Дейвид Гибинс
Тигърът воин (1)

Пролог

Езеро Исъккул, Централна Азия,

есен, 19 г. пр.Хр.

Слънцето висеше заплашително над източното небе, почервеняло от пясъчна вихрушка, вдигнала се от пустинята отвъд. Мъжът стигна до върха на хълма, намести бронята на раменете си и разхлаби меча на гърба си. Долу се простираше осеяният с канари бряг, а отвъд — голямата вода, която, изглежда, достигаше безкрая. Беше опитвал водата и беше повече сладка, отколкото солена, така че още не бяха достигнали Океана, а хоризонтът напред не беше огненият край на света. Напрегна взор, за да види къде езерото се стеснява, а покритите със сняг планини се спускат надолу, към прохода, който водеше от другата страна, под изгряващото слънце. Търговецът му бе казал всички тези неща, но пак не беше сигурен. Мъртви ли бяха вече? Бяха ли преминали реката Стикс? Това ли беше Елизий? За първи път го прободе страх. Знаят ли мъртвите, че са преминали отвъд?

— Лициний! — изрева глас. — Домъкни се тук долу!

Мъжът се усмихна уморено, вдигна ръка, после погледна останалите. Чакаха го от другата страна на ледения поток, който бе прекосил, за да стигне до мястото в каньона, по който идваше снежната вода, за да пълни езерото долу, и по който бяха минали предната нощ. По-рано тази сутрин търговецът го бе завел до мястото, където беше скрита лодката. Търговецът, Лициний още усещаше миризмата му — миризма на страх. Бе го оковал за скала между две възвишения. Нямаше да изтрае дълго.

Спомняше си думите на човека, отново и отново, докато го влачеха със себе си — че знае къде се намира най-голямото съкровище на земята. Гробница на император, най-великия на всички времена, някъде зад източния хоризонт. Ще им покаже пътя. Несъмнено ще станат богати като владетели. Ще живеят като императори, всеки от тях. Ще открият безсмъртието. Безсмъртие.

Лициний беше скептичен. Останалите бяха омагьосани. Точно това искаха да чуят — за изкушението, изпратило толкова много хора на смърт по този път. Лициний обаче все още не беше убеден. Вдигна очи към хоризонта, после към юга. Правилно ли беше решението му? Отново погледна брега на езерото.

От другата страна беше лагерът им — правоъгълен, заобиколен със заострени колове, насочени навън. Почвата беше твърда, спечена като камък, и предната нощ бяха преминали границата на изтощението, но все пак успяха да натрупат каменистата пръст, за да направят насип, както бяха обучени. И имаха сериозна причина. Новият им враг беше ужасяващ — за първи път се спусна след тях, когато нападнаха согдианците и заловиха търговеца. Бяха чували за този враг, но не го бяха виждали, макар цялата предна нощ да се дебнеха взаимно в бушуващия мрак на каньона. Беше изсмукал всичките им сили и ловкост като войници. Като римски легионери.

Движеха се по маршрута от седмици. По двайсет и пет мили на ден, когато условията позволяваха. Кошмарът бе започнал преди цяла вечност. Двеста мили източно от средиземноморския бряг, на бойното поле при Кара. После хиляда и четиристотин мили оттам до партската крепост Маргиана, оковани и бичувани от тези, които ги бяха пленили. Всеки, който паднеше, биваше обезглавяван на място. Останаха само най-коравите. Сега, след трийсет и четири години, бяха избягали и отново бяха в поход, хиляда мили през пустини и планини, през огнен пек и леден студ, през бури от сняг и пясък, които покриваха миналото им като с воал, сякаш беше земя на сенките. Следваха пътя на Александър Велики. В края на пустата равнина, след Маргиана, минаха покрай последния от неговите олтари, голям плинт, бележещ източната граница на завоеванията му. Там копаха, за да търсят съкровища, без вече да се интересуват от гнева на боговете. Откриха само няколко монети, нищо друго. Пред тях се издигаше непристъпна стена от планини, към която водеше пътят на керваните.

Други избягаха от Маргиана почти двайсет години преди това и бяха дошли слухове, разпространиха се между пленниците като горски пожар, за големи армии оттатък планините, армии, които биха платили много за наемници, за войници, които някога са се сражавали за Рим.

Сега имаше и друга причина. Лициний помнеше какво му бе казал търговецът. Огромна гробница, заровена под грамада от пръст, построена от седемдесет хиляди роби. Гробница, която той, търговецът, би могъл да им отвори. На най-великия император, когото светът някога е познавал, император, заради когото биха могли да забравят за Александър. И бил погребан с всичките богатства на света, богатства, които ще са техни, на място, където ще ги почитат като богове.

Бяха петдесетима, когато се измъкнаха от цитаделата през дупката, която изровиха в стената, с всичкото злато, което можеха да носят. Половината бяха избити още преди да загубят крепостта от поглед. Пътят на керваните, на търговците, се виеше, объркваше ги, защото не беше един, а много пътища, и често ги изкушаваше да тръгнат по слепи разклонения, нагоре и нагоре, през все по-тесни дефилета, чак досега, когато излязоха в снега, толкова високо, че орел не би могъл да лети, където огънят гореше с блед пламък, а те се задъхваха и си даваха сметка за собствената си тленност. Влязоха неканени в земята на боговете. После се спуснаха от планината и продължиха напред. Трябваше да намерят водач. Имаха нужда от храна, измъчваше ги отчаян, хищнически глад, започваха да приличат на дивите кучета, които се навъртаха около пътниците по тези места и нападаха изоставащите и умиращите. И съдбата спусна черната си прокоба най-напред над един, после над втори придружител. Нападаха ги други като тях, банди грабители, които плячкосваха керваните, ала сега ги дебнеше някаква по-мрачна сила, която ги следваше, преследваше ги като ловец, откакто бяха пуснали търговеца напред и му бяха казали да намери изход от това кошмарно място.

Лициний видя Фабий да тръгва нагоре по хълма. Проследи с очи и другите, които нагазиха във водата, до лодката, натоварена с торби плячка. Водеше ги Марк, корабостроителят от Акилея, който полагаше усилия лодката да не потъне. Усещаше на гърба си собствената си торба, формата й. Беше я взел от търговеца, когато го намериха. Имаше още една такава, съвсем същата, и я бе дал на Фабий. Търговецът ги умоляваше да не отварят торбите, да ги държат разделени. Те го успокояваха — още им беше нужен. Лициний не знаеше какво има вътре. Смяташе да я отвори веднага щом приключат с търговеца и намерят място за нощуване. Останалата плячка бяха взели от согдианците. Търговците водеха камили през равнината, отиваха на запад, натоварени с чували скъпоценни камъни, текстил, блестяща тъкан, която наричаха серикон. Легионерите ги избиха, с изключение на един. Убиваха всеки изпречил се на пътя им. Така правеха. Направиха клада от всичко — трупове, платове, всичко, и се натъпкаха. Умираха от глад и гризяха кокалите като кучета. Намериха и вино, много мехове, а в пиянството си от гемовете на камилите направиха груби дамги.

Дамгосаха себе си. Още усещаше миризмата на изгоряла плът. Погледна предмишницата си, стисна я, видя как кръвта се процежда, как се съсирва. Щеше да се получи добър белег, който да покрие всички други — от побоища и камшици, старите белези от битките. Болеше като кошмар, но той се наслаждаваше на болката. Помагаше му да се съсредоточи. Така бяха обучени. Така бяха оцелели в продължение на трийсет и четири години робство, бичувани през деня, оковавани нощем, докато строяха стените на партската цитадела. Повечето измряха. Останаха най-коравите. Стисна ръката си в юмрук и изсумтя. Дамгата беше числото, опърлило душите им: XV. Петнайсети Аполинарис. Загубеният легион. Легион от призраци. Техният легион.

Като че ли душите им бяха заключени в тях, замръзнали в продължение на изминалите трийсет и четири години. Десет хиляди бяха потеглили след битката при Кара. Сега бяха само деветима, с един по-малко от предния ден. „Frater — прошепна, след като си спомни Апий. — Ave atque vale. Брате, приветствам те и сбогом. Докато се срещнем в Елизия“.

Прекараха нощта на страховито място, осеяно с ронещи се камънаци, множество пътища без изход, разкъсвано от стоновете и воя на духовете, които дебнеха в тях. И небето бе притъмняло и се набразди от мълнии, сякаш Юпитер разкъсваше плътта му. Вятърът свистеше зад тях като дракон, който диша огън в каньоните, отровен лъх, който ги търсеше, проникваше във всяка вдлъбнатина, всяка пролука.

Свиха се под съединените правоъгълни щитове, които си бяха направили сами, оформиха lestudo, „костенурката“, както бяха научени да правят, а дъждът и стрелите на врага им не преставаха да ги обсипват от всички посоки. Апий полудя, изкрещя на враговете да се покажат, да се бият като мъже, измъкна се и една стрела го прониза. Лициний успя да го издърпа под щитовете — широко отворени очи, кървава пяна в гърлото — и го стискаше дори когато замина в отвъдното, треперещ и разкъсван от конвулсии. Смъртта в битка, каквато е в действителност, а не каквато Лициний веднъж я изобрази като каменна скулптура за патроните си в Рим.

Самият той полудя, размаза кръвта по тялото си, втурна се, свали стрелеца от седлото, изрева от ярост и скръб, стисна и изви шията му, избоде очите му. Изкрещя им, че са хора, не демони, и затова могат да бъдат победени. Измъкна големия окървавен меч на ездача, с предпазна ръкавица, изваяна като глава на тигър над ръкохватката, разкъса бронята на плочки и я хвърли на гърба си, после вдигна отрязаната глава за дългата коса на плитки и възли. Другите легионери обаче вече бяха изчезнали, взеха със себе си и трупа на Апий, оставиха Лициний да се бие назад, а той се подхлъзна и изпусна главата в гърловината на някакъв бушуваш водопад.

Часове след това ги настигна на брега на езерото — намаляващата група, която водеше вързания търговец. Бяха открили канари с тайнствени издялани знаци и бяха положили Апий там, заедно с оръжието му — счупена кама-брадва от бронз. Закриха очите му с монети — едната от олтара на Александър Велики, а другата непозната, с квадратна дупка в средата, бяха я взели от согдианците. Нямаше как да рискуват да запалят клада, заради дима, но той, Лициний, някогашният скулптор, с длето успя да изсече няколко думи в скалата до тялото. Написа и свещения номер на легиона, за да знае Харон къде да отнесе Апий, когато дойде да го вземе, за да го отведе при другите, чиито сенки вече бяха там, призрачния легион.

Фабий дойде при него и седна. Погледна на изток. Лициний премести настрани меча на гърба си, за да не му пречи. Лъскавият метален тигър на ръкавицата се издигаше над рамото му. Фабий беше от Алпите — висок, със сини очи и червеникава коса, чиито цвят още личеше сред сивите кичури. Известно време мълчаха. Бяха кръвни братя, последните от техния contubernium, отделението от осем мъже, които първоначално се отзоваха на призива на Юлий Цезар да грабнат оръжията, участваха в похода към Галия, хранеха се, лагеруваха и воюваха заедно в славните дни на легиона. Както и Апий.

Лициний погледна към мястото, където го бяха положили — мрачна осеяна с канари местност, после извади нещо от торбичката на колана си и го подаде на Фабий. Беше малък загладен камък, лек, с дупка в средата. Фабий го взе и го вдигна нагоре.

— Цвят на мед — каза. — Вътре има нещо. Комар.

— Взех го от трупа на Апий — обясни Лициний. — Получил го е по наследство от майка си. Странен камък. Наричаше го „горял камък“. Намерили са го на брега на Северна Германия. Помниш ли орнаментите по щитовете на галите, с които се бихме в Алезия? Усуканите едно в друго животни? На този камък са гравирани същите. Майката на Апий е била германка. Той казваше, че тези камъни били за децата. Носели късмет. Надяваше се един ден да има дете. Обещах му да взема камъка му, ако го надживея. Някак е успял да го запази през всичките тези години в кариерите.

— Не ми се мисли къде го е крил — каза Фабий. — Като познавам Апий обаче, изглежда логично. Винаги говореше със задника си.

— Ще ни липсва.

— До Елизий.

Лициний затвори торбичката.

— Твой е. Стари сме, но не чак толкова, и един ден може да се махнеш оттук, да си намериш жена и да имаш дете. Моето време за това е минало. Някога имах дете, но косата му вече сигурно е прошарена. Няма да имам повече. Запази камъка и си спомняй Апий. Спомняй си и за мен, frater. Спомняй си за всички ни, за този ден.

Фабий не каза нищо, но задържа камъка. Лициний го огледа. Макробий, кожарят, беше направил сандали от камилска кожа, добри, здрави сандали за преходи, с връзки около глезените и нагоре, чак до коленете. С тях можеха да ходят навсякъде. Иначе приличаха на варвари. Фабий беше с броня и оръжия, които беше плячкосал по пътя, и кожен елек. Втвърден от съсирена кръв, с парчета от партска плетена ризница, грубо зашити отпред и отзад. Плетката беше римски модел и би спряла по-добре нападение с меч, докато новата ризница на Лициний, от квадратни метални плочки, можеше да спре и стрелите, а и пазеше от вятъра. Фабий имаше предпочитаното от всички оръжие — къс прав бронзов меч за пронизване, покрит с преплетени чуждестранни изображения на дракони, тигри и демони. Приличаше на римския гладиус и беше идеален за близък бой. Големият меч на гърба на Лициний, остър като блатна трева, беше подходящ за разсичане и беше отсякъл главата на врага му предния ден, като че ли беше зелка. Замахването обаче оставяше тялото открито и не беше в римски стил. Щеше да накара Руф, ковача, да скъси оръжието наполовина. Спомни си обаче, че и Руф го няма. Вече нямаше значение. Протегна голите си ръце, разпери пръсти.

— Виж на какво приличаме. Вече почти не чувствам студа. Кожата ми е станала като камилска. И сега, когато убивам, убивам с голи ръце.

— Може би ставаме богове.

— Боговете са нашите братя, които си отидоха преди нас. — Гласът на Фабий все още беше глас на млад човек, но когато го погледна, Лициний видя мъж, опустошен от годините, с побеляла обръсната коса и четинеста брада, вече на половината път към Елизий. Предния ден, пияни до ослепяване, след като току-що се бяха дамгосали, избръснаха косите и брадите си, за да са готови за последната битка. Не очакваха да излязат живи от каньона, а искаха да изглеждат добре, когато се присъединят към другите в Елизий. Лициний опипа главата си. Кожата беше груба, твърда, като всяка друга повърхност по тялото му, като току-що отсеченото парче мрамор, по което беше прокарал пръсти веднъж в работилницата в Рим. Опипа белезите по китките си, загрубели като слонска кожа. Трийсет и пет години в окови. Бяха оцелели, но той имаше чувството, че са живи призраци, мъже, чиито души бяха отлетели на огненото бойно поле край Кара.

— Спомняш ли си? Битката? — попита Фабий тихо.

— Винаги.

Експедицията беше белязана с лошо знамение от самото начало. Командир беше Крас — Крас, който смяташе себе си за равен на Цезар. Лициний изсумтя. Крас — банкерът, Крас, който искаше злато и само злато. Презираха го, ненавиждаха го дори повече от врага, от партите. Когато преминаха река Ефрат, се разнесе тътен на буря, затрещяха мълнии, излезе страховит вятър, почти ураган, понесъл безброй ситни капчици. Свещеният орел, символът на легиона, се обърна назад, по своя воля. По негова воля. И въпреки това продължиха марша си. Не поражението беше непоносимо. Непоносимо беше поражението без чест. Самият Крас, твърде слаб, за да умре от собствения си меч, трябваше да бъде умъртвен от трибуна му. Горкият Кай Пакиан, primus pilus, командирът на първа кохорта, чиято злочеста съдба беше, че най-много приличаше на Крас, беше разнасян от партите в червена женска роба след кавалкада от тръбачи и ликтори на камили, сред гора от кървящи глави на римски воини, набучени на копия. Партите напълниха гърлото му с разтопено злато, за да подиграят Крас, който смяташе, че заплатата и обещанията за злато са единствената гаранция за лоялността на войниците. Това обаче не беше най-лошото. Най-лошото беше, че загубиха орела, грабнаха го от върха на копието и го отнесоха пред очите им. След този момент бяха призраци, до един, живите и мъртвите.

— Търговецът предаде ли ти новини от Рим? — попита Фабий тихо. — Само ти знаеш гръцки. Дочух гръцки нотки, когато ни се молеше.

— Бил е много пъти в Баригаза, град на Еритрейското море, където ходят търговците от Египет. Натам е пътувал керванът на согдианците и там е научил гръцки. — Лициний замълча, защото не беше сигурен как ще реагира Фабий. — Има новини, приятелю, от Рим.

— А… — Фабий се наведе напред. — Добри новини, надявам се…

— Каза, че войните отдавна са свършили. Имало нов мир. — Сложи ръка на рамото на Фабий. — Също каза, че сега Рим се управлява от император.

— Император!? — Фабий се вторачи в него с пламнал поглед. — Юлий Цезар, нашият пълководец! Само той е. Трябва да е той.

Лициний поклати глава.

— Цезар отдавна го няма. И ти, и аз го знаем, в сърцата си. Ако той беше император, щеше да дойде да ни потърси. Не. Нов човек е. Рим се е променил.

Фабий посърна.

— Тогава ще потърся Цезар в Елизий. Няма да служа на друг император. Видях какво правят императорите в Партия. Ние сме граждани-воини.

Лициний отново протегна ръка — възлеста, покрита с белези, спечена кръв и мръсотия, с липсващи краища на два от пръстите.

— Граждани — каза той тъжно. — Преди трийсет и пет години може би. Това все още ли са ръце на скулптор?

Фабий се опря на лакът.

— Нали помниш Квинт Варий, когото партите направиха отговорник за южния сектор на стената? Първият центурион на третата кохорта? Преди да се запише в легиона беше строил Неаполитанския залив и знаеше всичко за цимента. Убеди партския началник, че прахолякът, който ни караше да кашляме през всичките тези години, е основна съставка на цимента, както вулканичната пепел на Неапол. Разбира се, не е нищо подобно. Варий беше екзекутиран преди години заради някаква глупост, но ние продължихме да слагаме прахоляк в мазилката и след това. Онези стени, които строихме трийсет и четири години, няма да издържат и десет от днес нататък. Помни ми думата. Ще се разпаднат на прах. Ето това е гражданин-воин. Използва на практика всичките си граждански умения.

— И един гражданин-воин може да се върне към цивилния живот.

— А ти какво мислиш?

— Търговецът каза и още нещо.

— Какво?

— Каза, че този император е договорил мир с партите. Каза, че видял нова монета, за да отбележи мира като голяма победа. Каза още, че орлите били върнати.

Фабий поклати ядосано глава.

— Невъзможно. Разказвал ти е приказки. Знаел е кои сме, знаел е, че сме ограбили съкровището на партите. Сигурно се е разчуло за нас по пътя на керваните. Искал е да ни угоди на всяка цена и е решил, че измислицата за някакъв си император ще ни успокои. Е, сгрешил е. Трябваше да го посечем заедно с останалите.

— Тогава нямаше да стигнем дотук. Той ни преведе през каньона.

— Щяхме да умрем в бой. Смърт с чест.

— Ако орлите са върнати, ние също ще можем да се върнем с чест.

Фабий млъкна.

— Орлите ще са победа за императора, не наша. Ние ще сме позор. — Втренчи се в Лициний. — Ти го знаеш много добре, братко. Мислиш за сина си.

Лициний не отговори, а примижа към надигащото се кълбо над източния хоризонт, което хвърляше оранжеви искри по повърхността на езерото. Неговият син. Син, който нямаше да го познава, който беше бебе, когато той замина. Син, който щеше да вземе занаята на баща си, както бе ставало поколения преди това. Лициний се замисли над думите на Фабий. Видях какво правят императорите. Императорите обаче не само поробват и тероризират. Строят и храмове, дворци. В този нов Рим щеше да има работа за един скулптор.

— Не се заблуждавай — продължи Фабий. — Ако казаното от търговеца е истина, значи светът се е променил. Рим ни е изоставил. Имаме само себе си. Шепа братя. Всичко друго е заминало.

— Синът ми може още да е жив.

— Синът ти вероятно вече е в Елизий. Може и той да е станал гражданин-воин, да се е сражавал и да е умрял с чест. Помисли за това.

Някъде отвъд хълма долетя вик.

Фабий стисна меча си, но Лициний го успокои:

— Това е търговецът. Окован е.

— Мислех, че си го убил. Затова дойде тук, нали?

— Исках да проверя дали казва истината. Че лодката е някаква продънена черупка.

— Кажи ми пак какво ти каза. И вече трябва да тръгваме. Съмва се.

— Каза, че там, където се издига блестящото кълбо, е Крисе, земята на златото. За да стигнем до нея, трябва да прекосим езерото, после да минем през проход, после през пустиня, място по-лошо от всичко, което изтърпяхме досега, която засмуква хората и ги поглъща завинаги. Трябва да следваме керваните на изток и ще стигнем до голям град на име Тина. Там най-храбрите ще открият небесната империя и всички богатства на света ще очакват онзи, който може да победи демоните, които са дебнали търговеца. Чака ни съкровище. Ние сме новите му господари.

Търговецът бе говорил твърде много. Бе им казал всичко, което трябваше да чуят. Не бе премълчал нищо. Това беше грешка. Не беше свикнал да се пазари със съдбата.

Каза на Лициний и още нещо, докато той го оковаваше. На юг, право на юг, имало друг път. Имало големи планини, после царството Бактрия и след него могъща река — река, която бил прекосил Александър Велики. И на юг оттам, след незнайни мили през джунглата, покрай брега на морето, място, наречено Рамая, където имало римляни. Имало безброй опасности. „Винаги се пази от тигъра“, беше му казал. Обаче на онова място, както в Баригаза, търгуваните стоки — богатствата от Крисе и Тина, коприна и скъпоценни украшения, нефрит, канела, подправки и парфюми — се товарели на кораби, за да прекосят Еритрейско море, откъдето можеш да се добереш до Рим. До Рим.

Лициний сграбчи ръката на Фабий, стисна я силно — специалната връзка помежду им още откакто се състезаваха за сила на ръцете като млади наемници. Отпуснаха се, прегърнаха се, после грубо се отблъснаха един от друг. Възрастни мъже, които си играят като момчета. Лициний посегна към торбата, която бе взел от търговеца, и посочи кесията на колана на Фабий.

— Преди да тръгнем. Вече не е нужно да успокояваме търговеца с обещания. Можем да видим какво сме откраднали от него.

Фабий се надигна и намести колана си, за да намали тежестта на ризницата върху бедрата си.

— Има време за това. — Посочи към брега. Другите се бяха качили на лодката и държаха веслата. — Лодката е готова.

— Лодката за другия бряг ни очаква от дълго време, братко.

— Не говоря за Харон, глупако. Говоря за нашата лодка. Лодката към свободата. Лодката към неземните богатства. Отиваме на изток, към Крисе.

— Ти върви. Аз трябва да приключа с търговеца. Неговото време дойде.

— Ave atque vale, frater. На този свят или на другия.

Лициний се втренчи във Фабий. Той знаеше.

Фабий се спусна по склона, без да поглежда назад. Лициний стана и се запъти в обратна посока — където беше оставил търговеца. Небето на запад отново притъмняваше над прохода, по който бяха дошли, проблясваха мълнии, паднаха и първите капки дъжд. Въздухът беше странно неподвижен, точно какъвто беше преди бурята предната вечер. Щеше да ги застигне, ако не отплаваха веднага. Знаеше, че Фабий не би се бавил, че другите ще го последват. Той беше техен центурион. И знаеше, че нямат време за губене. Би трябвало да има и други лодки, скрити както тази, която бяха намерили, оставени от други пътници. Можеше да заобиколи и покрай брега. Враговете обаче имаха коне и можеха да се придвижват бързо. Лициний пак погледна към прохода и видя назъбените скатове на каньона, очертани от отблясъците на мълниите. Дъждът изведнъж се усили и Лициний се подхлъзна надолу по склона. Лодката вече беше скрита от възвишението на юг и той виждаше единствено подножието на планините. Отиде до пролуката между двата ската. Търговецът още беше там, проснат на земята, с ръце оковани над главата.

Лициний извади големия меч от кожените връзки на гърба си, мушна пръсти в месинговата ръкавица и стисна дръжката. Огледа изображението на тигъра и избърса острието в предмишницата си. Намери пукнатина в скалата, мушна вътре острието и го огъна, докато се счупи, така че останаха само около две стъпки. Така беше по-добре. По-близо до римския гладиус. Обърна се към търговеца. Мъжът бе помислил, че има шанс, бе ги превел през каньона, до това място, но сега разбра. Лициний клекна, достатъчно близо, за да усети миризмата на потта му, дъха му — така миришеха животните, уловени в капан, в ситуация без изход. Опря счупения край на острието под гърдите му. Виждаше как бие сърцето му.

Тук нямаше правилно и неправилно.

Те убиваха. Това правеха винаги.

Търговецът го гледаше. Лициний си спомни сина си. Все едно гледаше дете — съвсем безпомощно. Но сега беше различно. Мъжът дишаше рязко, със свистене, лицето му беше разкривено от ужас, от устата му се стичаше слюнка. Откъм чатала му се разнасяше отвратителна смрад и Лициний извърна лице погнусен. Приклекна, за да намести тежестта си зад меча, и за първи път забеляза, че този човек е различен от другите согдианци — очите му бяха по-малко наклонени, скулите му бяха по-високи, на горната устна имаше следа от мустак. Кожата му беше на градски човек, не на пустинен номад. След това си спомни какво му бе казал. Беше родом от земя далече на изток, от голям град навътре в сушата. Беше казал, че знае къде е гробницата. И че знае как да влезе вътре. Че се е грижил за нея. Говореше несвързано, отчаяно искаше да им се хареса.

Сега пак опита да говори, вперил поглед в торбата, която Лициний бе взел от него. Заговори с дрезгав шепот, с толкова силен акцент, че Лициний едва разпозна гръцкия.

Дядо му я видял и я грабнал, най-голямата звезда на небето.

Дядо му, вече на двеста години, запазил тайната.

Той, Лиу Зиан, я взел, за да я върне на мястото й, и те го подгонили.

Сега ще подгонят теб.

Мъжът опита да вдигне поглед от земята. Гръцкият му изведнъж стана разбираем, сякаш знаеше, че тези ще са последните му думи.

— Ти си взел небесната скъпоценност. Мястото й е над гробницата на императора. Има две части. Едната е синя, лапис лазули от планините на Бактрия, другата е перидот от острова в Еритрейско море. Трябва да занесеш, каквото имаш, в мините за лапис лазули и да го скриеш там. Там е единственото място, където силата на камъка няма да се усета. Не трябва никога да събираш двата камъка заедно, да направиш украшението едно цяло. Само императорът ще добие безсмъртие. Тези, които идват след това, ще те преследват, безспирно. В никакъв случаи не трябва да се допуска да придобият силата.

Мъжът се отпусна. Устните му трепереха. Лициний не помръдваше. Изведнъж осъзна. Съкровището, за което търговецът бълнуваше предния ден, съкровището от императорската гробница, не беше на някакво далечно място на изток. Беше тук. Опипа торбата на кръста си, нещото вътре. Скочи, отиде до ръба на скалата и погледна към езерото. Беше закъснял.

Другите вече бяха навътре в езерото и продължаваха да натискат веслата в борба за живота си. Бяха видели задаващата се буря. Фабий никога нямаше да научи. Лициний се обърна отново към търговеца. Чувстваше се кух, объркан. Беше ли зарязал най-голямото съкровище, изкушението за безсмъртие, заради безнадеждната мечта да намери сина си?

Обърна се към надигащия се мрак. Вятърът нахлу в очите му, изпълнен с червен прахоляк, който се виеше около езерото откъм изток, шибан от бесовете на бурята, която идваше през прохода, и тогава го чу, през далечния тътен на бурята, в началото едва доловим, като пулсирането на кръвта в ушите му, после настойчив, по-силен. Барабанен ритъм. Спомни си предната нощ. Коне, които се изправят на задните си крака, черни коне с жълти очи, червен прахоляк влиза и излиза в ноздрите им — дишането им.

Коне, хлъзгави от кръв, тяхната собствена кръв, сякаш е потта им. Коне, които теглят колесници, едва видими стрелци с арбалети, пред тях конникът с кожата на звяра метната върху ризницата му, лице очертано от свирепи зъби, вътре само тъмнина.

И сега бяха дошли пак.

Лициний се обърна към търговеца и заби острието с всички сили, раздроби гръбнака. Мъжът умря с широко отворени очи, кръвта от последния удар на сърцето му бликна от раната. Тялото се разтресе от конвулсии, мускулите стиснаха острието. Лициний се изправи и опря крак, за да го изтегли. Остана за миг с окървавения меч в ръка, вперил поглед в тъмнината и дъжда. И тогава го видя. Силует на хребета. Гледаше го. Копитата риеха земята, кожата сияеше в червено, издишваше прах, която светеше в полумрака, озъбената глава и извитите зъби, големият меч вдигнат нагоре, блестящ.

Спомни си как го бе нарекъл търговецът.

Тигърът воин.

Лициний се обърна на юг. И побягна.