Дейвид Гибинс
Тигърът воин (8)

7.

Бенгалски залив, Индия. Днешно време

Джак протегна лявата си ръка, дръпна ръчката за управление на извънбордовия двигател към себе си, завъртя лодката успоредно на брега и намали оборотите. Пред тях, малко зад брега, беше Арикамеду — римският археологически обект в Индия. Римляни в Южна Индия. Изглеждаше буквално немислимо на място, което беше толкова несъвместимо с конвенциите на класическата история. Джак се върна към реалността.

Вълната, по чийто гребен се движеха, се сгромоляса и лодката се наклони странично сред кипящата пяна на вълните, идващи откъм Бенгалския залив. Костас седеше на борда срещу него, Хибермайер и Айша — от двете страни, по-напред. Ребека, приклекнала на носа, стискаше носовото въже, а вятърът развяваше черната й коса. Всички бяха със защитните костюми на Международния морски университет и спасителни жилетки. Джак огледа обраслия с палми бряг, сега само на няколкостотин метра от лодката, и видя къде са плитчините, в които се разбиваха вълните. Даде газ и двигателят, „Маринър“, 60 конски сили, ги издигна на гребена на следващата вълна и към по-дълбоки води, посока юг, успоредно на брега. „Сийкуест II“ остана далеч назад.

— Трябва да е онова ей там! — извика Костас.

Посочи брега с джипиес устройството си, стиснал въжето в горния край на борда с другата ръка. — Прилича на устие на река.

Джак кимна, намали оборотите на двигателя, насочи лодката към брега и я прокара между две плитчини, върху които се разбиваха големи вълни. Бяха на двеста метра от брега. След това морето стана спокойно и той остави двигателя на малки обороти.

— Не би трябвало да имаме проблеми, ако се движим между шамандурите, но все пак си отваряй очите какво има пред носа.

Ребека се обърна и кимна. За първи път, откакто бяха слезли от кораба. Джак си позволи да се отпусне и се огледа. Бяха минали покрай съвременното пристанище Пондичери и останките от форта на някогашната Източноиндийска компания преди двайсетина минути и сега бяха край обраслия в гъста зеленина бряг, който продължаваше около двеста мили към южния връх на Индия и началото на протока Палк, през който „Сийкуест II“ бе минал предния ден. Увеличи леко оборотите.

Минаха покрай нава, местна лодка с триъгълно платно, на чиято кърма стоеше голо момче и стискаше веслото за управление. Черните очи на рибаря отпред проследиха погледа на Джак, когато се разминаха, но той продължи да хвърля и вади мрежата си. Ребека разпери ръка към десния борд и Джак зави в тази посока, за да избегне плитчина. Целта им едва се отличаваше от околния бряг — малка река, която се вливаше спокойно в морето, обаче водеше към един от най-удивителните археологически обекти в Индия. Джак мечтаеше да дойде тук от детинство, както и на мястото в джунглата, което смяташе да посети по-късно. Гореше от вълнение. Погледна назад, към навата, която сега се очертаваше на фона на простора в Бенгалския залив. Слънцето придаваше на водата стоманен оттенък, така че тя изглеждаше ленива и тежка, като живак, а отражението на рибарската лодка се поклащаше бавно с остатъка от вълнението.

Джак предаде лоста за управление на Костас и се обърна на изток, към слънцето, като леко присви очи. Това беше другият удивителен изглед от това място.

Някъде там беше Крисе, земята на златото. Джак помнеше Перипъла, думите, писани преди две хиляди години от човек, посетил същото това място. Той бе погледнал на изток, точно както Джак сега, и се бе запитал какво ли има нататък. Присви очи към рибарската лодка. Какво ли беше видял онзи египетски грък преди толкова много време? Дали беше видял онези kolandiophônta, за които пишеше в Перипъла, големите кораби, дошли от Ганг? Или другите кораби, идващи през океана, от Крисе, кораби с извисяващи се платна и дракони на носовете, натоварени с топове коприна и неописуем лукс, емисари на войнствена империя като самия Рим?

— Ще изключа двигателя — каза Костас. — Нямам доверие на тези плитчини.

Бистрата вода на океана изчезна и сега плаваха в кафява мътилка, носена от реката. Джак кимна и погледна ламинираната карта, защипана на дъска пред него, на която бе отбелязано мястото на археологическия обект.

— Само на двеста метра по реката, на южния бряг на устието.

Костас извади двигателя от водата и хвана веслото от своята страна на лодката. Джак хвана другото, потопи го в мътната вода, бръкна в нея и усети топлината. Сега чуваха само далечния грохот на вълните и шумоленето на вятъра в палмовите листа.

Навлязоха в широк канал. Бреговете бяха като килим в червено и зелено, експлозии от бугенвилия, наред с мангрови и лимонови дръвчета между кокосовите палми. Изведнъж го лъхна суха горещина, така че последваха примера на Хибермайер и двете жени — оставиха за малко веслата и свалиха горнищата на защитните костюми.

Минаха покрай редица рибарски лодки нава, по чиито мачти като гирлянди бяха окачени нанизи риба за сушене, после покрай група къпещи се жени и биволи, които явно не обръщаха никакво внимание на крабовете, които пълзяха между тях. Пейзажът беше ленив, безвременен, но и някак чуплив и ефимерен, на място често връхлитано от циклони и цунами, където трайните поселища трябва да се строят навътре в сушата, извън опасната зона. Джак отново се замисли за Перипъла и се постави на мястото на автора отпреди две хиляди години. Не само гледката към изтока беше толкова примамлива. Гледката към сушата, отвъд първия ред палми, също таеше изкушение. И страх. Първите гърци и римляни тук били първите европейски изследователи, на границата на непознатото, хиляди километри джунгли, планини и пустини. Знаели единствено, че някъде на север има земи, докоснати от Александър Велики. И все пак дошли тук не за да колонизират или завладяват — както щели да направят португалците, французите и британците хиляда и петстотин години след това — а за да търгуват с цивилизации също толкова стари и развити, колкото египетската и средиземноморската.

Джак приближи лодката до южния бряг на реката и до малък дървен кей. Жилест спретнато облечен мъж по сандали, къси панталони и отворена маскировъчна риза с отличителните знаци на поземлената служба на Индия ги проследи с поглед. Други двама приближиха и поеха въжето на носа от Ребека, после помогнаха на нея, Айша и Хибермайер да слязат от лодката. Те веднага свалиха предпазните облекла, а Хибермайер, без да каже дума, тръгна към разкопките. Беше плувнал в пот и непрекъснато придърпваше нагоре възголемите си къси панталони. Ребека погледна към Джак и той й махна да върви напред, така че двете с Айша забързаха след Хибермайер. Джак се усмихна на този, който ги посрещна, след като с Костас се качиха на кея.

— Трябва да извиниш моя колега. Когато види археологически разкопки, забравя всичко останало.

Мъжът изтрака с токове и протегна ръка.

— Командир Хауард, за мен е чест да се запозная с вас.

— Наричай ме Джак. И вече съм от резерва. — Стисна ръката му. — Ти си капитан Прадеш Рамая, нали?

— Инженерни войски на индийската армия, командирован в Поземлената служба на Индия. Отговарям за подводните разкопки.

— Благодаря, че ми изпрати графика — каза Джак, свали предпазния си костюм и остана по маскировъчна риза и панталони. Взе старата си чанта от носа на лодката и я метна през рамо, като дискретно прикри кобура с пистолета.

— Костас Казандзакис. Някогашен служител на флота. Инженер.

— Аха! — каза Прадеш и очите му светнаха. — Каква област?

— Подводна роботика — отговори Костас. — Само две години, между дисертацията и срещата ми с този индивид. Можеш да забравиш за флота. Почти не съм обличал униформа.

Джак го изгледа кисело.

— Освен когато се наложи да служиш на боен кораб през първата война в Залива.

— Сложиха ме на самолетоносач. Не използваха уменията ми. Просто убивах времето.

— И заслужи Флотски кръст за храброст.

— Можеш да си говориш. От резерва, значи. Последно, в специалните служби към флота. Чакай малко. Нека помисля. Имаше едни ивици на твоята униформа… Южният Атлантик, Персийският залив. Адриатическо море…

— Ивиците, които молците още не бяха изяли ли? Това е стара история.

— Удоволствие е да се запозная с двама истински войници — каза Прадеш и се засмя.

— Археолози — поправи го Джак с усмивка.

— Той, не аз — изсумтя Костас. — Няма начин. Аз съм му само компания. За пътуването. И за съкровището накрая.

Свали костюма си и остана по шарените хавайски къси гащи.

Прадеш го изгледа малко особено и се прокашля. Костас пък изгледа Джак и Прадеш предизвикателно, после попита индиеца:

— От тези места ли си?

— Аз съм от района на река Годавари, на двеста мили северно оттук. Където ще отидем след това.

— Когато се обадих от Египет, за да уговоря посещението ни, нямах представа, че има някаква връзка — обясни Джак на Костас. — Когато обаче Прадеш ми писа в отговора си, че е от Мадраската инженерна група на индийската армия, базирана в Бангалор, споменах прапрадядо ми.

— На почетно място в столовата на полка ни виси портрет на полковник Хауард — каза Прадеш.

— Полковник? — учуди се Костас. — Мислех, че е лейтенант.

— По-късно — спря го Джак. — Ще стигнем и до това.

— А полковник Уокоп е един от най-почитаните ни герои — продължи Прадеш. — Работата му за поземлената служба на Индия през осемдесетте и деветдесетте години на деветнайсети век помага за установяването на границата с Афганистан. За мен е чест да ви помогна. Офицерската столова все още вдига тост за тях в деня на изчезването им.

— И двамата са изчезнали? — учуди се Костас. — Ти спомена, че само Хауард е изчезнал, а сега се оказва, че и двамата…

— По-късно — прекъсна го Джак. Сложи ръка на рамото на Прадеш и посочи един навес, под който беше складирано водолазно оборудване. — Нямам търпение да видя какво правите тук. Имаме само час и половина, докато пристигне хеликоптерът.

 

 

След четирийсет и пет минути Джак стана от работната маса под навеса и остави молива. С Костас направиха бърза обиколка на разкопките, минаха покрай изкоп, в който Хибермайер и двете момичета бяха клекнали в спечената пръст и ровеха земята заедно с група индийски студенти по археология. След това се върнаха до навеса с водолазно оборудване и Джак изучи картата на обекта.

— Римският материал се спуска към речното корито — каза на Прадеш. — Мястото, на което копае Хибермайер, прилича на стена на голям склад от неизпечени тухли, но според мен поне половината от него е унищожена. Имаме два или три метра дълбочина, вероятно и много метри утайки отгоре. Сигурно ще се открият много артефакти, но няма да са стратифицирани. С оборудването, с което разполагате, ще ви е много трудно да ги разчистите. Тук можем да ви помогнем.

— Опитахме да използваме дренажна помпа, обаче дупката се запълва веднага и водолазите нямат време да видят нищо.

— Костас? — каза Джак.

Костас изключи радиоприемника си пред навеса, дойде, свали тъмните си очила и избърса челото си от потта.

— Можем да го направим. Ще използваме голямата понтонна лодка на „Сийкуест“, за да прекараме оборудването през плитчините.

Джак се наведе над плана и посочи няколко места с молива.

— Предлагаме да направим подводна защитна камера, за да изолираме мястото на речното дъно, което граничи с разкопките на брега. Пресятата утайка се изхвърля извън камерата, а водата вътре остава бистра. Имаме и оборудване, създадено от Костас, което използвахме за първи път в Черно море. Прилича на форма за рязане на блатове, която се спуска над мястото, което трябва да бъде разчистено, пет квадратни метра. Има вградена дренажна помпа и може да се надгражда, ако се наложи да се копае по-дълбоко, като изходната тръба стига до брега, където могат да се филтрират утайките, за да се откриват дребни находки и органичен материал. Мога да оставя двама от нашите техници тук, като съветници.

— Защото с Джак заминаваме за Хавай — измърмори Костас.

Прадеш се изкашля и погледна шарените му къси гащи.

— Почивка?

— Работа — отговори Джак.

Прадеш присви очи и се усмихна. Отново погледна към реката.

— Безкрайно съм ви благодарен. Дори най-дребната находка на това място струва теглото си в злато, а речното корито тук може да се окаже съкровищница. Сега моля да ме извините за пет минути, за да уведомя хората си.

Отдалечи се бързо към група водолази, които подреждаха оборудване на кея, а Джак се обърна към основните разкопки на сушата. Какво ли беше видял авторът на Перипъла, когато беше слязъл на това място преди две хиляди години? Разчистен терен в джунглата, на речния бряг, по-малък от футболно игрище. В представите си Джак видя стени от кирпич, тесни улички, складове с плоски покриви, редици римски амфори покрай кея, сандъци с глинени съдове с червена глазура от Италия.

Арикамеду беше като Беренике на Червено море, но подчинено на практичността до мизерия — без храмове и без мозайки, град за разменна търговия на границата на неизвестното, но и средище, което по никакъв начин не отразява огромната стойност на стоките, които са минавали през него, където всяко запазено парченце керамика представлява уникално свидетелство за едно от най-удивителните начинания на древния свят.

— Джак! — извика Хибермайер отдалеч и дойде забързано с Айша и Ребека. Беше плувнал в пот. — Нали помниш Остия, портата в Рим? Площадът на търговците, с малките кантори? Същото имаме и тук. В тази складова постройка. Прилича на конюшня. Всяка стаичка е била за един търговец, една фирма, така да се каже. И няма да повярваш чия кантора открихме току-що. Айша я видя. Индийски студент ни показа маса с находки. — Айша вдигна найлонов плик и извади отвътре протрито парче керамика. — Местно е, направено в Южна Индия към края на първи век преди новата ера.

— Има надпис — отбеляза Джак.

Айша кимна. Гласът й трепереше от вълнение.

— Тамилски е. Не повярвах на очите си, когато го видях. Името е същото като от надписа, който намерихме в къщата на търговеца в Беренике. Женско. Амрита.

— А сега погледнете другите парчета — каза Хибермайер, взе едно и го показа на Джак. — Керамиката е от Централна Италия, от амфора за вино. Познаваш ли надписа?

— Числа — отвърна Джак. — Това са счетоводни записи, сметки. Какво друго можеш да очакваш? — Видя и някакви думи, на гръцки. Изведнъж изпъшка. — Познат ми е стилът. Вижте как са наклонени буквите! Прилича на почерка върху парчетата, които откри в Беренике, с текста от Перипъла!

Хибермайер кимна ентусиазирано, после посочи към разкопките.

— Ето какво виждам аз. Не знаем как се е казвал, но нека го наречем Приск. Седи тук, в кантората си, с жена си, Амрита. Те са екип от съпруг и съпруга. Тя е местна, идеална за контактите с тукашните търговци, а семейството й се грижи за делата от тази страна, докато те са в Египет. Нали си спомняте, подозирахме, че нашият човек е бил търговец на коприна, може би и на скъпоценни камъни? Добре, погледнете гръцките думи. Това е serikon, коприна. Числата трябва да са качество, количества, цени. Погледнете и този. Sappheiros. Това е гръцката дума за лапис лазули. Нея използва авторът на Перипъла. Както и нашият търговец. В древността това може да означава само лаписа, добит в планините Бадакшан в Афганистан.

— Искаш да кажеш това нещо? — каза Костас, извади от джоба на шарените си къси гащи блестящ син камък и им го показа.

Хибермайер изохка.

— Това е камъкът, който намери в Беренике! Не можем да те водим никъде! Какво ви става на вас, водолазите!?

— Е, Джак също го прави понякога — каза Костас с невъзмутима физиономия. — Взех го само за малко. За късмет, докато стигнем до Хавай. След това ще ти го върна.

Джак потисна усмивката си.

— Нещо друго, Морис?

Хибермайер изсумтя и се обърна към Ребека.

— Ами, дъщеря ти току-що си спечели признание като археолог. Само за петте минути, когато бяхме със студентите на обекта. Има късмет на откривател.

— Звучи ми познато — каза Джак. Ребека отвори длан и показа идеален маслиненозелен скъпоценен камък, нешлифован, но отразяващ идеално обедното слънце.

— Перидот! — възкликна Джак, взе камъка от дъщеря си и го вдигна пред очите си. — От остров Сейнт Джон, близо до Беренике. С Костас прелетяхме над него, в Червено море, преди няколко дни. Значи, според теб нашият човек ги е изнасял от Египет?

— И ги е разменял срещу коприна — добави Айша. — Като го погледнеш, можеш да разбереш защо перидотът толкова е впечатлявал китайците. Прилича на фин нефрит.

— Империята на воините — каза Джак тихо и вдигна камъка към слънцето. Наслади се на зелената светлина, която хвърляше върху другата му длан.

— Какво имаш предвид? — попита Костас.

— Нещо, което си представях — обясни Джак. — Китайски кораби, воини, които идват от Изтока. Но това тук прави представата ми истинска.

— И кръгът се затваря — отбеляза Хибермайер. — Рим, Египет, Индия, лапис лазули от мините в Афганистан, Пътят на коприната, приказният град Сиан. Пет хиляди мили контакт, връзка между двете най-велики империи, съществували някога на света.

Костас взе скъпоценния камък от Джак. Вдигна го към слънцето до парчето лапис лазули в другата си ръка. Светлината проблесна през двата камъка и те сякаш засияха заедно, в общ ореол. Той ги задържа един до друг, после се сепна и ги раздалечи.

— Парят!

— Вероятно фокусират светлината като увеличително стъкло — каза Прадеш, който се бе върнал при групата. — Винаги е имало истории за скъпоценни камъни, които се държат по този начин. Това е естествен ефект на рефракцията. Един от професорите ми в университета Рурки специализира в тази област. Все пак не бях чувал перидот и лапис лазули да си взаимодействат по този начин, особено нешлифовани. Интересна тема за проучване.

— Добре си дошъл в инженерната лаборатория на нашия университет по всяко време — каза Костас ентусиазирано, върна зеления камък на Ребека и прибра синия в джоба си. — Скъпоценните камъни обаче скоро ще ти омръзнат. Работя по някои невероятни подводни роботи. С военно приложение, което, мисля, е по-близо до амплоато ти.

— Сериозно? — попита Прадеш. — Разкажи ми повече.

— Ще има предостатъчно време за това — намеси се Джак, засенчи очи и видя хеликоптера, „Линкс“, който приближаваше откъм „Сийкуест II“. — Готови ли сте?

Прадеш кимна и посочи двама мъже с раници, по джинси и тениски, с автоматични карабини G3.

— Двама от сапьорите ми. Не ми се ще да дразня местните, като се появя в джунглата с войници, обаче има много реална опасност да попаднем на бунтовници маоисти. Не искам да съм отговорен за изчезването на най-известния подводен археолог на света.

— И неговия чирак — добави Костас.

Ребека погледна тъжно Джак и вдигна перидота.

— Щом съм си спечелила признание като археолог, както каза Хайми, значи ли това, че мога да дойда с вас?

— Не този път. — Джак изгледа Хибермайер. — Обаче Хайми може да те остави да управляваш моторницата на връщане. Бавно.

— О, страхотно. — Ребека остави камъка в подноса с находките и плесна с ръце.

Джак се засмя и щракна с пръсти към Костас.

— Готови?

— Готови.