Дейвид Гибинс
Тигърът воин (20)

19.

След малко повече от два часа Джак свали карабината и седна на един камък, за да изчака другите да го настигнат. Пронизващият студ на ранната сутрин си бе отишъл, но той си даваше сметка, че след няколко минути седене на това място студът ще се върне още по-жесток, подсилен от липсата на сън и храна. Извади бинокъла и огледа отсрещния скат на планината — търсеше признаци на движение, издайнически отблясък от метал. Все още нищо. Прибра бинокъла и си каза да не го използва пак, освен ако не е абсолютно необходимо. Ако се наложеше да използва карабината, трябваше да свикне с това, което може да види с невъоръжено око, да е в състояние да преценява разстоянията, да различава между скали и живо същество поне на километър разстояние. Погледна към билото високо нагоре и примижа заради силното слънце. С изкачването в планината долината ставаше по-тясна. Проломът не беше по-широк от двеста метра, голи скали и сипеи от двете страни, а където имаше пръст, беше суха и напукана. Послушаха съвета на Рахид и поеха по горната пътека, поне сто метра над дъното на долината. Джак се наведе и взе един камък. Въпреки хладния въздух камъкът беше топъл, загрят от слънцето. В него нямаше сини оттенъци, но беше насечен и ръбест. Сипеят напред би могъл да е от минни отломки, резултат на хиляди години работа в мините, на трошене и изриване на парчетата от миньори, които са палели огньове, за да разпукват скалите, докато стигнат до скъпоценните жили.

Джак погледна склона. Отговаряше съвсем точно на описанието в книгата на лейтенант Уд. Даде си сметка, че вероятно гледа легендарните мини за лапис лазули на Сари-санг. Сърцето му започна да бие учестено. Това беше мястото!

Останалите четирима се появиха отдолу. Костас се тръшна до Джак, а Прадеш се облегна на една скала и сложи пушката на коленете си. Алтамати посочи облак прах над долината долу и Катя се покатери на една скала, за да проследи погледа му. Джак знаеше, че тя търси конете, още откакто Рахид бе тръгнал. Не видяха нито един, но тя каза на Джак, че Алтамати е видял признаци, които само той може да долови, поради номадския си произход. Джак погледна долината в подножието. Не видя коне, но видя хора — мъж и момче. Стояха пред шатра, опъната между камъни в основата на отсрещното възвишение. Бяха увити в овчи кожи, пред тях димеше малък огън. Бяха на около шестстотин метра от тях, може би дори седемстотин. Джак отбеляза мислено зрителната им големина на това разстояние, после плъзна поглед над тях, към канарите и зъберите, възможните места за заемане на позиция. Прецени стръмнината на сипея и увеличаващото се разстояние с нарастването на височината към билото, на около петстотин метра над двамата отсреща.

— Трябва ли да поздравим? — Костас разтри ръце в ръкавиците си заради студа и ги мушна под якето. — Харесва ми как изглежда онзи огън.

Джак поклати глава.

— Рахид каза не. Когато идват тук, миньорите използват динамит, а някои от хората, привлечени да работят за тях, през сезона, когато миньорите ги няма, работят и за талибаните, като произвеждат бомби. Вероятно в момента правят точно това. Твърде студено е за копаене в рудниците, а в долините наоколо няма реколта за прибиране. Талибаните предпочитат бомбаджиите им да са тук, горе, защото ако нещо се обърка и стане инцидент, никой няма да разбере и на никого не му пука. Бомбите се използват най-вече в Кабул и на юг, но талибаните във Фейзабад напоследък са определили награда за избиване на западняци, така че местните могат да се изкушат да се възползват от присъствието ни. Нямат земя, нямат други доходи. За отчаяните хора бомбите са лесен път към рая. Трябва да сме внимателни.

— Няма ли да видят оръжията ни? — попита Костас.

— Тук всички имат оръжия — каза Катя. — Вероятно ще решат, че сме геолози. Не са рядкост по тези места.

— Включително този, който ни дебне.

— Той ще е невидим — отбеляза Катя. — Той е снайперист. Онзи мъж и детето вече са ни видели, но едва ли са видели него.

— Да погледнем пак пасажа в книгата на Уд — предложи Костас. — Трябва да се ориентираме и да продължаваме напред.

Зъбите му тракаха и Прадеш му подаде термоса чай, който бе направил на примуса до джипа. Костас го взе с благодарност и отвори капачката. Докато си наливаше, Джак извади „Изворът на река Окс“ и започна да чете отбелязаната страница: — „На мястото, където се среща лапис лазули, долината на Кокча е широка около 200 метра. От двете страни планините са високи и голи. Входът към мините е на склона, от дясната страна на потока, на около петстотин метра височина над нивото му. Скалите са от черен и бял варовик, нестратифициран, макар да има множество жилки и линии. Планините тук са назъбени, а по склоновете им почти няма почва и растителност. Пътеката, която води нагоре, е стръмна и опасна“.

Костас допи чая, завъртя капачката на място и върна термоса на Прадеш. Вгледа се в пътя напред.

— Стръмна и опасна — промърмори. — И през ум не ми беше минало.

— Някои от входовете на шахти се виждат на склона пред нас — каза Катя. Джак стана и метна карабината на рамо. Вече усещаше как студът докосва вътрешностите му. Мястото беше удивително красиво, но и особено опасно. Никой тук не дава пет пари, но и никой не иска ти да даваш. Изкачи се до Катя на камъка, проследи погледа й. Над сипеите от отломки видя входове на шахти, поне пет-шест, черни дупки в скалистия склон.

Някъде бяха тези, които търсеха — трите най-близо до билото.

— Ако Хауард и Уокоп са стигнали дотук, не са имали представа в коя шахта е това, което са търсили.

— Искаш да кажеш скъпоценния камък — обади се Костас. — Синият, лапис лазули.

Джак кимна.

— Единственото, на което смятаме, че са разчитали, е надписът от светилището в джунглата, който загатва, че Лициний е скрил съкровището някъде тук, горе в мините, когато е минал в посока юг от Пътя на коприната, към Индия. Хауард и Уокоп може да са били наоколо с дни и да са търсили из шахтите. Би трябвало да направим каквото биха направили те. Не искаме да показваме с нищо, че знаем къде отиваме. Ако наистина ни дебне този, който мисли Катя, и ако наистина е с карабината си, да отидем направо до най-горната шахта, която посочи Рахид, означава някой от нас, най-малко един, да не се върне долу.

— А какво ще стане, ако се досети какво правим? — попита Костас. — Няма да ни остави да си тръгнем оттук.

Джак слезе от скалата.

— Алтамати е бил тук като пленник на Рахид и помни няколко укрития, правени от муджахидините, грубо струпани камъни, които е трябвало да ги пазят от въздушни нападения. С Прадеш говорихме за това, докато идвахме насам. Той ще намери някое от тези укрития и ще заеме позиция там с карабината си. Трябва да са някъде по средата на склона. Отдолу са главните шахти, които още работят. Катя и Алтамати, предлагам да проучите тях. Ние с Костас ще се изкачим над Прадеш, за да намерим онези три шахти най-горе. Снайперистът би трябвало да е някъде на отсрещния склон, откъдето вижда целия склон от нашата страна. Ако се разделим, както предложих, ще му попречим да ни следи едновременно. Все още не знае кой е мишената и не може да прецени кой би могъл да се цели в него. Ако е тук, вече ни е видял и е наясно, че имаме две карабини.

Костас се обърна към Джак.

— Добре, а какво точно търсим?

— Рахид каза, че е тук, горе. Той като че ли беше наясно какво търся.

— Някакви подробности? Нещо като карта?

— Каза ми всичко, което трябва да знам. Че е в средната шахта. Влизал е там като малък. Никой друг не смее да влезе. Мислят, че мястото е омагьосано.

— Чудесно — каза Костас. — Ако е намерил камъка, не би ли го взел? Или поне да ни даде повече подробности, например къде точно в шахтата да търсим?

— Каза ми всичко, което трябва да знам — повтори Джак. — Вярвам му.

— Мислиш, че тук горе има още нещо?

Катя заговори бавно:

— Не е важно какво ще намерим. Важният тук е Шан Ион. Той смята, че сме по дирите на камъка, който е взел Лициний, че ще го отведем при него. Това иска да види снайперистът. В продължение на години са смятали, че е скрит в джунглата, след лекцията на Джон Хауард в Лондон, когато историята за светилището достига до братството. Сега те са по същата следа, по която се движим и ние, следват същите знаци. Дори да не са принудили с изтезания чичо ми да говори, може да са видели надписа и думата sappheiros, лапис лазули. И с това всичко свършва. Тигърът-воин ще ни убие или ние ще убием него. Ако успеем, властта на Шан Ион рухва. Той налага волята си на братството само със сила и тормоз. Без палачите му братята ще се изправят срещу него и ще се възпротивят на покварата. Отново ще започнат да защитават вечността на Първия император, Шъхуанди.

— Ами ако си тръгнем сега? — попита Костас.

— Ще последва нова конфронтация, а шансовете ни ще намалеят още повече. Ако допуснем Шан Ион да повярва, че е победил, неговият свят ще започне да изглежда недосегаем. За него небесната скъпоценност е състояние на ума. От това чичо ми се страхуваше най-много. Пресъздаването на гробницата на Първия император от Шан Ион, фантасмагоричната му представа за небесата, показват, че почти е повярвал, че скъпоценността е вече там, където трябва да бъде, над него, и ще му осигури безсмъртието, за което копнее. Ако се откажем от целта си, заблудата му ще стане пълна. Нужно ни е да вярва, че скъпоценността все още може да бъде намерена, да поддържаме малкото съмнение, онази част от него, която си дава сметка, че това, което е създал, е илюзия. Трябва да държим тази врата отворена. Ако остане заключен в заблудата си, светът ще стане много по-страшно място. Ще изглежда, че Шъхуанди се е събудил, което не бива да допускаме по никакъв начин. Залозите тук са много по-големи от откриването на древен скъпоценен камък.

Очите на Джак станаха стоманени. Той погледна Катя, после към долината. Метна карабината на рамо и каза:

— Имаме само три часа дневна светлина. Да тръгваме.

 

 

Час след това Джак и Костас седнаха на сипей недалече от билото, след като минаха по опасна пътека над пропасти и по ронливи скали. Намираха се на 4000 метра надморска височина и Джак запуши нос, за да изравни налягането. През цялото време имаха усещането, че ги наблюдават, може би през оптически мерник на карабина, но продължаваха напред, защото приемаха, че ще станат мишени едва след като открият целта на пътешествието си. Бяха на по-малко от сто метра от входовете на трите минни шахти, които Рахид им бе казал, че трябва да открият. Спуснаха се в улей, оформен от две купчини отломки от мините, които го скриха частично от отсрещния склон на долината. Джак коленичи върху натрошените камъни и пропълзя до ръба с карабината в ръка. Виждаше Прадеш във вдлъбнатина на сто и петдесет метра отдолу, беше оставил карабината готова за стрелба до един камък. Някъде далече долу бяха Катя и Алтамати — проучваха по-ниско разположените шахти.

— Стрелба по призраци зад скалите на един хълм — промърмори Джак.

— Какво?

— Писано е от британски войник по време на Първата афганска война — отговори Джак.

Костас залегна и се приближи до Джак на лакти. Дишаше тежко, дъхът му кондензираше в облаци пара.

— Трябваше да донеса лазерния далекомер.

— Канадските рейнджъри ме научиха да преценявам разстоянията в тундрата, където заради белия фон целта става контрастна и изпъква. Мярката им е бил земемерски парцел от сто акра, със страна от седемстотин метра. Хората в Канада израстват с такива разстояния, защото така е била парцелирана земята. Според рейнджърите това е най-голямото разстояние, от което можеш да стреляш с калибър .303, с невъоръжено око. Отвъд това шансовете да различиш човешка фигура са нищожни, особено на фона на камънаци като тези тук.

— Освен ако нямаш орлови очи като противника ни.

Джак погледна висотомера на часовника си.

— Преди да тръгнем от Бишкек заредих топографска карта. Височината на хребета от дъното на долината е около петстотин метра. Лейтенант Уд го е преценил правилно през 1836-а — петнайсет хиляди фута. Намираме се на малко повече от сто метра под билото, а наклонът, по който се изкачихме, е поне четирийсет и пет градуса.

— Равностранен триъгълник — каза Костас. — Това означава, че разстоянието до дъното на долината трябва да е някъде около шестстотин метра. Снайперистът обаче може да е навсякъде по отсрещния склон, така че разстоянието ще е друго.

— Постави се на негово място — каза Джак. — Да приемем, че е дошъл тук достатъчно рано, за да може да избере добра позиция. Иска да вижда всички входове на мини, нали така? Не знае коя ще стане негова цел. Шахтите тук, горе, близо до билото, са най-отдалечени от срещуположния склон. Рахид каза, че едва се виждат от пътеката над дъното на долината, продължението на тази, по която дойдохме. Това определя минималното разстояние до най-далечната възможна цел — където сме ние сега. Ще иска да заеме позиция, която е еднакво отдалечена от всички цели на склона. Това означава, че с голяма вероятност се е позиционирал някъде на хребета отсреща.

— Нали помниш какво каза Катя? Колко добър е този тип? Ти говориш за седемстотин метра, но той може би ще се справи от деветстотин, от хиляда и сто и повече.

Джак кимна.

— Трябва да вземе под внимание и евентуален противников снайперист. Видял е карабините ни, но ще приеме, че никой от нас не е обучен да стреля прецизно. Рахид спомена също и колко зле стрелят талибаните, как изобщо не умеят да се прицелват. Този тип най-вероятно е свикнал с подобни неща от военните зони, в които е действал по света. Момчетата войници или терористите, които стрелят напосоки с калашници, никога не са били сериозна заплаха за него. Когато си имаш работа със снайперист, трябва да откриеш слабостите му, а това е слабостта на нашия. Убеден е, че владее долината, но не е така.

— Вярваш ли си, Джак?

— Такова е мисленето на снайпериста. Нужна му е пълна увереност в себе си. Това е най-голямата сила на снайпериста, но и негова слабост. Увереността води до самонадеяност.

Костас се плъзна назад по камъните, в хлътнатината.

— Надявам се да не усещаш вибрациите. Зъбите ми започват да тракат и не съм сигурен, че е от студ. Ще погледна шахтата, която е над нас. Преди това обаче ще сляза долу, за да видя Прадеш. Би трябвало да му кажем за тези вероятни позиции на снайпериста.

— Чудесно. Колкото повече движение наблюдава противникът, толкова повече време имаме.

— Колко според теб?

— Не е много. Ще иска да удари, преди да си отиде светлината. Освен това е видял, че не сме екипирани, за да прекараме нощта тук. Ще чака признаци, че сме открили каквото търсим.

— Дали знае, че го очакваме?

— Видял е Катя. Знае, че ни е казала за него. Видял е и че се разделяме. Има вероятност да се е досетил защо.

— Ако надигна глава, искам да ме прикриваш.

— Разбира се.

Костас потрепери от студ, разтри раменете си, прекатери се през камъните и тръгна надолу по склона, където беше Прадеш. Заслиза неумело, напълно открит.

Джак се безпокоеше много повече, отколкото показваше. Ако снайперистът наистина беше толкова добър, колкото смяташе Катя, първата му цел щяха да са двамата с карабините — той или Прадеш, най-напред щеше да неутрализира оръжията, които реално го заплашваха, след това щеше да се справи с останалите на спокойствие. Джак затвори очи и опита да си представи какво мисли онзи, скрит някъде на отсрещния склон на долината, вперил поглед в Катя и Алтамати, после в Прадеш, в него, в Костас, който слизаше надолу. Отвори очи и се вгледа в отсрещния склон. Не видя нищо.

Шумът, който вдигаше Костас, докато се спускаше надолу по камънака, отекваше в цялата долина. Джак се молеше да е прав и карабината на онзи да е насочена най-напред към него, не към Прадеш. Пое няколко пъти дълбоко дъх и реши да стане със собствената си карабина в ръка, така че няколко мига да бъде ясно видима мишена, после пак легна зад скалите. Неговата карабина също имаше оптически мерник — карабината на Прадеш нямаше. Свали овчите ръкавици и си спомни какво му бе казал Рахид. Че студът ще вкочани пръстите му и стрелбата му ще стане неефективна. С този прост акт обаче се ангажираше мислено с това, което предстоеше. Трябваше да се убеди, че противникът му също е готов да действа. Разви карабината от парчето плат. Опита да се изолира от всичко наоколо, освен от оръжието и целта. Наложи си да диша бавно, дълбоко, да спира през няколко вдишвания, преди отново да поеме въздух, да опита да забави пулса си. Усети в дланта си ореховото дърво на приклада, намазано със засъхнало ленено масло. Задържа пушката с лявата си ръка, а с дясната намести плата там, където щяха да са лактите му, за да ги предпази от ръбестите камъни. Уви ремъка около дясната си ръка, но не много стегнато, защото пулсирането на кръвоносните съдове би могло сериозно да отклони куршума на това разстояние. Свали капачките на мерника и корекциите за вятър и височина от горната му страна, но остави парче от плата да закрива предната леща, за да намали шанса да се получи отблясък. Най-малкото отражение, най-малкото движение биха издали играта. Веднага щом противникът му видеше, че заема позиция, чакането щеше да свърши, а другите щяха да станат чудесни мишени. И най-малкото трепване би изложило на опасност живота на всички. Освободи предпазителя на карабината, после дръпна затвора назад. Видя патрона от пълнителя да се плъзва и да влиза в цевта, след което спусна ръчката надолу. Вдигна карабината, като внимаваше цевта да не се покаже над скалите. Припълзя към укритието, плъзна оръжието в една вдлъбнатина в камъните и се прилепи в пътеката, която минаваше по отсрещния склон на долината. Отвори и другото си око и опита да прецени разстоянието. Избра скалата, която бяха гледали с Костас. Осемстотин метра. Беше по-ниско, но въздухът беше рядък и сух, така че по-малкото съпротивление щеше да компенсира допълнителната гравитационна сила. Протегна ръка и въведе височината. Нямаше растителност, по която да съди за вятъра, но пък вятър почти нямаше, ако не се броеше лекият полъх по лицето му от север. Завъртя компенсацията за вятър с едно деление. Мушна пръст в спусъка, после притисна приклада към рамото си. Без да затваря лявото си око, погледна с дясното през мерника и леко се отдръпна назад, за да се чувства комфортно. Вътре имаше обикновени кръстосани нишки и въпреки увеличението от три пъти и половина скалата изглеждаше все така невъзможно далече. Спомни си какво го бяха учили. Насочи мислите си към мишената, представи си тъмния силует на човешко тяло в скалите, после как куршумът отлита, как става по-малък с разстоянието, а силуетът се уголемява. Без да движи глава, огледа около скалата. Мишената можеше да е извън зрителното поле на мерника. Сви показалец върху спусъка и усети съпротивлението. Пое въздух, вдиша острата металическа миризма на скалите, издиша наполовина. Замря напълно неподвижен.

Погледна през мерника. Покажи се!

Изведнъж, с лявото си око, видя движение в дъното на долината. Сърцето му се разтуптя. Отчаяно опита да го забави. От облака прахоляк се появи кон, без ездач, препускаше покрай леглото на пресъхналата река, която минаваше през дефилето. Конят мина покрай шатрата, която бяха видели, спря стотина метра по-нататък, изпръхтя и започна да рие земята с копито. Джак остана напълно неподвижен. И тогава видя друга фигура, която се движеше към коня от подножието на склона. Отлепи око от мерника и се вторачи стъписан. Беше Катя. Спомни си колко се възхищаваше тя на акхал-теке, небесния жребец. Тръгна към коня с протегнати ръце, напълно открита. Сякаш бе изпаднала в транс. И тогава Джак видя нещо друго, отблясък, светлинка от склона отсреща. Това е то! Моментално възстанови прицела си. Отблясъкът се оказа на двайсетина метра нагоре. Премести леко карабината. Снайперистът беше изненадан от коня, от Катя, точно както и Джак. Бе осъзнал грешката си моментално и сега щеше да действа.

Джак беше първата мишена.

Над главата си чу зловещо чаткане, рикошет, който пропищя в далечината. Изстрелът и ехото като че ли дойдоха заедно, отразени от склоновете на долината. Настъпи тишина и Джак се стъписа. „Съсредоточи се!“

Бе видял огъня от цевта между скалите отсреща. Отново сви показалец върху спусъка. Пое въздух, издиша бавно.

И тогава видя още нещо. Катя не беше сама в долината. Откъм шатрата се появи още някой — тичаше, препъваше се към нея. Местното момче. Тя бе стигнала до коня и го галеше по шията. Момчето приближаваше, извън полезрението й, от другата страна на коня, сто метра, осемдесет… Джак изведнъж усети, че му призлява.

Нещо не беше наред. Момчето държеше двете си ръце отпред, на гърдите, и носеше около гръдния си кош нещо обемисто. Крещеше, пищеше пресипнало, с глас, който не беше все още напълно възмъжал. Думите отекнаха в долината — думи на кошмарно непокорство, на агресия. Аллах акбар. Аллах акбар.

Джак потрепери.

Вик на терорист самоубиец.

Джак застина, внезапно обзет от смразяваща увереност. Трябваше да вземе решение. В този миг. Той може би беше единственият шанс на Катя.

Над главата му изтрака друг куршум и го засипа с късчета камък. Този път Катя чу изстрела и вдигна глава. Държеше коня и не му даваше да побегне. Вероятно беше чула момчето, но не го бе видяла. Устата на Джак пресъхна, сърцето му биеше до пръсване. Беше просто цел, мишена. Насочи карабината надолу. Снайперистът вече знаеше къде е. Джак нямаше избор. Насочи мерника. Беше движеща се цел, почти невъзможно да я улучи от такова разстояние. Неочаквано момчето се препъна и падна, после се изправи с усилие на колене. Това беше шансът на Джак. Прицели се в гърдите. Катя скочи на коня и той се изправи на задни крака.

Някъде отдолу долетя отчетлив пукот. Прадеш. Видя го залегнал долу, до Костас, с насочена към момчето карабина. Тогава се чу още едно чаткане, рикошет, който пропищя край него, и изстрел от другата страна на долината. Видя как Прадеш се преобърна като парцалена кукла и карабината му се свлече по чакъла на укритието му. Джак отново погледна към долината.

Момчето се бе свило на земята. Катя препускаше. Откъм склона изскочи Алтамати и се метна на коня зад гърба й. Изведнъж там, където беше момчето, изригна облак прахоляк и огън, след миг долетя тъпо бумтене. Взривът като че ли подгони коня още по-бързо, докато се отдалечаваше в долината. Джак видя огъня от цевта на отсрещния склон. Снайперистът бе показал главата си и се целеше в коня. Карабината на Джак все още беше на позиция. Самият той беше непоклатим. Натисна спусъка. Карабината отскочи силно от отката и той усети нещо като всмукване, сякаш завихрянето след куршума бе отнесло целия звук със себе си, понесло цялата възможна енергия към мишената. Осемстотин метра. Секунда и половина. Ушите на Джак звънтяха. Не чуваше нищо. Тогава видя нов проблясък от другата страна на долината. Нещо се раздвижи и се издигна във въздуха. Джак извади бинокъла си. Оказа се карабина, която бе паднала на камъните. Вгледа се в сенките и го видя. Човешка фигура, просната по гръб, неподвижна, с тъмно петно по камъните около главата. Джак затвори очи и издиша. Започна да се тресе неудържимо. Чувстваше единствено студ — леден студ. Отново си сложи ръкавиците и скръсти ръце пред гърдите си, мушна длани под мишниците си, отпусна се на сипея, затрепери.

— Ранен! Имаме ранен!

Костас крещеше от укритието долу. Джак скочи през скалите и забърза надолу по склона. Костас отвори чантата на Прадеш и извади голяма марля от опаковката в нея. Прадеш беше в съзнание и се усмихна на Джак немощно. Джак видя кръв да се процежда под гърба му и коленичи до него.

— Как е?

— Не е много зле. — Зъбите на Прадеш тракаха и той направи болезнена гримаса, когато Костас разряза дрехата му с ножицата, която извади от чантата, и откри рана с диаметър към сантиметър и половина, точно под дясното рамо. Костас я поръси с прах за кръвоспиране и притисна марлята, после внимателно обърна Прадеш на другата страна и повтори операцията и на изходната рана.

— Чиста е — възкликна той. — Извади късмет. Мисля, че е 7.62 милиметров куршум, ако използва „Мосин-Нагант“, заоблен, без експлозив. При това разстояние има по-малко кавитация и увредени тъкани. Не изглежда да са били прекъснати големи кръвоносни съдове. Имаме гадна мускулна рана. Няколко сантиметра по-долу и положението щеше да е съвсем друго.

Прадеш погледна Джак.

— Снайперистът?

— Попадение в главата.

Прадеш затвори очи.

— Поздравления. — Погледна надолу и изведнъж се сви от болка. — А момчето — добави с гримаса. — Аз го застрелях.

— Взривът стана няколко секунди след като куршумът ти удари. Момчето може да се е подплашило и да е детонирало бомбата, когато е видяло, че Катя бяга с коня.

— Отговорността е моя — каза Прадеш. — Или съм го застрелял, или изстрелът ми го е подплашил и е взривило бомбата.

— И моята карабина беше насочена към него. Чиста случайност е, че ти натисна спусъка първи. При всички случаи детето щеше да умре. Освен това спаси живота на Катя.

— Така ти получи възможност да стреляш по снайпериста.

— Справихме се заедно.

Прадеш го погледна замислено и трепна.

— В раницата ми има радиостанция. Обадете се да дойде медицински хеликоптер. Мисля, че случилото се попада в графата инцидент с талибани. ISAF веднага ще изпрати разузнавателен екип. Предполагам, че следят операцията на Рахид срещу талибаните в съседното село, така че във Фейзабад вероятно чакат поне два хеликоптера, готови за действие.

Костас се загледа към долината. Лицето му беше побеляло от прахоляка.

— Какво може да накара едно дете да направи такова нещо? — процеди той. През пелената от прах видяха мъжа от шатрата да обикаля хаотично, да жестикулира, сякаш търсеше къде се е дянало момчето.

— Не какво кара детето — каза Джак, потрепери и вдигна ръце към гърдите си. — Какво е накарало баща му. Онзи баща, там, е сложил бомбите на сина си и го е изпратил на смърт.

— Изглежда объркан.

— Джихадистите не ги подготвят за това.

— Просто се надявам ISAF да изпратят каквото е нужно, за да елиминират всички талибани от района, за да не подвеждат и други бедни мъже като този да тръгват по пътя към ада.

— Мисля, че Рахид може да се справи — каза Прадеш с усилие. — Тук вече са видели предостатъчно чужда намеса. Къде са Катя и Алтамати?

— Отдалечиха се с един кон по долината натам, откъдето дойдохме — отговори Костас. — Ще накараме хеликоптера да ги вземе, след като вдигне теб.

— Ясно — промърмори Прадеш. — Ще е нужен поне половин час, което ви дава време да огледате наоколо.

— Можем ли да направим още нещо за теб? — попита Джак.

— Трябва ми малко морфин.

Костас извади ампула от чантата, чукна я, после заби иглата в бедрото на Прадеш.

— Това трябва да свърши работа.

Извади медицинско одеяло от комплекта и зави с него ранения, а Джак свали кожуха си и го метна отгоре.

— Така е по-добре. Много по-добре. — Прадеш затвори очи, после махна с ръка. — Тръгвайте. Време е да огледате шахтата.

След двайсет минути Джак и Костас бяха пред входа на централната шахта и надничаха над купчината каменни отломки, които се спускаха като сипей вътре и частично запушваха входа. Костас държеше книгата на Уд „Изворът на река Окс“ и бързо прочете пасажа за мините за лапис лазули:

— „Шахтата, която се спуска към галерията, е около десет квадратни фута и не е толкова стръмна, че да не може да се спуснеш ходом. Самата галерия е осемдесет крачки дълга, с плавен наклон. Обаче свършва рязко с дупка с диаметър двайсет фута и толкова дълбока. Ширината и височината на галерията, макар и неравномерни, могат да се определят на около дванадесет фута: на места обаче таванът е пропаднал, така че човек е принуден да пропълзява на ръце и колене. Инцидентите, както изглежда, са били чести, а едно място в мината е наречено на някакви нещастни страдалци, които били премазани от срутилия се таван. Не са взети мерки да се сложат подпори, които да поддържат тавана на мината, който, оформен от отделни късове, заклинени един в друг, би се срутил много лесно и при най-малко странично разширение. Всякакви бъдещи операции могат да бъдат извършвани само при огромна опасност за миньорите“.

Затвори книгата внимателно и я подаде на Джак, който я мушна в брезентовия си сак. Костас тръгна по купчината отломки, като с всяка следваща крачка се хлъзгаше надолу.

— Е, не изглежда по-малко безопасно от всичко останало, което правихме днес — каза той. — Казваш, че никой друг не е идвал тук?

— Рахид го твърди. Местните мислят, че тук живеят призраци.

Джак последва Костас. Почувства се натежал, неочаквано уморен. Всяка стъпка му струваше невероятно усилие, сякаш крачеше в дълбок сняг. Краката му се хлъзгаха надолу по каменните отломки и по средата на купчината му се струваше, че не отива никъде. Имаше чувството, че непрекъснато се стреми към някаква цел, която не може да достигне, сякаш сънуваше. Най-накрая застана на върха на купчината отломки, а таванът на кухината беше на ръка разстояние. Костас вече беше десетина метра напред, в шахтата и под Джак, клекнал. Извади фенерче и освети стените. Бяха тъмни, почти черни. Джак си спомняше описанията, дебелия пласт въглерод от огньовете, използвани хиляди години от миньорите, за да разпукват скалите с жили от лазурит. Погледна скалите край входа. Не беше сигурен, но светлината като че ли се отразяваше в нещо синьо, като синевата на небето. Обърна се напред. Костас беше пристъпил още няколко крачки и се бе навел в основата на купчината отломки, към дъното на галерията. Беше неподвижен, втренчен в парченцата скала, насочил фенерчето към нещо точно пред него. Изправи се и се обърна назад, към Джак. Извика го тихо.

— Тук съм — отговори той.

Последва миг тишина. Костас се прокашля.

— Старият колт на Джон Хауард. Другият от двата, онзи, който ти каза, че баща му е използвал в Индийското въстание…

— Е? — Гласът на Джак прозвуча кухо, сякаш чуваше себе си от голямо разстояние.

— Знаеш ли къде е произведен?

Умът на Джак даде на късо. Застави се да мисли.

— Трябва да е била лондонската фабрика на „Колт“. Адресът би трябвало да е щампован на цевта.

Костас стана, изключи фенерчето и се качи при Джак. Погледна го в очите.

— Знам какво е открил Рахид. Знам защо не са допускали никого до това място.

Джак сложи длан на рамото му. Костас му предложи фенерчето си, но Джак поклати глава, бръкна в сака си и извади нещо, което стискаше здраво. Остави Костас и заслиза надолу — хлъзгаше се по отломките, усещаше къде са замръзнали от влагата. Стигна до мястото, където беше бил Костас преди минута, и коленичи. Изчака очите му да свикнат с мрака. И видя какво бе видял Костас. Беше заровен в камъните, но не можеше да се сгреши. Револверът беше добре смазан, така че не беше ръждясал, но беше станал тъмносин на цвят. Видя адреса на цевта. Col. Colt, London. Около дръжката и спусъка имаше парцали, груб плат, изтъкан плътно. Тъканта влизаше в камъните, после имаше лека издатина, после отново продължаваше, като кръст. Симетрична форма. Джак усети, че му се вие свят. Две разперени ръце. Погледна на другата страна. Там нямаше револвер, а кухина, сякаш е имало нещо, което е било взето.

Джак се вгледа пак. Хлътнатината би могла да е от всичко. Би могла да е формата на свит юмрук, отпуснат в смъртта. Би могла да е от друго оръжие, може би сабя. Но би могло да е и нещо друго. Формата. Свещеният велпу, стиснат някога в тази ръка, сега изчезнал.

Джак преглътна. Плачеше, а не знаеше защо. Пое дълбоко въздух, задържа го, после издиша бавно, премигна. Замисли се за това, което знаеше за този човек, за любовта му към децата, към семейството. Надяваше се да ги е запазил до края. Надяваше се това, което го е измъчвало — загубата, скръбта, да са си отишли от него тогава, в тези последни мигове. Надяваше се да е открил каквото е търсел всичките тези години след джунглата, най-голямото съкровище, което човек може да си представи.

Избърса очите си, погледна нагоре. Отвън долетя шум, пулсиращото боботене на хеликоптер, който приближаваше през долината. Чу хрущене на стъпки по каменните парчета зад гърба си. Костас го бе оставил сам с тялото няколко минути, но Джак бе забелязал, че обикаля наоколо и оглежда вдлъбнатината напред.

— Проверих — каза Костас. Дъхът му кондензираше в синкави облаци на фона на светлината от входа.

— Мината продължава още двайсетина метра напред, после слиза пет метра надолу. Ако Лициний е скрил камъка, мисля, че е било в този кладенец. В скалата са издълбани стъпала, които, изглежда, са правени още в древността, обаче огледах внимателно и няма никакви скривалища. Сякаш някой е бил тук и методично е претърсил цялата галерия. Ако камъкът е бил тук, вече го няма.

Джак се прокашля, после посочи. Гласът му прозвуча пресипнало.

— Погледни ръката му. Празната. Това е държал. Бамбуков велпу на коя. Мисля, че са го донесли със себе си — този, който са взели от джунглата преди толкова много години. Сега го няма. Няма го и Робърт Уокоп. Тук няма останки от друго тяло. Може, когато са дошли тук, велпу да е бил празен, обаче когато е бил изнесен оттук, вътре е имало нова тежест. Може Уокоп да го е взел от ръката на Хауард и да се е спасил. Може наистина да са открили камъка.

Костас погледна Джак.

— Открихме каквото търсехме, нали?

Джак не каза нищо. Бръкна в сака и извади това, което стискаше здраво, когато бе влязъл в камерата.

— Знам, че трябва да тръгваме. Дай ми само момент.

— Искаш ли да си сам?

— Не. Остани. — Джак извади ръката си от сака и отвори длан. Държеше малкото слонче от лапис лазули, детската играчка на Джон Хауард, шлифована години наред от детски ръчички, с което си бе играл и самият Джак като малък. На шията му имаше лъскава панделка — беше я сложила Ребека, когато бе дошла за първи път на „Сийкуест II“. Джак стисна слончето здраво. Лапис лазули, роден в тази планина, най-после върнат. Сложи го долу и бавно го избута към края на парцалите, към празната протегната ръка, внимателно, леко. Стигна до мястото и го остави там. Отдръпна пръстите си.

Хеликоптерът приближи. Джак стана, оправи сака си. Пое дълбоко дъх, издиша за последен път в дълбините на шахтата и видя как дъхът му кондензира в тъмнината и изчезва. Сложи ръка на рамото на Костас. Спомни си за Прадеш. Беше време да тръгват.