Дейвид Гибинс
Тигърът воин (23)

Бележка на автора

Семената на тази история бяха посети, когато за първи път като студент по археология застанах сред древните руини на Харан, в Южна Турция, близо до сирийската граница. Жегата беше задушаваща, небето сякаш се спускаше надолу, изведнъж излезе вятър, вдигна прахоляка и закри светлината. Мястото сякаш щеше да престане да съществува. Остави у мен много дълбоко впечатление. Там се бе водила битката при Кара, в която легионите на Крас са понесли катастрофално поражение от партите през 53 г. пр.н.е. Изглеждаше немислимо в тази горещина да се води битка. Бях чел историята за пленените легиони, които били отведени на изток и никой повече не чул за тях. Може ли слуховете да се окажат верни и някои от тях наистина да са успели да избягат и да направят фантастичния преход на изток, чак до Китай? През следващите години собствените ми пътища ме отведоха дълбоко в Централна Азия по продължение на древния Път на коприната и по следите на римските мореплаватели, достигали чак до Бенгалския залив. Бях запленен от ранната история на археологическите проучвания в Индия, докато е под британска власт, и живота на собствените ми предци, които са били войници и изследователи там през деветнайсети век. В мислите си винаги съм се връщал към легионите на Крас. Възможно ли е да има връзка? Дали тези мъже наистина са пожертвали всичко, за да търсят Крисе, Земята на златото, известна на търговците? Какви ли истории са им разказвали за богатствата на Изтока? Какво би ги мотивирало да продължат нататък?

Съдбата на загубените легиони на Крас след Кара е една от най-странните мистерии на древността. Тя оказва силно въздействие още в стари времена: поетът Хораций пита: „Дали войниците на Крас не живеят в скандални бракове с варварки… и не остаряват, понесли оръжие в полза на чужди сватове…?“ (Odes iii, 5). За император Август, който договаря мир с партите през 20 г. пр.н.е., връщането на пленените символи на легионите е една от най-големите победи на управлението му, отбелязана с известните поредици златни и сребърни монети с надпис SIGNIS RECEPTIS, „Символи получени“.

Оцелелите древни източници за Кара разчитат на по-ранни истории, които сега не съществуват. Според Плутарх, Крас потегля със „седем легиона мъже под оръжие, близо четири хиляди конници и още толкова леко въоръжени войници“ (Crassus xx, I), което означава около 40000 мъже. Идентичността на тези легиони не е известна, макар че Плутарх споменава хиляда конници, които „идват от Цезар“ — вероятно става дума за ветерани от скорошните кампании на Цезар в Галия и Британия. По онова време легионерите все още са „граждани-войници“, а не професионалисти от кариерата, и са обвързани със срокове за служба, които нормално не надвишават шест години. Спомените за кампанията от моя Пролог, включително лошите предзнаменования при прекосяването на Ефрат, смъртта на Крас и унижението на Кай Пакиан, са взети от Плутарх (Crassus xix, xxxi-ii) и Дион Касий (Roman History xl, 16–27). Според Плутарх Крас е бил убит от парт, а според Дион Касий — „или от някой от собствените му хора, за да не го заловят жив, или от врага, защото е бил тежко ранен“. След това, „партите, както говорят някои, налели в устата му разтопено злато, като подигравка“.

Плутарх пише, че в цялата кампания „двайсет хиляди се говори, че са загинали, а десет хиляди са били пленени живи“. Единствената индикация за съдбата на тези пленници е един-единствен ред в „Естествена история“, на Плиний Стари, който описва Маргиана, град източно от Каспийско море, като „мястото, на което са доведени взетите в плен «след катастрофата на Крас»“ (vi, 47). Маргиана, днешен Мерв в Туркменистан, е бил цитадела на партите и порта към Централна Азия. Римските пленници вероятно са били използвани за строителството на големите крепостни стени, чиито рушащи се останки могат да се видят и днес в Мерв. Стените е трябвало да бъдат изграждани отново многократно и е интригуваща подробност, че по това време римляните в Италия за първи път прилагат строителството с цимент — което е в основата на идеята в романа, че може да е имало умишлени саботажи при строителството.

Предположението, че оцелели от Кара може да са избягали от Мерв и да са се отправили на изток, е резултат на противоречива интерпретация на китайски писмени източници, публикувани първо през петдесетте. През 36 г. пр.н.е. китайците Хан предприемат експедиция срещу Hsiung-nu, хуните, които установяват свое предмостие в Согдиана, в Централна Азия. Древната „История на династия Хан“ съдържа разказ за обсадата на крепостта Хсиун-ну, вероятно на базата на рисунки, включително и пасаж, в който според превода се говори за повече от сто пехотинци, строени във формация „рибешки люспи“. Някои днешни изследователи приравняват това на римските testudo, „костенурки“ — формация, при която щитовете са опрени един в друг, както описва Плутарх в разказа си за Кара (Crassus xxiv, 3). Китайската армия също така попада на „двойна дървена палисада“ пред крепостта, което напомня римските укрепителни техники. Тези две препратки са накарали някои изследователи да си мислят, че в армията на Хан е имало римски наемници.

В археологията на Централна Азия до този момент не е открито нищо, което да подкрепи тази идея. Най-любопитното откритие е надпис в Южен Узбекистан, на около 500 километра от Мерв, подобен на фиктивния надпис от Глава 3. Възможно е да се отнася за 15-и легион, може би имперски легион с този номер, създаден през 62 г. от н.е., но може би и легион със същия номер е съществувал сто години преди това. На хиляда километра на североизток оттам е Холпон Ата, удивително поле с морени и петроглифи — знаци, изсечени в камък — край езерото Исъккул в Киргизстан. Изображенията са основно свързани с духовния живот на местното население, но Исъккул е началният пункт на Пътя на коприната и моите собствени изследвания подсказват възможност да бъдат открити и други надписи. В една планинска долина на юг яздих кон, който може да произлиза от легендарния akhal-teke, небесните коне с кървава пот от китайската митология. В самото езеро има потопени древни строежи и артефакти, съществуват и множество слухове за потънали градове и гробници, дори на самия Чингис хан. Археологическите подводни проучвания, които се провеждат в момента, могат да доведат до чудни открития в близко бъдеще.

На повече от 500 километра в югоизточна посока, след непристъпната пустиня Такламакан, се намира селото Желайзай, в провинция Гансу в Китай. Според някои изследователи това е селото Ликиян, където може да са били заселени пленниците от битката срещу хуните от 36 година пр.н.е. Името Ликиян — може би произлязло от „Александър“ — може да е означавало „западняк“. Сред населението днес има удивително много зеленооки светли хора, макар че изследванията на ДНК, целящи да докажат западен произход, са неубедителни. Пътниците по Пътя на коприната са минавали през това място към края на пътешествието си към Сиан, където е гробницата на Първия император, Шъхуанди, в планината Ли, край града. „Братството на тигъра“ в този роман е измислица, но идеята се корени в другите китайски тайни общества, а владенията са на семейството на Първия император (Записки на Великия историк, Shi ji 5). „Тигрова кавалерия“ е използвана от император Цао като лична охрана през трети век от н.е., може би заимствана от съществувала преди това охрана. Сред оръжията им вероятно е имало и ценни бронзови алебарди, като тази в романа, по примера на истинската алебарда, изложена в Британския музей (ВМ 1949.5–18 1,2). Казано е, че самата гробница се охранява от двайсет домакинства, предполагаемите основатели на двайсет днешни селища около планината Ли, така че идеята за наследствени стражи се корени в историята на това удивително място — едно от последните неразкопани чудеса на древния свят.

Перипълът на Еритрейското море е оцелял като ръкопис от 10 век в библиотека в Хайделберг, препис от оригинала, писан на гръцки около хиляда години преди това. Това е един от най-забележителните документи от древността, в който се описва морската търговия от Римски Египет на юг по африканския бряг, чак до Занзибар, и през Индийския океан, до Бенгалския залив.

През последните десетилетия има засилен интерес към археологията около Перипъла и особено към разкопките в пристанищните селища на Червено море Беренике и Миос Хормос. Къщата на търговеца в романа е измислица, но находките отразяват реалните находки по тези места, включително италиански амфори за вино, използвани впоследствие за вода, също пипер от Индия, баластни камъни от Арабия и Индия, индийска дървесина, включително използвани за други цели корабни греди, включително от тиково дърво — и керамика от Южна Индия. Върху парче керамика е открит тамилски надпис, съдържащ лично име, което се среща в Южна Индия. Известни са и много други фрагменти с надписи — ostraka — включително част от архива, в Миос Хормос, на мъж на име Максим Прискус. В романа фрагментът с текст от Перипъла и неизвестната преди това част — в която се споменават легионерите на Крас — са измислица. Въпреки това глинените плочки биха били разумен избор на материал за написване на черновата преди оформянето на окончателния текст върху папирус. Вероятно е авторът да е бил египетски грък, който може би е написал Перипъла в старостта си. Ясно е, че е писал от собствен опит и общо взето е много внимателен, когато говори за неща, които не е виждал лично. Идеята, че може да е споменал легионерите на Крас в черновата си, но после да е отстранил пасажа в окончателния текст, отговаря на предположенията ми за автора.

Древният град Арикамеду, на юг от Пондичери, за първи път е разкопан систематично от сър Мортимър Уийлър през 1940-та, разкопките са подновени през осемдесетте. Мнозина все още вярват, както и самият Уийлър, че фрагментите от римски амфори и фина керамика на мястото говорят за присъствие на търговци от египетски пристанища като Беренике — или техни местни представители, които са търгували с търговците от другата страна на Бенгалския залив и Централна Азия с екзотични стоки като коприна и лапис лазули. Водолази започват да проучват водите на Арикамеду и другите места, споменати в Перипъла. Все повече археолози разглеждат римското съприкосновение с Индия като двустранен културен процес — при който индийското влияние върху Запада е не по-малко от влиянието на Запада върху Индия, така че можем да очакваме да бъдат открити още от местата, свързани с търговията от Перипъла, един от най-удивителните епизоди в историята на корабоплаването, които познаваме.

На 30 морски мили югоизточно от нос Рас Банас в Червено море се намира остров Сейнт Джон (Зебергед на арабски), който е единственият източник на перидот в древността, който несъмнено е topazai, споменат от Страбон и Плиний като продукт от остров близо до Беренике. Едно от пристанищата на Червено море, които все още не са идентифицирани, е Птолемеис Терон, „Птолемеис от Лова“, не е откриван и кораб за транспортиране на слонове — elephantegos. Известни са обаче няколко римски останки от потънали кораби с амфори в Червено море, много вероятно пътували към Арабия и Индия. Перипълът изрично споменава златни и сребърни римски монети като основен римски износ — „за търговия по Малабарския бряг трябва да носим монети, и много“ — и това отговаря на недоволствата на император Тиберий от изтичането на скъпите метали (Tacitus, Annals iii, 54; също и Pliny, Natural History vi, 101; xii, 84), както и на откриването на много хиляди златни и сребърни монети в Южна Индия. Не може да има съмнение, че някой ден ще бъде открит потънал римски кораб в Червено море или Индийския океан, натоварен със съкровище, което да съперничи на испанските от Карибския басейн.

Въстанието в Рампа от 1879–1881 г. е най-голямото въстание на племената от Централна Индия през периода на Британския радж. Потушено е от експедиционни сили на Индийската армия с численост на бригада. Непосредствената причина за въстанието е данъкът върху палмовото вино, алкохолното питие, приготвяно от соковете на палмите, макар че е налице и недоволство от регулациите върху горите и корупцията на местната полиция. Кампанията е продължителна, изтерзана от ужасната „треска от джунглата“, а историята й така и не е написана коректно. Представената тук картина се основава на публикации в „Мадрас Милитари Просийдингс“ и „Мадрас Джудишъл Просийдингс“, частна кореспонденция и биографична информация за британски офицери участници (в някои публикации от онова време „Rampa“ се среща като „Rumpa“, което е по-близо до местното произношение). Не са известни лични спомени от кампанията, макар че можем да добием представа за езика и вида на британския офицер от седемдесетте години на деветнайсети век от The Lushal Expedition 1871-1872 на лейтенант Р. Г. Удторп, която описва наказателна експедиция в Бирма. Драматичните събития по време на въстанието в Рампа са описани в лондонския „Таймс“ и „Ню Йорк Таймс“, включително нападението над парахода „Шамрок“ от повече от 1000 бунтовници и сражението на лейтенант Хамилтън в джунглата, но интересът отслабва, когато въстанието се проточва и затъва в мусонните дъждове и болестите. Думите на Хамилтън са взети от съобщението му от 20 август 1879 г. в „Мадрас Милитари Просийдингс“, в което се казва, че неговите сапьори са изстреляли 1050 патрона и са убили най-малко десет бунтовници. Описанието на треската на доктор Уокър в Глава 5 е взето от съобщение на военния лекар майор Дж. Билдербек, 36-и Мадраски пехотен полк, през май 1880 г., когато всички британски офицери и три пети от войниците в полка му са повалени от болестта. Коя лекуват треската с лекарство, описано в Глава 9 (Note on the Rampa Agency, East Godavari District, Madras, 1931, p. 31). Днес област Рампа не е много променена от деветнайсети век, а джунглите на Източна Индия са рай за терористи маоисти. Също така те привличат геоложки проучвания за полезни изкопаеми, финансирани от чужди компании.

Разказ от 1876 г. описва свещения велпу и силния Lakkála (или Laka) Rámu. Велпу са били бамбукови тръби, които оставали скрити. Сред анимистичните духове на джунглата, konda devatulu, имало и бог тигър. Изданието за Годавари на Imperial Gazetteer of India отбелязва, че близо до село Рампа, „до водопад, висок около 25 метра, има светилище, оформено от три големи морени, две от които са нещо като покрив. Има вход и стена от дялан камък. Водата на водопада се излива непрекъснато между камъните. Грубо издялан фалос и други свещени знаци са вдълбани в скалата“. В моето фиктивно светилище индийските изображения са по пещерните рисунки в Бадами и скулптурите на други места в Индия. Край светилището в Рампа през 1879 г. са екзекутирани няколко пленени полицаи. Местен очевидец описва едно „жертвоприношение“: „Чендрая сам отряза главата му с меч. Пожертваха го за Гудапу Мавили“ (Madras Judicial Proceedings, 5 September 1879). Други разкази говорят за жертване или спасяване на „мерия“ и откриване на обезглавени тела. Сцената с жертвоприношението край реката е фиктивно представяне на тези събития и черпи допълнителни подробности от разкази на очевидци на човешки жертвоприношения, записани в А Personal Narrative of Thirteen Years Service amongst the Wild Tribes of Khondistan for the Suppression of Human Sacrifice^[1] (1864) на генерал-майор Джон Камбъл — включително спасяването на мерия от капитан Фрай, цитирано тук в Глава 4 — и от The Reddis of the Bison Hills: a Study in Acculturation^[2] (1945) на Кристоф и Елизабет фон Фюрер-Хаймендорф — едно от най-подробните антропологични изследвания на племената от хълмовете в Горен Годавари.

Няколко от героите в романа са по реални лица от Полевите сили в Рампа. Имената на някои от тях са променени.

Джоузеф Фосет Беди е помощник-комисионер за Централните провинции и придружава Хамилтън при операцията му в джунглата. Официалният доклад за въстанието до Правителството на Индия обявява, че Беди е „умрял от треска“ след сражение (Madras Judicial Proceedings, 14 December 1881), обаче надгробният му камък в Удагудем обявява, че е „застрелян в скорошното въстание в Рампа“ (H. Le Fanu, List of European Tombs in the Godavari District with Inscriptions Thereon, Cocanada, 1895).

Д-р Джордж Лемън Уокър, хирург в Мадраски сапьори и миньори по време на въстанието в Рампа, е роден в Кингстън, Канада, и е получил медицинското си образование в Кралския университет в Белфаст. От 1884 г. негов началник в медицинската служба става майор Роналд Рос, по-късно сър Роналд Рос, известен с това, че идентифицира комара Anopheles като преносител на маларийния паразит. Сред пациентите му вероятно са били сапьори ветерани от Рампа, страдащи от кошмарната „треска на джунглата“.

От Мадраските сапьори, героят сержант О’Конъл е вдъхновен от сержант Джон Браун, който потегля за Индия през 1860 г., служи в кампанията Перак през 1875–6 г. в Малайзия и се пенсионира през 1881 г. Сапьор Нарайнсами служи в експедициите в Бирма и Чин Лушай в края на осемдесетте години на деветнайсети век. От подофицерите, Робърт Юън Хамилтън умира през 1885 г. от холера, след като „здравето му е било разбито от непрекъснати пристъпи на маларийна треска“ по време на Афганската война и въстанието в Рампа. Фиктивният лейтенант Уокоп е по реалния Робърт Александър Уахаб (който по-късно изписва ирландското си име като Уохоуп). Той наистина е от ирландско семейство с американски връзки. Здравето му в края на краищата също е разрушено от маларията и това го принуждава да се оттегли рано, през 1905 г., макар по това време вече да е полковник с отличия за почти всички военни експедиции по северозападната граница през периода.

Лейтенант Хауард е по лейтенант Уолтър Андрю Гейл, мой прапрадядо, който е най-дълго служилият от всички офицери на Мадраските сапьори в Полевите сили на Рампа. Бил е определен да участва в Афганската война в края на 1879 г., но остава в Рампа, защото службата там се удължава до края на 1880. Синът му Едуард умира в Бангалор същата година, на възраст една година и пет месеца.

След като напускат Мадраските сапьори през 1881 г., двамата с Уахаб стават специалисти геодезисти, като развиват умения, придобити в джунглата на Рампа. Гейл се връща с младото си семейство в Англия през 1885 г. и става инструктор по геодезия в Школата за военни инженери в Чатам, където редактира Professional Papers of the Corps of Royal Engineers. Като секретар на Кралските инженери той участва пълноценно в академичния живот и вероятно е слушал лекции, чиито теми са извън чисто военните — включително по археология, която в Индия се развива като част от геодезията. Темата на лекцията на Хауард в Лондон би отговорила на забележителната широта на интересите на офицерите от инженерните войски от онова време. Кралският институт на обединените служби притежаваше единствената колекция артефакти, останали от въстанието в Рампа — два мускета с кремъчен механизъм, две саби и един кинжал, две бамбукови стрели, щит и четири върха за стрели — дарени от ветерана от Рампа и офицер от Мадраски сапьори лейтенант А. С. Макдонъл през 1882 г. (Journal of the Royal United Service Institution XXV, xxxi). Музеят на Института в Уайтхол беше затворен през 1962 г., след което колекциите от сбирката му бяха пръснати.

Гейл и Уахаб отново са заедно през 1889 г., когато Уахаб се връща в Чатам за обучение. Изчезването на двамата полковници в Афганистан е измислено. Все пак и двамата са познавали много добре граничните райони на Афганистан и биха били склонни да се впуснат в подобно приключение. Уахаб прекарва близо двайсет години в Индийската геодезическа служба, в очертаване на границата с Афганистан, от Белуджистан до Киберския проход и отвъд. Бил е прославен планинар и неговите гранични стълбове са невредими по границата и днес. Гейл се връща в Индия и става Командир на Кралските инженери, дивизия на Квета на Индийската армия, и наблюдаващ инженер в Белуджистан, отговорен за цялата провинция, включително неспокойните гранични райони. Един от колегите му в администрацията на Белуджистан е Оръл Стийн, известният изследовател на Пътя на коприната, който тогава е назначен като археолог към правителството. Неговите доклади и докладите на полковник Гейл се появяват заедно в Административния доклад на агенцията за Белуджистан за 1904–1905 г. Стийн също така е и личен приятел на Робърт Уахаб, който споделя страстта му към класическата история и е отговорен за най-вероятната идентификация на Арнос — планинската верига, която овладява Александър Велики. Заслугите на Уохоуп (както започва да се нарича) се признават с топлота в класиката на Стийн, „За пътя на Александър до Инд“ (1929). Двайсет години преди тази книга да излезе все още има части на Афганистан, които са толкова изолирани, че никой европеец не е стъпвал там, включително в района с известните мини за лапис лазули, описани в книгата на лейтенант Джон Уд „Разказ от първо лице за пътешествието до извора на река Окс“ (1841), цитирана тук в Глави 13, 15 (включително стиха на пущу), 18 и 19. В различни моменти от кариерата си, може би и заедно, Гейл и Уахаб трябва да са стояли пред Боланския проход на пътя за Афганистан и да са се взирали в страховитата пролука в планините, примамвала толкова много войници да търсят приключения, слава и съкровища в земите отвъд, но често намирали само смъртта си.

Офицерите от Кралските инженери се приканват да са „първо войници, после инженери“ в инструктивния материал, редактиран от капитан У. А. Гейл в „Професионални материали за Корпуса на кралските инженери“ за 1889 г. (Colonel E. Wood, C. B., R. E., The duties of Royal Engineers in the Field, Vol XV, 69–96), и са напълно подготвени да действат като пехота. В Индия офицерите, които не са в кампания, отделяли много време за лов, така че познавали много добре огнестрелните оръжия и били отлични стрелци. В романа револверът „Колт“ от 1851 г. с канадски обозначения е реален модел, с какъвто съм стрелял, както и карабините „Лий-Енфийлд“ и „Мосин-Нагант“. Револверите „Колт“ са били използвани масово от британските офицери през Индийското въстание от 1857–1858 г. и са били предпочитани десетилетия след това от изследователи като сър Ричард Бъртън на места, където трудно се намирали патрони с гилзи. Мадраските сапьори били въоръжени с карабини „Шнайдер-Енфийлд“, макар че британската армия била преминала на „Мартини-Хенри“ няколко години преди това. Много от старите карабини стигнали до северозападната граница на Афганистан, където и до днес се използват британски карабини „Лий-Енфийлд“, произведени в Канада.

Карабините „Лий-Енфийлд“ и „Мосин-Нагант“ с оптически мерник са били много ефективни като снайперски оръжия през Втората световна война. „Мосин-Нагант“ са използвани от съветски жени, наричани „зайчета“, „малки зайчета“ на името на инструктора им Василий Зайцев. Една от тях, Людмила Павличенко, има повече от 300 попадения и е прототип на бабата на снайпериста в романа.

Цитатите от Перипъла са мои преводи от гръцки на база на текста във Frisk, H., Le Périple de la mer Érythree (Göteborgs Högskolas Ársskrift 33, 1927). Това са извадки от Frisk, ch. 63–6 за първия цитат и chs. 41 и 63 в Глава 3. Вторият заглавен цитат е от Records of the Grand Historian на Sima Qian (Columbia University Press, 1993, trans. Burton Watson), Shi ji 6. Това е и източникът на стиха за добродетелите на императора в Глава 4 — вариант на каменния надпис, направен от Шъхуанди на планината Лангие — и цитата в Глава 15. В Глава 3 цитатът от Cosmas за Sri Lanka е от J. W. McCrindle, The Christian Topography of Cosmas, an Egyptian Monk (Hakluyt Society series. I, vol. 97, 1987), 365–8. В Глава 4 извадката от измисления дневник на капитан Хауард за проблемите на геодезията е от предговора на капитан У. А. Гейл към Vol XIV (1888) към Professional Papers of the Corps of Royal Engineers, коментар несъмнено повлиян от преживяванията му в Рампа. Следващият цитат е от доклад на достопочтения Дейвид Кармайкъл, изпратен в земите около Рампа след въстанието, за да направи препоръки (Madras Judicial Proceedings, 14 December 1881, 1027–53).

Един от артефактите, донесени у дома от полковник Гейл от Индия, е месинговата пата, предпазната ръкавица с меч, описана в романа. Подобна месингова пата е изложена в Британския музей (ВМ OA1878. 12–30, 818). Историята на тези редки оръжия може би води началото си още от монголските нашествия в Индия и дори по-рано.

Едно от малкото изображения на пата в бой е от седемнайсети век и на него се вижда маратският принц Сшиважи да върти голяма пата (от миниатюра, репродуцирана в Monuments Anciens et Modernes de I’Hindoustan, L. Langlès, 1821). Композицията на сцената от релефа напомня мозайката с Александър от Помпей. За патата на полковник Гейл се знае, че е дошла от „въстание“, но не е известно нищо повече. Снимки на този артефакт, както и офицерският скрин от камфорово дърво, старите книги, далекогледът, древните монети и оръжията в романа могат да се видят на www.davidgibbins.com.