Дейвид Гибинс
Тигърът воин (12)

11.

Езеро Исъккул, Киргизстан

Катя Светланова се облегна на камъка, леко се намести, за да открие по-удобна позиция, и изпъна крака върху спечената земя. Остави цифровата си камера и притегна дългата си черна коса на тила си. Погледна камъка до себе си. Там бяха вдълбани всевъзможни рисунки — снежни леопарди, скачаща дива коза, тайнствен слънчев символ. Видя, че някога са били оцветени с първични цветове, кръв и охра, които сега едва се забелязваха, ерозирали от вятъра и слънцето.

Бяха направени преди повече от две хиляди години от скитските ловци, обикаляли по тези степи, които вероятно бяха почивали на същото това място, загледани в езерото и планините в далечината. Това бяха предците на киргизите, които сега живееха по тези земи, предците на майка й, номади, които знаеха каква е силата на шамана. Мястото беше свещено, място за погребения, на което тя все още долавяше номадската миризма на коне и овнешко, и пот, но и място, видяло много други — авантюристи, търговци, войници, хора от безкрайно далече на изток и запад. Всички те би трябвало да са оставили своя следа някъде тук. Тя снима рисунките, като се възползва от дългите сенки в късния следобед. Денят беше уморителен, както и всеки друг ден тук. Всяка скала обещаваше удивителни открития, но това, за което копнееше най-много, все още й убягваше.

Поклащаше се леко, рисунките се появяваха и изчезваха от полезрението й като холограма. Чувстваше се адски уморена. Бяха минали пет безмилостни седмици, оставаха само още няколко дни. Спомни си колко време великите изследователи на Пътя на коприната бяха търсили изгубените съкровища — десетилетия, цял живот. Повечето не бяха открили това, което търсят — приказни изгубени царства, съкровището на Александър Велики, несметни богатства, които завинаги оставаха недостижими. Може би шаманите бяха прави и мястото наистина беше небесно владение, чиито най-велики откровения биха се разкрили само пред тези, които вече са направили крачка в отвъдното. Може би археологията наистина бе това, а времето, което бе прекарала с Джак от Международния морски университет в търсене на Атлантида, беше вълшебна вихрушка, която я изкушаваше да мисли, че животът не е само кариера в Института по палеография в Москва и изучаване на чуждите открития. Джак я бе предупредил, но се налагаше да го установи сама за себе си. Трябваше да разбере дали има късмет на откривател.

Отпи голяма глътка от манерката си, после погледна надолу към забележително сините води на Исъккул, които се плискаха по скалистия бряг само на хвърлей камък от нея. Беше като вътрешно море, простиращо се до планините Тяншан на юг, чиито покрити със сняг върхове оформяха фантастичен фон на пейзажа.

Някъде отвъд беше Афганистан, непристъпната маса на планините Хиндукуш, проходите, които водеха на юг, към Индия — Кибер на изток и Волан на запад. Обаче планините Тяншан обгръщаха езерото като бойници на някакъв непревземаем замък и й се струваше немислимо някой да успее да мине през тях. Погледът винаги се насочваше на изток и запад, по протежение на Пътя на коприната — най-великия търговски път, който светът е познавал. На изток планините се спускаха стръмно към пустинята Такламакан и сърцето на Китай, към приказния град Сиан. На запад Пътят минаваше през Киргизстан, Узбекистан и Персия, после стигаше до бреговете на Средиземно море. Когато слънцето оцвети езерото в розово, с ивици червено, Катя се премести, за да огледа края на каньона, който водеше на запад. Винаги се бе чувствала странно, когато минаваше по този път, както бяха правили пътниците в древността. Баба й, киргизката, я бе предупреждавала за него — че е населен с демони воини на черни жребци, които дебнат навсякъде, готови да погълнат всеки, осмелил се да остане във владението им. Катя знаеше откъде са дошли тези номадски митове — това беше народната памет за завоевания и ужас, за хуни и монголи, човешките урагани, връхлетели от изток. Те бяха и нейни предци, не по майчина, а по бащина линия. Беше си спомнила и за него тази вечер — войнствен глава на клан от новото време, загинал насилствено пред очите й в Черно море две години преди това, когато Джак беше до нея. Опитваше да си спомни баща си отпреди изкушението да го застигне и отнесе, както вълните на алчността и войната бяха заливали някога тези планински проходи. Това беше и нейната кръв, но тя не беше в състояние да му прости и си даваше сметка, че това място я обременява, защото търсеше опрощение, копнееше да открие силата на киргизката си кръв, да долови думите на шамана в тези скални рисунки.

— Катя! — Над скалите на стотина метра от нея се появи длъгнеста фигура. — Готови сме!

Тя скочи на крака, махна с ръка, взе камерата си. Обичаше Алтамати и заразителния му ентусиазъм. Още не му бе казала какво всъщност търси по тези места. Все така не обичаше да си поставя междинни цели, защото не знаеше как би й се отразил евентуален неуспех. Изведнъж обаче се почувства пълна с нова енергия. Осъзна колко огромна е задачата им, морето от скали, което се простираше с километри покрай брега на езерото и стотици метри нагоре по склона на планината, откъдето се бяха откъсвали и свличани надолу векове наред заради порои и земетресения. Вече бяха документирали повече от триста рисунки, обаче оставаше да проучат още десетки квадратни километри, да огледат старателно всеки камък, като поне половината трябваше да бъдат откопавани от твърдата земя. Може би беше лапнала прекалено голям залък. Пак си спомни предложението на Джак да й осигури място за изследовател в Международния морски университет. Там би имала пълна свобода, неограничени ресурси и би могла да продължава да работи в този район. От друга страна, само тя в института в Москва можеше да защити колегите си от бюрокрацията и корупцията. Беше дъщеря на баща си — онзи, от старото време, професорът по история на изкуството, създал института. Всъщност чувствата й бяха твърде болезнени и бе открила, че е невъзможно да приеме каквото и да било от Джак. Баща й бе станал всичко, срещу което тя се бореше, издънка на черния пазар на антики, войнствен бос, облякъл дрехите на предците си. Беше станал неин враг и Джак го бе унищожил. Обаче огънят продължаваше да гори в нея, несломимата лоялност на дъщеря, племенната връзка с войнстващ клан. Срещата с Джак на конференцията преди три месеца бе съживила всичко. Трябваше да открие своя собствен покой, преди да поеме която и да било протегната ръка.

Окачи камерата на врата си и започна да се катери по камъните. Помнеше и нещо друго, което й бе казал Джак. „Късмет е нужен, но са нужни и рискове, желание да заложиш всичко на вътрешния си инстинкт“. За Джак това означаваше да ангажира изследователски кораби, екипа си, Костас, всички ресурси за подводните изследвания. Погледна канарите, простиращи се във всички посоки като гигантско гробище, и малката юрта край езерото. Тук беше нужна армия работници на терен, лагер, подобен на военни предни оперативни постове. Спря, за да поеме дъх. Може би беше дошло времето да приеме предложението. Не беше разочаровала себе си. С Алтамати бяха направили всичко, което беше възможно да направят. И бездруго трябваше да се свърже с Джак, за да разбере дали е успял да открие чичо й в джунглата. Тревогата не й даваше покой от седмици. Трябваше да знае какво се е случило. Искаше да чуе и гласа му. Вечерта щеше да включи сателитния телефон.

Двигател запали с кашляне и влезе в равномерното боботене на четирицилиндров дизел. Катя се изкачи нагоре и видя калпака на Алтамати да се носи над канарите. Седеше на единствената машина, с която разполагаха, достопочтен британски трактор „Нуфийлд“, който някак бе стигнал от Индия до Централна Азия, вероятно заради съживената търговия по Пътя на коприната, започнала след рухването на Съветския съюз. Катя някак бе започнала да го обича, въпреки ръмженето и кълбата черен дим. Това беше техният боен кон и докато двигателят му палеше, все още имаше и надежда. Спусна се пъргаво надолу пред трактора и вдигна ръка за поздрав към Алтамати. След това погледна веригата, опъната между трактора и една голяма канара. Беше се превърнало в техен ритуал в края на деня. Алтамати наместваше машината пред солидната скала, която набелязваха предварително, близо до някой от грубите коловози, които се спускаха към езерото. Тя огледа днешния кандидат. В този случай скалата, която трябваше да отместят, се бе подпряла на друга, а пространството между тях бе запълнено с пръст, която Алтамати отстраняваше през по-голямата част от следобеда, за да може да прокара веригата. Катя приклекна, огледа я, също и конската кожа, увита около нея, за да предпази повърхността на камъка. Вече беше доста охлузена, но щеше да свърши работа и днес. Ако издържеше веригата. Погледна отпуснатите брънки, стигащи до трактора. Алтамати бе взел веригата от стар патрулен катер, които ръждясваше в плитчините наблизо, наследство от времето, когато Съветите бяха използвали езерото за секретна база за тестване на морска техника. Самият той бе обучаван тук за морска служба, преди да го изпратят да воюва за СССР в Афганистан през осемдесетте. Имаше повече доверие на старата съветска техника, отколкото на новата руска, дори да е ръждясала. Катя трябваше да му се довери по този въпрос. Стана, показа му вдигнат палец, после отстъпи на безопасно разстояние зад канарите и приклекна зад една. Алтамати се наведе зад преградата от ръждиви ламарини, които също бе взел от катера и бе сложил пред стъклото на кабината, за да го пазят, ако веригата се скъса и удари назад. Катя даде знак с вдигната ръка, после я свали. Наведе глава зад камъка и кръстоса пръсти. Операцията всеки път приличаше на чегъртане на лотариен билет и обикновено беше също толкова успешна. Тази обаче би могла да извади късмет. Намираха се близо до западното дефиле, ерозиралия каньон, който водеше до езерото. Ако изобщо някога откриеха надпис, оставен от пътник, трябваше да е някъде тук, където керваните вероятно бяха спирали за почивка, а не нагоре по склона, където се откриваха повечето скитски петроглифи.

Стисна клепачи. Чу как Алтамати включи трактора на скорост, натисна педала на газта постепенно, докато двигателят заръмжа в кресчендо, и плавно започна да отпуска съединителя. Цялата земна повърхност сякаш завибрира. Катя отвори очи и видя как тракторът напредна метър, после два. След това спря и предните колела се вдигнаха във въздуха. Моторът заглъхна и колелата се върнаха на земята. Алтамати се надигна и й махна. Катя се изправи. Камъкът беше наклонен на другата страна и се бе опрял в друг, отзад. Нямаше как да го изтеглят повече. Все пак скалата, която искаха да разкрият, вече беше достъпна, покрита само с пласт ронеща се пръст. Алтамати дръпна ръчната спирачка, остави мотора да работи на празни обороти и скочи на земята с шпатула и четка в ръка. Когато Катя стигна при него, той вече беше в пролуката и почистваше повърхността на скалата. Личеше, че някога е била изправена и че е била притисната преди столетия от тази, която току-що бяха дръпнали, може би поради силен порой. Откритата повърхност беше плоска, поне по метър в двете посоки. Катя се приготви да снима. Всичко изглеждаше идеално. Обаче се готвеше и за разочарование. Колегите й в института предупреждаваха, че гони вятъра. Бактрийци и согдианци, търговците, минавали по тези места, не бяха оставяли надписи по камъните. Спомни си обаче и какво й говореше Джак. За предчувствието, усещането, което не може да се опише. Кръстоса пръсти и зачака. Алтамати стана, с гръб към нея, така че тя не виждаше какво има пред него. Сложи ръка на рамото му, върху избелялото маскировъчно яке. Тогава си даде сметка, че го стиска, и то здраво. За момент двамата застинаха. После Катя осъзна, че той трепери, тресе се. И друг път го бе улавяла за рамото, но никога не бе усещала това. Той се смееше! Тя се отпусна напълно, освободи се от цялото напрежение, отпусна ръката си, ухили се откачено и започна също да се тресе от смях, за първи път, откакто помнеше. Нещо в нея се бе освободило, а дори все още не беше видяла скалата. Алтамати се обърна и тя видя изсеченото му красиво лице да й се усмихва.

— Не знам латински — каза й той на киргизки. — И никога не съм стигал по-далече на запад от Афганистан, обаче като малък прочетох всички книги за римляните, които успях да намеря. Това тук ми е познато.

Катя проследи пръста му, изпъшка, после пак сложи ръка на рамото му, за да запази равновесие. Коленичи и се вгледа. И пак си спомни Джак. „Тези първи моменти са съдбовни. Може никога да не го видиш пак. Забрави еуфорията. Бъди учен“.

Слънцето вече беше ниско над хоризонта, контрастът беше идеален и дори най-малката неравност по повърхността на скалата се виждаше отчетливо. Тя бързо направи десетина снимки, с три различни настройки на камерата. Стоеше неподвижно, сякаш се страхуваше, че изображението може да изчезне. Беше орел. Извади от чантата си бележник, прелисти го бързо и намери страницата, която търсеше. Рисунка, направена от чичо й в Узбекистан, на повече от четиристотин километра западно оттук. До скицата имаше бележка с почерка на Джак, написана, когато умуваха над скицата, на конференцията преди три месеца. Погледна камъка, после отново бележника. Не, нямаше съмнение. Беше същият. Издълбан от същата ръка! Стана. Леко залиташе.

— Трябва да се върна до юртата — каза с треперещ глас. — Трябва ми сателитният телефон.

— Какво има? — попита Алтамати. — Какво открихме?

Тя се вгледа в обруленото му от вятъра лице, в омайващите сини очи. Прегърна го силно за миг. Усети миризмата на дрехата му от овча кожа, с примес на пот, почувства наболата му брада върху кожата на лицето си. Чувстваше се удивително добре. Пусна го и метна чантата си през рамо. Беше страшно уморена. Трябваше да се обади, преди да рухне. Искаше обаче Алтамати да чуе първи.

— След като си прочел всичко за римляните — попита го, — попадал ли си на историята за изгубените легиони на Крас?