Дейвид Гибинс
Тигърът воин (6)

5.

Река Годавари, Индия, 20 август 1879

Лейтенант Джон Хауард от Кралските инженери свали корковия шлем и си избърса челото. Слънцето печеше точно отзад на парахода и беше дяволски горещо. Месинговата емблема на Мадраските сапьори на Нейно величество върху шлема блестеше, старателно излъскана от ординареца му тази сутрин, но беше отлична мишена за всеки добър стрелец, така че той прокара по нея мръсната си длан и отново сложи шлема на главата си. Протегна ръка и докосна металния предпазител на гребното колело, последното останало сенчесто място отстрани на парахода. Беше нагорещено като пещ. От един мях се изтъркаля въглен и той го ритна ядосано. Поне бяха успели да докарат въглищата сухи. Беше видял в тях частици железен пирит, а помнеше една демонстрация на самозапалване на влажни въглища във военното училище. Това щеше да е доста безславен край на първата полева мисия под негово командване — да изгори като жертвена клада на пясъчна плитчина в забравена от бога речна клисура в Източна Индия, без да е даден и един изстрел. Започваше да осъзнава, че войната често е такава.

Погледна крокодилите, които лениво се носеха по водата недалеч, видимо безразлични към драмата, разиграваща се в завоя на реката, после се обърна към предната палуба и премести кобура си настрани, за да не му пречи. Държеше глава под стоманените листове, които бяха монтирали като защита от куршуми в речното пристанище Раджахмундри. Погледна името на парахода, „Шамрок“, после хората си. Зад стоманените листове се прикриваха десетина сапьори с готови за стрелба пушки „Шнайдер-Енфийлд“. Зад тях имаше оръдие. Полковник Рамъл беше поискал спешно планински оръдия, които да могат да се пренасят на катъри, но вместо това им дадоха две полеви оръдия с фиксирани колесари, които се зареждаха през цевта и бяха безполезни в джунглата. В последната минута сапьорите бяха инсталирали едното на палубата на парахода, като измислиха специална блокировка, за да овладеят отката. Зад оръдието хора от екипажа на парахода продължаваха с безплодните си усилия да го освободят от пясъците, в чиито плен бяха вече близо два дни. През нощта нагоре по течението беше дошъл друг параход, с който пристигна заместващ офицер и който върна покосените от малария сапьори, но всички опити на екипажа да освободи парахода от пясъците си оставаха безплодни. Това беше още една причина да се молят за идването на мусона. Когато реката отново станеше пълноводна, щяха да могат да отплават нагоре по течението до Вудагудем, където се очакваше да прокарат път през джунглата. Катърите чакаха търпеливо на палубата в сянката на надстройката до струпани край тях кирки и брадви. Един от местните също беше там, на носилка, в безсъзнание. Стоновете и виковете му предната нощ бяха непоносими. Предния следобед хора от екипажа отдалечиха котвата от парахода с малка лодка и я пуснаха на трийсетина метра от корпуса, а този нещастник стоеше до шпила, когато въжето се скъса и с камшичен удар премаза краката му. Хирургът Уокър го бе упоил с бренди и лауданум, но не можеше да направи нищо повече. Досега това беше единствената жертва в експедицията, но Хауард беше твърде уморен, за да изтърпи още една такава нощ. Надяваше се пострадалият да не доживее до вечерта.

Чу се лениво просвирване, после глухо тупване, над отсрещния бряг се издигна кълбо дим. Иззад надстройката на палубата се появи мъж с огромни мустаци и застана зад линията на стрелците, с ръце зад гърба и изваден револвер. Обърна се към Хауард и го прониза със зачервени очи изпод корковия шлем.

— Да отвърнем ли със залп, сър? Да им дадем урок! Проклети диваци!

— Сержант О’Конъл. Нека ви напомня, че правителството иска от нас да започнем преговори, чрез които да освободим пленените местни полицаи.

— Това са глупости, ако мога да го кажа, сър.

— Можеш, но междувременно се въздържай от стрелба.

Мустакът потрепна.

— Да, сър!

От калъф на колана си Хауард извади джобен далекоглед от месинг и слонова кост, опря го на горния край на ламарината и погледна през него към далечния бряг. Сега там имаше десетки и продължаваха да се стичат от близкото село — слаби мургави мъже с препаски на кръста, някои с лъкове и стрели, други с гладкоцевни кремъклийки. Някои имаха по-особен вид, със сресана и сплетена на плитки дълга коса, украсена с червен плат и пера.

Някои носеха барабани от кожа и месингови тръби. По брега групи мъже копаеха ями в пясъка и забиваха в тях бамбукови колове в линия, малко пред началото на джунглата. Бяха запалили големи огньове и черният дим се носеше над реката и скриваше случващото се от хората на парахода. Всичко това беше обезпокоително — понякога между кълбата дим се появяваха хора, които правеха нещо, но като цяло беше невъзможно да се отгатне намерението им. Във всеки момент можеха да извадят канута и да атакуват масирано.

Хауард се обърна към сержанта.

— Последният им изстрел беше във въздуха. Тук става нещо странно. Застанали са на самия бряг, сякаш искат да ги видим, да ни сплашат. Ако започнат да се целят в нас, можеш да действаш. По моя команда. Разбра ли?

— Да, сър! — Опърленото от слънцето лице се обърна решително напред.

Хауард огледа околността още веднъж. Преди седмица, окъпана от дъжда, тя изглеждаше ослепително красива — голямата клисура на Годавари се провираше през хълмове от искрящо зелено, издигащи се по сто и повече метра нагоре от двете страни. Върховете на Източен Гхатс се виждаха от другата страна. Сега откъм реката се носеха тежки миазми и покриваха долината с воали от изпарения. Реката беше животоспасяваща връзка със света и единствено място, което слънцето огряваше изцяло: всичко друго беше обгърнато в тъмни сенки, зловещо. Той долавяше страха и суеверието на призрачния свят, стотиците богове и демони, които според местните дебнели в джунглата. Първият изпратен на брега патрул дълбоко го обезпокои, и то не само защото бунтовниците биха могли да устроят засада. Там имаше нещо друго, нещо, заради което тези тъмни места бяха останали далечни и непристъпни за прогреса, който преминаваше през континента. Разбираше защо носачите от крайбрежните равнини ненавиждат това място и отказаха да ги придружат отвъд Раджахмундри. Пое дълбоко дъх и отново насочи далекогледа към селото с покриви от тръстика, което се простираше на отсрещния бряг, и увеличаващата се тълпа местни, които се въртяха и танцуваха около огньовете на пясъка. Обърна се към индийския офицер до себе си, свиреп на вид мадрасец с тюрбан и с пронизващи черни очи. Заговори му на хинди.

— Джемадар, прати да повикат офицер Уокоп.

— Да, сахиб.

Малко след това от надстройката излезе висок мъж с малка отворена книга в едната ръка. Беше с маскировъчни дрехи с цвят на прахоляк, които бяха последната мода сред офицерите по северозападната граница, а прасците му бяха пристегнати с ивици от шарен афганистански плат. Беше гологлав и загорял от слънцето, с гъста рошава брада. Хауард бе поговорил с него кратко, когато беше пристигнал през нощта с подкрепленията, и бе чул последните новини от Афганистан, но Уокоп бързо беше отишъл да спи в това, което минаваше за офицерска спалня, под мрежа за комари до надстройката. Хауард чакаше с нетърпение на палубата да се появи друг офицер, още повече приятел, който се слави с невъзмутимото си отношение — това, което беше нужно на всички, за да не откачат заради мрака и магьосничеството на това място.

Уокоп огледа хаоса на отсрещния бряг, присви устни, после кимна на Хауард. Имаше остър поглед — пронизващ като на индийски лейтенант, но и се усмихна.

— Търсех бара — каза той с отчетлив южняшки акцент. — Установих, че това не е точно параход от Мисисипи.

— Не мога да разбера защо си напуснал Америка, Робърт.

— Семейството ми е от Ирландия, забрави ли? — Уокоп седна до парапета и затърси лулата си. — Не бедни ирландци, а собственици на земя, от английски произход. Баща ми заминал за Америка, защото се чувствал безпомощен по време на глада, след това не искал да се върне. Имаме дълга военна традиция. Изборът ми беше между Уест Пойнт и Кралската военна академия. След като преживях американската гражданска война като дете, не исках по никакъв начин да се излагам на риска да воювам с братята си. — Чукна лулата. — Предпочетох да търся славата си в чужбина.

— По време на въстанието съм бил в Индия — каза Хауард. — Още пеленаче. Не помня нищо и майка ми не ми е казвала какво съм видял, но имах лоши сънища. Вече не. — Млъкна за момент, посочи книгата и попита — Какво четеш?

Уокоп ловко драсна клечка кибрит с другата си ръка и запали лулата, дръпна и хвърли клечката през борда. Показа на Хауард гръбчето на книгата.

— Ариан. Животът на Александър Велики. Намерихме някакви древни руини нагоре по Инд и съм доста сигурен, че са гръцки.

— Пристрастил си се към границата, Робърт.

— Кандидатствах за работа в индийската картографска компания. Имат свободно място в Граничната комисия. Върнах се от афганската кампания и исках да уредя нещата си с полка в Бангалор, но ме отклониха тук, като заместващ офицер.

— Падаме като кегли. Всеки офицер, който влезе в джунглата, до седмица е болен. Не съм виждал по-лоша малария от тази.

— Ти си оцелял.

— Роден съм тук все пак. В индиговата плантация на баща ми в Бихар. Дете, което оцелее след първото бенгалско лято, е подготвено за живота.

— Доктор Рос в Бангалор смята, че са виновни комарите.

— Разбира се, че са комарите. — Хауард плесна врата си и погледна нагоре. Над билото на възвишението се появи черен облак, разкъса го мълния. — И на реката никак не сме спасени от тях. Мусонът ги духа към нас като някакъв чумав воал.

— Жалко. — Уокоп дръпна от лулата и затвори книгата. — Ако се разболееш от треската, ще те отпишат оттук и ще те пратят в Афганистан. Там се правят кариерите. Тук няма да има медали.

— Бях определен за Киберския проход. Казват, че войната там още не е свършила. Аз обаче исках да остана близо до Едуард и Хелън, в Бангалор. Полковник Прендъргаст прояви разбиране.

— А… — Уокоп сложи длан на лакътя на Хауард. — Как е момчето ти?

Лицето на Хауард помръкна.

— Не е добре. Боледува от година. Знаеш какво значи това за дете по тези места.

— Колегите ти офицери го обичат много. Знаеш го.

— Той е много обичливо дете. — Гласът на Хауард стана хриплив. — За мен той е всичко. Горката Хелън не е на себе си. — Обърна се, започна да премигва, после пак се надигна и погледна над ламарината. Подаде далекогледа на колегата си. — Какво мислиш, че е това?

Уокоп го погледна угрижено, после насочи далекогледа към брега.

— Боже! Трябва да са поне петстотин, ако не и повече.

Ситуацията отпреди малко се бе променила. Сега цели тълпи мъже се разхождаха между огньовете — носеха кратуни с палмово вино. Мъже със сплетени коси размахваха бухалки, с които описваха спирали, после осмици, после пак спирали. Биеха барабани, хаотично, без никакъв ритъм, после заедно в монотонен тътен.

Изведнъж от дима изникна удивително привидение. Появиха се десетина мъже с чудати украшения на главите, бичи рога, кацнали заплашително на теметата им. Бяха наметнали тигрови кожи, а лицата им бяха боядисани в червено. С пристъпването им напред въздуха раздраха страховити писъци, толкова силни, че косата на Хауард сякаш се изправи. Мъжете напредваха към брега на реката, отстъпваха, пак напредваха, тъпчеха земята с крака, като разярени бикове.

— Мисля, че призовават кървавочервения бог на войната Манексру — каза Хауард. — Искат от него да превърне бойните секири в мечове, а лъковете и стрелите в барут и куршуми.

— Имат и истински бикове — отбеляза Уокоп и му върна далекогледа.

Хауард погледна през него и изсумтя.

— Ето какво е значи. — Сви далекогледа, обърна се и се облегна на парапета.

— Жертвоприношение на бикове. Затова са тези ями. Заливат зърно с кръвта и после го хвърлят из просеките в джунглата, за да направят почвата плодородна. Това може да продължава часове, докато не се вцепенят от палмовото вино.

— Мислех, че жертвоприношенията са останали в миналото — каза Уокоп.

— Човешките да, още преди десетилетия, но не и животинските, макар властите да ги обезкуражават. — Хауард се отпусна, изведнъж обзет от изтощение. — Ето това не разбират онези идиоти от Борда по приходите. Донесох книгата на Камбъл за потискането на човешките жертвоприношения. Можеш да я прочетеш и сам. Пише, че не можем да използваме морала, за да убеждаваме хората да се откажат от вековни традиции. Нашият морал не означава нищо за тях. Трябва да им показваме, че в бъдеще животът им ще се подобри. Ако след това ги лишиш от най-големите им удоволствия, ще се върнат към старото. Прекъснахме цикъла, като им показахме, че земята им може да е плодородна и без да принасят жертви. Сега някой драсва нещо с писалка в Калкута и всичко това рухва. Криело се е в джунглата, под повърхността, но сега искат да го видим. Не мога да ги обвинявам.

— Разкажи ми за тези хора.

— Това са коя — отвърна Хауард. — Потомци на древните дравиди, които са били по тези места още по времето на Александър Велики. Но разликата е цивилизацията на могулите или сикхите е огромна. Тези хора много напомнят вашите червенокожи индианци. Ловуват в джунглата и разчистват малки площи с огън, за да отглеждат реколта. Едва ли някой от тях има представа за външния свят.

— Това не е непременно лошо — каза Уокоп и дръпна от лулата си. — Познаваме ли езика им?

— Имам някаква бегла представа за речника им, но имаме преводач, който ни запознава с обичаите им.

Хауард кимна към един дребен жилест мъж на неопределена възраст, седнал с кръстосани крака на палубата, със силно загоряла от слънцето кожа, защото беше само с бяла препаска на кръста. Косата му беше тъмнокафява, почти кестенява, къдрава като брада, лицето му беше изпито. В едната си ръка държеше лък и стрели, а в другата — срязано стъбло от бамбук, дълго трийсетина сантиметра. Единственото му украшение беше златна верижка, която висеше от горния край на едното му ухо до месестата част, на която беше закачена малка висулка. Пушеше къса пура, погледът му изгледаше замаян.

— Отрязал се е с палмово вино — отбеляза Хауард. — Не можеш да ги спреш. По време на мусона това е техният живот. Заради това е и бунтът. Какво ти е казал полковник Рамъл?

Уокоп поклати глава.

— Имах време само колкото да докладвам за пристигането си в щаба в Доулайшуерам. Корабът с подкреплението вече чакаше, за да потегли нагоре по реката, а Рамъл и адютантът му бяха покосени от треската. Както и всички други офицери, струва ми се.

Хауард изпухтя.

— Точно за това става дума всъщност. Ако някой имбецил от Борда по приходите не беше решил да обложи с данък палмовото вино, сега нямаше да сме тук. Също и местните полицаи. Месеци наред единственото външно присъствие сред тези хора бяха полицаите, хора от равнините, които тези планинци презират. Британският началник на полицията и комисарят на Агенцията почти никога не идват тук, заради маларията. Полицаите са свободни да тормозят и експлоатират планинците, както хората от равнините винаги са правили. И сега, когато имаме нужда от тях, те са абсолютно безполезни и дори по-лошо от това. Едва ли можеш да накараш някого от тях да помирише барут. Първото, което направиха бунтовниците, беше да хванат десетина. Много добре, ако питаш мен.

Откъм брега долетя нестроен залп, но над главите им не пропищяха куршуми.

— Пак кремъклийки, сержант. Не стреляйте.

Уокоп погледна над металната преграда към дима.

— Откъде вземат барут?

— Когато миналата седмица направих първия си обход в джунглата, претърсихме селото и им взехме пушките, до една кремъклийки — отговори Хауард. — Жените правят селитра, като уринират в чували тор, окачени над съдове, после оставят процедилата се течност да кристализира. Всъщност това е находчиво. Непрекъснато горят джунглата, за да разчистват площи за земеделие, така че имат предостатъчно въглени, а сярата вземат от търговци. Барутът им е доста лош, но върши работа за дребен дивеч. Някои от тях също така вземат барут от лихварите в равнините, които ги заробват с дългове. Опасявам се обаче, че сега имат друг източник на оръжия и барут.

Един куршум удари комина на парахода. Чу се силно изтракване, после пукот откъм брега.

— Като говорим за дявола… — Хауард отново огледа брега през далекогледа.

— Стар мускет от Източноиндийската компания, на въоръжение в местната полиция. Някои от полицаите снабдяваха бунтовниците с муниции и оръжие в замяна за собствената си безопасност. Тези хора наистина са абсолютно безполезни. Не можеш да им се довериш да свършат каквото и да било, своенравни са, не се подчиняват. Правителството обаче настоява да ги използваме. Войната се води от чиновниците в Калкута и резултатът е такъв, какъвто е. Полковник Рамъл с удоволствие не се подчини. Има и друг проблем. В използваните пехотни полкове има офицери сипаи, които все още не могат да разчитат правилно картите, дори съвсем простите, които изготвихме за тези места. Без карта и ориентири в джунглата си загубен. Нашите сапьори обаче се справят с картите отлично, така че ето ни тук, сапьорите и инженерите на Нейно величество служат като пехота и полиция. Положението наистина е достойно за съжаление.

— Какво е качеството на картите?

Хауард изсумтя.

— Това е последната капка. Трябваше да ги правим в движение. Когато лейтенант Джордж Еверест е дошъл тук през 1809 година с група от Голямото тригонометрично общество, не са успели дори да забият колчетата си, защото веднага били покосени от треската. Половината умрели, а Еверест така и не се върнал. Това място е голяма черна яма в средата на Индия. Все едно е Белуджистан или пущинаците на Централна Азия. — Погледна към палубата и срещна гневния поглед на О’Конъл, чиято долна устна потрепваше. — Добре, сержант. Подготви хората си. Още един куршум в наша посока и можеш да откриеш огън. Първо залп над главите им. Чакай моята команда.

— Да, сър! — О’Конъл веднага излая заповед на хинди и дулата на карабините се подадоха над парапета. Последва щракането на ударниците, когато ги дърпаха до крайно задно положение. О’Конъл определено беше като кон, който дъвче юздата и диша тежко, нетърпелив да препусне напред.

— Когато се качих на борда, огледах местния ви човек. — Уокоп посочи преводача с лулата си. — Висулката на ухото му е римска монета, нали знаеш? Помниш, когато бяхме кадети, че веднъж те заведох в Британския музей, за да разгледаме колекцията? Доста е загладена, но мисля, че от времето на Републиката, възможно на Юлий Цезар.

— Има ги около Бангалор и по-далече на юг — каза Хауард. — Детегледачката на Едуард има такава, златна. Доколкото знам, римляните са ги разменяли срещу пипер.

— Кой е той изобщо? Този тип, коя? — Уокоп отново посочи с лулата.

— Той е мутадар, местен главатар от Рампа, селото, чието име носи регионът. Има зъб на Чендрая, главатаря на бунта. Мотивите на мутадаря са съвсем лични. След като беше удовлетворен по този пункт, отдава времето и усилията си неуморно и старателно, стига да е достатъчно трезвен. — Хауард сниши глас. — Освен това е и vezzuqada, магьосник. Коя не знаят нищо за хиндуистката религия. Те почитат свои собствени древни дравидски божества, анимистични богове и богини. Тигри, хиени, биволи. Понякога боговете се вселяват в хора, които след това се наричат konda devata. Жертвите се принасят на ужасяващо божество на име Рамая. Парчето кух бамбук, което е в ръката му, би трябвало да съдържа някакъв идол, висш vélpu. Нарича го Лакала Раму и се шушука, че имал орнаменти и очи от оливин и лапис лазули. Не иска да го покаже на никого. Божеството би трябвало да се пази в тайна пещера край село Рампа, за да бъде омиротворено. Мутадарят го е взел от онова светилище, когато е избягал от Чендрая, за да дойде при нас. Сега обаче божеството трябва да се върне и както изглежда, започва да се гневи. Нашето задължение по споразумението е да помогнем на мутадаря да го върне.

— Ще спазите ли обещанието си?

— Разбира се. Трябва да будим страх сред бунтовниците и увереност сред тези, които са добре разположени към нас.

— Прав си.

Изведнъж настана някаква суматоха, чу се ругатня, после зад тях се отвори люк към трюма. Отвътре се разнесе неописуема воня, следвана от гол до кръста здравеняк с покрита с яркочервени петна престилка. Беше само няколко години по-възрастен от двамата офицери, на годините на сержант О’Конъл, и като О’Конъл имаше дългите бакенбарди, модерни сред предишното поколение.

— Доктор Уокър! — възкликна Хауард и погледна угрижено мъжа. — Как са нещата в тъмната дупка?

— Повечето болни получават повтарящи се маларични пристъпи и са в много тежко състояние. — Уокър говореше с твърдите съгласни, характерни за родното му място Кингстън, в Северна Канада, дори след шест години в Кралския университет в Белфаст. — Има сериозни последици — увеличен далак, анемия, частична парализа, крайно изтощение, стомашни и чревни разстройства и всякакви други тежки усложнения. Много от болните преминават през стадий на фебрилен пароксизъм и страданията им са непоносими за гледане.

— Зловонието?

— Да, наистина особено нетърпима смрад. — Уокър избърса нещо неприятно от ръката си в престилката. — Дойдох да поема глътка чист въздух. Лейтенант Хамилтън върна ли се вече?

Хауард поклати глава и извади джобния си часовник.

— Няма го вече цели двайсет и четири часа. Не разполага с провизии за повече време. — Обърна се към Уокоп. — Един от хората на мутадаря ни информира, че Чендрая е бил видян в село Рампа, на осем мили североизточно от тук. Изпратих Хамилтън само с двайсет и двама души. Рисковано е, но пък рядко сме попадали на бунтовнически банди от повече от десет до двайсет души. Тоест досега.

— Да се надяваме, че Хамилтън няма да се натъкне на тази тълпа — промърмори Уокоп и кимна към брега.

Хауард изсумтя.

— Просто ми се ще да не беше вземал със себе си кошмарния Беби.

— Кой?

— Помощник-комисарят за централните провинции. — Хауард замълча и опита да овладее нервите си. — Защото правителството в мъдростта си реши, че това е полицейска работа и всичките ни акции в джунглата трябва да се водят от цивилен служител. Някои са свестни хора, стрелят добре, но мистър Беби категорично не е от тях. Преди да тръгнем ни изнесе лекция как заради климата това място никога не можело да стане седалище на просперираща индустрия или голямо търговско предприятие. И че коя са племе на дегенерати, затънали в блато от невежество и суеверия. Как било негов дълг да ги научи какво е морално задължение и че е наше задължение да не ги укоряваме заради миналото, а да ги дарим с по-добро бъдеще. Лекцията му беше величествена демонстрация на кухи фрази и тежко изкривяване на фактите. Тя не успя да скрие истината, че изобщо не е искал да дойде в тази юрисдикция и непрекъснато има треска. Не съм виждал по-безполезен индивид и съвършено ненужен водач на хора.

— Сигурен съм, че Хамилтън ще го постави на мястото му — каза Уокоп с усмивка, облегна се на стената на надстройката и отново запали лулата си.

— Нашият мутадар е убеден, че някой от онези мъже на брега отсреща с Чендрая, предводителят на бунтовниците — каза Хауард. — Ако е така, Беби води Хамилтън към гнездо на пепелянки. Казах на Беби да се довери на водача им, но той не вярва на Всемогъщия, да не говорим за някакъв си офицер сапьор. — Хауард затвори очи, после си спомни една статия, която беше чел в далечния Лондон. „Индия, мирна и просперираща след Бунта под благотворното управление на Кралицата Императрица“.

Още един куршум удари комина. Хауард отвори очи, кимна на сержант О’Конъл и вдигна лявата си ръка. И тогава усети някаква суматоха по реката и отново вдигна далекогледа.

— Стой! Не стреляй! — извика. — Виждам нещо.

Всички погледнаха нататък. Преди половин час Хауард бе наредил лодката на парахода да се подготви да прибере връщащата се група и сега видяха лодката да заобикаля пясъчната коса оттатък селото. Четиримата гребци, ласкари, гребяха трескаво срещу течението. В средата имаше група сапьори, с готови за бой байонети, а на кърмата се виждаше корковият шлем на британски офицер. Зад тях, на пясъчната коса, от джунглата се появиха хора с препаски и дълги кремъклийки, разнесоха се викове и нестроен пукот на изстрели. Над бунтовниците се издигна бял дим, който се смеси с изпаренията над реката и за кратко скри лодката и стрелците. Когато димът се разнесе, бунтовниците бяха изчезнали от пясъка и Хауард ги видя да тичат по брега към тълпата под селото, размахали оръжията си. След още малко лодката заобиколи откъм защитената страна на парахода. Чу се дрънкане и тракане, докато мъжете се качваха на борда и веднага се скриваха зад желязното прикритие. Миришеха на пот и сяра, изглеждаха изтощени. Хамилтън се качи на борда последен и веднага отиде при Хауард и другите. Извади револвера си, „Адамс“, отвори барабана и извади празните гилзи. Ръцете му трепереха, лицето му беше набраздено от мазните остатъци от барута. Изглеждаше уморен, но и въодушевен. Беше най-младият офицер в Мадрас и сега усещаше за първи път жилото на войнишкия живот.

— Устроихме лагер за нощта, дълбоко в джунглата — каза той задъхано, клекна и зареди револвера. Гласът му беше пресипнал и се наложи да поеме няколко пъти въздух, за да го овладее. — Водачът ни каза, че в близо село имало банда от сто бунтовници. Тръгнахме в три през нощта, за да ги изненадаме призори. Водачът ни изведе на разчистено място, така че да ни видят, после изчезна и повече не го видяхме. Стреляха по нас няколко пъти, бързо. Заповядах на хората ми да се прикрият и открихме огън по бунтовниците, а те веднага се изтеглиха в джунглата. След като се скриха, вече имаха сериозно предимство пред нас, защото познаваха района добре. Ако имаше как да ги накараме да се бият на открито, въстанието щеше да е приключило за седмица.

— Така става всеки път, когато ги нападнем — каза Хауард на Уокоп и подкани Хамилтън: — Продължавай.

— Нямахме достатъчно муниции. Опитаха да ни примамят навътре в джунглата. Реших да се оттеглим и след малко те тръгнаха след нас, като през цялото време ни обстрелваха. Понякога ги виждахме да прибягват между дърветата, така че успяхме да повалим няколко. На два пъти спрях сапьорите и посрещнахме нападателите със силен огън, но те винаги успяваха да се прикрият зад дърветата. Изстреляхме повече от хиляда куршума, но сме сигурни, че сме убили само десетина от враговете. Често спирахме бунтовниците по този начин, но се отърваваха с малки загуби в убити и ранени. Мисля, че ако нашите хора използваха ловни сачми, ефектът щеше да е по-голям.

Хауард кимна.

— Много добре. Включи го в доклада си.

— Каква е равносметката за нас? — попита хирургът.

— Пушките им имат сила до около петдесет метра. В черепа на един от сапьорите заседна куршум, но само това.

— Дайте го тук тогава! — Уокър се ухили доволно, отвори чанта с форцепси и клещи на колана си, извади най-големите и ги избърса в престилката си. — Най-после истинска рана след смрадта долу!

Хамилтън посочи един сапьор с окървавена превръзка около главата. След това се обърна към Хауард и Уокоп. Очите му пламтяха.

— Все пак постигнахме малка победа. — Кимна към един сапьор, застанал зад него, който остави на палубата в краката на Хауард чувал от зебло, в който имаше нещо тежко. — Бунтовник на име Таман Дора. Застреляхме го в селото, вчера. Един от сапьорите ни е гурка и има нож кукри. Ето го доказателството.

— За бога, човече! — Уокоп се отдръпна и си запуши носа. — Смърди на развалено месо. Махай го оттук!

Хамилтън изрита чувала настрана, после клекна и ги изгледа изпитателно.

— Както изглежда, бил е един от лидерите им. Би могло да е точно това, от което имаме нужда. За да покажем на тази пасмина, че не се шегуваме.

Кимна към брега на реката.

— Кой ти каза, че е бил лидер на бунтовниците? — попита Хауард. — Водачът ти?

— Беше убеден в това. Оказа яростна съпротива. Изпразних револвера си в него, а той продължаваше да налита.

— Искаш да кажеш, водачът, който те е вкарал в засада? Не може ли да те е използвал, за да си уреди някоя стара сметка?

Хамилтън погледна чувала, после пак Хауард. Наежи се.

— Още някой може да го разпознае. Твоят мутадар.

— Ще имаш късмет, ако в чувала е останало нещо за разпознаване — обади се Уокоп.

— Твърдя, че сме убили лидер на бунтовниците — настоя Хамилтън.

— Добре. — Хауард кимна и сви устни. — Трябва да напишеш какво се е случило, за да го включа в доклада си за полковник Рамъл, когато най-накрая се измъкнем от тази проклета плитчина. — Замълча за момент, погледна сапьорите, после пак празната лодка. — Ей сега ми мина през ум… Някой липсва. Къде е Беби?

— Щях да стигна до това. Разболя се от холера.

— Жив ли е?

— На косъм. Знаеш колко бързо може да си отиде човек… Беше без сили, когато стигнахме до място, където да заемем позиция, до светилище недалече от селото Рампа. Там се случи нещо удивително. Той взе стрела на коя и се поряза. Мислехме, че това ще го довърши. Стрелата обаче беше натопена в някаква паста, не в обикновената отрова. Явно се бодат с нея. След половин час отново беше на крака. Всички сме забелязали, че местните като че ли са неуязвими и за най-опасните болести на джунглата. Късно вечерта ефектът премина и той отново изпадна в треска. Когато настъпихме срещу бунтовниците, настоя да го оставим в Рампа. Искаше да говори със старейшините на селото. Дадох му четирима сапьори и му обещах да се върна. Нямаше какво друго да направя.

— Проклет да е! — промърмори Хауард ядосано. — Ако беше разговарял с тези хора преди половин година, това днес изобщо нямаше да се случи. — Погледна Хамилтън. — Ще трябва да се върнеш. Не можем да оставим сапьорите там. Нека хората ти отворят нов сандък с муниции, дай им и вода.

— Разбира се. — Хамилтън кимна на тези зад себе си и те разбраха и веднага се отдалечиха.

— Ако тръгваш, сега е най-подходящият момент — каза Уокоп лениво и посочи брега с лулата си. — Не мисля, че някой от онези там ще забележи, че тръгвате. Палмовото вино се лее като река.

— Един от нас ще те придружи — каза Хауард.

Хамилтън се обърна към него.

— Ще ми се да дойдете и двамата с Робърт. Робърт ще има възможност да види вътрешността на страната и да усети аромата й. Има и още нещо, което искам да видите. Робърт, обичаш антики, нали? А ти, Хауард, винаги говориш за древни езици!

Уокоп вдигна глава и попита:

— Открил си нещо древно?

— В светилището. Надникнах през входа за момент, но ще трябва да видите сами.

Откъм брега долетя пукот, като стрелба, но не беше стрелба. Хауард извади далекогледа и огледа внимателно.

Местните танцуваха около огъня и хвърляха вътре парчета бамбук. Те се пръскаха с пукот поради разширяването на въздуха между възлите, горящите парченца летяха навсякъде наоколо и пръскаха искри като фойерверки. Хауард улови погледа на сержант О’Конъл и поклати гневно глава. След това във въздуха се разнесоха писъци. Погледна пак. Танците изведнъж бяха станали бесни, биеха барабани, бучаха рогове. Появи се гол мъж, чието тяло беше покрито с бели и черни петна. Водеше малаче към ямата на брега. Животното мучеше и риеше земята с копито. Танцьорите се разделиха и пропуснаха друг мъж, облечен само с тъмен старовремски панталон, който държеше нещо проблясващо на светлината от огъня.

— Чендрая — промърмори Хауард. — Точно както го описа мутадарят.

— Носи тълвар — промърмори Уокоп.

Мъжът с панталоните вдигна дясната си ръка и показа извития меч, от който най-много се бояха британските войници в Индия — такъв меч можеше да разсече човек на две само с един удар. Мечът полетя надолу от едната страна, после от другата на малачето, разсече въздуха. За част от секундата всичко стихна, после се разнесе кошмарно мучене и животното падна от краката си, които останаха гротескно забити в пясъка. Кръв рукна от срязаните крайници в ямата. Танцуващите се нахвърлиха върху животното като глутница побеснели хиени, започнаха да режат плътта му с ножове и дори да късат с голи ръце. Кръвта се лееше в ямата, сърцето на животното продължаваше да бие дори когато го извадиха от гръдния му кош. След това барабанният ритъм започна отново, бавен, настойчив. Танцуващите се отдръпнаха от кървавата баня, с оплискани с кръв ръце и глави, и понесли трофеите си, започнаха бавно да обикалят в кръг. Мутадарят на предната палуба забърбори неразбираемо едни и същи думи отново и отново, на езика коя, като през цялото време пръскаше слюнки, удряше главата си и въртеше очи, за да не гледа сцената на брега.

— Какво му става, по дяволите? — попита Уокоп.

— Meriah — отговори Хауард почти шепнешком.

— Meriah? Искаш да кажеш човешко жертвоприношение? Боже мили!

До ръба на ямата избутаха трима мъже. Бяха с по-тъмна кожа, с парцаливи останки от панталони, каквито носеха хората от равнините, и завързани зад гърба ръце. Изглеждаха замаяни и неспособни да стоят на крака. Мъжът с изрисуваното тяло ги срита да паднат на колене. Хауард гледаше с ужас, неспособен да откъсне очи. Заловените полицаи. Не можеше да направи нищо.

— Сър! — изрева О’Конъл.

Хауард изведнъж видя още нещо и извика:

— Чакай! Там има жени и деца. Не стреляйте! Не стреляйте!

За миг мечът проблесна пак. Две глави се търкулнаха в пясъка, кръвта рукна в ямата. Третият полицай падна по очи, започна да крещи. Боядисаният се хвърли върху него и притисна бунтуващото се тяло в кървавата маса, докато не притихна. За момент настъпи тишина. Тогава мъжът се изправи с гръб към тях, с лице към Чендрая, разпери ръце и от тях закапа кръв като прозрачна пелена в червено.

— Това беше за нас — промърмори Хауард на Уокоп. — За да е истинско жертвоприношение, жертвите трябва да бъдат ритуално подготвени. Полицаите бяха екзекутирани. Малачето беше жертвоприношение.

— Искаш да кажеш, че правят същото с хора? — изпъшка Уокоп ужасено. Самообладанието му се бе изпарило.

— Говори се, че насичат жертвите на парчета с ножове и забучват главите на кол. Никой европеец не го е виждал.

Ритъмът започна отново. Боядисаният наметна някаква тежка окървавена дреха на раменете си. Хауард видя, че е тигрова кожа, напоена с кръв. Първите капки дъжд заудряха по палубата на парахода. Изпаренията от огньовете се смесваха със сиянието, което сякаш изпускаха осакатеният труп на малачето и кървавата яма около него. Чендрая погледна към парахода, сякаш се вторачи директно в Хауард, после се обърна и отиде нагоре по пясъчния бряг до мястото, където бяха издигнали трите стълба. Полуделите танцьори се отдръпнаха пред него и се видяха няколко жени, облечени в бяло, стояха около единия стълб. Хауард примижа през изпаренията над реката. Жените държаха клони, а от стълба висеше чучело на птица, петел. Хауард преглътна с усилие. Даде си сметка, че ще има още. Догади му се. Три жертви, по една до всеки стълб — западен, среден, източен. Залез, пладне, изгрев.

— Няма да е бързо — промърмори на Уокоп.

Пред жените доведоха мъж с избръсната глава, украсена с цветя, и облечен в чиста бяла дреха. Шията му беше притисната между двете половини на разцепено донякъде бамбуково стъбло и той вече изглеждаше полумъртъв, макар и да не можеше да се каже дали от бавното задушаване или от палмовото вино. Нетърпеливи ръце се протягаха, за да уловят слюнките, които капеха от устата му, и ги мажеха по червената боя на лицата си. Завлякоха го до далечния стълб, извън полезрението, в тълпата. Непрекъснатото бавно бумтене на барабаните изведнъж забърза до бясно кресчендо и групата жени около централния стълб се раздели. Хауард погледна и му призля.

Беше дете.

За стълба беше завързано момче, не много по-голямо от собствения му син. Главата му се олюляваше като на мъжа, тялото му потрепваше. Четири от жените разпериха малките му ръце и крака. Мъжът с тигровата кожа приближи и взе тояга, улови я като брадва. Тупна с нея момчето по главата и по всеки от крайниците. Само че не беше тупване. Хауард виждаше всичко забавено и умът му го връщаше отново — и видя как малките крайници се чупят и увисват като сухи клечки. Жените пуснаха момчето и то увисна като парцалена кукла на веригата, която го държеше за врата. Дръпнаха въже, завързано за върха на стълба, и петелът започна да се върти около него, следван от жените, които го обикаляха. Сред веещите се роби се мяркаха остриета — готови, блестящи. Момчето вдигна глава и Хауард беше сигурен, че го чува да плаче — безпомощен плач на дете, който достигаше до него, който сякаш беше на неговото собствено дете.

Стана непоносимо. Той взе карабината от ръцете на приклекналия до него сапьор. Прикладът беше ремонтиран с по-тъмно парче дърво, но иначе всичко беше наред. Дръпна ударника наполовина, после изтегли затвора с рязко движение на дясната ръка и извади изстреляната гилза. Наплюнчи пръста си, бръкна в затвора и почисти нагара от барут, после избърса пръста си от смърдящия черен остатък в парапета. След това бръкна в кожената чанта на сапьора и взе последния останал патрон. Вече действаше, без да мисли, действаше машинално, като на учение. Мушна патрона в затвора, избута го на място, после щракна капачето. Намести карабината на рамото си и се прицели малко под мишената. С десния си палец дръпна назад ударника докрай и мушна показалец в спусъка. Затвори лявото си око, уравновеси цевта и изравни мерника с мушката. Бавно, почти недоловимо натисна спусъка, без никакво друго движение, без да отделя окото зад мерника от целта.

Беше цел, мишена, нищо повече.

Карабината отскочи от отката и удари рамото му, но той не чу звук, сякаш сетивата му бяха замръзнали миг преди това, като запечатаха изображението върху ретината му като фотографски негатив. Чувстваше само главозамайваща скорост, сякаш самият той бе полетял с триста и петдесет метра в секунда към целта. Премигна и изображението изчезна. Ушите му звънтяха, виждаше само облака дим от цевта, зад него бурята, разразила се на брега. Залитна напред, като отчаяно се мъчеше да не повърне. Чу как сержант О’Конъл командва, после пукота на залп от редицата стрелци на палубата. Обърна се и видя физиономията на О’Конъл да приближава към него — беше зачервен от гняв, превъплъщение на самия дявол. Видя устните му да се движат, после чу думите.

— Това трябва да им е достатъчно, сър. Проклети канибали! — Хауард завъртя глава и видя, че Уокоп го гледа. Дишаше тежко. Трябваше да се овладее. Изправи се и погледна О’Конъл.

— Сержант, ще платим скъпо, ако причиним клане. Гражданските власти ще ни отведат оттук във вериги. Имаме право да стреляме само ако стрелят по нас. Вярвам, че ще се въздържаш занапред.

— Отървахте това момче от страданията му, сър — каза О’Конъл. — За това е нужен необикновен кураж, сър. Бог да ви поживи.

Хауард почувства слабост, обърна се към парапета и се улови здраво. Уокоп извади револвера си и завъртя барабана, за да се увери, че е зареден. Върна го в кобура, сложи длан на рамото на Хауард и каза тихо:

— Сега е времето да отидем и да открием сапьорите и Беби. Залпът на О’Конъл повали диваците, които измъчваха момчето, но водачът на бунтовниците и останалите се преместиха при другите две жертви. Боя се, че жертвоприношението е извършено. Бунтовниците обаче са изпили прекалено много палмово вино, за да усетят, че тръгваме. Насмукали са се идеално.

Уокър дойде при тях — вече бе извадил куршума от черепа на ранения сапьор — и избърса длани в престилката си.

— Които не са мъртвопияни, ще се приберат у дома с парчето си плът — каза той. — Ще трябва да го заровят край домовете си преди залез, за да са сигурни, че жертвата ще свърши работа. Ще се пръснат надлъж и шир към селата си.

Хамилтън погледна Хауард.

— Е?

Хауард опипа кобура си, после пак вдигна поглед към реката. Устата му беше пресъхнала, сърцето му биеше като лудо. Не беше сигурен какво бе направил преди малко или… дали не беше ужасен сън. Пое дълбоко въздух и кимна.

— Добре. Сержант О’Конъл и хората му могат да се грижат за ситуацията тук. — Огледа палубата и видя мутадаря, свил се зад оръдието и стиснал парчето бамбук. — Мутадарят може да дойде с нас. Ще вземе безценната си вещ. Дори вече да не можем да помогнем на Беби, поне ще спазим нашата част от сделката. — Вдигна очи към стената от черни облаци, която вече бе надвиснала над тях, и усети капка дъжд на лицето си. — Време е да върнем този свещен vélpu на мястото му. И да изведем сапьорите от това проклето място.