Дейвид Гибинс
Тигърът воин (14)

13.

Мъжът с карабината виждаше двете фигури край езерото съвсем ясно. Беше абсолютно неподвижен сред камъните на брега на езерото, очертани от планините Тяншан и края на самата небесна империя. Наблюдаваше ги цял следобед и чакаше слънцето зад гърба му да се сниши, да очертае формите. Беше научил всичко възможно за поведението им, беше видял всеки момент на интимност, точно както го бе учила баба му. Високият, мъжът, беше непохватен, кльощав, правеше внезапни движения и жестове, особено когато работеше с трактора. Но освен това обичаше да заглежда жената, особено когато е наведена, за да четка и разчиства, и да снима. Когато го правеше, високият застиваше за дълги периоди, понякога по половин час и повече, сякаш не искаше жената да знае, че я гледа. Мъжът с карабината сви устни. Киргизите бяха номади от степите, като собствените му предци, но номади, които бяха изоставили пътя на воина и сега не бяха нещо повече от овце. Презираше ги. Искаше му се да се прицели най-напред в мъжа, но жената беше приоритет. Премести погледа си към нея. Беше с гарвановочерна коса и стройна фигура, макар и нелишена от извивки, които ясно личаха под клина от ликра, когато се навеждаше. Възбуждаше го и това още повече усилваше решимостта му. Нейният клан бе сгрешил. Братята щяха да искат възмездие.

Светлината сега беше идеална. Той погледна нагоре, към покритите със сняг върхове от другата страна на езерото, после отново спусна очи към двете фигури. Винаги започвай от хоризонта, го бе учила баба му, и всичко ще си застане на мястото. Спомняше си лицето й, хубавите казахски черти, които бяха украсявали пощенски марки и стенописи навсякъде из родината, олицетворение на съветския марш към прогрес.

Само че продуктът, който тя произвеждаше, беше смърт. Заради шефа им. Зайцев, ги наричаха „зайчата“, малки зайчета, но германците ги наричаха Todesengel, ангели на смъртта. Резултатът й край Сталинград се измерваше със стотици мъртви. Златна звезда на Герой на Съветския съюз. Спомняше си какво му бе казала на смъртното си легло, високо в планините до китайската граница, родната й земя. Беше му казала, че в крайна сметка не е убивала заради кауза. Каза му, че е убивала, защото това е, което прави по принцип. Беше видяла същото и в неговите очи, докато я гледаше в леглото, без емоции. Искаше единствено да започне оттам, докъдето е стигнала тя.

Сега държеше нейната карабина. Плъзна се назад, без да се надига от каменистата вдлъбнатина на хребета. Отвори дългия кафяв калъф до себе си — коженият капак все още беше гъвкав, след седемдесет години, импрегниран с оръжейна смазка. Извади карабината и улови ложата с дясната си ръка, като внимаваше да не размести оптическия мерник. Прокара лявата си ръка по дървото на приклада, по вдлъбнатините и драскотините от войната, раните, които увеличаваха силата на оръжието, не я намаляваха. Съветските снайперистки винаги даваха имена на оръжията си. Огнен змей беше нарекла тя карабината си. Погледна обозначенията върху метала. Mosin-Nagani, 1917, произведена по договор в Уилямсбърг, Мериленд. Баба му се смееше на иронията през дългите години на Студената война, когато беше обучавала поколения снайперисти да се целят в американци. Но беше казала, че смъртта няма лоялности. Беше го запомнил от нея и го знаеше, както знаеше кой е той. Казваше му, че всяко убийство трябва да е като акт на страст с любовница, и колкото повече стреля, толкова повече ще знае от какво се нуждае тя и толкова повече тя ще става част от самата му душа.

Дръпна затвора и докосна лъскавата свежа смазка вътре. Извади два патрона от кожена торбичка. Беше ги приготвил ръчно, с еднакви капси, с прецизно измерен барут, до микрограм. Беше го научила и на това. После ги бе лъснал до блясък. Вкара ги в пълнителя, избута затвора напред и надолу, за да вкара патрон в цевта. Вдигна бавно карабината и я опря на малката торбичка пясък до камъка. Пропълзя няколко сантиметра напред, опрял приклада на рамото си, като внимаваше да не натисне оръжието надолу. Беше намазал лицето си с въглен и кал, по карабината нямаше нищо, което да отразява светлина. Щеше да е невидим пред залязващото слънце. Отново видя двете фигури. Осемстотин и осемдесет метра. Долавяше ги. Това беше дарба. Настрои мерника, за да отчита вятър и височина. Въздухът беше рядък, вятърът беше слаб. Мишената беше по-ниско и гравитацията щеше да тегли куршума надолу. Вече беше компенсирал това, като добави една осма от разстоянието. Беше видял трепкането на въздуха над двигателя на трактора, оптическото изкривяване. Щеше да се цели метър вляво от главата на жената, в камъка с надписите. Щеше да мине секунда преди куршумът да стигне дотам. Тя дори нямаше да чуе изстрела. Щеше да мине през шията й и да прекъсне шийните прешлени. Пое дълбоко въздух, изпусна го и спря да диша. Забави пулса си. Синхронизирай със самата си душа. Присви пръст над спусъка, после приближи око до мерника. Велика е добродетелта на Първия император. Цялата вселена е негово владение.

След това спря. Плъзна се назад в хлътнатината и се обърна по гръб, с лице към небето, като притегли карабината към гърдите си и дръпна затвора. Беше го правил пак и пак, беше стигал до ръба. Баба му казваше, че това е shiaise, самодисциплина. Вече се бе справил с чичото на жената, този, чието място щеше да заеме сред дванайсетте. Знаеше, че мъжът няма да каже нищо, защото беше обучен като тигър-воин, и го бе оставил да страда, да го изядат плъховете в светилището в джунглата. С хората му откриха надписа вътре и имаше достатъчно време преди маоистите да го видят, да прочетат думите и да разберат накъде ще ги отведе търсенето на свещената скъпоценност. Преди това обаче бе дошъл тук, за да наблюдава, да чака, да види дали жената ще го отведе по-нататък. Братството знаеше, че чичо й й е казал за собственото си търсене, за следите, които е открил. Братството имаше очи и уши навсякъде. И съдбата й беше решена. Когато някой от дванайсетте сгрешеше, кланът му трябваше да плати. Винаги е било така. Обаче трябваше да си го напомня. Беше тук не просто да убива, а да наблюдава, да следи. Това беше неговото изпитание, дългът му, определен от братството, правото му да се присъедини към дванайсетте. Дръпна ръкава си и докосна татуираната си предмишница, все още болезнена и кървяща. Посегна към коня, който стоеше по-назад в падината, чиито хълбоци се издигаха и спускаха едва забележимо, полуотворени очи, червени по краищата. Притисна татуировката към хълбока на животното и отдръпна ръката си, червена, покрита с кръвта, която покриваше коня като пот. Отново легна, екзалтиран. Кръвта им се бе смесила. Сега бяха едно. Кръвта на небесния жребец. Кръвта на тигъра-воин.

 

 

Джак се сепна и се събуди, защото самолетът се разтресе и разклати, звукът на моторите се превърна във вой, после пак стихна. Стегна предпазния колан. Ребека седеше до него и четеше. Костас и Прадеш дремеха, срещу тях на пресекулки. Джак погледна навигационната карта на сгъващата се седалка, после и през прозореца вдясно от него. Виждаше се къде долината на Инд отстъпва пред нагънатите хълмове на Белуджистан, северозападната провинция на Пакистан. Бяха близо до границата с Афганистан, над териториите на племената, които почти не се бяха променили от времето на Британското управление. Отвъд Афганистан беше дестинацията им — бившата съветска република Киргизстан, вклинена между планините, които навлизаха в Китай от едната страна и Русия — от другата, прорязани от плетеницата на древните маршрути на керваните и неравните високопланински проходи, които съставяха северната част на Пътя на коприната. Джак се вторачи в маранята, стиснал подлакътниците на седалката. Катя беше някъде там, в един от най-непристъпните райони на света. Оттук, горе, възможността да я открият изглеждаше невъзможно малка, но все пак, ако всичко минеше добре, щяха да са при нея след броени часове.

Джак погледна двамата мъже. Костас беше облякъл друга хавайска риза, която някак бе успял да спаси в резервите си на „Сийкуест II“, след като едната стана на парцали в джунглата. На дясното му рамо имаше издутина, заради превръзката, която покриваше раната от куршума на маоиста, която за щастие беше само драскотина. Прадеш беше с маскировъчна униформа на индийската армия, без никакви отличителни знаци, което беше разумна мярка в пакистанското въздушно пространство. Предната вечер с двамата му сапьори бяха задържали маоистките терористи настрана, докато хеликоптерът се приземи в джунглата, и се разминаха само с няколко чаткания по фюзелажа. Прадеш знаеше много добре какво прави и Джак му беше благодарен. След като се върнаха на „Сийкуест II“, успяха да се измият и преоблекат, но нямаше време за спане. Самолетът, „Ембраер“, на университета, беше долетял от Англия, за да ги вземе, и в ранните часове сутринта ги остави на военно летище близо до Ченай, за да започнат дългия полет на север. Джак си погледна часовника. Бяха минали почти четири часа. Трябваше да се приземят в американската база в Бишкек. Киргизстан, към средата на сутринта.

Ужасяващата картина от водопада все още не излизаше от ума му. Не се съмняваше, че разлагащият се труп е на Хай Чен, чичото на Катя. Татуировката на ръката му беше по-добра, с повече детайли от татуировките на труповете на китайците вън, но представляваше също изображение на страховит тигър, почти дракон. Беше ясно, че Хай Чен не е просто невинна жертва, наивен антрополог, попаднал на лошо място в лошо време. Някой го бе оставил да умира бавно, по жесток, предварително пресметнат начин. Бил е по следа, която все повече изглеждаше паралелна на тази, по която бе тръгнал самият той, и изходът изглеждаше определено неприятен. Тук като че ли залозите бяха доста по-големи от някаква минна концесия. Трябваше да говори с Катя лично. Тя щеше да му каже всичко, което знае.

Опита да прогони спомена от главата си и да мисли за археология. Вълнението от откритието още не си бе отишло. Римска гробница в Южна Индия. Гробница близо до римския обект Арикамеду не би предизвикала изненада — на търговец или може би морски капитан. Те обаче бяха открили гробница на римски легионер. Легионер, може би оцелял от битката при Кара. Имаше удивителна връзка между фрагмента от древния Перипъл, от Египет, с доказателството, че някои от измъкналите се легионери са бягали на изток, към Централна Азия. Ако легионерът, изваял бойните сцени в джунглата, наистина е бил от хората на Крас, трябва да се бе спуснал на юг от Пътя на коприната, някъде под траекторията на полета им сега. Имаше и невероятна препратка в надписа на саркофага. Джак примижа към прозореца, където беше Афганистан, без все още да вижда каквото и да било в утринната мъгла. Една дума от надписа се връщаше отново и отново в мислите му. Sappheiros. Лапис лазули. Легионерът бе открил нещо — нещо достатъчно скъпо, за да го спомене в надписа на саркофага. Нещо, което бе притежавал и Фабий, брат по оръжие, войникът от релефа, и бе взел със себе си. Нещо, което е от две части. Джак започна да барабани по подлакътника. Това трябваше да стане нещо повече от фантастична приказка за спасение и приключения отпреди две хиляди години. Беше станало търсене на съкровище.

— Татко — Ребека го побутна. — Тази книга е невероятна.

Беше пуснала осветлението за четене и Джак видя заглавието. „Лейтенант Джон Уд, Бенгалски флот. Разказ от първо лице за пътешествието до извора на река Окс“^[1]. Джак изправи облегалката на седалката си.

— Една от любимите ми книги. Писал я е през трийсетте години на деветнайсети век, преди британците да се намесят в Афганистан — каза той и отпи вода от една бутилка. — Ще видиш, че подобно на другите ранни британски изследователи, стигнали до тези места, той всъщност изпитва симпатия към местните хора. Шотландец е и казва, че според него това се дължи на факта, че и той е от планински район. Освен това е чудесен разказ за приключения. По пътя на Александър Велики. Била е любима книга на прапрапрадядо ти. Четял я с увлечение. Когато я взема в ръце, имам чувството, че съм близо до него.

— Аз също — каза Ребека. Затвори книгата, след като отбеляза страницата с един лист, и взе печатния текст, който също й бе дал Джак. — Това също е невероятно. Биографията, която си написал на полковник Хауард. Щях да се разплача, когато прочетох за момченцето му, което се разболяло и умряло за един ден в Бангалор, докато той бил на стотици мили в джунглата. Ужасно е. Не мога да си представя как се е чувствала майката на момченцето, която се е събудила една сутрин с детето на ръце, а същата вечер го е спуснала в гроба. — Ребека говореше тихо, за да не събуди другите двама, но думите й бяха заредени с емоции. — Не се говори много за жените, нали? Приключенията, войните, всичко е за мъжете. Жените обаче е трябвало да се справят с толкова загуби и скръб! Човек би си помислил, че след като по онова време са умирали толкова много деца, би трябвало да са свикнали, обаче се обзалагам, че не са. Може би нетрепващите физиономии са начин да се справят с ужаса.

Джак кимна.

— Това тук за британците е било голямо приключение, но животът е бил крехък. Болести като холера, дифтерия, треска са убивали хората за по ден и са се появявали без никакво предупреждение. Всичките тези представи, които имаме за преувеличените любезности в Индия — чаените партита, потропването на крокета, разглезени семейства, седнали на веранди — всичко това е нещо като лустро. На това място са се будели, без да знаят дали пак ще легнат да спят следващата вечер, или ще ги спуснат в гроба. Това е място за обичащите риска авантюристи, за хора, които предпочитат да се движат по острието на бръснача.

— Заради това ти харесва, нали, татко? Цялата тази история. Ще ти се да си бил един от онези офицери, кралски инженери, нали? Така щеше да видиш война, приключения, щеше да командваш хората, дори да се занимаваш с археология, ако беше геодезист, плюс всичките почивни дни, които са имали на разположение, за да проучват планината и да търсят изгубени съкровища. Просто идеално.

Джак се засмя.

— За щастие мога да правя всичко това и в наши дни и мога да се прехвърлям в миналото. За да успееш наистина да откриеш пътя към находката, трябва да симпатизираш на тези, които следваш, да познаваш мисленето им.

— Костас казва, че голямата ти дарба е отклоняването. Според него винаги щом се заловиш с нещо, изведнъж изниква нещо друго. Според него ти трябва жена, за да те сложи на място. Да станеш по-постоянен.

Джак кимна към отпуснатия хъркащ Костас отпред.

— Сега не може да говори.

— Той има ли си… разбираш… някого? — попита Ребека.

— Има мен и всички от университета.

— Не, имах предвид приятелка.

Джак изсумтя и посочи Костас.

— Този? Сигурно се шегуваш. Остават, докато успее отново да се напъха в поредния подводен апарат.

Ребека поклати глава.

— Мъжете са толкова глупави по отношение на себе си. Нямат никаква представа кое ги прави привлекателни за една жена.

— Е… той е технически маниак. Все му е едно.

Ребека поклати глава и въздъхна. Светлините в кабината се запалиха и гласът на пилота се чу по високоговорителя.

— Джак поиска да ви събудя над афганистанската граница. Остават ни по-малко от два часа до дестинацията.

Костас и Прадеш се раздвижиха и се събудиха. Самолетът се разтресе от турбулентност. Прадеш погледна покрай Костас през прозореца. Беше четири сутринта местно време и още беше тъмно — на места далече долу блещукаха светлинки.

— Тази турбулентност беше точно навреме — каза той. — Като че ли винаги се случва на това място. Току-що минахме над Квета, в Северен Пакистан, и сега трябва да сме над Боланския проход. Летим над Афганистан.

— Зареждайте оръжията — каза Костас, прозина се и се протегна. Изправи облегалката на седалката си и извади портокалов сок от хладилника до себе си. — Боли ме главата — добави. — Мисля, че е заради джунглата. Дехидратирах се.

Изпи сока и взе нова кутия.

— Вероятно е от палмовото вино — каза Джак. — Предупредих те.

— Изпих само няколко глътки — възрази Костас. — От сега нататък обаче ще спазвам правилата. Никакъв алкохол по време на операции. — Изпи и втория сок и пусна кутията в кошчето. — Така първата ми текила на плажа ще е още по-хубава. Когато се доберем до Хавай. Утре.

Изгледа Джак със замечтан, леко обвиняваш поглед.

— Насочили сме се натам по определен начин — каза Джак. — Заобиколен.

— На север от Индия, към Киргизстан, в Централна Азия — изсумтя Костас.

— Да, точно така.

 

 

Киргизстан. След по-малко от два часа щяха да кацнат на летището в Бишкек, а след още два щяха да са при Катя. Когато се върнаха от джунглата на „Сийкуест II“, го чакаше съобщение от нея, за удивително откритие, което била направила. Той й се обади веднага и й каза за чичо й. Тя реагира с равнодушие, както той очакваше, но звучеше някак дистанцирано. Джак насочи разговора към археологията. Тя описа накратко какво е открила и му поиска съвет от първа ръка. Това беше добра причина да изтегли графика си напред, но сега се добавяше и неотложност. Веднага се обади да изпратят самолета на университета на летището в Мадрас, където да ги чака зареден с гориво и готов за полет, когато пристигнат след по-малко от два часа.

— Добре, Джак — подкани го Костас, — довърши историята на прапрадядо си. Досега знам следното: Хауард и другия, ирландско-американския офицер, Уокоп, бягат от джунглата. Предполагам, че случилото се с тях има нещо общо с причината да летим насам сега. И с надписа на онзи саркофаг. Не отиваме просто за да видиш Катя.

Джак кимна.

— Добре. Остатъкът от историята. Хауард и Уокоп се връщат със сапьорите на парахода „Шамрок“. Погребали са Беби в джунглата, не до селото, където видяхме възпоменателния надпис. Никой от двамата обаче не е оставил разказ за случилото се. Имаме бележките на лейтенант Хамилтън за престрелка в джунглата и паметта за този ден във фолклора на коя, както ни каза Прадеш. Нищо от Хауард обаче. Неговият дневник свършва внезапно с този ден, на „Шамрок“. Това не се връзва с професионализма му. И най-напред запали сигналната лампа за мен.

— Може да е опит да се прикрие случилото се с Беби — подхвърли Костас. — Ако наистина е бил застрелян от сапьорите.

— Мисля, че е нещо повече от това — отвърна Джак.

— Мисля, че шокът от жертвоприношението също си е казал думата. Каквото са видели от палубата на парахода. После, според мен, са видели и вътрешността на светилището. Каквото видяхме и ние. Тогава всички са учили латински в училище. Знае се, че Уокоп е четял гръцки и латински класици по време на кампании. Мисля, че са видели надписа и че той е станал нещо като договор помежду им. Да не казват на никого какво са прочели. Видели са как земетресението затрупва входа след като са излезли, така че тайната е останала между тях двамата.

— Какво е станало с тях след въстанието?

— Уокоп напуска Мадраските сапьори и постъпва в Поземлената служба на Индия, което е една от най-желаните служби за офицер инженер. Прекарва повечето от следващите двайсет години на северозападната граница, като започва в Белуджистан и се придвижва на изток, като прави измервания за Комисията по границата, по това, което става известно като линия Дюрант, и очертава границата с Афганистан. Граничните му означения още са на място, както олтарите на Александър Велики от последните дни. Бил е известен с издръжливостта и способностите си на роден планинар. Маларията, която обаче го застига в Рампа го принуждава да се оттегли рано. След пет години, през които възстановява здравето си в Швейцария, се връща в любимата си Индия, изучава отдалечените долини край границата, облича се с традиционни местни носии и живее с племената. За последен път чуваме за него от Квета, в началото на лятото на 1908 година, когато е на петдесет и пет.

— А Хауард?

— Той е последният офицер сапьор останал от Рампа, месеци по-късно, и единственият, който не боледува от малария, вероятно заради детството му в Индия. Смъртта на детето му, само на годинка и половина, в Бангалор, докато самият той е в джунглата, е била ужасен удар. От Хауард са се очаквали големи постижения като войник, но той тръгва по пътя на инженера. Постъпва в Департамента по благоустройство на Индия, после се връща в Англия и работи в Школата за военни инженери в Чатам. Преподава геодезия на младите офицери и е погълнат от академичния живот на корпуса. Става запален привърженик на движението, което евентуално води до появата на универсалния език есперанто. Идеята вероятно се е появила у него вследствие на преживяванията му в Рампа, където не е можел да говори езика коя без преводач. Може да е било нещо като желание за изкупление. Връща се в Индия, след като децата му порастват и отиват да учат в пансиони. Винаги съм приемал, че решението за кариерата му е свързано със сина му Едуард, с нуждата да осигури по-добър дом на децата си в Англия. Сега обаче си мисля, че е имало още нещо. Мисля, че е свързано с онзи ден в джунглата през 1879-а. И нямам предвид това, което са видели в светилището. Имало е нещо друго, което е видял или направил, което го е травмирало. Може би човешко жертвоприношение. Нещо, което е бил безсилен да спре.

— Не точната представа за прославен воин — каза Костас.

Прадеш се раздвижи и се прокашля.

— Мога да му вляза в положението. Най-лошото за един войник е да го изпратят на мисия, за която няма политическата воля или ресурсите, нужни за успеха. Преживявал съм го по време на мироопазващи мисии в Африка. Когато си безпомощен да спреш геноцида. Ако се намесиш, можеш да облекчиш страданията на един човек, но това още повече задълбочава усещането за безсилие. Един от сапьорите ми застреля жена, която беше ужасяващо осакатена. После лицето й го преследваше. Казваше, че всички човешки лица, които дотогава са били една обща изтерзана маса, след това са добили реална индивидуалност, което станало нетърпимо за него. Сънувал кошмари, че всички се спускат към него, питат защо не е сложил край и на техните мъки. Не можа да живее с това и се самоуби.

Джак погледна Ребека и стисна ръката й.

— Хауард може да е преживял нещо подобно — каза тихо. — Оцелели са много малко документи за емоционалната реакция при травма от Викторианския период, обаче е ясно, че много мъже, възпитавани в доблест и мъжество, са ставали свидетели на ужасяващи неща. Задържали са в себе си тези преживявания за цял живот и някак са използвали запасите си от кураж, за да ги държат под похлупак до самия край.

— Спомена, че се е върнал в Индия — каза Костас.

— Тук историята става наистина интересна — отвърна Джак. — През 1905-а, на петдесет, той най-накрая се връща към истинската военна служба. Става командващ на Кралските инженери в Индийската армия, дивизия Квета, на афганистанската граница, в Белуджистан. Това е едно от най-опасните места в Британската империя и света. Хауард харесва работата си и известно време като че ли компенсира за пропуснатото време. След това обаче, през 1907 година, като полковник, изведнъж взема половин заплата и напуска.

— Квета… — промърмори Костас. — На мястото, на което е бил и Уокоп?

— Именно! — възкликна Джак. — Това е гвоздеят на историята. След Рампа пътищата на двамата се разделят. Може би с уговорка в джунглата, те очертават бъдещето си, времето, когато отново ще се съберат. Веднъж се срещат, през 1889, когато Уокоп преминава опреснителен курс в школата по геодезия в Чатам. Дори пишат заедно статия за римските монети в Южна Индия. Трябвало да я представят заедно в Кралския институт на обединените служби в Лондон, обаче Уокоп бил извикан да се върне в частта си. След това двамата се срещат почти двайсет години по-късно, през 1907-а, когато и двамата са пенсионери. Хранят се като почетни гости в полковите столови, запознават се с изследователя Оръл Стийн, прекарват часове на пазара, където разговарят с непознати и се екипират. Тогава, една сутрин през април 1908 година, се обличат подходящо — високи обувки с цинтове, гети, туидени бричове, кожуси от овча кожа, тюрбани, раници, револвери. Двамата възрастни полковници се отправят в последното голямо приключение. Квета е виждала подобни неща и преди. Тибетският прислужник на Хауард, Хуан-ли, им маха за добър път. Бил е с Хауард от години, откакто Хауард е отведен на безопасно място в Тибет по време на Индийското въстание. Не чуваме нищо повече и за Хуан-ли. Двамата полковници се отправят през Боланския проход към Афганистан и изчезват в планината. Никой повече не чува за тях.

— Страхотно — каза Ребека. — Като в „Мъжът, който искаше да е крал“ на Киплинг. Сега знам защо си сложил тази книга най-отгоре на купчината в „Сийкуест“, татко. Двама британски войници изчезват в планината, за да търсят съкровище.

— Съкровище? — учуди се Костас.

— Мисля, че Ребека е на крачка пред нас — каза Джак.

— Треска от стария пън — подхвърли Прадеш и се ухили.

— Какво ги е привлякло в Афганистан? — попита Костас.

— Приключения. Война. — Прадеш отвори малко куфарче в скута си.

Вътре имаше редица от осем медала — три фино изработени звезди вляво и три медала за отлична служба вдясно, на два от които бяха добавени множество пластини от различни кампании.

— Това са медалите на Уокоп. Преди да изчезне е завещал всички свои военни принадлежности и отличия на столовата на Мадраските сапьори, с инструкция да бъдат продадени на търг на младите офицери, а приходите да бъдат дарени за благотворителност. Като млад офицер преди Рампа, той е бил в Мадрас по време на ужасния глад от 1877-а и преживяното оставило дълбоки следи в него. До 1924-та, когато започва следствието за изчезването на двамата и те са обявени за мъртви, почти няма интерес към медалите. Оттогава събират прах в складово помещение в Бангалор. Реших, че е редно да са в стария щаб на Поземлената служба на Индия, където ще бъдат изложени заедно с други реликви, останали от други пионери. Тези мъже ще бъдат запомнени с това, че са посветили живота си на картографирането на Индия и подобряването на благосъстоянието на хората. Техните индийски и пакистански наследници ще ги помнят с гордост и преклонение. Вълнуващо е.

— Щабът е в днешен Пакистан? — попита Костас.

— Това е още една причина да дойда с вас до Киргизстан — отговори Прадеш с усмивка. — Към базата на коалицията в Бишкек е командирован контингент пакистански сапьори. Аз лично купих медалите по условията на завещанието на Уокоп и се погрижих парите да отидат за благотворителност. Сега ще предам медалите на командира на пакистанските сапьори и той ще ги изпрати в музея.

— Мислех, че сте във война — каза Костас.

— Във война са страните ни. С майор Сингх сме близки приятели. Двамата бяхме командировани на учебно картографиране в джунглата като курсанти в Школата за военни инженери в Чатам. Така научих за края на кариерата на Хауард и Уокоп, от тамошните архиви. Когато Джак спомена интереса си към въстанието в Рампа, бях изненадан. Нямах представа, че е потомък на рода на Хауард.

Костас се вгледа в медалите.

— Тези двата вдясно, с пластините. Те са за различни кампании, нали?

Прадеш кимна.

— Това са медали за служба в индийската армия, а пластините са за кампаниите в Хазара, Уазириста, Тира. Като офицер геодезист Уокоп е участвал в почти всички експедиции по афганистанската граница през осемдесетте и деветдесетте години на деветнайсети век.

— Но няма пластина за Рампа — каза Джак.

Прадеш поклати глава.

— Властите са обявили въстанието за граждански смут. Било е въпрос на политика случилото се да се потули. Никой не е искал да популяризира този бунт толкова скоро след Индийското въстание. Споразумели са се да го смятат за активна служба във военните досиета, но не са давали медали за участие.

— А този? — Костас посочи третия медал.

— Това е за Афганската война от 1878-а до 1880-а. Уокоп е участвал като помощник-инженер към корпуса, преди да го изпратят в Рампа. — Вдигна медала и го обърна.

Очите на Костас светнаха.

— Слон!

Джак се усмихна на Прадеш.

— Трябва да се извиня заради приятеля си. Побъркан е на тема слонове. Намерихме слонове под вода, в Египет.

— Под вода? — Прадеш го изгледа изненадано. — Правилно ли чух? Открили сте слонове под вода?

— Ще ти разкажа друг път.

Ребека протегна ръка и докосна медала.

— Прилича на Ханибал в Алпите — каза тихо. — Майка ми го каза веднъж, когато се срещнахме, и направих рисунка. Значи са използвали слонове и в Афганистан. Страхотно!

Джак й се усмихна и погледна медала. Беше красив, окачен на червена и зелена лента. На предната страна беше изобразена кралица Виктория, императрица на Индия. На задната — колона в марш, а отзад се виждаше слон, който носи разглобено полево оръдие. На фона се извисяваше планинска верига, а отдолу думата АФГАНИСТАН и годините 1878-79-80. Такъв медал би получил и Джон Хауард, ако се бе присъединил към Киберския полеви корпус, както е било предвидено. Ако въстанието в Рампа не се е проточило с месеци повече от очакваното и ако не се е оказало, че само той сред офицерите може да устои на треската, ако синът му, Едуард, не се е разболял и ако друг офицер не е предложил да го смени в Афганистан, за да може той да е близо до семейството си. Този жест на съчувствие се бе оказал безпредметен, защото Едуард беше починал много бързо, още докато Хауард все още е бил в джунглата. За Джак медалът сякаш беше олицетворение на всички странности на съдбата и на скръбта от загубата. Много офицери сапьори бяха загинали в Афганистан. Ако Хауард бе отишъл там, може би нямаше да има причина да са тук днес.

Костас изведнъж видя нещо и притисна нос към стъклото на илюминатора.

— Дявол да го вземе! Какво беше това?

Проследиха погледа му. Пунктирана линия червени светлини прорязваше мрака долу.

— Въздушен удар срещу планински склон — отговори Прадеш. — Американски или британски военни самолети, може би пакистански. Летят ниско. Летим над талибанска територия. Бандитски район.

— Имаме ли някакво противодействие? — попита Костас и погледна Джак тревожно. — Противорадарни отражатели?

— Летим високо, над десет хиляди метра. Талибаните нямат оръжие, с което да ни достигнат. През осемдесетте, американците снабдяваха муджахидините само с ракети „Стингър“ и запасите им вече са почти напълно изчерпани.

— Да — отвърна Костас. — Забравих. Ние въоръжихме тези типове.

— Преди да дойдат руснаците, в Афганистан е имало само стари британски оръжия, останки от Голямата игра — отвърна Прадеш. — Карабини „Лий-Енфийлд“, „Мартини-Хенри“, дори „Енфийлд“ от шейсетте години на деветнайсети век. Правели са собствени имитации, така наречените „киберски пушки“. Тези оръжия още се срещат и в никакъв случай не бива да бъдат подценявани. Афганистанците са били отлични стрелци със собствените си, изработени у дома оръжия, кремъклии. С британските карабини са били превъзходни. Тази страна е страна на снайперисти — огромни терени с множество възвишения, удобни за заемане на позиция. Традиционните афганистански стрелци презират талибанските наемници, които изсипват дъжд от куршуми с калашниците си, докато крещят джихадистки лозунги. Презират ги, защото стрелят лошо, но и заради уахабитския им фанатизъм. В афганистанското общество насилствената смърт е навсякъде, но в рамките на някаква почтена традиция. Никой афганистански воин не иска да умре. Той презира самоубиеца терорист. Ненавижда фундаментализма. Манталитетът на мъченици и автоматът „Калашников“ — това са двете слаби места в защитата на талибаните.

— Казваш го, сякаш афганистанците могат да спечелят войната вместо нас — каза Костас.

— Няколкостотин афганистанци планинци, въоръжени със снайпери, могат сериозно да навредят на талибаните. Те просто трябва да бъдат убедени, че талибаните са най-лошият им враг. И трябва да знаят, че коалицията ще остане и след това, за да изградят страната си отново.

— Ще има доста работа за сапьори — отбеляза Костас.

— Готови сме за това — отвърна Прадеш ентусиазирано. — С колегите ми офицери проучихме архивите от войната през 1878-а, когато Мадраските сапьори са строили мостове в Киберския проход. Можем да го направим пак.

Вдигнаха очи, защото вторият пилот излезе от кокпита и кимна на Прадеш.

— Мой ред да пилотирам — каза Прадеш и стана. — Трябва да актуализирам летателните си часове. Ще се видим после.

— Татко — Ребека гледаше книгата на коленете си, — има нещо написано с молив, в полето. Сега го забелязах. Едва се чете.

— Коя е книгата? — попита Костас.

— „Изворът на река Окс“ на Удс — отговори Джак. — От каютата ми. Била е на Хауард.

— О, да. Интересни неща за рудничарството.

— Докато всички дремехте, стигнах до мястото, където разказва как е открил мините за лапис лазули — каза Ребека. — Невероятно интересно е. Прилича на приключенски роман. Пише, че там имало три качества лапис лазули. — Прочете един пасаж на глас: — „Има нийли, или цвят индиго, аслани, или светлосин, и сувси, зелен“. Пише, че нийли бил най-ценен, „най-наситените цветове се откриват в най-тъмните скали и казват, че колкото е по-близо до реката, толкова по-чист е камъкът“.

— Нийли — повтори Костас. — Звучи като ниело, от надписа в гробницата.

Джак кимна.

— Това е една и съща дума, на пущу и на латински. Вероятно с индоевропейски корен. Ако съм прав, скулпторът от джунглата, този, който е вдълбал надписа, наистина е бил в мините в Афганистан. Това, че е избрал тази дума за „тъмен“, може би показва, че е бил в контакт с местните, които са окачествявали лапис лазули по този начин. — Наведе се към Ребека. — Къде е бележката в полето, за която спомена?

— До абзаца, който току-що прочетох.

Джак се вгледа.

— Права си. Не я бях забелязал. Има толкова много други бележки на Хауард в полетата, че тази някак ми е убягнала. — Взе книгата от Ребека и се вгледа в нея под светлината за четене над седалката. — Определено е неговият почерк. Характерен е, макар и едва да се вижда. — Вгледа се и зачете на глас: — „Казано е, че ако събереш перидот и лапис лазули, ще получиш тайната на вечния живот. Трябва да са точните кристали. Древна китайска мъдрост, която ми каза моята ая“. — Свали книгата. — Боже!

— Перидот и лапис лазули — обади се Костас. — Отново тази комбинация.

— Коя е неговата ая? — попита Ребека.

— Бавачката му — отговори Джак. — Гледала го е, когато е бил малък в Бихар, където баща му е имал индигова плантация. Близо до границата с Непал. Била е баба на прислужника на Хауард, Хуан-ли, същия, който ги е изпратил от Квета през 1908 година. По време на Индийското въстание, когато Хауард бил малък, го отвела в Хималаите. По-късно станала бавачка на неговите деца, а след това и на техните. Никой не е знаел на колко години е, но е доживяла до дълбока старост, доста повече от сто. През трийсетте години на двайсети век се оттегля, за да живее в планините на Тибет. Казвала, че предците й са от далече на изток, от Северен Китай. Когато дядо ми бил малък, тя му разказвала истории за Първия император, великия Цин, който обединил Китай през трети век преди новата ера. Казала му също, че е потомка на пазач на гробницата на Първия император. Може да е легенда, но дядо ми бил много впечатлен. Една от другите книги, които ми подари, беше „Записки на Великия историк“, която е история на династия Цин. Тази книга също е била на Джон Хауард и е намерена в кабинета му, след като е изчезнал.

— Като стана дума за фамилни легенди — попита Костас, — какво ще кажеш за изчезването на Хауард? Разказите за това със сигурност са вълнували децата. Сигурно си се чудел дали с Уокоп не са открили някакво баснословно съкровище и не са живели като крале в някоя скрита планинска долина до края на дните си, точно както в историята на Киплинг.

— Ами, има една история. Разказвала я жената на Хауард, моята прапрабаба. Никой, освен дядо ми не й обръщал внимание, защото не била добре. Хауард е направил за нея всичко възможно. Щом децата им пораснали обаче, здравето й се влошило. Така и не успяла да преодолее смъртта на първия си син. Сестрите й се грижели за нея, но скоро постъпила в болница. Хауард имал пари от индиговата плантация на баща му и за здравето й не са жалени средства. Едва когато се убедил, че за нея няма надежда, Хауард се връща в Индия. Все пак я е виждал още няколко пъти в Англия, преди да изчезне, като последният път е бил през 1907-а, веднага след като напуснал армията. Отвел я за няколко дни в къща на границата с Уелс. Това, изглежда, е бил кратък промеждутък щастие. Било началото на лятото, красив сезон, и се разхождали по хълмовете. Така си го спомня тя, в момент на просветление, когато дядо ми я посетил в болницата години след това. След като Хауард се среща с Уокоп в Квета, никога повече не е виждал жена си. Тя обаче остава жива още много години, в нейния свят на сенките, чак до 1933 година.

— Спомняла ли си е други неща? — попита Ребека развълнувано.

— Казала на дядо ми, че когато затвори очи, се вижда да стои, уловила за ръка сина си, Едуард, на място с искряща красота, като вълшебна пещера. Само че Едуард е по-голям, отколкото е бил, вече момче, а не бебе. След това виждала Хауард, горд млад мъж с униформа и блясък в очите, бащата на Едуард, обичания й съпруг, и малкото момче тичало при него с разперени ръце, и викало „дада“ отново и отново, дума, която не е бил достатъчно голям, за да произнесе приживе. Казвала, че в тези моменти се чувствала на идеалното място и прекарвала много време в болницата със затворени очи.

Ребека се просълзи и Джак стисна ръката й.

— Казвала и още нещо. Никой не й обръщал внимание, защото болницата се управлявала от монахини, които смятали, че повтаря някаква религиозна мантра. Казвала, че мъжът й бил тръгнал да търси Сина на Небето.

— Монахини християнки? — попита Костас. — Сигурно са го казвали на не една и две вдовици.

— Така си мислели всички. — Джак се наведе напред. Очите му пламтяха. — Освен дядо ми, тогава млад морски офицер. На него му направило впечатление и го запомнил. Петдесет години след това, когато самият той вече беше остарял, ми се обади в училище и ми каза да зарежа всичко и да отида при него. Тогава ми даде „Записки на Великия историк“. Прелиствал я и попаднал на съвсем същите думи. Син на Небето. Изведнъж си спомнил, че ги бил виждал някъде. Като морски кадет бил изпратен в Шанхай и пътувал до Сиан, за да разгледа приказната гробница на Първия император. Снимката, която й направил през 1924 година, била една от първите, достигнали Запада. Там видял тези думи, Син на Небето. Това била традиционна титла на китайския император.

Ребека избърса очите си.

— Помня ги! Изложбата за теракотените воини!

— Има и още — продължи Джак. — Дядо ми изрови старите му чертежи на голямата погребална могила, може би колкото Хеопсовата в Египет, все още неразкопана и непроучена, години преди да бъдат открити воините от теракота. Гробницата на Първия император, Шъхуанди, Син на Небето. Прочете ми пасажа от „записките“, в който се описва какво има вътре. Баснословните съкровища, миниатюрно копие на света, погребалната камера, украсена така, че да представя небесата, така че най-силната от всички светлини да пада върху саркофага. Тогава започнал да разсъждава. Повика и мен. Жената на Хауард вероятно не е искала да каже „син“ на небето, а „скъпоценност“ на небето. Слънцето, най-силната светлина, която би могла да осигури безсмъртието на императора. Най-голямата небесна скъпоценност. Това е имала предвид. Хауард й е казал, че отива да търси приказна изгубена скъпоценност.

— Знаех си — ухили се Костас. — Пак лов на съкровища.

— Всичкото това… — каза Ребека тихо — как ти е дошло наум… Страхотно!

Джак въздъхна.

— Просто отворих един стар скрин и го оставих да си излее душата.

Червената сигнална светлина над тях замига. Джак погледна предпазния колан на дъщеря си, после през илюминатора навън, към сивата светлина на зората. Спускането към летището на Бишкек не мина гладко, защото имаше странични течения. През пролуки в облаците видя земята — плоска сумрачна пустош — и периметъра на пистата. На асфалта бяха паркирани няколко гигантски транспортни самолета С-7 Galaxy, защото транзитната американска база за Афганистан използваше цивилното летище. Двигателите на техния самолет изведнъж форсираха и звукът им стигна до писък. Машината пропадна твърде много във въздушна яма и сега щеше да направи кръг и нов опит за кацане. Джак се отпусна и затвори очи. Чувстваше се достатъчно уморен, за да заспи на мига. Изведнъж в представите му се появи ярка картина на лицето на дядо му, от деня, който бяха прекарали заедно и бяха разглеждали китайските записки. Дядо му му беше разказал за старото като света търсене на вечния живот, за експедициите на Първия император, които трябвало да открият островите на безсмъртните. Тогава Джак беше малък, но каза на дядо си, че един ден и той ще търси такива съкровища. Спомни си думите на стареца, когато се разделяха, последния път, когато бе видял. Каза му, че през живота си е пропътувал повече от милион мили по море и че най-много се е радвал на самото пътуване, а не на местата, към които е пътувал. Сега, години след това, след половин живот, прекаран в търсене на най-големите съкровища на света, Джак смяташе, че го разбира. И си спомняше как дядо му го сбута шеговито и се престори на стар китайски мъдрец. „Пази се от Свещените острови. Търсенето на безсмъртие е задача на глупеца, а Първият император е най-най-големият глупец от всички. Ако се приближиш прекалено, се изправяш пред смъртна опасност“.

Самолетът се разтърси рязко. Джак стреснато отвори очи. Костас го гледаше втренчено, с някакво шеговито удивление. Джак си представи какво си мисли.

— Гориш от нетърпение да видиш Катя? — попита Костас.

— Горя от нетърпение да видя какво е открила — отговори Джак.

— Татко! — Ребека го погледна насмешка.

— Добре, добре. Горя от нетърпение да я видя — каза Джак. — Обаче тя е там, при езерото, защото аз го предложих. Посещавам я като учен. Проектът ме интересува.

— Когато сме при нея, Ребека, само не използвай думата „приятелка“ — подметна Костас. — Ако не искаш да събудиш Чингис хан, който се крие в нея.

— Стига вече! — изпъшка Ребека. — Какво става тук? Като че ли имате нужда от слизане на земята! С Катя сме жени, можем да си говорим.

— За щастие — каза Джак и й се усмихна мило — днес няма да видиш Катя. След като открихме онези трупове в джунглата, не смятам да рискувам. Катя беше близка с чичо си и участваше в проучванията му. Щом са убили него, тя също може да е в списъка, а това излага всички около нея на потенциална опасност.

— Каза ли на Катя за него? — попита Костас.

Джак вдигна телефона си.

— Малко преди да излетим.

— Значи ми казваш, че не мога да дойда? — попита Ребека непокорно.

— Ще останеш с Бен и Анди в базата и ще им помогнеш с оборудването. След това ще летиш на изток с хеликоптер на американската база до другия край на езерото Исъккул. Там са открити потопените останки. Обещах да проверим и тях, освен че ще видим какво ще ни покаже Катя. Ще помагаш да подготвят оборудването и ще ни чакате.

— Значи ще пропусна интересното — каза Ребека.

— Ще бъдеш с екип на американските „тюлени“ — намеси се Костас. — По-интересно от това трудно мога да си представя.

— Знаеш руски, нали, Ребека? — попита Джак.

Тя кимна и погледна Костас.

— Хората, при които майка ми ме изпрати да живея в Ню Йорк, бяха руснаци. Петра и Михаил са избягали през осемдесетте, когато са били в Америка на конференция. И двамата са палеолингвисти. Петра била изпратена от властите да учи в Италия, където се сприятелила с майка ми. Това е било преди да се срещнете, татко. След като Петра се връща в Москва, срещнала Михаил в института по палеография.

— И там работи Катя, нали? — попита Костас.

Ребека кимна.

— Знаех за Катя още преди да се срещнем с теб, татко. Първият път, когато срещнах теб и Костас, беше една вечер, когато седяхме с Петра и Михаил в лятната вила в Хамптънс и гледахме документален филм за Атлантида. Интервюираха Катя.

— Светът е малък — каза Костас.

Джак погледна през илюминатора. Изведнъж си даде сметка колко малко знае за дъщеря си. Струваше му се абсурдно, че я познава само от няколко месеца. Въздъхна и се облегна на седалката. Спускаха се за кацане и самолетът се тресеше от турбулентността. Погледна Ребека.

— Руският ти ще е от голяма полза. Там, където отиваме, на езерото, има руско съоръжение за тестване на подводни бойни устройства, което наскоро беше възстановено на мястото на някогашно съветско съоръжение. Беше истински подвиг да ги убедим да се съгласят да приемат екип на университета ни в зоната с ограничен достъп, а за американските военни това е нещо доста по-сериозно от почивен ден за специалните части след Афганистан. Ще са нужни такт, уравновесеност и чар. Това ще е първата ти официална роля за Международния морски университет.

— Обаче Костас още не ме е научил да се гмуркам — отбеляза Ребека.

— Защото на Костас още не му е позволено да те заведе в Хавай — изсумтя Костас.

— Можеш да управляваш лодката — каза Джак.

Ребека наостри уши.

— Каква лодка?

Джак посочи пода на самолета.

— Сгъната е в багажното. Съвсем нова — „Зодиак“, шест метра и половина, твърда, надуваема, два двигателя „Евинруд 80“, последен модел джипиес, оборудване за запазване на позиция и профилиране на дъното.

— Чудесно.

Джак се ухили на Костас. Колелата на самолета докоснаха асфалта, носът се спусна. Двигателите включиха на реверсивна тяга и Ребека трябваше да извика, за да я чуят:

— И кога ще те видя?

— Не знам! — Гласът на Джак вибрираше със самолета. — Зависи какво е открила Катя. Може да се видим и по-късно днес. Може да има известно отклонение.

— Известно какво?

— Отклонение.

Костас погледна съкрушено хавайската си риза, после Ребека.

— Вече би трябвало да знаеш какво значи това.