая от детството, от Тибет. Хуан-ли беше с него от Бангалор до Чатам и назад, навсякъде, където го водеше службата из Индия, след като децата му пораснаха. Хуан-ли винаги бе имал приятели от Азия — кулита, моряци, мъже, които срещаше вечер в пушалните за опиум, но Хауард винаги си бе затварял очите, защото знаеше, че е по-добре да търпиш тайните общества и ритуали, вместо да ги забраняваш. Хуан-ли беше с тях до края, помагаше да опаковат провизиите в раниците си в Квета, махна им за сбогом, когато тръгнаха към Боланския проход. Изглеждаше ентусиазиран, може би доста странно за човек, който вероятно вижда господаря си за последен път. Беше опаковал в багажа им повече, отколкото им бе нужно — китайски лекове, билки, пакети, които те веднага извадиха. Правеше всичко възможно, за да гарантира, че ще останат живи, докато стигнат целта си. Това изглеждаше логично за верен слуга и Хауард беше трогнат. Сега обаче се замисли. Да останат живи, докато стигнат до целта си, за да могат да отведат други до нея.

Възможно ли беше?

Закашля се. Вече нямаше значение. Опита да раздвижи главата си, задави се и устата му се напълни с кървава пяна, която опита да преглътне. Почувства разкъсваща болка. Хуан-ли бе опаковал в багажа им лауданум и сега му се щеше да е при него. Уокоп се приближи и подхвана главата му с ръка. Хауард го погледна.

— Още няма да предам богу дух — прошепна хрипливо. — Още не сме намерили камъка.

Уокоп кимна към тъмнината в шахтата.

— Някъде тук е. Сигурен съм.

— После и другия. Този, който е взел другият римлянин, според надписа… Фабий.

— Едно по едно, приятелю.

Хауард направи гримаса.

— Безсмъртие. Нали за това е небесната скъпоценност? Бихме имали някаква полза от това нещо в момента. — Уокоп огледа входа угрижено, после пак се обърна към него. — Може би накрая, в джунглата, Лициний е изпитвал същото. Питал съм се що за човек е бил… Дали можем да видим себе си в негово лице. Понякога ми се струва, че само това е начинът да проумеем тайнствения път, по който сме поели. Всички знаци, надписът в гробницата, посланието във велпу, географията, която сглобихме през годините, всичко това не значи нищо, ако не опиташ да опознаеш този човек. — Хауард се усмихна вяло. Разкашля се, преглътна, известно време диша дълбоко, за да се успокои, после продължи едва чуто, почти шепнешком: — Нали помниш релефа, който видяхме на стената в пещерата, жената с детето? Да търсиш безсмъртие означава да търсиш безсмъртие там, където завинаги ще съществуват също така загубата и скръбта. Каква полза, ако всички, които си обичал, вече са си отишли и ако си изразходвал запасите си любов? Мисля, че е предпочел смъртта. Може би Елизият наистина е по-доброто място.

— Какво тогава правим тук? Ти и аз? В тази изоставена мина?

— Тук сме заради същото, което е мотивирало Лициний и Фабий. Те всъщност може да са търсели Елизия, славната смърт, а не безсмъртието. Може би изкушението на безсмъртието им се е представило по случайност, по пътя. Може би Лициний е научил за него едва след като Фабий си е отишъл, след като самият той е потеглил на юг. Може би с него е бил някой, който е донесъл двата камъка от Изтока, може би търговец, когото са ограбили и заробили, и са го използвали за водач. Ако римляните са знаели за всичко това по-рано, не виждам защо Лициний и Фабий биха се разделили и защо биха разделили двата камъка.

— Може би боговете не са искали хората да узнаят тайната на безсмъртието.

— Може би боговете вземат присърце грижата за интересите ни?

— Не отговори на въпроса ми. Какво правим тук ние?

Уокоп го гледаше изпитателно. В очите му се четеше загриженост. Хауард си даваше сметка, че Уокоп се опитва да поддържа духа му, да не му позволява да изгуби съзнание, да изцеди последната капка от приятелството им, да запомни последните безценни моменти. Отвърна на погледа му.

— Тук сме поради същата причина, поради която и римляните са се отправили на последното си голямо пътешествие. Спомни си надписа, който видяхме тогава в светилището в джунглата. Петнайсети, Аполинарис. За слава на легиона. Те са марширували край мъртвите от техния легион, следвали са ги, търсели са удара на съдбата, който да ги тласне от другата страна, със смъртта на прославените. Правили са това, което са били обучени да правят. Били са войници. Може би затова и ние сме тук. Славата на легиона. Корпусът на кралските инженери. За всички, които са си отишли, за всички, които са паднали. Ubique.

— Ubique — повтори Уокоп тихо. — Навсякъде. Казано от истински сапьор.

На Хауард му причерня, пред очите му заплуваха тъмни петна. Виждаше само брадатата глава на Уокоп и тюрбана му. Сякаш левитираше, боцкаха го хиляди иглички, което обаче не беше неприятно усещане. Знаеше, че трябва да опита да помръдне, но се чудеше дали не е попаднал в някакъв сън, който би секнал при най-малкото движение и би развалил магията. Ако остане неподвижен, във всеки момент би могъл да се изправи и да мине надолу по онзи тунел, към светлината.

— Робърт — каза тихо, — вече почти не виждам.

Уокоп стисна ръката му. При входа внезапно настъпи някакво раздвижване. Чу се цвилене, тропот на копита. И двамата извърнаха глави към сипея, към светлината. Топло дишане, пара, влизаше вътре заедно с кристалния планински въздух, като дихание на дракон към скалите. Чуха още пръхтене, тропот — а после го видяха. Кон, огрян от червеното слънце, потта на животното сякаш блестеше като кръв, когато тръсна грива и пръсна алени капчици във въздуха. И този, който го яздеше — ужасяващата тигрова маска, ризницата на гърдите, дългият меч с предпазител като ръкавица проблясва в небето, изпръскан с прясна кръв. „Моята кръв“. Сърцето на Хауард започна да бие бясно, да изтласква пяна през устата му. Разнесе се барабанен ритъм — бавен, настойчив, усилваше се, приближаваше по склона към тях.

— Този кон не може да влезе тук — каза Уокоп. — Другите обаче скоро ще са при нас. Които го следват пеша. Остават ни само няколко минути.

Хауард разпери пръстите на лявата си ръка и стисна дланта на Уокоп силно, после се вгледа в него.

— Свърших ли нещо добро, Робърт? Строил съм канали, мостове и пътища. Показах им как да картографират земята. Има ли полза от всичко това?

— Създаде семейство. Беше добър баща. Един мъж не може да направи нищо по-добро от това.

Хауард се намръщи болезнено.

— Синът ми, Едуард. Момчето ми. Не трябваше да го оставям в Бангалор. Трябваше да съм с него до края.

— Беше офицер, сапьор, и изпълняваше дълга си към кралицата.

— Дълг? В джунглата? Каква работа имахме там?

Уокоп стисна ръката му.

— Помниш ли нашия приятел доктор Уокър? Той съобщи за ужасната треска от джунглата, която покосяваше нашите хора, на доктор майор Рос и Рос дойде в джунглата, за да се увери лично. Ако не му беше дал предположението си за връзката между комарите и болестта, можеше и да не се случи. Сър Роналд Рос получи Нобелова награда за медицина. Потушаването на въстанието беше неблагодарна задача, но от всичко това все пак излезе нещо добро за всички.

— За всички… — Хауард се закашля, преглътна с мъка. — Коя имаха имунитет към треската. Убихме десетки от тях. Изгорихме селата им. Пътищата, които прокарахме със сапьорите ми, още са там — незавършени, обрасли. Малкото, които успяхме да завършим, само доведоха при тях лихвари, търговци на опиум, непознати болести. Бяхме там, защото правителството опитваше да изстиска още няколко рупии от племената, а ние се провалихме, защото правителството не искаше да се занимава с място, което не носи печалби. Правим големи неща и имаме високи идеали, Робърт, но онова не беше такова, а оформи целия ми живот. — Хауард изведнъж изпадна в конвулсии, разкашля се жестоко. Кръвта потече по брадичката му, той притисна мокрото петно на гърдите си. Кръвта продължаваше да бълбука от дроба му. Погледна Уокоп в очите, лицето му посивя. Гласът му премина в шепот: — Вече не чувствам краката си, Робърт.

Барабанният ритъм се усилваше. Уокоп сложи длан на рамото на Хауард и се наведе към него, избърса кръвта от устата му с ръкава си.

— Дръж се, приятелю!

Хауард стисна ръката му.

— Намери камъка! Отнеси го в джунглата, на коя. И им върни свещения велпу. Длъжни сме им. — Гласът му секна. Разкашля се пак, после продължи: — Върни се в светилището и го сложи в саркофага.

— Ще го направим заедно. Ще ми трябваш, за да преместим капака.

— Погледни отдолу — каза Хауард. — Трябва да има дупка, колкото да побере тръбата. Лициний е бил каменар. Римските саркофази винаги имат отвори, за да излиза гниенето. За да може душата да отлети свободна.

— Винаги съм казвал, че е трябвало да станеш археолог — отвърна Уокоп.

Хауард се насили да се усмихне, зъбите му блестяха от кръв.

— Преживяхме чудесно приключение, нали?

— Да, наистина. — Уокоп взе бамбуковата тръба от ръката му и сви пръстите си около нея. С дясната ръка извади револвера си. — Още не е свършило. — Посочи оръжието на Хауард, което още беше там, където го бе изпуснал. — Имаш ли още фишеци барут?

— Два.

— Не мога да повярвам, че още използваш тази старина. Фишеци и капси. В наши дни! Трябва да вземеш револвер с патрони.

— Същото каза и преди трийсет години в джунглата. След онзи случай не ми се е налагало да стрелям от гняв. До днес. Служеше ми добре.

— Служи, докато пазиш барута си сух.

— Един войник винаги се грижи за оръжието си, Робърт.

— Още си войник. Най-добрият.

— Но невинаги рицар с блестяща броня — отвърна Хауард.

— Почувства ли се по-добре? Имам предвид, като стреля от гняв. Преди малко?

— Винаги съм харесвал миризмата на барут.

— Добре тогава. Да видим, дали ще можем да компенсираме пропуснатото време!

— Hann til Ragnaroks.

— Какво каза?

Хауард вдигна лявата си ръка. Пръстите му още бяха свити, сякаш стискаше бамбуковата тръба — не ги чувстваше. Гласът му бе все така тих, почти шепот.

— Погледни пръстена ми. Фамилния знак, с котвата. Направен е от викингско сребро, донесено в Англия от северните ми предшественици. Hann til Ragnaroks е техният девиз. Означава: „Докато се срещнем в Рагнарок“. Това е във Валхала.

— Откъде, по дяволите, знаеш тези неща? — попита Уокоп.

Хауард успя да се усмихне.

— Семейна история. Винаги е била моя страст. Не очаквам обаче някой да продължи. Не се интересуват. Поне знам какво да кажа, когато стигна там. На тези, които са си отишли преди мен.

— Е, проклет да съм, ако тръгна към Валхала без бой — каза Уокоп. — Хайде.

— Ръката ми, Робърт. Видя ли? — прошепна Хауард. — Спря да трепери. Имах този тремор през всичките години след джунглата. Откакто натиснах спусъка. Сега не го чувствам въобще.

Уокоп взе револвера на Хауард, дръпна ударника назад и го сложи в отпуснатата му ръка.

— Отивам да разузная. Твоята работа е да застреляш всичко, което се появи на входа.

— И още как… — Гласът на Хауард едва се чуваше. — Първо войник, след това инженер.

— Quo fas et Gloria ducunt.^[1] Ние сме войници.

— Воини — прошепна Хауард. — Рицари.

— Какво каза ти? Hann til Ragnaroks.

— Hann til Ragnaroks. — Хауард прошепна думите, после пое свистящ дъх, от което потече още кръв, и се вкопчи в ръката на Уокоп. Отново трепереше, дишането му стана накъсано. — Направих ли го? — прошепна. — Тогава в джунглата? Направих ли го наистина? Застрелях ли онова малко момче?

Погледна умолително Уокоп, но вече не го виждаше. Сега виждаше само запечаталата се в зрителната му памет светлина от входа на шахтата и синьото сияние от скалите около нея. Уокоп стисна ръката му, после бръкна в джоба на куртката му и извади снимката на млада жена с бебе, която знаеше, че държи там. Мушна я в изцапаната му с кръв ръка и сви пръстите му. Хауард плачеше. От невиждащите очи се стичаха сълзи. Плачеше за първи път.

— Виждам го — прошепна. — Милият Едуард.

Видя ги как се приближават през тунела към него, идват от светлината, жената и момчето. Момчето изтича напред, спъна се, падна в обятията му, той го вдигна високо и се засмя, заплака от радост. Уокоп се наведе и го целуна по челото, после се надигна, изправи се нестабилно на крака, стиснал револвера в едната си ръка и бамбуковата тръба в другата. Силуетът си отиде и сега Хауард виждаше само ослепителна светлина, както изгряващото слънце заличава всичко с лъчите си. Синьото от стените се озари и насочи светлината отново назад, лъч енергия, която сякаш го вдигна на крака и го понесе напред. Тогава отново чу барабаните, вече по-близо, да отекват в кухината и усети полъха отвън, остри пробождания, студени, които го пронизаха като стрели — нищо повече.