Дейвид Гибинс
Тигърът воин (17)

16.

— Говори пилотът. Навлизаме във въздушното пространство на Афганистан.

Джак се размърда и се протегна, после натисна бутона, за да изправи облегалката. Беше в предната кабина на самолета на университета и през последните три часа спеше на пресекулки — два и половина на пистата на летището на Бишкек, в Киргизстан, докато чакаха да дойде оптималното време за излитане. Полетът до Фейзабад в Североизточен Афганистан беше само час и половина, а капитанът искаше да пристигнат призори и да се върне в Бишкек веднага щом разтоварят. Афганистанските летища не бяха подходящо място за престой дори и да бяха под контрола на ISAF, но самолетът щеше да бъде зареден с гориво и да се върне от Бишкек, за да ги вземе веднага щом се обадят.

Джак държеше скица на надписа от гробницата в джунглата. Погледна я и погледът му се спря на латинската дума Sappheiros. В древността бе означавала „лапис лазули“, а това би могло да се отнася единствено за лаписа, добиван в труднодостъпната долина Коран, високо в Хиндукушките планини, в Афганистан. Едната от следите на съкровището водеше през езерото Исъккул, в Киргизстан, към източния му бряг, към мястото, където Джак бе започнал да мисли, че една лодка може да е потънала при буря преди две хиляди години. Другата следа водеше към сърцето на Афганистан — пътя им сега.

Погледна думите на надписа още веднъж.

Hic iacet

Licinius optio XV Apollinaris

Sacra iulium sacularia

In sappheiros nielo minium

Alta Fabia frater and Pontus ad aelia acundus

Тук лежи

Лициний, опции на 15-и легион Аполинарис

Пазач на небесната скъпоценност

в тъмните мини за сапфейрос

Другата е при Фабий брат през езерото

към изгряващото слънце

Значи Лициний не бе занесъл своя камък на юг, в джунглата. Велпу, свещената бамбукова тръба на коя, застраховката, която Хауард и Уокоп бяха взели от мутадаря, може да беше станала свещена заради асоциацията с римлянина, този, който е дошъл в джунглата и е умрял в светилището. Обаче в нея бе имало само призрачна ценност. Истинският камък е бил скрит някъде тук, в пущинаците на Афганистан, при бягството на Лициний на юг от езерото. Вероятно беше някъде в мините за лапис лазули, където скъпоценните сини залежи са се добивали още по времето на египетските фараони.

Джак си спомни за какво мислеше, когато бе задрямал. Долината, в която бяха мините, се намираше на пътя от езерото Исъккул на юг, към Индия, към селище на римски търговци, което е било целта на Лициний. Вероятно се е досетил, че воините, които го преследват, всъщност искат това, което е взел от согдианеца. Може да е видял, че шансовете са срещу него и е решил да скрие камъка. Може би е знаел каква е стойността му. Може би согднанецът му е говорил за него, обяснил му е каква сила има, ако се съедини с другия камък — онзи, който Фабий е взел със себе си през езерото. Може би согдианецът е бил отчаян и се е надявал животът му да бъде пощаден. Или пък е предупреждавал римлянина, казал му е нещо, което го е накарало да се отърве от съкровището. Може да му е казал, че ще го преследват безмилостно и че мините са единственото безопасно място, където камъкът би могъл да бъде скрит, защото там силата на кристала ще бъде поета от скалите, от които е бил откъснат. Може би само там би престанал да привлича хората, които го търсят, които го дебнат както дебне тигър, сякаш им помага някакво шесто чувство.

Джак стана, обу си обувките и отиде отзад, в главната кабина, в която няколко илюминатора от лявата страна бяха с вдигнати затъмнители. Пилотът правеше кръг обратно на часовниковата стрелка над Таджикистан, за да подходи към Фейзабад от запад, и Джак видя първите проблясъци на зората над Памир и голата пустош на пустинята Такламакан по-нататък. Наведе се над седалките и се загледа във внушителния планински пейзаж долу. Беше място, където препятствията пред човешкото съществуване изглеждаха непреодолими, но все пак за тези, които се справяха с тях, наградата беше, че живеят на половината път до небесата. Джак се изправи и отиде при другите по-назад в кабината. Алтамати и Прадеш седяха един до друг и разговаряха на руски. Джак седна срещу тях и си наля кафе от количката за сервиране. Костас беше с тях, когато Джак отиде да поспи, и описваше с подробности любимото си инженерно крило в кампуса на Международния морски университет в Корнуол. След това Костас също отиде да спи, а Алтамати и Прадеш останаха да разглеждат каталозите с водолазно оборудване от бордовата библиотека.

Джак нямаше търпение отново да работи под вода. Замисли се за Ребека. Бяха прекарали половин час заедно на пистата в Бишкек и използваха времето, за да прегледат бележките й по „Извора на река Окс“ на Уд. След това тя прегърна баща си и отлетя към езерото с американски военен хеликоптер. Джак се усмихна при този спомен за нея, с летателен шлем, сред четирима здравеняци, американски морски тюлени. Харесваше й всичко, всяка секунда. Ако нещата вървяха по план, щяха да са отново заедно, на източния бряг на езерото Исъккул, след по-малко от двайсет и четири часа, а дотогава оборудването, поръчано от Костас, щеше да е пристигнало от университета. Руините под водите на езерото бяха изкушаващи и можеха да се окажат една от най-големите находки, свързани с Пътя на коприната. Освен всичко останало в миналото езерото често било прекосявано от кораби с търговии, така че не можеше да изключи и възможността да открие и корабокрушение.

Замисли се за Фабий и съдбата на римляните, гребали с всички сили, за да спасят живота си. Погледна Катя, която седеше сама няколко седалки напред и гледаше през илюминатора. Под водата можеха да открият и петроглифи, ако морените продължаваха в езерото. Започваше голям международен проект. Имаше възможност да прекарва доста време по тези места. Погледна през прозореца и си спомни къде отиват. Ако оцелееха през следващите двайсет и четири часа.

Костас дойде със залитане между седалките и се стовари на мястото до Джак. Наклони се към прозореца и Джак проследи погледа му. Съвсем ясно се виждаха полегатите хълмове и долини, снежните върхове. Костас отвори монитора на подлакътника си и активира картата.

— Това е то — каза след малко. — Минахме границата на Афганистан. Не може да ни остава повече от половин час.

— Ето там е долината Панджир. Едва се вижда — каза Джак. — Забулена е в мъгла, с върхове от двете й страни, простира се на изток. Това е долината на митичната река Окс, която бележи най-източния край на похода на Александър Велики. Петстотин мили западно оттук се влива в Аралско море, което всъщност е езеро. Минава край Мерв, където се били държани в плен легионерите на Крас. Избягалите римляни може да са минали оттук, обаче заради планинските вериги на изток може да са свили на север, към Пътя на коприната, който минава през Киргизстан и покрай езерото Исъккул.

— А Хауард и Уокоп? — попита Костас. — Дотук ли са стигнали, когато са изчезнали в Афганистан през 1908 година?

Джак сви устни.

— Били са достатъчно опитни, за да стигнат толкова далече. И двамата са познавали много добре граничните райони на Афганистан, заради армейските задачи, които са изпълнявали по тези места. Уокоп е бил в Афганистан и преди, по време на Втората афганска война.

— Медалът, който е купил Прадеш? Със слона? — попита Костас.

Джак кимна.

— Това е било през 1879-а, малко преди да отиде при Хауард в джунглата. Било е времето на Голямата игра, патовата ситуация между Британия и Русия. Това е десетилетие на героични поражения. Генерал Къстър е сразен от сиуксите през 1876-а. Британците са победени от зулусите при Исандуана и Роркс Дрифт. След това битката при Майуанд, в Афганистан, през 1880-а. Почти хиляда английски и индийски войници загиват в равнината пред Кандахар. Бият се до последна капка кръв. Афганистанците се гаврят с труповете, точно както сиуксите и зулусите. Трийсет години преди това, по време на Първата афганска война, Първа британска армия от Инд е изклана, докато отстъпва към Киберския проход, при което оцелява само един британски войник. Наричат ги геройски провали, за да величаят добродетелите на войниците в съзнанието на хората. Много британски офицери проявяват огромна храброст. Имам всички исторически романи на сър Уолтър Скот, с подпис на Джон Хауард. Той е живял в този свят като момче, а през осемдесетте години на деветнайсети век се абонира за новите издания, сякаш е опитвал отново да улови романтиката. Забравят за нея, когато се сблъскват с бруталната реалност. И англичаните би трябвало да мислят по-добре, преди да се залавят с Афганистан. Имали са хора там по-рано, изследователи като лейтенант Уд. Те са познавали проблемите на място, познавали са хората.

— Каква е бил ситуацията през 1908-а?

— Труден мир. Афганистан още е бил непристъпна зона. Преходът дотук от Квета може да е отнел на Хауард и Уокоп седмици, дори месеци. За провизии вероятно са разчитали на хората, които срещат. Уокоп е имал голям опит с племената по границата, но вероятно са водили дълги преговори, спазвали са местните обичаи, обикаляли са, защото е трябвало да преминават през територии на враждуващи вождове. След като са стигнали до долината Панджир, ако изобщо са стигнали, най-вероятно са останали сами. Започнала е зимата и преходът в планината е бил наистина тежък, за да стигнат дотам, докъдето са искали.

Прадеш, който слушаше внимателно, се наведе напред.

— Защо си толкова сигурен, че точно това е мястото?

— През долината Панджир минава пътят към мините за лапис лазули — отговори Джак.

— Разбира се… — каза тихо Прадеш. — Sappheiros, лапис лазули. Хауард и Уокоп са видели надписа в джунглата години преди това и са искали да открият мястото, където мислиш, че Лициний е скрил камъка.

Джак завъртя екрана с картата така, че да го виждат всички. Посочи поредица хребети от основната долина.

— Ето тук, дълбоко в Хиндукушката верига. Мините се намират в тясна планинска долина. Има двайсетина шахти, някои от които се разработват от хиляди години. Лапис лазули, с който е украсен саркофагът на Тутанкамон, е добит тук и е изтъргуван на запад повече от хиляда години преди римляните да дойдат по тези земи.

— Римляни? — учуди се Костас. — Мислех, че е бил само един, Лициний.

— Бил е сам, когато е дошъл, за да скрие камъка, след като е избягал на юг от Исъккул — отговори Джак. — За да знае обаче как да стигне до мините, мисля, че групата избягали легионери трябва да е дошла от тази посока при прехода си от Мерв към Централна Азия. Може би в долината Панджир са ги принудили да тръгнат на север, към Киргизстан. Ако прочетеш „Изворът на река Окс“ на Уд, ще разбереш защо. Планините, които описва в източния край на долината, като че ли са краят на света — изглеждат абсолютно непроходими. Преди да свият в северна посока обаче римляните може би са стигнали достатъчно напред в долината, за да чуят за мините за лапис лазули, може би дори да ги видят. Ако согдианецът е казал на Лициний да донесе камъка тук, значи той е знаел точно къде да отиде.

Катя се мушна на седалката срещу Прадеш.

— И когато е стигнал до джунглата, не е било нужно да оставя карта за съкровището — каза тя. — Достатъчно е било в гробницата си да изпише „лапис лазули“. Цяла Индия знае, че лапис лазули идва от Афганистан. Всички в Афганистан знаят, че се добива в долината Панджир. И някой в долината винаги ще ти посочи къде са мините, а ако е миньор, би могъл дори да ти покаже шахтите, от които се добиват най-тъмносините камъни, ниело. Това обаче е все едно да разказваш на хората за Шангри-Ла, защото на практика едва ли на някого би му минало през ум да отиде там, а всеки, който отиде, би имал много малки шансове да оцелее. Подобна награда би изкушила само отчаяните или глупците. Или романтичните стари войници като Хауард и Уокоп, които имат страст към приключенията.

— А защо сме сигурни, че Хауард и Уокоп са дошли точно тук? — попита Костас.

Джак посочи книгата.

— „Лейтенант Джон Уд, Бенгалски военноморски флот. Разказ от първо лице за едно пътуване до извора на река Окс“. Това е личният екземпляр на Хауард. Чел го е много внимателно, страниците са пълни с бележки. Открих го в най-долното чекмедже на скрина със семейни документи, който видя в каютата ми на „Сийкуест II“, старателно подвързан, както подвързваш книга, която цениш истински. Частта за долината Панджир е толкова запълнена с бележки, че печатният текст едва се чете.

— Има и бележки с различен почерк — отбеляза Костас, докато се взираше в страниците на книгата.

— Робърт Уокоп — обясни Джак. — Видях негови ръкописни бележки в Лондон и съм сигурен за почерка.

— Странно е, че не са взели книгата с тях на това последно пътуване — каза Костас.

— Мисля, че вече са я знаели наизуст. И са взели възможния минимум багаж. Никой не иска да мъкне книги из Хиндукуш.

— Обаче казваш, че в книгата има знаци.

— Трябва да благодарим на Ребека за това. Докато бяхме край Исъккул, тя се зае да разчете бележките. Смята, че е открила как да стигнем до входа на мината, до която те са искали да стигнат, сред многото в склона на планината.

— Тя е страхотен изследовател — каза Костас.

— Има набито око за детайлите и достатъчно търпение. Прилича доста на майка си в това отношение.

— Каза ли й го? — попита Катя.

— Ще й кажа, когато му дойде времето. Твърде болезнено е още.

— Аз ще поговоря с нея. Имаме нещо общо помежду си. И двете сме загубили родител насилствено. Когато ми кажеш.

Джак кимна и погледна през илюминатора. Снишаваха се и самолетът вече беше под планинските върхове от двете страни на долината. Тук-там се виждаха светлинки от къщи и светли петна от автомобилни фарове по пътя, по който трябваше да е минал Уд преди два века. Затвори книгата.

— Красотата в разказа на Уд е, че предхожда Голямата игра. За да разбереш Афганистан, трябва да се запознаеш с пътешествениците, които са идвали по тези места, преди да се намеси геополитиката. В бележките си в края на книгата Робърт Уокоп казва, че ако бъдат оставени да се оправят сами, афганистанците биха махнали с ръка и биха оставили в миналото всички последици от външните намеси само за миг.

Комуникационната система в кабината се включи.

— Говори капитанът. Очаквано приземяване след трийсет и пет минути. Навлизаме в обхвата на ракетите земя-въздух. Активирам системата за смущаване на прицелването. Предпазна мярка.

Костас изсумтя и провери предпазния си колан.

— Говорих му за това, когато кацнахме в Бишкек. Тези бивши пилоти на изтребители непрекъснато забравят, че летят с пътници.

Джак се обърна към Катя.

— Това е последна възможност, преди да тръгнем по пътя. Ако има още нещо, което трябва да ни кажеш, сега е моментът.

Катя отпи глътка вода и кимна.

— Добре. Братството на тигъра. В края на деветнайсети век, по времето на дипломата У Че, този, който е присъствал на лекцията на Джон Хауард, братството е едно от тайните общества в Китай. То обаче е сред най-потайните. Малко други биха могли да претендират за автентична потомствена връзка с Първия император. И никога не са се стремили да увеличават броя на членовете си. Първият император е от династия Цин и с възкачването си на трона прави близките си благородници, като раздава на братята и братовчедите си земи, които да управляват като феодални владения. Клетвата им е била да служат на императора в живота и смъртта. Приели имената на именията си. Били дванайсет — Шу, Тан, Жу, Жонли, Юнян, Тукиу, Жианлиан, Хуан, Жиан, Шиую, Баймин и Фейлиан. Това са първоначалните телохранители. Със смъртта на всеки от тях останалите избирали член на фамилията му, който да го замести. С времето братството започнало да представлява висшите ешелони на властта в Китай. Били богати земевладелци, господари на именията си, но също така и генерали, дипломати, държавни министри. Всички са отгледани още от раждането като воини-тигри. Всеки клан предлагал подбрани момчета, готови да заемат следващата овакантена позиция, обучени в бойни изкуства, в боравене с големия меч пата, в изкуството да се сливат с акхал-теке, небесния кон с кървавата пот. Избирали някое от тях да влезе в братството, да участва в съвета на дванайсетимата. Останалите до края на дните си оставали негови воини, убийствена група от общо стотина души, които можели да се съберат незабавно, за да защитят завета на Първия император. И избраният, новопостъпилият в братството, ставал тигър-воин. Ролята му била да предвожда тази група. Да изпълнява заповедите на братството. Такова било посвещението му. Дипломатът У Че е от фамилия Жиан и е бил един от дванайсетимата. Семейството на баща ми и чичо ми е Хуан. Аз съм потомка на много от тези, които са избрани да носят мантията на тигър-воин.

— А в наше време? — попита Костас. — Не става ли дума по принцип за организирана престъпност?

Катя въздъхна.

— Задачата им е била да защитават гробницата на императора. До идването на комунизма те са разполагали със земите и привилегиите си и не са имали нужда от допълнителни богатства. Поколения наред са зад кулисите в Сиан — армейски офицери, съветници на императора, чиновници, винаги близо до голямата гробница, чиято могила се издига край града, за да гарантират свещения й статут. Те разпространяват всички суеверия, свързани с нарушаването на наследството на Първия император, и тези суеверия съществуват и днес, дори сред китайските археолози. Братството се грижи никой да не разкопава гробницата. И не са гангстери. Дипломатът У Че е типичен за братството през деветнайсети век, високообразован човек, готов да защитава интересите на Китай в чужбина. Тогава обаче нещата започват да се променят. В продължение на две хиляди години братството е част от затвореното общество на Китай, изолирано от външния свят още откакто се връща с празни ръце, след като губи дирите на Лициний в индийската джунгла. У Че подновява търсенето и братството отново тръгва по пътя на войната. Търсенето се превръща в страст, в обсесия. Той прави и още нещо. Без да ще, предоставя изкушение, на което следващото поколение от братството не може да устои.

— Да позная — каза Джак тихо. — Опиум.

Катя кимна.

— Пътешествията на У Че в Индия са опит да се разкрият мащабите на употребата на опиум, да се посочат доставчиците, да се убеди британското правителство да сложи край на тази търговия. Документите му показват, че подбудите му са били морални и са се простирали отвъд официалния интерес на Китай. Посещава джунглата на Рампа две години след въстанието и вижда до каква степен е пристрастено местното население, което става лесна жертва на търговците на опиум след напускането на армията. В лицето на Джон Хауард би открил отзивчив слушател. Като дипломат в Лондон, У Че е инспектирал пушалните на опиум, никнещи като гъби в европейските пристанищни градове. Когато се връща окончателно в Китай през деветдесетте години на деветнайсети век, носи със себе си огромен обем проучвания, подробни описания на употребата на опиум и доставките в Западния свят. Всичко това би могло да стане основа на борбата срещу търговията с наркотика. Обаче дава възможност и за сериозни злоупотреби. Материалите по-късно стават основа на схема за овладяване на търговията.

— За времето на комунизма ли говорим? — попита Костас.

Катя кимна.

— Китай вече започва да се разцепва и през 1912 година е обявена Републиката. Властта на националистическата партия е кратка и несигурна, години наред има труден съюз с комунистическата партия. Голяма част от страната се управлява от войнствени племенни вождове. Абдикацията на последния император през 1912 година бележи началото на съвременното братство на тигъра. Основата на митологията на братството. Периодът на воюващите държави е последван от поемането на властта от Първия император. Те виждат аналогия между това и случващото се през двайсетте и трийсетте години. Изглеждало, че се задава второто пришествие на императора. Същността на основополагащия мит започнала да се изкривява и били изфабрикувани нови разклонения. Случило се и още нещо. Именията на братята били конфискувани от държавата, били загубени. Нужен бил друг източник на богатство.

— Търговията с опиум — каза Джак.

— У Че бил убит през 1912 година, при чистка за ликвидиране на китайския императорски двор — продължи Катя. — Синът му го наследил в братството. За първи път един човек заплашвал да управлява братството еднолично. Наследил всички документи на баща си и изградил най-голямата и най-конспиративната наркоимперия на света. Британското участие в търговията с опиум почти разрушава Китай през деветнайсети век и той обръща всичко това наопаки, като използва всички съществуващи канали за доставки към Китай за наливане на все повече опиум в Западна Европа, което обяснява взрива на употребата на хероин през петдесетте и след това.

Костас посочи картата с пръст.

— Афганистан? Основният доставчик?

Катя кимна.

— В продължение на столетия братството изпраща тук воини, за да вземат чистокръвни коне. Обучението с небесните коне винаги е било част от традицията им, основен ритуал за всеки, който би могъл да стане част от дванайсетимата. През двайсетте години търговията с коне е станала прикритие за търговията с наркотици. Опиумът се насочва на юг, в Индия, и оттам към Западна Европа. Братството премества центъра на дейността си извън Китай, първо в Хонконг и Малайзия, после в самия Запад Лондон и Америка. Интегрирали са се достатъчно лесно, като потомци на богати фамилии от Хонконг и Сингапур, изпратили децата си да учат в престижни западни университети, за да станат част от капиталистическата инфраструктура на Запада.

— Ако бизнесът с наркотици е толкова голям, колкото твърдиш — обади се Костас, — би трябвало да са засечени и да следят какво правят.

Катя го изгледа с насмешка.

— Умни са. Никога не са действали като гангстерите от другите китайски тайни общества. Братството не гледа на търговията с опиум като на престъпно начинание, целящо да носи приходи, а като на отплата за участието на Запада в износа на опиум за Китай през деветнайсети век. Имат романтична представа за лоялност към Китай, и то към Китай, който вече е останал в древността. Обаче търговията с дрога и присъствието в престъпния подземен свят не се вписва във вярата им, така че изоставят този бизнес след Втората световна война. Инвестират в проучвания и добив на минерали. След разпадането на Съветския съюз това става много доходен бизнес. Новите републики в Централна Азия осигуряват чудесна среда за чужди предприятия. Фирмата на братството, INTACON, става много печеливша и далеч засенчва другите му бизнес интереси.

— А 1949-а? — попита Джак. — Мао, комунистическият преврат? Редът, който налагат в страната?

— Комунизмът е част от силата, която събаря стария свят, в който братството е съществувало столетия наред, и която отнема земите му. През 1949-а година обаче се налага и някакъв ред, който заменя хаоса — което е някаква аналогия на края на Воюващите държави и възхода на династия Цин. Новата сигурност, новият контрол определено изкушават братството. Комунистическият режим също има своя структура на властта, своя йерархия. Братството бързо възстановява позицията си в Китай, възможността да следи събитията. Заема се да подхранва култа към председателя Мао и той скоро започва да съперничи на култа към самия Първи император. След смъртта на Мао обаче братята се връщат с подновена енергия към старото си кредо.

— Връщане към митологията — отбеляза Джак.

— Според ву ди, концепцията за не-смърт, те вярват, че Първият император никога не си е отивал, а съществува в паралелен свят. Очакват нещо като отваряне на нашата реалност към този паралелен свят, ву ди. Едва тогава императорът ще може отново да наложи волята си на вселената. За братството тази мистична надежда се превръща във фанатична догма след 1912-а. Само след сливането на двата паралелни свята отново ще се върне порядъкът. Търсели са знаци в древните митове за стихиите. Първият император се възкачва при шуиде, силата на водата, която побеждава силата на огъня. Братството вярва, че следващата епоха на императора ще бъде предшествана от възшествието на сиандхе, силата на светлината.

Джак се вгледа в Катя.

— Това е то, нали? Заради това двата камъка са толкова важни. Силата на светлината.

Катя кимна.

— Тъкмо дипломатът У Че събужда отново легендата за изгубената скъпоценност от гробницата, небесния камък, чиито две части ще се съединят и ще осветят с ослепително сияние вътрешността на гробницата на императора и ще разрушат границата на ву ди. Само когато скъпоценността бъде открита, ще може да започне сиандхе, ерата на светлината.

— И кога се очаква да стане това? — попита Костас.

— За Първия император шуиде се свързва с числото шест, както и със зима, тъмнина, рязкост, смърт. Братството е от дванайсет, кратно на шест. Вярват, че ерата на светлината ще започне шейсет и шест поколения след запечатването на гробницата.

— Нека позная — каза Костас. — Това ще рече днешното поколение, нали?

Катя кимна.

— Това е причината всичко да се раздвижи точно сега. Чичо ми ми довери всичко. Знаеше, че познавам достатъчно добре историята на братството, за да споделям опасенията му, а също така си даваше сметка, че археологическата следа, по която е поел, има нужда от човек със знания поне колкото неговите. Обучи ме лично. Имаше ми доверие, вярваше в мен. Знаеше, че времето е срещу него, обаче и през ум не ми е минавало, че ще свърши толкова скоро. — Катя погледна надолу за момент, после продължи: — Чичо започна там, докъдето е стигнал У Че. Когато обаче си даде сметка, че небесната скъпоценност може наистина да бъде открита, започна да мисли за последиците. Преди десетина години братството загуби представителя на клана Жао, който умря неочаквано. Беше наследен от сина му, Шан Ион. Китай отново се променяше. Комунизмът ерозираше, навлизаше капитализмът. Някои печелеха невероятно, други — никак. В Русия гледат на времето на царете като на някаква митична златна епоха. В Китай смятат за такава времето на Първия император. Шан Ион беше част от това, макар известно време да правеше огромни печалби от новите възможности. Чичо ми видя у него смущаващи признаци. Фамилията му контролираше INTACON. С увеличаване на богатството на компанията Шан стана мегаломан. Превърна братството в частен военен съвет. Насочи INTACON към безогледно експлоатиране на слабо проучени територии по целия свят. Един от набелязаните региони беше джунглата около Рампа в Източна Индия. Добивът на боксит в открити рудници в джунглата обещаваше огромни печалби. Чичо ми се противопоставяше на тези планове всячески. Беше антрополог и хуманитарист, един от братята, които не биха допуснали вярата да ги поквари. От самото начало беше против възшествието на Шан. Прояви наивност обаче и си даде сметка за опасността прекалено късно. Когато ми разказа цялата история, вече го преследваха.

— И е платил най-високата цена — каза Джак.

— Значи, както дипломата У Че, без да ще е отворил буркан с червеи — отбеляза Костас замислено. — У Че е дал на братята търговията с опиум. Чичо ти е подновил търсенето на скъпоценността, но също така ги е завел и на място, където биха открили още едно съкровище — добива на боксит в джунглата.

— Това е другото, което чичо ми осъзна твърде късно — каза Катя. — И се опасявам, че дори може да е влязъл в преговори с маоистките бунтовници. Би било акт на отчаяние, защото не е имало към кого да се обърне — правителството е било готово да сключи договор с INTACON, а коя не са имали никаква възможност да се противопоставят. Това би било равно на самоубийство за него, но е знаел, че и бездруго го заплашва смъртна присъда. И знам, че е отхвърлил братството. Видял е как вярата се насочва от Първия император към самия Шан Ион, сякаш Шан е смятал себе си за императора, Шъхуанди, роден отново.

— Къде е базата на Шан Ион? — попита Джак.

— В пустинята Такламакан, от другата страна на планините Тяншан — отговори Катя. — Сто хиляди квадратни километра местещи се пясъци и пълна пустош, обрулена от жестоки ветрове. За пътниците, тръгнали на изток по Пътя на коприната, Такламакан е последното голямо препятствие преди навлизането в Централен Китай и края на пътя, в Сиан — където се доставя коприната и се намира гробницата на Първия император. Всеки, който се отклони в пустинята, рискува да изчезне завинаги, а всеки, който контролира укрепленията в нея, е можел да плячкосва керваните, които опитват да я заобиколят. Тя остава един от последните региони на беззаконието на света. Дори комунистите не са успявали да я контролират. Има множество руини на укрепления, наполовина заровени в пясъка, строени край някогашни оазиси, които отдавна са погълнати от пустинята. Шан Ион се е установил в едно от тях, на стотици километри от най-близкия път. Построил е самолетна писта и е започнал да превръща мястото в свой личен фантастичен свят. За братството Такламакан винаги е била символ, бастион срещу външния свят, място, където сякаш е било възможно да поддържат твърдението на Първия император, че отвъд него няма нищо. За Шан Ион освен това пустинята е идеален център на начинанията на INTACON в Централна Азия, в планините Тяншан и Каракум. Чичо ми знаеше и друго. Хората на INTACON са открили признаци за наличие на залежи от нефт в самата пустиня. Такламакан се е превърнала във феодално владение на Шан. И той вече гледа навън. Заплашва да овладее цял Западен Китай и да оказва страховито влияние върху външния свят.

— Значи с това всъщност се е занимавал чичо ти — каза Джак.

— Какво разбираш под „фантастичен свят“? — попита Костас.

Катя не отговори веднага.

— Тук в играта влиза същинското значение на скъпоценността, истинската опасност. Последната среща на братството, на която чичо ми е присъствал, е била в щаба, в пустинята. В центъра на руините има купол, бивша несторианска църква. Спуснал се по наклонена рампа и го въвели през големи врати от бронз. Седели заедно с останалите единайсетима в полумрак, пред ниски маси, а Шан Ион бил начело. Това, което чичо ми видял вътре, го стреснало и ужасило. Веднага разпознал описанието от „Записки на Великия историк“. В храма Шан Ион бил пресъздал вътрешността на гробницата на Първия император. Над тях бил небесният купол, а от двете страни имало реки, планини и дворци. По-нататък имало изображения на теракотената армия. Каза, че било нещо като планетариум, с последните холографски и компютърни технологии, дори шум на вода и вятър, и цвилене на коне. През дните, когато бил там, забелязал, че Шан Ион прекарва все повече и повече време сам, в камерата. Шан го безпокоял още като малък. Бил пристрастен към компютърните игри, към моменталното удовлетворение на капризите си и пълната сигурност в един свят, в който човечността и моралът са без значение. Чичо ми си дал сметка, че от играч пред екрана Шан се е превърнал в участник в играта, станал е част от нея.

— Като компютърните факирчета, които не могат да различат реалността от фантазията — каза Костас. — Които порастват, трупат състояния и си мислят, че могат да направят допълнителната крачка, която никой друг не може да направи, и да влязат през екрана в някаква виртуална реалност, която си мислят, че могат да контролират напълно — така, както никога не биха могли да контролират истинската реалност.

Катя кимна.

— Точно. В представите на Шан това е нещо като продължение на концепцията за ву ди — смесването на световете на живите и мъртвите, което ще настъпи с идването на ерата на светлината, с небесната скъпоценност. Изглеждало обаче сякаш вече е открил портал към този друг свят. Чичо ми си давал сметка, че силата на небесната скъпоценност може да се окаже само мит, но за Шан Ион тя все пак е притежавала ужасяваща мощ. Ако вярва, че скъпоценността е последният ключ към апотеоза му, към някакво сливане с Първия император, би могъл да стигне до кошмарна мегаломания. Точно това плашеше чичо ми най-много. Тогава реши да запази проучванията си в тайна от останалите и да опита сам да открие небесната скъпоценност.

— Обаче Шан вече е знаел — каза Джак. — Чичо ти е щял да оцелее само докато го отведе до мястото, на което е смятал, че е скрит камъкът.

— Кой тогава мислиш, че ни следи? — попита Костас.

Катя го погледна и каза:

— Казахте ми какво са видели коя в джунглата. Влезли са седем мъже от INTACON, единият от които е бил въоръжен с карабина с оптичен мерник. Той е бил новият, който е трябвало да бъде посветен. Убийството на чичо ми е било неговото изпитание. Сега той е един от братството. По традиция, когато някой от братята се отклони, той и най-близките му роднини биват елиминирани. Заместникът му сред дванайсетимата идва от друга фамилия от същия клан, избран заради бойните му умения от останалите единайсет братя.

— И този новопосветен е тигърът-воин — каза Джак тихо.

— Перверзна версия обаче. Психопат. И има особена специалност. Баба му е била снайперистка от казахската Червена армия през Втората световна война, една от тези, които имат зад гърба си безброй убити. Научил е всичко от нея. Професионалист е и е усъвършенствал занаята в Босна, Чечня и Африка. Резултатът му вече трябва да е надминал нейния. Използва старата й карабина „Мосин-Нагант“.

— Карабината на снайпериста е като любимата четка на художника — каза Джак. — Стара руска винтовка с ръчен затвор може да убива не по-зле от последен модел „Берета“.

— Един въпрос — каза Костас. — Семейството ти е част от всичко това още от времето на Първия император. Шейсет и шест поколения. Как да сме сигурни, че не си от лошите?

Катя го изгледа със съжаление.

— Убиха чичо ми. В семейството ми няма никой друг. Заради клетвата, дадена от предците ми преди повече от две хиляди години. И защото веруюто на Шан Ион няма нищо общо с историята. То е мерзост. И понеже той ще опита да ме убие — да убие всички нас — веднага щом го отведем до камъка.

— Значи, в тази долина, към която сме се устремили? — попита Костас и погледна Джак. — Наоколо е пълно с идеални позиции за снайперисти. Имаме ли някаква защита? От НАТО? Американците?

— Може да докараш батальон специални сили по склоновете тук, рейнджъри, барети, каквото искаш, и пак няма да открият толкова добър снайперист — отговори Джак.

Прадеш, който слушаше внимателно, погледна Костас и каза:

— С Джак говорихме за това. Ако искаме да помогнем да хванат сам мъж със снайпер, няма как да стане. Тук има местни главатари, които са достатъчно силни, за да се изправят срещу талибаните сами. Командирите на Щатите и НАТО знаят, че това е начинът да се действа. Оставят ги да се справят сами — защо и самите те да се превръщат във врагове? Когато са били на власт, талибаните са убивали и изнасилвали безконтролно, а афганистанците не забравят лесно. Тоест, на практика разполагаме само с ограничена помощ, за евентуално изтегляне или медицинска евакуация. След като излезем от военновъздушната база на ISAF край Фейзабад, оставаме сами, докато се срещнем с бивш боец муджахидин, когото Алтамати познава, местен главатар. След това ще трябва да поемем риска да минем край няколко села, в които може да има инфилтрирани талибани, а и винаги остава опасността от самоубийци със самоделни взривни устройства. Ако обаче Алтамати наистина успее да привлече главатаря на наша страна, това ще е голяма крачка напред.

— Каква е легендата ни? — попита Костас. — Няма ли всички тук да решат, че сме от ЦРУ или нещо такова?

— Снимачен екип — отговори Джак. — Вървим по стъпките на Джон Уд от 1836 година, в търсене на извора на река Окс. За автентичност можем дори да покажем старата книга.

— Прозвуча като твоя мечта, Джак — каза Катя.

— Някой ден, несъмнено — усмихна се Джак. — С огромно удоволствие. Когато боевете приключат.

Костас се вгледа в картата.

— Как се наричаше това място с мините?

— Долина Коран — отговори Джак.

Самолетът се наклони надясно и след това чуха трополенето на спускащите се колесари. Алтамати гледаше през прозореца, но се обърна, когато Джак заговори, когато чу думата. Погледна Катя и каза тихо:

— Agur janub doshukh na-kham buro, zinaar murrow ba janub tungee Koran.

Костас я погледна.

— Което значи?

Тя му отвърна с леден поглед:

— Това е пущу. Алтамати го е научил, когато е бил заловен от муджахидините. Значи: „Ако не искаш да умреш, избягвай тясната долина Коран“.

Самолетът подскочи на пистата.

— Идеално — изсумтя Костас. — Още едно чудесно място за лятна почивка.