Дейвид Гибинс
Тигърът воин (7)

6.

Лейтенант Джон Хауард намести сабята си и се облегна на обгорелия пън от тамариндово дърво, после изпи последната капка вода от манерката си. Проследи как десетината мадраски сапьори заеха позиция по края на просеката в джунглата. Вече можеше да се отпусне за момент. Уби един комар, който го ухапа през тънката памучна тъкан на униформата му, просмукана с пот и залепнала за тялото му като втора кожа. Размазаната кръв по крачола би могла да е от комара или от множеството малки драскотини, които бе получил, докато си проправяше път през гъсталаците на джунглата.

Беше благодарен на доктор Уокър за съвета да покрие глезените и прасците си с гетри от груб плат. Така или иначе, даваше си сметка, че всяка отворена рана на това място е опасна, и се надяваше да се върнат на парахода и под грижите на доктора, преди да се е появила инфекция. Извади джобния си часовник. Четири часа до залез. След час щяха да тръгнат назад. Беше сигурен, че не биха оцелели, ако прекарат нощта тук. Прибра часовника. Дясната му ръка още трепереше — ръката, която бе натиснала спусъка преди по-малко от час — и той я стисна в юмрук, за да спре треперенето. С другата си ръка откопча капака на кобура и извади револвера, за да провери дали всички възпламенителни капси още са на местата си в барабана.

— Трябва да вземеш револвер с патрони — каза му седналият до него офицер. Гледаше го угрижено и Хауард си даде сметка, че Уокоп сигурно е видял треперещата му ръка.

— Баща ми го е използвал, за да ни защити по време на Бунта — отвърна Хауард. — Тогава е свършил работа. Наречи го суеверие.

— Ако нямаше да ни издаде шумът, адски се изкушавам да използвам моя срещу тези псета — отвърна Уокоп. — В Афганистан веднъж видях глутница кучета да разкъсват ранен на парчета за секунди.

Хауард прибра револвера в кобура и огледа разчистеното място. Намираха се до обрасла с трънаци и храсталаци нива, някога явно плодородна, но след изтощаването на почвата явно бе изоставена и сега джунглата отново я превземаше. Пет-шест кучета клечаха на разстояние едно от друго и ги наблюдаваха. Бяха високи и мършави, като онези, които полкът отглеждаше за лов на птици и дребен дивеч по възвишенията около Бангалор. Тези също бяха ловни кучета и се движеха безшумно с тях още от брега на реката през джунглата, през гъсти гори тамариндови дървета, по двайсет-трийсет метра високи, окичени с лиани и всякакви други пълзящи растения, от които капеха кондензирани капки. През цялото време цареше неземна тишина, сякаш зверовете и птиците на джунглата се колебаеха, несигурни дали мусонът няма да се изсипе върху тях и дали трябва да се скрият, или могат да продължат с обичайната си оглушителна какофония. Или пък се страхуваха от друго присъствие, на злите духове, които според мутадаря дебнеха в джунглата след жертвоприношение и чакаха местните да се приберат по селата си с кървавите парчета плът — духове, които щяха да бъдат удовлетворени чак когато парчетата бъдат погребани.

Хауард си даде сметка, че е попаднал в плен на свръхактивното си въображение, че е изпаднал в някакво безразсъдъчно състояние, което не можеше да контролира, и затвори очи. Може би беше началото на треската — състояние, което не познаваше? Погледна пак кучетата и усети как в него се надига жлъч. Ловни кучета, но нахранени с мърша, озверели, с все още червени от кръвта зъби. Крещящата тълпа им беше оставила кокали и кръв на речния бряг и кучетата бяха останали назад, за да ближат кървавата тиня в ямата. За един кошмарен миг Хауард си представи, че тези животни са тук заради него, сякаш изстрелът му не бе прекратил ужасния ритуал, а го бе направил част от него, сякаш бе станал извършващ жертвоприношение жрец, който би могъл да им осигури още един кървав пир преди края на деня.

— Безнадеждно е — каза Уокоп. — Преди малко ми се стори, че видях проблясък на хелиограф, но трябва да е било зрителна илюзия, слънчев лъч върху мокро листо или нещо такова. Вече няма шанс.

Започна да сгъва инструмента пред себе си — дървен триножник с малко огледало отгоре и лост, с чиято помощ можеха да се предават морзови сигнали. Хауард се върна към реалността и отвори компаса. Видя какво показва и поклати глава. Прозрачният като шампанско въздух, споменат от лейтенант Еверест шейсет години преди това, беше факт само след потоп, а такъв все още не се бе случил. Когато бяха спрели край разчистеното място преди десет минути, предаването на сигнали с хелиографа изглеждаше възможно, защото обраслите възвишения все още се виждаха през маранята над долините. Сега обаче се бе спуснала плътна мъгла и влагата проникваше навсякъде, кондензираше дори в цевите на карабините. Хауард погледна Уокоп.

— Ако не беше тази растителност, все още щяхме да виждаме „Шамрок“ — каза той. — Според Хамилтън обаче оттук нататък се спускаме в джунглата покрай поток, докато стигнем селото. Можеш да скриеш хелиографа тук. Вече няма да имаме полза от него.

През шубраците се промъкна Хамилтън, наведе се и вдигна нещо от земята. Очите му бяха хлътнали от умора и Хауард се зачуди дали бе трябвало да го накара да се върне тук толкова скоро след трудното измъкване от бунтовниците. Още веднъж се отдаде на гнева си към помощник-комисар Беби — трайна емоция, която сякаш го крепеше. Ако трябваше да спасяват само него, спокойно можеха да го оставят на дивите зверове, но фактът, че го пазеха четирима сапьори, ги задължаваше да предприемат всичко възможно, за да ги приберат.

Хамилтън седна до тях и показа шепа празни гилзи от карабина.

— Това е мястото, без съмнение. Тук спряхме и стреляхме. — Дишаше тежко, гласът му беше сух и хрипкав. — Повалихме трима, може би четирима, обаче те ги вдигнаха и изчезнаха в джунглата. — Погледна Хауард втренчено, очите му бяха странни, пламтящи. Начало на треска. — Използвахме карабини и байонети, приложихме тактиката за пехотата, разработена за битката при Ватерло. Нужни са ни гладкоцевни пушки, сачми, револвери, ножове. Трябва да ги проследим в джунглата, да ги притиснем, да ги избием така, както хищникът убива плячката си. Трябва да играем тяхната игра, но по-добре от тях, да позволим животинските инстинкти да вземат превес над приличието. Трябва да станем диваци.

Хауард поклати глава.

— Трябва да открием Беби и да се махаме оттук. Казваш, че не можеш да определиш накъде да вървим, така ли?

— Притискаха ни. Едва сега си давам сметка, че от тази бивша нива има три възможни пътя към долината. Ще трябва да следваме мутадаря.

И кимна към полуголия мъж, седнал встрани и стиснал в ръце скъпоценното парче бамбук. Тюрбанът му беше даден от Беби като знак за правителствена власт.

Хауард си пое дълбоко дъх и погледна Хамилтън. Може би всички губеха разсъдъка си? Или беше треска? Видя жълтите роговици на очите му, побелелите скули. Спомни си думите на доктор Уокър. „Слаба треска, която е зловредна и трае дълго“. Изведнъж усети втрисане, по тялото му премина тръпка. Ръката му още трепереше. Надяваше са да е само от нерви. Погледна Уокоп.

— Добре. Кажи на хората да се движат на пет крачки един от друг. Карабините готови за стрелба. И не забравяйте, че тези диваци могат да ни проследят безпогрешно, както го правят тигрите.

 

 

След половин час приклекнаха до малък поток дълбоко в джунглата. Бяха вървели в мрачен тунел от листа, загубили всякакво усещане за небе. Мястото беше болно — като че ли от всяка локва застояла вода се издигаха облаци комари, паяци, големи колкото птици, падаха в косите им всеки път, щом сваляха корковите шлемове, пиявици дебнеха на всяко влажно място и се впиваха в тях при всяка възможност. Сега обаче сякаш можеха да поемат дъх — виждаха небето между разредени шубраци, пелена от черни облаци, раздирани от далечни мълнии. Хауард избърса потното си лице и потопи манерката си в тинестия поток.

Изведнъж прокънтя изстрел. Той пусна манерката, извади револвера си и стана. Хамилтън беше на няколко метра пред него, също с изваден револвер, насочен към земята. Пътят им бе пресякла огромна кобра и Хамилтън глупаво я бе застрелял. Хауард го наруга наум, заради шума. А змията беше само ранена. Скочи, започна да се гърчи като полудял танцьор, уви се около крака на един от сапьорите. Мъжът изрева и падна на земята. Хамилтън извади сабята си и отряза главата на змията. Мутадарят започна да жестикулира като обезумял, после изчезна в джунглата и бързо се върна с шепа зелени листа, които натика в устата на сапьора. След няколко секунди той отвори очи, седна и започна да диша тежко. Двама други войници го уловиха и дишането му постепенно се успокои.

Хауард гледаше случващото се с удивление. Увери се, че сапьорът наистина се възстановява, после прибра револвера в кобура и отново се зае да пълни манерката си. Мутадарят го видя какво прави, скочи при него, бутна ръката му и посочи ножа кукри на колана на един от сапьорите. Хауард го изгледа озадачено, после кимна на сапьора, който насочи пистолета си към магьосника и му кимна да продължи. Онзи взе ножа и отиде до гъстак дебели бамбуци, израсли до потока. Чукна най-близкия над един възел с тъпото на ножа и се чу особен приглушен звук. Отдръпна се, замахна с кукрито и сряза бамбука под ъгъл. На земята се изля чаша бистра, съвсем чиста вода. Сапьорите се скупчиха около него с празните си манерки, а той се зае да реже бамбуковите стъбла с острия като бръснач нож.

— Дайте вода най-напред на сапьор Нарайнсами — нареди Хауард на хинди. — Трябва да се възстанови и да ходи сам.

Изчака да дадат вода на сапьора, който се бе облегнал на едно тамариндово дърво. Огледа се с безпокойство. Изстрелът и викът бяха възпламенили джунглата и редките предпазливи шумове се бяха превърнали в бурна какофония от виене, крясъци и писъци. Някъде в далечината се чу гърленото ръмжене на тигър, което се превърна в рев, който разтърси земята. Кучетата, които бяха през цялото време с тях, изведнъж наостриха уши, скочиха и изчезнаха в джунглата. Сапьорите прибраха манерките и стиснаха оръжията си. Мутадарят падна на земята, свит на топка, и започна да стене и да повтаря някаква мантра — думи, които Хауард го бе чувал да изговаря и преди.

— Казва, че било konda devata, обладана жена, превърната в тигър — каза Хауард на Уокоп. — Готова е да разкъса всеки, който е в гората по време на жертвоприношение. Тя трябва да ближе кръвта на жертвите, не кучетата.

— Стига ми и обикновен тигър — отвърна Уокоп и стисна револвера по-здраво.

— Магьосничество и суеверия — каза Хауард на хинди, кимна строго на сапьорите и им каза няколко успокоителни думи, защото виждаше, че са изплашени. Не беше забравил и собственото си нервно въображение край разчистеното място, но се бе мобилизирал, за да го разсее. Всички те зависеха от него. Огледа коритото на потока, после попита Хамилтън:

— Минахте ли оттук?

Хамилтън кимна.

— Оставихме Беби и сапьорите на половин миля нагоре по течението. Потокът беше почти напълно сух, когато дойдохме, но дефилето е тясно и ще се превърне в буйна река с дъжда. Джунглата и от двете страни е непроходима. Виж небето. Почти черно е. Трябва да тръгваме.

Хауард ги поведе напред. Отначало теренът беше поносимо равен, бреговете на потока бяха твърди, от пясък и камъни. На места по двата бряга имаше скали от тъмночервен пясъчник; големи покрити с мъх и папрати камънаци ги принуждаваха да се катерят по брега и отново да се спускат до водата. Наклонът се увеличаваше, коритото на потока стана тесен пролом, пясъчните стени бяха високи по пет метра, че и повече. Сега се виждаха следи от предишния мусон — местата, където водата беше блъскала скалата с бушуващите си порои, изкоренени дървета, изтъркаляли се в коритото. Бреговете бяха прекалено стръмни, за да се изкачат, и Хауард си даваше сметка, че няма да имат шанс, ако потокът придойде. В далечината вече проблясваха мълнии и се чуваше тътенът на бурята. Дивите зверове като че ли виеха в синхрон със стихиите, понякога в стряскаща дисхармония, понякога в ритъм, сякаш някакъв пъклен оркестър се настройваше, увертюра към освобождаването на небето, което всеки момент щеше да започне.

Хауард опита да потисне страха си и продължи напред, няколко метра пред другите. Заобиколи голяма канара и нещо се изтъркаля по песъчливия бряг точно пред него. Оказа се червена кратуна, голяма колкото човешка тава, и той я изрита напред, без да мисли. Веднага забеляза знак. Спусна се, обърна я и бързо я смачка с крак, преди сапьорите да я видят. Беше груба рисунка на човек, увиснал на бесило. Мутадарят му бе разказвал за тези неща. Било нещо повече от предупреждение. Било нещо като примамка за konda devata, която трябва да привлече злия дух, както миризмата на мърша привлича хиената. Сърцето му започна да бие ускорено и той вдигна очи към непроходимата джунгла над речния бряг. Премигна от капчиците дъжд. Не видя нищо. Не само тигър ги дебнеше обаче. Бяха близо до село и в джунглата имаше и други същества. Погледна напред, покрай канарите, към място с бързеи и водопади и му се стори, че вижда дете, увито в шал, с разперени ръце, което му маха. Стаи дъх. „Сигурно е халюцинация“. Спомни си случилото се на реката и как детето бе изчезнало. Продължи напред, докато не стигна началото на бързеите. Потокът вече се надигаше — червено-кафяв порой, прорязваш пясъчниците. Две наскоро повалени дървета от двете страни изпускаха тъмночервен сок и оцветяваха бреговете. Сякаш ходеха в локви кръв. Зачуди се дали с натискането на спусъка тогава не бе въвлякъл себе си в свят на магии и ужас. Едва не се спъна, после ненадейно затъна до кръста. Уокоп и Хамилтън успяха да го уловят в последния момент.

— Трябваше да те предупредя — изпъшка Хамилтън задъхано. — От водата пясъкът долу става като тресавище. Измъкнахме се дяволски трудно, а ето там, където са листата и пепелта, е направо смъртоносен капан.

— Колко ни остава? — попита Хауард; едва запазваше самообладание.

— Точно зад бързеите. Има мост, който е на пътя между селото и светилището. Оставихме Беби и сапьорите точно пред него.

— Следят ни — каза Хауард.

— Кратуната ли? Видях я — обади се Уокоп.

— Защо не ни убият? — учуди се Хамилтън. — Могат да ни застрелят като прасета в кланица.

Хауард погледна мутадаря, който се бе промъкнал с естествена ловкост между канарите и се бе приближил незабелязано до тях. Все така стискаше безценното си парче бамбук.

— Мисля, че е заради мутадаря. Той е магьосник и дори бунтовниците да знаят, че ги е предал, вероятно има някаква магия, която не им дава да му навредят.

— Идолът? — попита Уокоп.

Хауард кимна.

— Това е единствената причина да е тук с нас и да стигнем толкова далече. Той се страхува също като всички от демоните на джунглата, konda devata, но ми се струва, че знае, че ще го пуснат да мине необезпокояван до светилището, за да остави това, което е взел. И понеже сме се осмелили да навлезем в джунглата сред духовете, които я населяват след церемонията, вероятно смятат, че и ние имаме някаква свръхестествена сила.

— Тъпи диваци! — промърмори Хамилтън. Лицето му беше съвсем зачервено от треската. — Единствената свръхестествена сила, която ще получат от мен, ще е залп от карабините ни.

— Дръж това. — Уокоп подаде на Хауард края на въже, което извади от раницата на един от сапьорите, и скочи на един камък под бързея. Намести сабята си, за да не му пречи, и се закатери ловко от камък на камък, като отпускаше по малко въже. Спря най-горе, на десетина метра над тях, едва видим заради ситните водни пръски, и им махна да го последват.

През следващите десет минути всички се изкачваха нагоре. Индийците метнаха карабините си на гърба и продължиха боси. Най-горе имаше малко бамбуково мостче. Минаха по него и се озоваха на разчистено място, обрасло с папрат. Джунглата започваше на петдесетина метра нататък и продължаваше по полегат склон. Индийците изведнъж започнаха да жестикулират и един от тях хукна към сапьорите. Изкрещя предупреждение на хинди, но се оказа късно — сапьорът изчезна, без да издаде и звук. Другите пристъпиха предпазливо напред след Хамилтън и Хауард и погледнаха долу.

— Боже мили! Не! — изпъшка Хамилтън. — Знаех, че това е тук! Трябваше да ги предупредя.

Отдолу се чу кошмарно хъркане, после стихна. Хауард се наведе. Призля му. Капан за тигри. Дупката беше дълбока поне три метра, а от дъното стърчаха закалени с огън бамбукови остриета. Сапьорът беше паднал там, един от коловете бе пронизал тила му и бе пробол черепа, окървавеното острие стърчеше половин метър над тюрбана. Силата на удара почти го бе обезглавила и шията му се бе огънала зловещо. Останалата част от тялото също беше нанизана на бамбуците.

Хауард преглътна с усилие и отстъпи, за да могат да видят и останалите. Дръпна един от сапьорите настрана и му каза нещо на хинди, после се обърна към Уокоп и Хамилтън.

— Наредих му да извади карабината и мунициите.

— Ще настояват да го извадят и да го погребат.

— Доста неприятна задача — промърмори Уокоп.

— Няма да го оставят тук така — отвърна Хауард. Обърна се и тръгна към другата страна на разчистеното място. Гневът му растеше. Сега Беби трябваше да отговаря за още повече проблеми. Когато приближи обаче видя, че са закъснели. Четиримата сапьори, оставени от Хамилтън да охраняват Беби, бяха клекнали до грубо направена носилка от бамбук. На нея лежеше подгизнал в пот полупокрит труп, който вече беше твърде далече от живота. Хауард имаше представа колко жестоко може да обезобрази човек холерата, но това тук минаваше всякакви представи. Лицето беше посивяло, устата беше полуотворена и пълна със съсирена кръв. Приближи се. Нещо не беше наред. Очите на Беби очевидно бяха изскочили от орбитите и набързо изтикани обратно. Хауард приближи със стиснат нос заради смрадта на изпражнения и видя обяснението. В средата на челото на Беби имаше дупка от куршум. Старшият на индийските сапьори отиде при четиримата и заговори бързо с тях. Подаде им манерката си, после ги изслуша. Хауард също слушаше, след което се обърна към Хамилтън и Уокоп. Гневът му още не се бе уталожил въпреки зловещата окончателност на сцената. Посочи с палец трупа.

— Този глупак е наредил на сапьорите да влязат в Рампа, за да говори с бунтовниците. Местният им водач им казал, че лидерът Чендрая е там. Един от сапьорите отишъл до края на селото, за да разузнае. Разбрал, че там са се събрали към четиристотин бунтовници, може би повече. Мисля, че точно те се присъединиха към тълпата край реката. Сапьорът се върнал и докладвал на Беби. Видели какво направили бунтовниците със заловените полицаи. Тези които намерихме екзекутирани край реката, не са единствените жертви. Двама други са били убити тук пред очите на сапьорите предната вечер, точно пред светилището. Въпреки това Беби пак наредил на сапьорите да се върнат в селото.

— Сигурно си е загубил ума от треската — отбеляза Уокоп:

— Не знаеш що за човек беше — отвърна Хауард със стиснати зъби. — Както и да е, преди да успеят да тръгнат, били нападнати. Беби бил улучен и убит.

Уокоп клекна до трупа и огледа зловещата синкава дупка на челото. Обърна главата и вдигна във въздуха рояк черни мухи, накацали лепкавата пихтия отдолу. Задната част на черепа я нямаше, парчетата кост бяха пръснати наоколо. Погледна другите двама офицери.

— Това не е куршум от мускет — каза тихо. — Това е куршум от шнайдер. Виждал съм какво правят нашите карабини в Афганистан.

Хауард погледна раната и преглътна с усилие. Дясната му ръка още трепереше. Замисли се за момент и заговори на старшия на сапьорите на хинди:

— Лоша работа. И без това обаче нямаше да оцелее с холерата. Погребете го тук. И хората ти да не разговарят с врага.

— Да, сахиб.

Старшият поговори с четиримата, които кимнаха и откопчаха от раниците си сгъваемите лопатки. Хауард погледна тялото с погнуса.

— Ако си беше свършил работата, това въстание изобщо нямаше да избухне.

— Ще се разчуе, че е бил застрелян — промърмори Хамилтън.

— С куршум от мускет. Както казват сапьорите. Били са нападнати. Това ще влезе в доклада — каза Хауард решително.

— Ако се стигне до доклад — каза Уокоп. — Какво ще правим сега?

Хауард изведнъж се почувства уморен, смъртно уморен, свали шлема и избърса наболата коса по темето си. Сложи го пак и се вгледа в ниското небе.

— Тръгваме след двайсет минути. Сапьорите разполагат с това време, за да приключат тук. Хамилтън, бъди така добър да ги притиснеш да бързат. Робърт, с теб ще посетим светилището. Хамилтън, спомена, че си видял нещо там вътре? Релефи? Надписи? В момента искам само да върнем това проклето vélpu и да се махаме оттук. Не мисля, че мутадарят ще ни остави да си тръгнем, ако не спазим обещанието си.

Двамата оставиха Хамилтън и сапьорите в мъглата и тръгнаха към северния край на разчистеното място, където потокът се виеше под друг водопад. През пелената на водните капчици виждаха три големи канари, едната от които беше като покрив над другите две, а вертикална плоча запушваше пространството между тях. Мутадарят ги следваше, обаче когато наближиха, свали тюрбана си, клекна на земята и започна да мърмори и припява на езика на коя, очите му бяха изпълнени с ужас.

Хауард се върна и клекна до него, за да опита да му вдъхне някакъв разум.

— Изпитва невероятен ужас от това място. Нищо не може да го накара да продължи.

— Мислех, че това е негов храм — каза Уокоп.

— Знае, че трябва да върне идола, но се бои от гнева на konda devata, духа на тигъра. Казва, че трябва ние да внесем идола вътре вместо него.

— Без него обаче става беззащитен. Бунтовниците вероятно ще го убият.

— Явно повече се бои от духовете, отколкото от собствената си смърт.

Хауард заговори разпалено на мутадаря, сочеше назад, към сапьорите, но онзи оставаше непоколебим, загледан напред, сякаш изпаднал в транс. Изведнъж посегна надолу с треперещи ръце, вдигна кратуната, която носеше, приближи я до устата си и започна да пие палмово вино, сякаш беше вода. Хауард се пресегна, хвана бамбуковата тръба в другата ръка на магьосника и я измъкна с усилие. Тръбата беше затворена от двете страни с дървени тапи и подобен на смола материал. Той я показа на Уокоп.

— Скоро ще се насмуче достатъчно, за да не забележи.

Погледна към светилището. Стори му се, че вижда очертанията на тигрова глава в извивките на скалите. Въздъхна.

— Да приключваме с това. Дадох му обещание. Няма да се отнасяме с тези хора като с диваци.

Тръгнаха. Вляво от входа имаше скална ниша. Две дебели бамбукови стебла оформяха нещо като веранда и поддържаха навес от пръчки и палмови листа. Отпред имаше редица колове, върху които бяха сложени оголени черепи, някои от които с огромни размери — на слонове, тигри, глигани. Зад тях имаше по-високи пръти, украсени с изпоцапани пера.

По средата на тези пръти висяха почернели продълговати неща, от които капеше противна смърдяща маса. Хауард бе усетил миризмата, но мислеше, че е от Беби. Сега си даде сметка, че тази сладникаво непоносима смрад е от по-старо разложение, и си спомни думите на сапьорите. Двамата полицаи. Застави се да погледне.

На въжета под труповете висяха ножове. Главите бяха смазани и скалпирани, очите бяха извадени. Нещо помръдна на земята — преял плъх, който бързо се скри в шубраците, помъкнал безформено парче, паднало от единия от труповете. Хауард извърна лице и запреглъща, за да не повърне. После отиде при Уокоп, който беше спрял при вертикалната плоча между канарите.

— Трябва да се махаме от това място — каза му с хриптящ глас. Опря се на влажната скала. Главата му пулсираше.

— Първо трябва да приключим — отвърна Уокоп и прокара пръст по пролуката в единия край на плочата. — Това е дялан камък. Невероятна изработка. Кой ли го е направил?

— Опитай да я избуташ — каза Хауард.

Уокоп опря длани на плочата и тя се завъртя навътре. Входът се оказа достатъчно голям, за да минат един до друг, приведени, но тъмнината вътре беше непрогледна. Влязоха предпазливо. Хауард извади месингова кутийка от торбичката на колана си, а от нея извади огниво и кремък, с които запали потопен в парафин канап, с който пък запали малка свещ. Вдигна я и веднага видя грубо изображение на лингам, фалос. Вдигна свещта по-високо. Навсякъде наоколо имаше груби рисунки, фигури от прави линии, като онази на кратуната в коритото на потока. Продължиха напред. Чуваха шума на водопада през скалите. Уокоп се спъна, Хауард понечи да го подкрепи и изпусна бамбуковата тръба, която изтрака на пода. Когато Уокоп се изправи, Хауард я вдигна. От едната страна се бе пукнала и вътре се напипваше нещо като хартия. Той клекна и видя в какво се бе спънал Уокоп — плитък каменен резервоар, пълен с неподвижна тъмна течност с лек металически дъх. Приближи свещта до нея и видя отражението на собственото си лице, обкръжено от червена аура. След това си спомни какво му бе казал мутадарят. „Жрецът гадае бъдещето в курна с кръв“. Погледна пак и видя само жълтия пламък на свещта. Премести малко поглед, видя нещо, изпъшка и пак изпусна тръбата. Бръкна с дясната си ръка в течността. Беше гъста, съсирваща се, топла. Извади ръката си и я изтръска, така че изпръска с червено стените и тавана на тунела, после я избърса в униформата си.

— Току-що видях най-зловещите привидения — каза прегракнало. — Тигри, дяволи, скорпиони…

— Те са на тавана над теб — успокои го Уокоп.

Хауард вдигна свещта и погледна. Разбира се. На скалата имаше рисунки. Беше видял отраженията им. Пое въздух, вгледа се напред.

— Това трябва да е светилището. В средата има нещо като олтар. — Вдигна отново бамбука и внимателно прекрачи курната. През трепкащото пламъче на свещта видя по-заоблени фигури, релефи, лица, маски и танцуващи крайници.

— Познати са ми — промърмори. — Когато бях малък, в Бихар, моята ая ме водеше в пещерни храмове като този. Това е Парвати, жена на Шива. И Вишну, който крачи през стената и побеждава демон. — Отиде в главната камера, където стените едва се виждаха на светлината от свещта. — Тези тук обаче са различни. Приличат на воини. Трябва да ги огледам по-внимателно.

— Подай ми свещта, ако обичаш. — Уокоп клекна до подобната на олтар издатина в средата — с правоъгълна форма, явно издялана от плътната скала. Хауард му подаде свещта и Уокоп я приближи до едната страна на камъка.

— Боже мой!

— Какво?

— Надпис. Разчитам го.

— На какъв език?

Уокоп не отговори. Хауард видя как светлината се движи бързо покрай стената на олтара, после назад. Видя и заоблени букви. Успя да стигне до четвъртия ред, когато свещта затрептя и изгасна. Потънаха в почти пълна тъмнина, защото от входа все пак проникваше малко тъмна сивота.

— Бързо! — каза Уокоп възбудено. — Запали свещта! Мисля, че мога да разчета един от редовете.

Хауард остави бамбука до олтара, извади огнивото и кремъка и започна да удря отново и отново, докато във влажния въздух успее да запали фитила. Закри пламъка с длан и внимателно поднесе свещта. Уокоп я приближи до повърхността на скалата и отново започна да я движи по редовете. След малко пламъкът стигна до пръстите му и той пусна остатъка. Чу се леко съскане, когато свещта падна на пода, и отново потънаха в мрак.

— Това е то — каза Хауард. — Е?

Уокоп мълчеше. Хауард виждаше силуета му — Уокоп стискаше опарената си ръка, втренчен сляпо в камъка. А после Уокоп се обърна към него. Хауард едва различаваше брадатата му физиономия на слабата светлина от входа.

— На латински е. Sacra iulium sacularia. Пазач на небесната скъпоценност. Има още, но не можах да го разбера.

— Чувал съм това — прошепна Хауард. — Някакъв спомен от детинство. От разказите на моята ая. Небесната скъпоценност. Скъпоценността на безсмъртието.

Отвън се разнесе силен тътен, после изтрещя мълния. Светкавицата освети вътрешността на светилището като отблясък от барут и за миг се видяха надигащи се силуети, които сякаш се спускаха към тях, богове и богини, демони и озъбени тигри, лица изкривени от агония и страх, ужасяващи конници, извисяващи се като конниците на апокалипсиса. Хауард имаше чувството, че вижда римляни. Римски легионери. Чувстваше се както в джунглата. Сложи ръка на челото си. Гореше, ръката му трепереше.

Върнаха се при изхода. Грохотът на водопада зад канарите беше станал по-силен и виждаха как дъждът се лее като из ведро, гигантски капки, които пръскаха вътрешността на входа. Хауард си даде сметка, че чува още нещо, настойчиво биене на барабани, долитащо от всички посоки, понякога хаотично, но след това постоянно и ритмично, точно каквото беше сутринта край реката.

Обзе го страх. Вгледа се в пороя, потърси с очи мутадаря. След малко видя паднало тяло, от което стърчеше гора стрели, и тъмно петно, което се процеждаше в калта. Дъждът обливаше тялото и то сякаш изчезваше пред очите им. Двамата се върнаха вътре. Хауард извади револвера си. Уокоп последва примера му. Клекнаха в края на прохода и стиснаха ръцете си.

— Бог с нас! — каза Хауард.

— Ако някога се измъкнем оттук, това място ще е нашата тайна — отвърна Уокоп. — Видях още нещо в онзи надпис.

— Ако изтичаме към онзи камък, до който оставихме сапьорите, можем да се измъкнем.

Отново се обърнаха към изхода. Хауард посегна към олтара и взе нещо, което бе видял преди малко — дълга месингова ръкавица, оформена като глава на тигър, с ръждиво острие, което излизаше от устата. Опипа предпазителя на собствената си сабя, после мушна ръка в ръкавицата и стисна напречната ръкохватка вътре. Главата на тигъра приличаше на изображението, което бе видял на скалата в светилището — зейнала уста, косо разположени очи.

— Изглежда, се страхуват единствено от тигрите — каза. — Щом е в светилището, трябва да е някакъв свещен предмет. Може да им вдъхне страх от бога.

— И на мен ми мина това през ум. — Уокоп взе бамбуковата тръба и я вдигна пред себе си. — Ти спази обещанието си. Достави безценния идол на мутадаря до светилището. Мисля, че след като на него вече му е все едно, можем да го заемем за още малко време. Ако видят, че е у нас, бунтовниците може да стоят настрана, както преди.

Чуха остър пукот на карабини, после писъци. Хауард пое дълбоко въздух. Поне бунтовниците не можеха да използват кремъклийките си в дъжда. Изведнъж някаква могъща сила ги разтърси, този път не мълния, а земетресение. Напрегнаха се. Някъде зад себе си чуха звук от падащи скали, таванът отгоре като че ли се раздвижи. Хауард си спомни рева на тигъра, помисли си дали не ги чака някъде там, вън. Спомни си сина си. Спомни си какво бе направил. Дръпна ударника на револвера, намести сабята, за да я извади по-лесно, ако се наложи. За част от секундата почувства, че се отделя от собственото си тяло, сякаш седеше някъде встрани и наблюдаваше как двамата се втурват напред и изчезват в пелената на дъжда, в историята. Въздъхна и погледна Уокоп.

— Време е.