Дейвид Гибинс
Тигърът воин (19)

18.

Джак пропадаше във водата, разперил ръце и крака. Остави тежестта на тялото си да го носи надолу. В началото се оттласкваше енергично, докато стигне до дълбочината, на която тялото му щеше да има нулева плаваемост, после задържа малко от издишания въздух в устата си и с него изравни налягането в ушите си. Сега усети вкуса на водата — свежа, остра, много лек намек за соленост. Виждаше долу дъното на езерото — сиво и плоско, не набраздено, каквото е дъното на морето. Видя силуета, който го бе привлякъл на това място — очертания на древен кораб, наполовина затънал в седимента. Вътре се виждаше пулсираща зелена светлина, сякаш някой е изпуснал сигнален фенер в тинята. Спусна се към нея, стигна дъното, протегна ръка дълбоко в калта и извади нещо. Вдигна го и го огледа. Оказа се скъпоценен камък, сияещ в зелено оливин, перидот от острова край Египет. Усети, че излъчва топлина, че топлото сияние прониква в тялото му. Изведнъж стана сънлив, тежестта му го натисна надолу, сякаш бе открил каквото бе търсил цял живот; вече нямаше къде повече да отиде и искаше единствено тинята на дъното да го обгърне и да спи вечно. Сепна се обаче и се върна към живота. Сърцето му биеше. Трябваше да се върне на повърхността. Там имаше нещо по-ценно. Оттласна се с камъка в ръка и започна да рита с плавниците с всички сили към слънцето, което струеше от повърхността. „Спокоен съм. Силен съм“. Повтори мантрата, но не беше нужно. Нямаше жажда за кислород, нямаше подтик да диша. Тогава обаче, когато видя силуета на лодката горе и поклащащите се фигури, надвесени през борда, които го наблюдаваха, отново почувства тежестта, като гъделичкане, което се придвижваше от крайниците към сърцето му. Камъкът, легнал на дъното на езерото, беше станал прекалено тежък, непосилен товар. Видя Ребека да се взира във водата толкова наведена, че дългата й коса докосваше повърхността. Опита да я достигне, но съкровището го дърпаше надолу. Отвори уста и пое въздух, пусна езерото в дробовете си, пропадна, усети единствено кошмарна празнота, не знаеше дали плаче, протегнал ръце към онова, което изчезваше в искра слънчева светлина, докато вече го нямаше.

— Джак! Събуди се! Катя и Алтамати се връщат.

Джак усети някаква ръка да го раздрусва и се събуди стреснат. Седеше на предната седалка на джипа, на мястото до шофьора, а Костас беше до него. Чу шумолене и видя, че е завит с одеяло от комплекта за първа помощ. Вероятно Костас го бе извадил от екипировката на джипа. Почувства гъделичкане и си даде сметка, че кръвообращението му се възстановява. Спомни си колко студено беше призори, когато пристигнаха на това място малко след зазоряване, когато росата беше навсякъде наоколо. Измъкна лявата си ръка изпод одеялото и си погледна часовника. Наближаваше обяд. Бяха прекарали там около три часа, а той, изглежда, беше проспал два от тях. Разсъждаваха върху разказа на капитан Уд за последния му поход към мините за лапис лазули, някъде в долината, която сега беше пред тях. Джак си спомняше как затвори очи, когато Прадеш отиде да стопли вода за чай. Погледна Костас. Той беше с избелял зелен военен шинел върху дебела фланела и кожена ушанка със закопчани под брадичката наушници. Не бяха готови за студа и бяха допълнили облеклото си с каквото намериха в багажника на джипа.

Отметна одеялото и се прокашля.

— Съжалявам. Задрямал съм.

— Забелязах. Имах чувството, че сме забравили мотора да работи.

— Не хъркам.

— Разбира се, че не.

Прадеш застана до вратата на джипа.

— Имаше нужда от сън. — Той също беше с кожена ушанка и индийска военна куртка. Наля една чаша и я подаде на Джак. — Горещ чай. Най-добрият дарджилинг. Винаги си нося. Наследили сме тази военна традиция от вас, британците, и просто не можем да се откажем от това.

— Благодаря. — Джак взе металната чаша и се вгледа оттатък долината. Хиндукушките планини се издигаха напред — огромни гънки с оголени скали и сипеи, поръсени с бяло по-близки хребети и покрити със сняг върхове зад тях. Долината представляваше дълбока вдлъбнатина, която се стесняваше в планината, през нея течеше река. Джак вдигна бинокъла, който висеше на врата му, и огледа района. Видя Катя и Алтамати, които крачеха по пътека от едната страна на долината. С тях имаше още един човек, с афганистански дрехи. Джак свали бинокъла и погледна Прадеш, който кимна. Всичко сякаш вървеше по план. Бяха стигнали до летището на Фейзабад в Северен Афганистан малко след разсъмване и от самолета веднага се качиха в джипа. В града Джак имаше стар приятел, който беше шеф на агенция за предоставяне на помощи. Той им уреди джипа, на чийто покрив и отстрани наскоро бяха боядисани буквите TV. Предпочитаха да не вдигат много шум и отказаха съдействие от НАТО. В региона имаше и екип на ISAF, но след разговор с датския полковник решиха да се откажат от ескорт. Полковникът ги предупреди за рисковете. Талибаните можеха да нападнат навсякъде, дори в северната част на страната. Местният главатар обаче беше известен с независимостта си, един от стълбовете на стария Северен съюз, и решиха, че е по-добре да се сприятелят с него, а не да го провокират. Полковникът обеща, че в случай на нужда ще изпрати медицински хеликоптер, но само толкова.

Джак вдигна отново бинокъла и огледа срещуположния склон на долината — търсеше проблясъци от отражения или намек за движение между скалите, макар да бе наясно, че няма да види нищо. Някъде там, напред, беше снайперистът, за когото Катя беше сигурна, че ги е наблюдавал край езерото в Киргизстан, и че ще е тук, сега. Щяха да са в безопасност, докато не станеше ясно каква е целта им, докато не откриеха това, което искаше братството, но с всяка крачка напред щяха да стават все по-уязвими, докато не паднеше и последната причина снайперистът да не стреля. Джак се чувстваше безсилен и открит, но знаеше, че няма избор, освен да изиграе играта докрай и да се надява всичко да мине без проблеми. Другите знаеха какви са шансовете. Всичко зависеше от това дали Катя и Алтамати са постигнали целта си да разузнаят напред в долината.

Прадеш разглоби примуса и го прибра в раницата си.

— Време е да оседлаваме, момчета.

Костас спусна краката си през вратата на джипа.

— Не знам откъде вземаш тези изрази, Прадеш.

— Школа за военни инженери на армията на Съединените щати. Форт Ленард Уд, Мисури. Шестмесечна командировка, миналата година.

Костас се вторачи в него.

— Сериозно? Случайно да си срещнал там Джим Прейдър?

— Подводни технологии, командирован от Военно морската академия? Завърших неговия курс.

Костас погледна Джак, после посочи Прадеш с палец.

— Наистина ни е нужен този тип. В постоянния състав на университета.

Джак се ухили на Прадеш, после слезе от джипа и се протегна. Беше със собствения си екип, който бе взел със себе си в самолета — старите планински обувки, дебелото яке с подплата, любимата му синя вълнена шапка, която му бе подарил член от екипажа на капитан Кусто, когато беше малък. Намести брезентовия си сак отстрани, за да му е удобно да го носи, и напипа кобура вътре. Даваше му някаква увереност, макар да беше наясно, че само леки оръжия няма да са достатъчни. Примижа към пътеката и видя как афганистанецът, който беше с Катя и Алтамати, сви по друга пътека и се скри от очите им. Пое си дъх и изрече мълчалива молитва. Алтамати бе прекарал известно време по тези места преди двайсет години и знаеше при кого да отиде. И двамата с Катя говореха основния език на Афганистан, дари, и двамата познаваха местните обичаи. Винаги беше по-добре да осъществиш контакт първи. Твърде много западняци бяха идвали тук с обещания за помощ и мир, но бяха носили само предателство и смърт.

Джак знаеше, че вече имат срещу себе си един снайперист и че ако ядосат местния командир, просто няма да имат никакъв шанс да напуснат долината живи.

Протегна ръка в джипа и извади „Извора на река Окс“ на Уд. Отвори стария том на отбелязаната страница и погледна избелелите бележки на Джон Хауард, прапрадядо му, после бележката върху мушнат в книгата лист, написана от дъщеря му. Между двете сякаш имаше нещо общо, някаква приемственост, като мост между поколенията. Погледна текста, изречението, до което стигна, когато бе задрямал. „След дълъг и изтощителен преход се добрахме до подножието на планините Ладжуорд“.

Знаеше, че „Ладжуорд“ е старото персийско наименование на мястото, където се добива лапис лазули. Сега се намираха на мястото, на което е бил Уд, в края на пътя, най-далечната точка, която може да се достигне с джип. Оттук нататък трябваше да продължат пеша, точно както би трябвало да са направили Хауард и Уокоп, ако изобщо бяха стигнали дотук.

Затвори книгата и я мушна в сака. Замисли се за Ребека и екипа водолази на езерото Исъккул. Сънят му отпреди малко беше още жив, отчетлив в ума му. Спомни си какво бе казала Катя за сънуването тук, на върха на света — че е трудно да отличиш сънищата от реалността и сякаш винаги си наполовина в някакъв свят на сънища. Според нея това се дължеше на разредения въздух и неспокойната дрямка. Джак се отърси от тези мисли и отиде да посрещне Катя и Алтамати, които вече приближаваха. Беше време да погледнат реалността в очите.

Катя беше увита в дебело планинарско яке, но сякаш беше в стихията си.

— Добре, ето какво става. Добрата новина е, че се свързахме със стария приятел на Алтамати.

— Муджахидинът, който го е пленил по време на съветската война? — попита Костас.

Катя кимна.

— Казва се Рахид, Мохамед Рахид кан. Вече знаеха, че сме на път за тук. Филмов екип. Знаеше името ти, Джак. Знае кой си. Знаеше дори, че сред нас има киргизи. Удивително е как информацията пътува по тези места, по които почти няма хора.

— А виждал ли е някого другиго? — обади се Прадеш.

— Не попитах. Има други грижи. По-рано тази сутрин талибани са ударили село в съседната долина на север. Това е акт на мъст, който се корени във времето, когато талибаните владееха Афганистан, преди 11 септември. Мъстта е заради братовчедка на Рахид, учителка. Не ти трябва да знаеш подробностите. Изпратил е всичките си хора и повечето си оръжия, самият той също тръгва след час.

— Значи, не можем да разчитаме на съдействие в края на краищата? — каза Костас.

— Може и да можем. Казах му какво иска Джак. Разбира се, не споменах истинската причина да сме тук, но той не е глупак. Джак Хауард не ходи във военни зони, за да снима документални филми. Тези хора обаче знаят кога да не задават въпроси. Когато си имаш работи с пущуни, най-напред споменаваш за намерения, после говориш витиевато, преценявате се взаимно. Каза, че в долината живеят доста хора и че винаги е възможно да се натъкнеш на симпатизанти на талибаните. Когато има нападение, като това тази сутрин, всичко кипи и клокочи, така че появата на чужденци може да ги провокира. Каза, че трябва да тръгнем по високата пътека, да избягваме дъното на долината. Когато му предадох молбата ти, Джак, той попита дали някой сред нас може да борави с карабина „Лий-Енфийлд“. Разказах му за теб и канадските рейнджъри. Веднъж го спомена.

— Джак? — учуди се Прадеш.

— Когато бях тийнейджър — отговори той, — с баща ми — той беше художник — прекарахме няколко лета в канадската арктическа зона. Канадските рейнджъри са нещо като милиция, основно инуити. Въоръжени са със стари карабини „Лий-Енфийлд“. Използват ги за лов. Те ме научиха да стрелям.

— Научили са те да стреляш като снайперист, Джак — каза Костас. — Виждал съм те с очите си.

— Не бих твърдял такова нещо пред афганистански боен командир. — Джак поклати глава. — Пущуните се научават да стрелят, преди да се научат да ходят. Така или иначе, Прадеш също би трябвало да познава системата „Лий-Енфийлд“. Все още се използва в Индия. Вероятно стреля по-добре от мен.

— Ти си наш водач, Джак, и той го знае — каза Прадеш. — Един пущунски командир ще уважава само лидер, който може да убива лично.

Катя погледна Джак.

— Намира се в пещерен комплекс на двайсет минути оттук, нагоре по склона, където ни остави. Не бива да го изпускаме. Хайде, да вървим.

Обърна се и тръгна първа назад по пътеката, по която бяха дошли с Алтамати. Заобиколиха една скала и каменистата долина се простря пред очите им изцяло. Почти веднага попаднаха сред останки — големи изкривени парчета метал, части от фюзелаж, ротор, отпуснат като голямо повехнало цвете. Боята по отломките, някогашен камуфлаж, се лющеше, на две места се виждаха избледнели петолъчки.

— Хеликоптерът на Алтамати — каза Катя тихо. — Ми 24. С него са го свалили, когато е бил на осемнайсет, в Съветската война. Единствено той е оцелял. Други двама още са били живи, но Рахид ги е застрелял.

— Това е добродушният тип, при когото отиваме, така ли? — попита Костас.

— Тук е така — каза Прадеш. — Никой не дава пет пари, но и никой не иска да даваш ти.

Джак проследи с поглед Алтамати, докато минаваше през отломките. Очите на киргиза не трепнаха, вперени през останките на хеликоптера към скалистата пътека напред. Някъде далече се разнесе тътен, над далечна долина минаха изтребители в нисък полет. След това шумът стихна, отломките останаха зад тях и виждаха единствено стръмна тясна пътека и голи скали и сипеи. Сякаш тук, в планината, резкият край на историята беше само случаен нарушител, като вълна от човешки усилия, плиснала нагоре за миг от низините, заради прилива, която след това се оттегля и оставя само отломки и заглъхващо ехо. Войната, която се водеше сега, би могла да е всяка война от живата памет, войните, водени от британците, войната с руснаците, войните, раздирали и опустошавали равнините долу, оставили обаче планините непокътнати, почти непроменени от времето, по което Джон Уд е бил по тези места, за да търси мините — през 1836 година. Тук горе хората изглеждаха дребни и незначителни и дори култивирането и селищата в долините изглеждаха така, сякаш биха могли да бъдат заличени за част от секундата. Прадеш бе казал същото за джунглата, за река Годавари. Джунглата и планините не се трогват от нищо, това са места, които хората никога не биха могли да овладеят.

Джак се изкатери по склона преди останалите. Пътеката не личеше така ясно на стръмнината, но все пак беше достатъчно различима заради загладените от стотици крака камъни. Скалата беше шиста и доломит, твърда като скалите в Уелс, където Джак се бе учил да се катери. Сега се наслаждаваше на изкачването, преминаваше бързо препятствията, при които трябваше да си помага с ръце, и се радваше на студения хапещ въздух в дробовете си, чувстваше се пречистен, изпълнен със сили. В планината се чувстваше добре, на място, точно както и под вода. След двайсетина минути стигна до перваз, който стърчеше над него, близо до върха на хребета.

Спря, за да поеме дъх, и вдигна очи. Там, на няколко метра, стоеше някакъв мъж. Беше с афганска роба и тюрбан, а отгоре носеше къс овчи кожух. Впери в Джак пронизващи зелени очи. Лицето му беше мургаво и сбръчкано, брадата му беше прошарена със сиво. Джак прецени, че е горе-долу на неговата възраст, но в лицето му имаше нещо извън времето, като планините наоколо. Джак се изкатери горе и подаде ръка.

— Мохамед Рахид кан. Salaam.

— Salaam, доктор Хауард.

— Чувал си за мен.

— И ние сме гледали „Дискавъри“ по телевизията, нали? — отговори Рахид с крива усмивка. — Учих в пансион в Англия, преди да се върна тук, заради съветската война. Баща ми беше министър в старото афганистанско правителство. След като го убиха, аз управлявам тук.

— Знам, че нямаш много време. — Джак извади книгата на Уд от чантата си и му я подаде.

— Чел съм тази книга. — Рахид я отвори внимателно и я разлисти мълчаливо. — Но не съм виждал такива бележки. Мисля, че вървите по стъпките не само на лейтенант Уд, доктор Хауард. Мисля, че вървите по стъпките и на още някого.

— Двама британски офицери. 1908 година. Пенсионирани. Търсели са нещо. Единият от тях е мой прапрадядо. Мисля, че са дошли тук, в тази долина.

— Значи, пътищата ни са се пресичали в миналото. На твоите предци и на моите.

— Да. Така изглежда.

— В тази долина има стара поговорка.

— Мисля, че я знам… — Джак замълча за миг, после продължи: — Agur janub doshukh na-kham buro, zinaar murrow ba janub tungee Koran. Ако не искаш да отидеш на унищожение, избягвай тясната долина Коран.

Рахид вдигна поглед.

— Откъде знаеш това?

Джак кимна назад.

— От приятел от Киргизстан.

Рахид видя Алтамати да се изкачва по склона.

— Добре е запомнил.

— Каза ли ти защо сме дошли?

Рахид присви очи.

— Дядо ми помнеше този ден, преди век. Нашите хора са знаели, че двамата са тук, и са видели кой ги преследва нагоре по долината, към мините. След това дядо ми се качил горе. Каза, че е видял нещо ужасно, че горните шахти са пълни с духове и че никой не бива да ходи там. Само аз бях достатъчно смел, като малък.

— Смятаме, че и сега някой ни следи. Наблюдава ни внимателно. Вече е някъде тук и ни чака.

Рахид присви очи, после погледна към долината.

— Тази земя е като кожата ми. Усещам, когато я налази паразит. Твоят враг е мой враг. Иншаллах. Днес обаче хората ми са във война. Ще получим възмездие, най-после.

— Твоят враг е мой враг.

Рахид се вгледа в Джак, задържа погледа си за миг, после кимна. Бръкна в кожуха си и извади снимка.

— Имаш ли деца?

Джак кимна.

— Дъщеря.

— Това е моята дъщеря. — Джак видя на снимката усмихнато афганистанско момиче с открито лице и с падаща върху раменете черна коса. — Ако не се бия с тях, един ден ще постъпят с дъщеря ми така, както постъпиха с братовчедка ми. Ще я бият с камшици само защото ходи с открито лице. Ще я обезобразят, защото чете книги. И ще я изнасилят, защото са животни.

— Това не са мъже. Нямат нищо общо с Аллах.

Рахид присви устни.

— Талибаните? Ал Кайда? Уахабитите, които са тук още от британските времена и опитват да сеят смутове. Те нямат нищо общо с Афганистан. Сега наемниците им идват от Запада. Отиват в така наречените тренировъчни лагери. Млади мюсюлмани, които мислят, че са се научили да стрелят, защото играят видеоигри, и дупчат хребетите на планината с куршуми, докато пеят свещени стихове. Дори за учебна мишена не стават. Умират прекалено лесно.

Катя и Алтамати стигнаха до перваза. Костас се изкатери след тях. Свали ръкавицата си и се ръкува с Рахид, останал без дъх от изкачването.

— Костас Казандзакис.

— А… — Рахид се поклони леко. — Експерт по подводни апарати във Флота.

— Джак ти е казал?

— Чета вестници.

Джак погледна Костас косо.

— С Рахид говорихме за талибаните, нашите врагове.

— Значи сме на една страна, както разбирам.

Рахид заби поглед в Костас.

— Когато някой стреля по пущун, пущунът убива този, който е стрелял. Когато британците бяха тук, ние ги убивахме. Когато дойдоха руснаците, убивахме ги. Сега тук са талибаните, убиваме тях.

— Преди двайсет години обаче сте пощадили Алтамати — каза Костас.

— Понякога вземаме заложници. Той е киргиз, не е руснак. Може би трябваше да го убия.

— Е, сега имаш тази възможност — каза Костас.

Рахид сви устни.

— Не мога. Донесе ми овча глава.

— Какво?

— В онази торба, ето там. Когато дойде тук с жената, Катя — отговори Рахид.

Джак изведнъж разбра. Това обясняваше миризмата. Усещаше я през целия полет, после в джипа. Слава богу, нямаше да има време да я сварят.

— Когато го хванахме през съветската война, му давах да яде това.

— Затова си го пощадил — каза Костас. — Когато си го хванал, си го преценил. Знаел си, че ако някога дойде пак, ще ти донесе.

Рахид погледна Джак, после посочи Костас.

— Този ми харесва.

— И в Гърция е така — каза Костас. — Мъжете са мъже.

— Мъжете — обади се Катя — са глупци.

Рахид прибра снимката на дъщеря си.

— Достатъчно. Скоро трябва да тръгвам. Елате с мен.

Отведе ги до скалата в дъното на перваза, до вход на пещера, маскиран зад срутени камъни, наподобяващи естествен сипей. Влязоха в коридор, издълбан в скалата.

— Това е било естествена пещера и предците ми са я разширили, за да я използват за скривалище, когато са дошли британците през четирийсетте години на деветнайсети век, когато е Първата британска война. Тези, които са я разширявали, са работели в мините за лапис лазули, така че са били наясно какво правят. През Съветската война живеехме тук. Имаме собствен генератор, соларен. Руснаците опитаха да унищожат пещерата от въздуха, но нямаха бомби за разрушаване на бункери. Опитваха нападения по въздух и суша, нови и нови. Алтамати дойде тук заради това. Целият скат обаче е зареден с мини. Дори сега. Стигнахте дотук, защото знаех, че идвате. — Отвори плъзгаща се стоманена врата в дъното на коридора, запали осветление и изключи обезвлажнителя, който бръмчеше в ъгъла.

— Тази стая е оръжейната ни. Моите хора взеха съвременните ни оръжия, но тук все още има каквото ви е нужно.

Влязоха след Рахид. Покрай стените имаше дървени стелажи за оръжия, повечето празни, макар все още да имаше десетина пушки. Усещаше се миризма на оръжейна смазка, всичко беше безукорно чисто. Джак отиде до най-близкия стелаж. Най-горе видя дълга богато украсена пушка, която се пълнеше през цевта, с чудато извит приклад и метални пръстени с декорации по цевта.

— Джезаил — каза. — Кремъчен механизъм, гладка цев, началото на деветнайсети век.

Рахид го изгледа одобрително.

— Познаваш оръжията.

— Семейна традиция.

— Предците ми са убивали с тези. Съхраняват се готови за стрелба.

— Вижда се… — Под джезаила имаше няколко мускета, гладкоцевни пушки от Източноиндийската компания, подобни на онзи в каютата на Джак на „Сийкуест II“. Под тях имаше още десетина карабини „Хенри-Мартин“, с монограма на кралица Виктория на цевната кутия. В средата видя един „Енфийлд“ със затвор, с годината 1860 на цевта. Прадеш посочи приклада.

— Погледни тук. Това е емблемата на Кралските мадраски сапьори и миньори. Моят полк и полкът, в който е служил Джон Хауард. Той може да я е държал в ръцете си, Джак.

— Всичките тези карабини са взети от британците — каза Рахид. — Този „Енфийлд“ е взет от бойното поле при Майуанд през октомври 1880-а. Бил е на британски сержант, който се е бил до последния патрон в защита на индийските си сапьори. Името му е О’Конъл. Това означават персийските букви на приклада. Надписът е направен от нашите хора, които са видели името му на медалите. Уважаваме враговете си, когато са храбри. За нас е чест да вземем оръжията им и да ги използваме.

Прадеш погледна Джак.

— Някои от сапьорите са били командировани тук след операцията в Рампа, малко след инцидента с речния параход. Този сержант може да е бил някой от помощниците на Хауард.

Джак докосна приклада на карабината и видя внимателно ремонтирано място, където английският орех бе заменен с парче по-тъмна индийска дървесина. Замисли се за момент за сапьорите през онзи ден на 1879, на брега на река Годавари, на хиляда мили от това място. Отстъпи назад. Останалите карабини бяха „Лий-Енфийлд“, „Марк 3“, произведени в оръжейната фабрика Ишапор в Индия, както и „Марк 4“, от Канадската фабрика „Лонг Бранч“, много от които реставрирани с индийски махагон.

— Още ги използваме — каза Рахид. — Патроните .303 имат по-голяма ударна мощ от днешните стандартни военни муниции, а „Лий-Енфийлд“ са много точни и забележително скорострелни за карабини със затвор. Още от времето на джезаила сме учени да убиваме с един куршум. Един от моите хора с „Лий-Енфийлд“ може да прочисти цял отряд талибани с автоматични оръжия, които не знаят как да използват. Не са като сержанта сапьор. Те са враг, който презираме. Поругаваме труповете им и унищожаваме оръжията им.

Джак огледа пак карабините и спря пред една с оптичен мерник.

— Лонг Бранч, номер 4, Марк I, 1943 година — промърмори. — С такава се учих да стрелям. — Взе я от стелажа, провери дължината на приклада, после свали кожените капаци от мерника.

— Модел 1918, номер 32, Марк I — промърмори. — Увеличение три цяло и пет. Бутна предпазителя напред, освободи затвора и го издърпа, после насочи карабината към светлината и погледна в цевта. — Съвършени нарези.

— Грижим се за оръжията си — каза Рахид.

Джак постави затвора на мястото му, с ръкохватката нагоре и назад, избута я напред и надолу, за да зареди, и натисна спусъка. Рахид му подаде брезентов патрондаш с пет паласки. Джак го метна на лявото си рамо и усети тежестта на патроните. Отвори едната паласка и извади пълнител с пет патрона.

— Британски, калибър .303, Марк 7. — Дръпна затвора на карабината, мушна пълнителя на място и го натисна надолу с палец, после мушна втори пълнител. — Както разбирам, няма да е нужно да настройвам оптиката.

— Мерникът е нулиран за триста метра. Направих го лично.

— Не е много добър — промърмори Костас.

— Не сме имали оптически мерници, когато сме прогонили британците през 1841 година — отвърна троснато Рахид.

— Разбрано.

Прадеш взе една от произведените в Индия карабини от стелажа и я огледа набързо.

— Ще взема една от тези, ако не възразяваш.

Джак подаде два пълнителя от патрондаша си на Прадеш, който ги зареди в карабината. Радиостанцията на Рахид светна и той бързо каза нещо по нея. Изключи устройството, даде на Джак дълго парче плат за тюрбан и дебели ръкавици от овча кожа.

— Използвай плата, за да скриеш карабината. Внимавай за слънчеви отблясъци от мерника. Пази ръцете си топли с ръкавиците, докато дойде време да натиснеш спусъка. Сега трябва да се разделим.

Изведе ги от пещерата, после се обърна и заговори тихо на Джак:

— Ще ти кажа каквото трябва да знаеш. Като деца играехме в мините за лапис лазули. Познавам ги всичките, до последната галерия, като дланта си. Точно над горния хребет има три шахти, които не се виждат от дъното на долината. Те са в една линия над главните галерии, далече от шахтите, в които лапис лазули се е копаел най-скоро. Тези три шахти са стари, много стари, и в тях вече не е останал лапис, който да може да се добива. Като малки са ни казвали, че са работели по времето на древните египтяни и Александър Велики. Дядо ни казваше никога да не ходим там, защото демон пазач щял да ни изяде. Казах ви обаче, че веднъж отидох. Това, което търсите, е в средната шахта, тази, която едва се вижда от дъното на долината, ако се движите по пътеката долу.

— И никой друг не е ходил там?

— Контролираме мините от поколения. През Съветската война продавахме лапис лазули, за да купуваме оръжие. Мините бяха под мое управление и това на предците ми. Нашата дума е закон. Забранихме слизането в старите шахти под заплаха от смърт. Дядо ми нареди така. Едва след появата на талибаните контролът ни отслабна, защото трябваше да мислим за други неща, да защитаваме селата си — като това, което беше нападнато в съседната долина. Независимо от всичко, мисля, че вътрешността е непокътната. Сега само по-ниските шахти произвеждат качествен лапис. И никой, който живее в тези планини, не се изкачва по-високо, отколкото абсолютно се налага. Там, горе, ще откриете само смърт.

Докато говореше, другите излязоха един по един. Някъде долу се чу цвилене, после странен рев и тропане на копита. Катя наостри уши.

— Имате акхал-теке!

Рахид я изгледа и каза тихо:

— Ти знаеш. Разбира се, нали ми каза. Казахското ти семейство.

— Никой кон не издава този звук — отвърна тя с треперещ глас. — Бойният вик на акхал-теке!

— Долу, в долината, тичат подивели. Това е едно от последните места, на които породата се пази чиста, и още една причина да държим външните хора настрана.

— Развъждате ги? — попита Костас.

Рахид замълча и го изгледа.

— Аз съм пряк наследник на Каис Абдул Рашид, родоначалник на всички пущунски племена. Той, от друга страна, е потомък на род, който е живял в тази долина още преди времето на Александър Велики. Предците ми са развъждали акхал-теке за Първия император на Китай, Шъхуанди, след като воините му са дошли тук, за да ги търсят.

Катя го изгледа стъписано.

— Предците ти са били имперски коняри? Мислехме, че всички те са останали в миналото.

— Ние сме последните. При нас са последните чистопородни животни.

— Още ли чакате призива? — попита Катя тихо. — Още ли идват воините?

— Думата на един пущун е като клетва. Предците ми са я дали преди шейсет и шест поколения.

— Кога са идвали за последен път? Каза ли ти Джак, че според мен ни следят?

— Клетвата е за пазене на тайна.

— Усетих акхал-теке близо до Исъккул — добави Катя. — Чух шума, усетих миризмата.

— Клетвата ми е към Шъхуанди и тези, които могат да докажат, че са негови вечни пазители.

— Братството на тигъра — обади се Костас.

Катя извади от предния си джоб снимка.

— Искаш да кажеш, тези, които могат да ти покажат това. Татуировката.

Рахид не отговори, загледан към долината. Атмосферата изведнъж стана напрегната. Джак хвърли на Костас предупредителен поглед и Катя го видя. Прибра снимката и застана пред Рахид.

— Знаеш, че братството е покварено. Този, който го контролира сега, е покварен и управлява така, сякаш е превъплъщение на самия Шъхуанди. С това е нарушил клетвата към императора. Клетвата на рода ти вече не е в сила.

Рахид я изгледа мълчаливо, после проговори:

— Преди две седмици в долината дойде група от минна компания. Заявиха, че им дължа подчинение. Осем мъже, геодезисти. Поискаха да им покажа мините за лапис лазули.

— Минна компания? — промърмори Джак. — Китайци?

— ИНТАКОН.

Джак си пое дъх.

— Ти какво направи?

— Казах ти какво правим. — Рахид кимна към пушката в ръцете на Джак. — Предците ми са дали клетва пред братството, не пред тези животни. Убих всичките.

— А другият? — попита Джак тихо. — Този, който ги следва и сега е тук? Който ни чака?

Рахид докосна пушката и се вторачи в Джак.

— Твоят враг е мой враг. Бог да е с теб. Иншаллах.

Джак го погледна в очите и разбра. Чуха далечен автоматичен огън, после цвилене, не, направо рев на кон — странен, плашещ звук. Катя все още изглеждаше объркана, смутена от него.

— Мога ли да го пипна? — попита тя. — Не съм докосвала такъв кон от детството си.

Рахид поклати глава.

— Не сега. Когато се върнете. Когато ми върнете тази карабина, с един патрон по-малко. — Погледна Джак, после посочи пътеката нагоре в планината. — Това е пътят ви.

Джак протегна ръка.

— Tashakkurr. Задължен съм ти.

Рахид я пое.

— За нас е закон. Гостоприемство към пътниците.

— Но не към всички — обади се Костас.

— Да, не към всички. Ти имаш късмет. — Рахид тупна Костас по рамото. — Salaam. Тръгвайте вече.

Обърна се и изчезна зад ръба. Малко след това чуха цвилене и конски тропот, който заглъхна надолу по склона. След това звукът изчезна напълно и Джак чу шумоленето на вятъра в скалите — остър, сух вятър, който се спускаше от върховете на Хиндукуш. Метна карабината на рамо и присви очи към долината. Извади беретата от чантата си и я подаде на Костас. Прадеш метна своята карабина на рамо и даде пистолета си на Алтамати. Катя имаше собствено оръжие. Костас дръпна затвора на пистолета, зареди патрон в цевта, спусна ударника в безопасно положение и мушна оръжието в горния джоб на дрехата си.

— Готов съм.

— Тръгвам напред — каза Джак и започна да се изкачва.

— Не. — Прадеш ловко го заобиколи и застана най-отпред. Джак сви рамене и си погледна часовника.

— Според Рахид ще са ни нужни два часа, за да стигнем там. Това значи средата на следобеда. Вероятно обаче тези два часа са афганистанска преценка, на хора, които живеят в тези планини. Въздухът е доста разреден, а ние не сме аклиматизирани. По-добре да тръгваме. Не искаме да останем там горе след мръкване, нали.

Костас извади ръкавици.

— Естествено.