Дейвид Гибинс
Тигърът воин (5)

4.

Голямата двойна бронзова врата се затвори и горещината и миризмата на пустинята изчезнаха. Мъжът вътре натисна бутон на дистанционното, тънък лъч светлина озари за момент дългия черен плот на масата и високите ниши на тавана. После светлината изгасна и тъмнината го обгърна, толкова плътна, че сякаш притискаше самото му същество, сливаше го със силата на стихиите наоколо. Седеше с кръстосани крака на хладния мраморен под, с обърнати нагоре длани, поза „лотос“, коприната на робата му се плъзгаше по кожата, когато сваляше ръка надолу, за да стигне пулта. Играеше от години, твореше пред екрана, винаги копнееше да е вътре и сега беше тук, контролираше свят на образи и усещания, който сякаш беше на крачка от небесното съществуване, което скоро щеше да му принадлежи.

Вече беше задвижил последователността. Тя щеше да го подготви за това, което щеше да дойде, да го пречисти, да го фокусира, както бе ставало безброй пъти преди, когато бе идвал на това място. Някъде от тъмнината се чуха капки вода, после шумолене на малък водопад, много тихо, само колкото да заглуши собственото му дишане, да отстрани усещането му за самия него. След това почувства силата да преминава през тялото му, shuide, силата на водата. Затвори очи и долови всички тях, wu de, петте сили, земя, дърво, метал, огън, вода, всяка следваща преодоляваща предишната, точно както династия Цин бе преодоляла покварените Джоу, както силата на водата гаси силата на огъня. Със силата на водата бе дошла и тъмнината, време на хаотични форми, безкрайна зима, смърт, прочистване на всичко, което е било.

И в тази пустота се яви Шъхуанди, първият император, Небесния, създал вселената по свое подобие, така че волята му да се долавя във всяко ъгълче на съществуването, воля, от която никой не би могъл да избяга. Сега братството, шейсет и седмото поколение от затварянето на гробницата, се готвеше за момента, в който небесната вселена на Шъхуанди щеше да се разгърне в реалността, когато земните воини щяха да яздят отново. Преди това обаче имаха една последна задача. Заради това днес бе извикал останалите.

Мъжът отвори очи. Лъхна го хладен планински ветрец и донесе сладък аромат на планински цветя. Тъмнината си бе отишла, заменена от ефирна слаба светлина, и той имаше чувството, че се издига в небето, че левитира. Появи се изображение на планински пейзаж, който сякаш го обгръщаше, назъбени бойници от камък, стърчащи над море от облаци долу, планински вериги в далечината, маслиненозелени и пастелно кафяви, с разлистени горички от изумрудено зелено в подножието, осеяни с вили с фантастична архитектура, дворове и пагоди, постройки, сякаш сраснали се с околността, като естествени израстъци от скалите. Това бе видял Първият император, Шъхуанди, който бе отишъл до най-високите върхове в империята си, който бе обявил пространството между небето и земята за свое, който бе вдълбал в камъка своите достижения, който бе обявил властта си над земята и космоса. Изображението се оттегли в далечината и на негово място дойде вдъхновението, очертания на бели китайски символи на тъмен фон. Мъжът започна да рецитира думите, свещения израз на сила:

Велики са добродетелите на нашия император,

който смирява всяко кътче на земята,

който наказва предатели и изкоренява злодеи

и с благотворни дела носи благоденствие.

Всичко се върши в определеното време,

всичко процъфтява и расте,

обикновените хора знаят мира,

оставили оръжия и брони,

роднини се грижат един за друг,

няма разбойници и крадци,

хората са радостни от властта му,

всички разбират закона и дисциплината.

Вселената, цялата,

е владение на нашия император…

Повтори последната фраза. Вселената, цялата, е владение на нашия император. Насеченият му говор, прецизно изречените гласни, бяха в съзвучие с посланието, всичко подредено, на място, под контрол.

Пое въздух бавно, после се отпусна напълно. Почти нямаше нужда да диша. Чувстваше кръвта да се оттича от сърцето му. Силата беше в него, силата на shuide. Сякаш левитираше отново, далеч над облаци и върхове, до самия край на космоса, до преходната зона между земя и небе. Над него беше тъмнина, внезапно осеяна с милион ярки звезди, съзвездия, които бавно се въртят. Под него беше земята, превърната в безлична сфера. Тогава, докато съзерцаваше, повърхността започна да блещука и изведнъж се появиха реки, потоци от живак. Стоте реки, Жълтата и Яндзъ, и моретата, които ги заобикалят. Блясъкът идваше от хиляди места и храмове, от милион безценни съкровища. После сякаш се спусна надолу, увисна над мъглив поток, сред гъски и лебеди, жерави и чапли, и звънтяща музика в далечината. След това пейзажът изчезна и се появиха воините, редиците им се губеха в далечината, чакаха. Някои държаха копия, други имаха брони. Генералите стояха пред пехотинците, кавалеристите държаха конете си неподвижно. Защитниците на вселената. Армията на Цин. Тези, които щяха да станат отново, които щяха да маршируват напред, когато небето и земята се слеят, когато силата на водата се смени от силата на светлината. Силата, която сам той ще владее.

Мъжът напрегна мускули в очакване. После ослепителен зелен блясък, после син, сякаш слънцето бе уловено в гигантска въртяща се призма в тъмнината отгоре. След това двата цвята сякаш се сляха и се получи ослепително бяло. Реките от живак потекоха отново, искрящи и блещукащи. Тръстиките се издигаха до тях, наситено зелени, трепкащи от живот. Птици вдигаха глави, привличаха светлината. Навсякъде около него армията от воини сякаш се раздвижи, монотонното сиво премина в пастелно, цветовете ставаха по-отчетливи с всяка секунда — плътта блести, наметала от наситено синьо, брони със синкави отблясъци, флагове с извезани златни тигри, които се поклащат и шумолят като тръстиките край реките. Усещаше топлината. Протегна ръце, екзалтиран.

След това всичко изчезна. Отново седеше в тъмната камера, сам пред ниската маса, напомняща издигнат саркофаг. Отпусна ръце на повърхността. Беше студена, реална. Всичко преди беше призрачно. Фантазия, създадена от него. Но и предвестник на това, което щеше да се случи. Небесната скъпоценност ще свети отново.

Погледна към ниската маса, полираната повърхност, която блестеше. Виждаше китайските йероглифи вдълбани пред всяко място, шест от едната страна, шест от другата. Шу, Тан, Жу, Жонли, Юнян, Тукиу, Жианлиан, Хуан, Жиан, Шиую, Баймин, Фейлиан. Протегна ръка и проследи с пръст линиите, гравирани безупречно с лазер в мрамора. Бяха дванайсетимата, братството, доверените стражи на император Шъхуанди, тези, които очакват завръщането му. Едното място ще е празно. Сви юмруци, докато кокалчетата му побеляха. Този, който се бе отклонил. Този, който се бе изкушил да търси скъпоценността сам, който се бе поддал на алчността си, който бе изпуснал от поглед истинския път. Бяха го уловили, както улавяха всеки, който не следваше пътя на Шъхуанди. Отпусна юмруци и затвори очи, изпълнен със силата на Цин, всеобхватната. Скоро свободното място край масата щеше отново да бъде заето. Бяха открили друг, чисто потекло водеше назад, към клана, към тези, които бяха яздили с ризници, с оръжия през степите от родните си земи към Сиан, към този, който щеше да стане Шъхуанди, Първия император. Посветеният беше обучен в жишау, изкуството на меча на Цин, как да всява смъртен страх в сърцата на всички врагове на Шъхуанди, как да ги тревожи. Щеше да приключи убийствената задача, която щеше да му осигури мястото край масата. Мястото на тигъра-воин.

Мъжът докосна бутоните и тънкият светъл лъч се разшири и обхвана кръстосаните мечове пред него, с блестящи остриета, сякаш обсипани с хиляди скъпоценни камъни. Положи длани върху блестящите предпазители, обви ги с пръсти, усети силата на остриетата, които стояха като продължения на ръмжащите тигри, украсяващи дръжките. Напрегна се и изведнъж се оказа там, сред небесните жребци, препускащи през степта, изпръскани с пяна, прорязващи червената мъгла, която се вдигаше от вратовете им, блестящата кървава пот. Почувства въодушевлението на воина, на увереността, че всичко пред него ще бъде пометено. Почувства, че надава вик, и изведнъж виждаше само алено, чуваше само пъшкане, цвилене, копита.

После картината изчезна. Отпусна се, дръпна длани от мечовете. Скоро щеше да дойде шестата сила. Силата на светлината. Както водата побеждава огъня, така светлината ще победи тъмнината, светлината на небесната скъпоценност, светлината на собствената му душа, преродения император. Мъжът пое дълбоко дъх, извади мечовете от ножниците. Пред него вратата се открехна, появи се светъл лъч и той видя да влизат сенчести фигури, мълчаливо да заемат местата си около масата. Братството се събираше. Скъпоценността щеше да бъде открита. Тигърът-воин щеше да язди отново.

 

 

Джак седна в дневната си каюта под мостика на „Сийкуест II“, сложи длани зад тила си и се загледа в стария дървен скрин до стената пред него. Беше свалил дървената рамка, използвана за да държи скрина на място при мусоните, и беше отворил третото чекмедже, за да може да вижда съдържанието му. Това беше едно от най-ценните му притежания — офицерски пътнически скрин от осемнайсети век, направен от камфорово дърво, което все още изпускаше лекия аромат на Ориента. Осем поколения предците му бяха плавали с този скрин — от търговците авантюристи, изградили състоянието на фамилията Хауард през първите години на Източноиндийската компания, до дядо му, който го бе носил със себе си по време на Втората световна война и го бе върнал на сушата преди повече от четирийсет години. Никой Хауард не беше преживявал корабокрушение преди загубата на първия „Сийкуест“ в Черно море преди две години и Джак бе решил да инсталира скрина, когато строяха новия кораб. Той обаче означаваше нещо повече от добър късмет. Съдържаше ключ към загадката, която той копнееше да разреши още от малък, когато дядо му за първи път му показа съдържанието на чекмеджето.

Изпитваше странно вълнение, когато гледаше скрина.

На стената над него висеше стар мускет, още от времето на Източноиндийската компания, а отдолу беше окачено извитото стоманено острие на един tulwar — индийски меч с характерна ръкохватка и предпазител за ръката. И двете бяха притежание на първия Хауард, живял в Индия, полковник, командващ полк от Бенгалската армия по времето на Наполеоновите войни. Под меча висяха две снимки от викторианската епоха. На едната се виждаше жена с дете, а на другата — добре облечен млад мъж с мургаво лице, пълни устни и блясък в очите. Мургавата кожа идваше от баба му, португалска еврейка, жената на полковника от Бенгалската армия. Под снимката с елегантен почерк бе написано: „Кралска военна академия 1875 г., лейтенант Джон Хауард, Кралски инженерни войски“. Снимката беше от дипломирането на млад мъж, изпълнен с викторианска самоувереност, на когото предстои най-голямото приключение в живота. И само четири години след това се бе случило нещо, което бе променило тези очи и им беше придало безкрайната дълбочина, която Джак понякога виждаше в очите на собствената си дъщеря. Да открие какво се е случило с прапрадядо му беше негова лична цел откакто се помнеше.

Погледна отвореното чекмедже. От едната страна имаше няколко подвързани в кожа книги и бележник, надписани с един и същи почерк на гръбчето. От другата страна имаше две големи папки с купища писма и ръкописи, някои от които Джак дори не бе успял да прегледа. И по средата стояха артефактите, които сега разопаковаше. Извади червена кутийка, в която имаше месингов далекоглед, чиято украса от слонова кост се бе напукала с времето. За хиляден път изтегли далекогледа до пълната му дължина, само няколко инча, и погледна през него. И както винаги опита да си представи какво ли е видял през него в онзи съдбовен ден в джунглата прапрадядо му. Затвори очи, прогони настоящето от ума си, после ги отвори, но гледката остана същата. Така или иначе, вече приближаваше — само кратък полет с хеликоптер го делеше от мястото, на което най-накрая щеше да оживее историята, която толкова дълго бе опитвал да си представи.

— Готин далекоглед. — Ребека бе влязла тихо в каютата и бе застанала до него. Той й го подаде и тя погледна през окуляра.

— Бил е на прапрапрадядо ти — каза Джак. — Донесъл го е от Индия и го е използвал при военни действия в джунглата, недалеч от мястото с римски развалини край Арикамеду, където ще отидем утре сутрин.

Ребека погледна снимките.

— Това е той, нали? И семейството му? Приличаш на него. Усещам присъствието му някак си, като държа това нещо. Когато посещаваме музеи от училище, винаги искам да докосвам нещата. Веднъж в Метрополитън си имах сериозни неприятности. Не е нужно да са някакви големи произведения на изкуството, достатъчно са дребни предмети. Като че ли ме връщат в миналото.

Джак й се усмихна.

— Огледай се наоколо. В тази каюта има артефакти от почти всички експедиции, в които съм участвал. Повечето са дребни — парченца керамика, изтрити от употреба стари монети. Те обаче придават реалност на всичко, с което се занимавам. Винаги, когато пиша, държа нещо в ръцете си.

— Чичо Костас казва, че си като сврака. Смята, че си ловец на съкровища. — Върна му далекогледа и прокара пръст по герба, гравиран отпред на скрина — котва върху щит и надпис на латински Depressus Extollor^[1] отдолу.

Джак се засмя.

— Чичо ти Костас да внимава какви ги приказва.

— Казва, че без него си щял да гребеш заникъде на гребна лодка.

— А без мене чичо ти Костас щеше да плава на бюро заникъде в някой технологичен парк в Калифорния.

— Не, той казва, че без теб щял да е на почивка в Хавай.

— Още откакто планирахме експедицията в Пасифика в главата му е само Хавай. Всичко друго по пътя, Египет, Индия, е за отвличане на вниманието и го търпи само защото се гмуркаме заедно и понякога му спасявам живота.

— Вече говорихме за това. Каза, че ти дава два дни, после ще поиска да го оставиш на най-близкото международно летище. Имал нужда от седмица, преди ние да пристигнем, за да подготви всичко около тестването на потопяемия апарат.

— Иска да каже, че му трябва седмица, за да тества шезлонгите на Уайкики. Просто е плажен ленивец.

В този момент нахълта Костас, с крещяща хавайска риза на цветя и широки къси панталони, с вдигнати над челото тъмни очила.

— Aloha!

— Aloha! — отвърна Ребека и се усмихна дяволито на Джак.

— Реших да се подготвя — каза Костас. — Може да не остане време да се преоблечем.

— Чувам те — каза Джак.

Костас погледна това, което Джак бе разопаковал.

— Слон! Започвах да страдам от липсата им.

Джак се направи, че не е чул, а Костас вдигна внимателно слончето към светлината.

— От лапис лазули е — обясни Джак. — Същия камък като фрагмента, който намери в Беренике. И е от най-високо качество, от мините в Афганистан. В пластовете синьо се виждат искричките на пирита. Държан е в ръце много, бил е детска играчка. Намерих го сред вещите на прапрадядо ми. Подарен му е, когато е бил малък. Искал да го подари на сина си, първородния, когато стане на две, но не се е случило.

— Красив е — отбеляза Ребека почтително, взе слончето от Костас и погали хобота. — Може ли да го взема? Искам да кажа, може ли да го взема за малко в моята каюта? Срамота е някак да стои затворен в стар скрин.

Костас размаха пръст на Ребека.

— Внимавай какво говориш за този скрин. Той си го носи навсякъде. Кара го да се чувства като стар морски вълк. Винаги щом има малко свободно време идва тук и сяда при него.

Дойдоха Хибермайер и Айша и всички седнаха на столовете, които Джак бе подредил в полукръг пред скрина. Костас погледна в отвореното чекмедже и посочи друг предмет вътре — стар револвер.

— Дивият запад?

Джак се усмихна кисело.

— Периодът е същият, но континентът е друг. Седемдесетте години на деветнайсети век, когато има сериозни военни конфликти: френско-пруската война, която едва не унищожава Европа. Афганската война, която сблъсква Англия и Русия. Тогава обаче се разпалват и множество колониални конфликти. Само през няколко години се случват разгромът на генерал Къстър в Америка и Зулуските войни в Южна Африка, и въстанието в джунглите на Индия. И при всичките тези примери не е ясно кой е спечелил.

— Твоят предшественик Джон Хауард… — заговори Айша, а Костас извади внимателно револвера от чекмеджето, за да го разгледа отблизо. — Бил е британски офицер?

Джак кимна.

— Сега, когато всички сме тук, искам да ви разкажа за него. През 1879-а той е лейтенант от кралските инженерни войски и е изпратен в Индия като старши офицер в Мадраския на Нейно величество сапьорски и минен корпус. Това е един от основните полкове в Индийската армия, базиран в Бангалор, Южна Индия, но използван при експедиции в цялата страна и по границите. Били са геодезисти и строители, но също са били обучавани и като пехотинци, така че са били едни от най-полезните войски в армията. Във всяка от десетте роти имало по двама британски офицери и няколко британски подофицери, обаче сапьорите до един са били от Мадрас, сега Ченай. Местните офицери са били джемадари и субадари, а местните старши офицери — хавилдари и наики. Мадраските били горди хора, воинска каста. За един млад британски офицер службата в полк като Мадраските сапьори била най-добрият практически опит, който можеш да добиеш като войник. Лейтенантите командвали роти, а отговорностите на старшите офицери били общо взето като на днешните майори. Всички офицери от Кралските инженерни войски преминавали програма на обучение, еквивалентна на днешното висше инженерно образование, преди да заминат за Индия.

— Индия трябва да е била шок за тях след студената и дъждовна Англия — отбеляза Костас.

Джак поклати глава.

— Не и за Хауард. Той е учил в Англия, но е роден в Индия, през 1855-а, малко преди Индийското въстание, в последните години на Източноиндийската компания, преди да я поеме Британската корона. Баща му имал индигова плантация в Бихар, на границата с Хималаите и Тибет, а дядо му бил полковник в армията на Източноиндийската компания. Тоест Индия е била в кръвта му. Това помага да разберем как е оцелял в условията на джунглата при първото му служебно назначение.

— И на това място ще отидем — подхвърли Костас.

— След първите двайсет години мир след Въстанието Индия отново загрява — продължи Джак. — Има война с Афганистан за първи път от четирийсет години. Повечето от офицерите на Мадраските сапьори са изпратени там, но не и Хауард. Причината е друг конфликт, племенен бунт, разразил се през 1879-а в джунглата на Северен Мадрас, в подножието на планините Гхатс, по течението на река Годавари. — Джак посочи картата над бюрото си. — След въстанието индийските власти смазват и най-малкия намек за вътрешно недоволство с железен юмрук. В джунглата е изпратена експедиция от една бригада, към която са придадени две сапьорски роти. Тези малки местни бунтове обаче са били смятани за полицейска работа, така че за участващите офицери не е имало военна слава и медали, въпреки трудните условия в джунглата. Въстанието в Рампа, името на района, в който е избухнало, продължава близо две години, повече от цялата Афганска кампания. Хауард е там почти през цялото време, от началото до края.

— По време на мусоните сигурно са страдали от всякакви болести — отбеляза Хибермайер.

Джак кимна.

— В Рампа са видели всички крайности на войната в джунглите и ситуацията не се е различавала особено от случилото се през следващия век в Бирма, Малайзия и Виетнам. Маларията е била жесток проблем. Няколко години по-късно лекар на Мадраските сапьори става Роналд Рос, по-късно сър Роналд Рос. Това е този, който потвърждава връзката между маларията и комарите. По време на въстанието обаче всичко това е било съвсем неясно и мъжете са мрели като мухи. Тук се намесва индийското възпитание на Хауард. Той има някаква устойчивост към треската и това вероятно е изиграло роля за продължителното му командироване в района. Той всъщност е бил единственият годен за задачата офицер.

Костас дръпна ударника и завъртя барабана на револвера — дълго елегантно оръжие, добило цвят на зряла слива там, където оксидацията на метала си бе отишла.

— Колт „Нейви“ 1851 година, произведен в Лондон — каза той. — Стрелял съм с такъв с един мой чичо, във Върмонт, той беше ентусиаст на черния барут. — Обърна го от другата страна и прокара пръсти по буквите и числата, отпечатани върху дървената ръкохватка. — Армейско обозначение?

— Кавалерийска рота на област Фронтенак, Северна Канада, номер 50 — отвърна Джак. — Този е от партида револвери, произведени във фабриката на Колт в Лондон за въоръжаване на канадската войска в Кингстън, на езерото Онтарио. Лекарят на Мадраските сапьори доктор Уокър бил отраснал в Кингстън, сам служил в кавалерията и се сдобил с револвера от армейските резерви през седемдесетте, когато сменили оръжията, които се зареждат с фишеци барут и куршуми, с револвери, които се зареждат с патрони. Уокър го отнесъл в Индия и го дал на Хауард като допълнение към неговия револвер „Колт“, който бил наследил от баща си, който пък го използвал по време на Индийското въстание. Винаги е по-добре да имаш два револвера вместо един.

— Къде е другият?

— Хауард го е взел със себе си, когато е изчезнал.

— Изчезнал?

— Един ден, години по-късно, в Северна Индия, събрал багажа си в чанта и заминал. Повече никой не го видял. Никой не знаел със сигурност къде е отишъл или какво се е случило с него. За мен това е обсесия, още откакто чух историята като малък. Четях Киплинг, разкази на пътешествениците по Пътя на коприната, и си представях как се с впуснал в някакво голямо последно приключение. Винаги съм мислил за него, когато съм тръгвал на експедиции. Сега, когато сме толкова близо до джунглата, че практически съм по следите му, много бих искал да стигна до дъното на всичко. За това обаче по-късно. Да не избързваме.

— Открих нещо за въстанието — каза Ребека и вдигна бележник с наподобяващи мрамор корици от Викторианската епоха и избелял надпис с мастило върху етикет отпред. — „Експедицията в Рампа от 1879 г., от Джон Хауард, лейтенант, Кралски инженери“.

— Това е дневникът му — каза Джак. — Единственият разказ от първо лице за въстанието, оцелял до днес. Почти всичко останало е възстановявано от податки в сбирките на Британската библиотека, свързани с Индийския офис, от военните и от съдебните процеси на Мадраските власти, които са наблюдавали събитията в джунглата. Въстанието е минало в сянката на Афганската война и до голяма степен е загубено за историята.

Ребека отвори внимателно бележника, после започна да чете:

— „Трудностите при картографирането започват всъщност, когато се настъпва в непознати територии и са особено сериозни, когато настъплението на войските пречи и когато лошото време често закрива полезрението“.

Джак кимна.

— Геодезията е била негова специалност. Току-що е завършил Школата за военни инженери в Чатам, две години интензивно обучение. В първите страници на дневника се долавя огромен младежки ентусиазъм. Скоро това се променя обаче.

Ребека прочете друг пасаж, от края на бележника:

— „Причините за този бунт са описани изчерпателно: администрацията е разпасана, офицерите ни не чуват жалбите на потиснатите хора и древният дух, който е свикнал да прибягва до меча, в края на краищата се прояви сред един храбър и сърцат планински народ. Веднъж, след като духът е събуден и сме принудени да водим кампании в пущинаците — диви, непристъпни и маларични, — никой не може да каже със сигурност колко ще продължи тази малка война или какви задрямали стихии на хаоса ще бъдат вдигнати срещу нас. Можем единствено да предскажем, че рядко ще виждаме врага, че треската ще пълни полковите лазарети и че когато мирът най-накрая настъпи, ще бъде мир на разрушението. Единственото, което тези кланове искат от нас, е да защитим възможността да се наслаждават спокойно на малкото достъпни за тях простички елементи на лична свобода и комфорт, които представляват основен източник на щастието им“.

— Харесва ми езикът — отбеляза Костас.

— Това повече или по-малко казва всичко — кимна Джак. — Години по-късно индийското националистическо движение опитва да представи въстанието като част от националния подем срещу британците, но това е подмяна на историята в най-лош вид. Онова са били хора от джунглата, които просто са искали да бъдат оставени на спокойствие. Повечето от тях никога не са били виждали физиономия на европеец преди това. Основните им контакти с външния свят са били хората от равнините с техните корумпирани полицаи и търговците, които са ги изнудвали. Британците не са имали особена икономическа полза от джунглата и са назначавали в тези райони по-некомпетентни чиновници, които рядко са си давали труд да проверяват какво наистина се случва в териториите им. След това индийският Закон за горите обърква традиционното земеделие, което разчита на разчистване на джунглата и палене. Искрата обаче пламва, когато някакъв дребен чиновник от Калкута не е освободил планинците от данъка върху алкохола, abkari. Хората от джунглата са живеели за напитката си, палмово вино, което ги е крепяло през месеците на мусоните, когато не е имало какво друго да правят.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Костас. — Не е било славна война в истинския смисъл. Много далече от геополитиката в Афганистан.

— Но все пак е било война — отвърна Джак. — Когато липсва висока стратегическа цел, задаваш още повече въпроси. А онези офицери изобщо не са били тесногръди надути палячовци. Кралските инженерни войски са привличали любознателни хора с интелект. Днес те биха станали учени, инженери, изследователи. Много от това, което знаем за антропологията и естествената история на Индия, дължим на заниманията на онези мъже в свободното им време. А и работата им като военни не е била да размахват пушки, а да картографират, да строят пътища, мостове, язовири, акведукти и напоителни системи, железници, инфраструктурата на държавата днес. За да действаш ефективно в Индия е трябвало да знаеш местните езици и много от офицерите са ги говорели, но освен това са проявявали разбиране към войниците и местните хора. Това се вижда в дневника. Стилът може да ни се струва малко приповдигнат, но хората като Хауард са виждали пред себе си други хора, не диваци. Били са закоравели войници, непоклатимо лоялни на британската корона, които биха убивали без колебание, но са си давали сметка, че невинаги действат от високо морални позиции.

— На последната страница на дневника се споменава книга — каза Ребека. — Всичко е изцапано с нещо черно. — Вдигна бележника, помириса го и направи физиономия. — Вони на развалени яйца.

— Остатъци от черен барут — обясни Джак. — Явно по ръцете му е имало барут, когато е писал това. Вероятно малко преди това е стрелял. Погледни датата. Дванайсети август 1879-а.

— Трудно се разчита, но пише: „“Камбъл, Диви племена в Кхондистан". Страница 177". И после: „Бог да ми е на помощ“.

Джак извади единия от двата подвързани в кожа тома от чекмеджето и отвори на отбелязаната страница.

— Това е тази книга. Била е при него, когато е писал това в дневника си. В полето на книгата, на 177-а страница, има бележка: „Капитан Фран, достоен за възхищение офицер, учен ориенталист от най-висок ранг, който се е заел ревностно да изучава езика конд“. Явно е написал това по-рано, може би когато за първи път е прочел книгата, преди да замине за джунглите. Текстът до бележката обаче е ограден със същото мастило, с което и последният запис в дневника, леко размазано. Вероятно го е прочел отново онзи ден, в джунглата. Чуйте го: „Едно прелюбопитно обстоятелство се случи с този отличен офицер, когато беше в планините. Един ден го информирали за жертвоприношение в самото навечерие на извършването му. Жертвата била младо и хубаво момиче на петнадесет или шестнадесет години. Без минута колебание той забързал към мястото с малка група въоръжени мъже и при пристигането си заварил кхондите събрани около жреца, който щял да извърши жертвоприношението, и бъдещата жертва, подготвена за първо действие на трагедията. Веднага поискал да му я предадат. Кхондите, подивели от възбуда, за момент се поколебали, но видели, че малката му група се готви да действа, и предали момичето. Капитан Фрай забелязал дивите и гневни погледи на местните и благоразумно преценил, че моментът не е подходящ да спори с тях, така че се оттеглил в лагера си заедно със спасената жертва“.

— Човешко жертвоприношение? — възкликна Костас ужасено. — В Индия? През 1879-а?

— Книгата е издадена през 1864-а, петнайсет години преди въстанието в Рампа. Пълното заглавие е „Разказ от първо лице за тринадесет години служба сред дивите племена на Кхондистан, за ликвидиране на човешките жертвоприношения“. Авторът, Джон Камбъл, е бил армейски офицер, натоварен със задачата, а Фрай е бил негов помощник.

— Но са се провалили.

Джак сви устни.

— Успели са. Поне така изглежда публично. Британците не са се намесвали много в ритуалите в Индия, но са прекарали чертата пред човешките жертвоприношения и убиването на новородени момиченца. В резултат двете практики преминават на тъмно. Кой би могъл да знае какво се върши в дълбините на джунглата, на километри от любопитните погледи? Дори днес сред племената е оцелял жертвен ритуал, макар че използват пилета, а не хора. Поне такива са сведенията.

— А през 1879-а?

— Лидерът на бунтовниците, Чендрая, открито екзекутирал няколко полицаи, местни хора, които бил пленил, като извършил екзекуциите по подобие на жертвоприношенията, за да демонстрира непокорството си пред британците. При единия от случаите използвал меч, вероятно като този, който виси на стената ей там. — Джак отвори книгата и показа гравюрата на предтитулната страница. Беше изобразена полугола жена, завързана за стълб, свещеник и озверяла тълпа, която напредва, размахала ножове. — Има косвени сведения, че са се извършвали и истински жертвоприношения. Жертвали са meriah, мъж или жена, дори дете, купени като роби от жертващото племе. Били хранени добре месеци преди това, после ги упоявали с палмово вино и ги завързвали за стълб.

— Как са ги убивали? — попита Ребека тихо.

— Доста жестоко. Разкъсвали ги с голи ръце и ги насичали с ножове. После всеки вземал парченце плът, за да го зарови на своя територия, преди да залезе слънцето. За плодородие.

Ребека пребледня. Костас взе книгата.

— Защо са го правели? Кой е бил богът?

— Ще стигна и до това.

— А датата? Двайсети август 1879-а?

— Това е ключова дата от въстанието, също и от живота на Хауард. Нещо се е случило в онзи ден, нещо, което опитвам да проумея още откакто прочетох дневника като дете. — Джак взе бележника. — Ето какво знам. През онзи ден взвод от трийсет сапьори попада на засада от четиристотин бунтовници, въоръжени с лъкове и отровни стрели и мускети кремъклии, както и някои стари мускети, откраднати от полицията. Сапьорите успели да се върнат назад, до реката, като не преставали да се сражават. Това е било едно от най-големите сражения по време на бунта, с десетки убити и ранени. Един британски чиновник е загинал — човек от гражданската администрация, който отговарял за региона и придружавал войниците. Сраженията били достатъчно ожесточени, за да стигнат до вестниците, и за тях съобщават лондонският „Таймс“ и „Ню Йорк Таймс“, като пишат, че името на командващия офицер на сапьорите е лейтенант Хамилтън. Неговият разказ за събитията е отпечатан в „Мадрас Милитари Просийдингс“. Няма други разкази на очевидци от онзи ден. Сигурен съм обаче, че се е случило и още нещо.

— Екзекуции? — прошепна Костас. — Жертвоприношения?

Джак погледна бележника.

— Кампанията на Хамилтън започва от един речен параход, „Шамрок“, който бил на път към място нагоре по течението, където сапьорите трябвало да прочистят път в джунглата. Лейтенант Хауард, моят прапрадядо, отговарял за всичко, като най-старши офицер. Освен лейтенантите Хауард и Хамилтън имало и друг офицер, сапьор, Робърт Уокоп, завърнал се наскоро от Афганистан, ирландски американец и близък приятел на Хауард. Вече стана дума за доктор Уокър, канадеца. Той вероятно е бил затънал до гуша да лекува малария. Открих къде взводът на Хамилтън е навлязъл в джунглата, на брега на реката, където най-вероятно е бил „Шамрок“. Там имало село на местните. Бунтовниците се събрали там и изнесли представление. Доста зрелищно. Хауард бил на парахода. Видял е нещо или е направил нещо, което дълбоко се е отразило на остатъка от живота му.

— Какво?

Джак не отговори веднага.

— В Кралската военна академия винаги е бил първи в класа си, един от офицерите, за които са предвиждали бляскава кариера, може би на армейски командващ като лорд Кичънър, който също е военен инженер. След джунглата обаче сякаш прави всичко възможно, за да избегне активната служба. Бил е разпределен да се присъедини към бойна част в Афганистан, но вместо това остава в Рампа до самия край на бунта. След това напуска Мадраските сапьори и започва работа към Департамента за обществените сгради в Индия, след което се връща в Англия и десет години преподава геодезия и редактира списанието на Школата за военни инженери. Това са добри кариерни ходове за всеки офицер от кралските инженери, но не и за амбициозен войник като него. Дори след като се връща в Индия през деветдесетте години пропуска много шансове да участва във военни кампании. Едва в края на кариерата си, двайсет и пет години след въстанието в Рампа, отново постъпва на активна служба, на Афганската граница.

— Не може ли да са му повлияли грижите за семейството му? — попита Ребека.

Джак погледна избелялата снимка над скрина, на която се виждаше облечена в черно жена с бебе на ръце, навела лице към детето, така че чертите й не се различаваха. Обърна се към Ребека и кимна замислено.

— Хауард се е оженил млад, веднага след Академията. Родило им се момченце, което боготворели. Живеели във военен кантон в Бангалор. Където е бил и щабът на Мадраските сапьори. Момченцето умира, докато Хауард е в джунглата, няколко месеца след онзи ден, през август, поразено от конвулсии сутринта и погребано преди свечеряване. Минали седмици, преди Хауард да научи. Жена му така и не успяла да го преодолее, въпреки че им се родили още три деца. Хауард им бил напълно отдаден и им казал, че поема работата в Школата по военно инженерство в Англия, за да ги отдалечи от болестите, убили брат им, и да е с тях, когато тръгнат на училище.

— Смятал е, че семейството е преди кариерата — каза Айша. — Нищо лошо няма в това.

Джак сви устни.

— Има обаче и още нещо. Той пропуска възможности дори и когато децата му са големи и вече се е върнал в Индия. Сигурен съм, че през онзи ден, дванайсети август 1879 година, се е случило нещо.

— Може би е преживял някаква травма? — предположи Костас.

— Ето какво — каза Джак, наведе се и отвори долното чекмедже на скрина. — Помните, казах ви, че споменах един артефакт, за който говорих на Катя, когато с нея коментирахме чичо й и Халджит Сингх, Ръката на тигъра. Когато едва не припадна. Добре. Ето го. — Извади лъскав месингов предмет, дълъг почти колкото предмишницата му, и го сложи внимателно на масата между тях. Беше полуцилиндричен, а единият му край беше оформен като глава, с щръкнали уши и голяма озъбена уста. — Хауард го е донесъл от Рампа. Револверът, малкият далекоглед и няколко примитивни оръжия, взети от бунтовниците, са единственото останало от онази кампания. Някаква идея какво може да е това?

Хибермайер намести очилата си и се наведе, взе предмета и предпазливо го огледа.

— Ясно е, че е част от броня, защита за предмишницата и дланта. В кухината под главата има напречна ръкохватка, а в устата — отвор с големината на острие. Според мен това някога е било предпазител за ръка с прикрепена кама или острие на меч.

— Чудесно — каза Джак. — Острието не е служело за пробождане, а е било гъвкаво и е използвано за съсичане. В неумели ръце би стояло непохватно, обаче с предпазителя за дланта и напречната ръкохватка, вместо като на обикновен меч, се превръща в продължение на ръката. Въоръженият с това нещо би могъл да нанася страховити удари и с лекота би могъл да съсече човешко тяло на две, ако острието е добре наточено. Това са били кошмарни оръжия и са се използвали от конниците.

Ребека докосна носа.

— Очите приличат на китайски.

— Нарича се пата, меч-ръкавица — каза Джак. — Този е уникален и са известни само още няколко такива, от месинг. Стоманени пата са били използвани в Маратас от воините принцове, с които британците са воювали в Южна и Централна Индия през осемнайсети век. Британският учен, който първи изучава пата обаче смята, че това оръжие е много по-старо и е използвано още от татарските предшественици на монголите, в Северен Китай. Може да е попаднало в Индия с монголските нашественици, с Тимур Велики през четиринайсети век или с Чингис хан. Или може да е дошло още по-рано, по Пътя на коприната, и да е било копирано. Повечето пата в Индия от седемнайсети или осемнайсети век са от стомана и нямат декорация като тази изкована глава. Инстинктът ми подсказва, че това е от стари, много по-стари, дори древни времена.

— А каква е връзката? — попита Костас.

— Попита ме за бога от джунглата, на когото са принасяли жертви — отговори Джак. — Имало е няколко. Богиня на земята, бог на войната… Има обаче само едно светилище, за което знаем, и то е на Рама — бога, който дал името си на региона. Легендата за принц Рама е запазена в хиндуистка митология, но версията за Рама, боготворен в джунглата, се откроява и е може би много стара по произход. Светилището се споменава в хрониките за въстанието в Рампа, защото лидерът Чендрая там е убил двама полицаи. Намира се навътре в сушата, точно срещу мястото, от което „Шамрок“ е взел лейтенант Хамилтън и сапьорите му след похода в джунглата. Смятам, че там моят предшественик е намерил тази пата. Това светилище е било единствената солидна постройка в джунглата, различна от колибите на селяните, и човек би очаквал подобен предмет да бъде съхраняван, дори почитан точно там.

— И сега искаш да отидеш на мястото, за да го огледаш? — попита Костас.

— Искам да видя какво е видял той. Да проверя дали все още е останало нещо.

— Рама — промърмори Хибермайер и забарабани с пръсти по масата. — Рама.

— Какво има? — попита Костас.

— Просто мисля на глас.

Костас взе патата и се вгледа в главата.

— Какво е това? Бог?

Джак се обърна към него.

— Тигър.

— Тигър бог? — попита Костас.

Джак сложи патата на ръката си и улови напречната ръкохватка.

— Не е тигър бог — отговори и бавно завъртя ръката си. — Знам от дядо си как да го наричам, а той вероятно го знае от неговия дядо, от Джон Хауард. И когато го описах на Катя, тя едва не припадна. Тигър-воин.

 

 

Рано на следващата сутрин застанаха на мостика и впериха очи напред над носа на кораба. „Сийкуест II“ беше преминал през коварния проток Полк между Индия и Шри Ланка със скорост от едва два възела. Малко преди това лоцманът бе слязъл от кораба и се бе отдалечил с моторницата си. Северният край на Шри Ланка вече изчезваше в далечината вдясно зад тях, а с навлизането в индийски териториални води капитанът отмени извънредното положение. Куполът с оръдието беше свален под предната палуба, за да не се вижда, а хората от охраната прибраха двете картечници, които бяха монтирали от двете страни на мостика. Напред се простираше Бенгалският залив — огромна площ блещукаща вода, която сякаш продължаваше до безкрайността. Морето беше мъртвешки спокойно и сякаш стояха неподвижно, заседнали в мътилка от вода и небе, без видим хоризонт.

Джак усети полъха на възбудата, обземала и предците му в тези води. Небето на изток изглеждаше заредено с изкушение и опасности, които го правеха още по-примамливо. Отново се замисли за римляните. Тук преди две хиляди години те биха били на границата на неизвестното, на мястото, където авторът на Перипъла беше начертал границата между това, което сам с видял, и света нататък. Нататък имаше места, наполовина плод на въображението, за които авторът бе знаел само заради стоките, които бе виждал: коприна, лапис лазули и подправки, донесени от търговците до морския бряг през големите планини и пустини. Тези, които бе срещал, вероятно му бяха казали малко, а каквото му бяха казали, е било умишлено подвеждащо, за да не реши сам да търси източниците на стоките. Въпреки това думите им едва ли биха могли да бъдат преувеличени. Опасностите изглеждаха твърде реални дори днес. Джак добре помнеше последните думи в Перипъла.

„Което е отвъд този район, поради силните бури, големите студове и непроходимия терен, както и поради неземната сила на боговете, не е проучено“.

Костас застана до него и каза:

— Ребека иска да дойде с нас, Джак. Има още три седмици ваканция.

— Може да дойде до римските разкопки в Арикамеду, но не и в джунглата. Там е бандитска територия. Мястото е рай за маоисти терористи и положението се нажежи, откакто индийското правителство реши да допусне там чуждестранни минни компании да проучват региона. Маоистите подбуждат местните хора.

— Добре. Ти й го кажи.

— Имам чувството, че повече слуша теб, чичо Костас.

— Вече знае — каза Айша, която застана от другата страна на Джак. — Казах й го.

— О… благодаря, Айша. — Погледът на Джак изведнъж беше привлечен от красива гледка. От доста време виждаха очертанията на източното крайбрежие на Индия откъм левия борд, но сега го освети утринното слънце, което се издигна над изпаренията на изток. Гледката беше удивителна — тънката линия на брега и палмите отзад засияха в оранжево, сякаш огнени езици обгърнаха всичко, чак до северния хоризонт. Джак се замисли за 1879 година — годината на въстанието в джунглата. Индия все още е била страната на невъобразимия разкош на могулите и колониалните учтивости, но също така и тъмна страна на отчаяние и жестокост, на глад и болести, убивали възрастен човек за по-малко от ден и ликвидирали половината новородени деца.

Две десетилетия преди въстанието в Рампа Индия била раздирана от бунтове на Индийските полкове на бенгалската армия на Източноиндийската компания, които се превръщали в необуздани кръвопролития и варварство. Три години преди въстанието, през 1876, в южните територии се разразява нечуван глад, който избива милиони. Индия прилича на място на изкушения, но всъщност е място, където колебливият морал изостря сетивата и насочва вниманието към настоящето. Джак си спомняше последните думи от дневника на Джон Хауард, написани някъде тук, в джунглата, зад бреговата ивица, която сега пламтеше до хоризонта. „Бог да ми е на помощ“. Какво беше видял?

„Сийкуест II“ набра скорост, подухна лек ветрец. Джак се обърна и слезе по стълбата в каютата си. Остави вратата отворена. След няколко минути дойде Ребека и седна на спускащата се койка.

— Четях книгата, която остави до леглото ми. „Човекът, който искаше да бъде крал“ на Ръдиард Киплинг. Издадена е през 1888-а и е подписана от Джон Хауард, капитан, Кр. инж.

— И? — подкани я Джак.

— За двама британски авантюристи е, бивши войници, които тръгват на север от Афганистан, за да търсят легендарно изгубено кралство. Намират го и единият става крал, управлява като бог. По една случайност обаче е ранен, хората виждат кръвта му и осъзнават, че е смъртен, така че скоро всичко приключва. Намерих и „Изгубеният хоризонт“ на Джеймс Хилтън, издадена през 1933-та. Тя е за Шангри-Ла, някъде в планините в североизтока на Индия, фантастичното място, на което хората са едва ли не безсмъртни.

— И двете са модерни легенди — каза Хибермайер, който влезе в каютата заедно с Айша. И двамата носеха вдигащи пара чаши кафе. Костас ги следваше по петите.

Ребека поклати глава и посочи една книга на бюрото. На корицата имаше изображение на изригващ вулкан в морето, наложено върху изрязана в скали стълба, водеща към тъмен вход, обрамчен от тайнствени символи. На вратата се четеше само една дума: „Атлантида“.

— Майка ми изпрати тази книга още преди да те познавам. Първата глава е за древногръцкия философ Платон. Атлантида също е модерна легенда, но в нея има зрънце истина.

— Значи мислиш, че търсим изгубено царство, Шангри-Ла? — попита Хибермайер недоверчиво.

Ребека поклати глава и посочи малка глинена статуя на китайски воин, която Джак ползваше като папиемаше на бюрото си.

— Мислех си за този воин.

— Охо! — промърмори Костас. — Май ни очаква доза паралелно мислене за Хауард.

— Помниш ли, татко? Заведе ме на изложбата на теракотените воини в Британския музей в Лондон в деня след като кацнахме от Ню Йорк. — Ребека се обърна към Айша и изведнъж я обзе силно вълнение. — Удивително! Този човек. Първият император, заповядал да го погребат с всичко, ама всичко, под могила голяма колкото египетска пирамида. Още не са я разкопали цялата, представяте ли си!? Само някакъв древнокитайски текст го описва. Има пълен модел на света, с реки от живак и дори небе. Звездите били от скъпоценни камъни. И това, което всъщност са разкопали, са тези воини, в реална големина, хиляди. Най-страхотното нещо, което можеш да видиш.

Хибермайер продължаваше да тропа с пръсти.

— Накъде биеш, Ребека?

— Мисля, че това е свързано с безсмъртието.

— Гробниците обикновено са свързани точно с това — отбеляза Хибермайер, без да престава да тропа с пръсти. — Осигуряват на погребания необходимото за отвъдния живот.

— Не говоря за отвъден живот, а за безсмъртие — възрази Ребека нетърпеливо. — При Първия император това е мания. Помниш ли, татко? На изложбата пишеше, че е изпратил огромна експедиция, за да търси някакви митични острови в Пасифика. Островите на безсмъртните. Попитах те дали някога ти би тръгнал да ги търсиш.

Костас погледна някак особено и затананика мелодията от „Хавай 5-0“.

— Мисля, че знам къде са.

Ребека се намръщи.

— Мислите, че говоря глупости.

Джак погледна статуетката.

— Китайската идея за отвъден живот е близка до идеята за безсмъртието. Не отиваш на небето, както бихме го разбрали ние. Вместо това оставаш в нещо като паралелна вселена, която е като сянка на реалния свят. Концепцията за небесата не може да предложи повече на първия император на Китай Цин Шъхуан през трети век преди нашата ера, отколкото той вече има на земята. Това е идеята на теракотената армия — тя е копие на армията, която е командвал приживе.

Ребека мълчеше и гледаше пръстите си. Айша се наведе напред и я погледна.

— Знам какво имаш предвид. Изкушението на Изтока, нали? Мислиш, че Хауард е тръгнал да го търси, а после е изчезнал? За някои това са далечните фантастични долини като Шангри-Ла, изгубени царства, райски кътчета, места, къде то можеш да живееш вечно в земен рай. За други това е мястото, където се крие тайната на безсмъртието. Винаги обаче е привличането на вечния живот, най-голямото съкровище.

— А римските легионери? — попита Костас. — И те ли са търсели това? Мислех си, че са искали единствено славна смърт, да отидат в Елизий при братята си по оръжие.

— Там някъде, по Пътя на коприната, водещ на изток, може и да са си мислели, че вече са в страната на сенките и крачат край мъртвите си другари — каза Джак. — Обаче са били все още живи, а никога не бива да подценяваме човешкото желание. За тези от тях, които все още са го искали, безсмъртието може да е било единствената надежда някога да се върнат в Рим.

— Как биха могли да знаят какво ги чака? — попита Айша. — Какво би ги подтиквало да продължават?

— Щях да стигна до това — отговори Ребека. — Гробницата на Първия император е в края на Пътя на коприната, нали? И е била пълна със съкровища, както е пълна и днес. Ако търговците, пътуващи по Пътя на коприната, са можели да кажат на автора на Перипъла за легионерите, избягали от Партия и тръгнали на изток, значи биха могли да кажат и на легионерите за приказната гробница на Първия император. Може някой търговец да им е разказал историята с надеждата да пощадят живота му.

— Може би сме прекалено мистични тук — каза Костас и поглади наболата си брада.

— В смисъл? — попита Ребека.

— Може идеята ти да е правилна, но не бива да говорим за някаква мистична притегателна сила. Просто за най-обикновено древно съкровище.

— Татко казва, че грешиш по негов адрес. Той е археолог, не е ловец на съкровища.

— Когато видя слон, казвам, че е слон. — Костас се изправи. — Трябва да стигнем до моторницата. И не съм капризен. Хавай е райско място. Има красив плаж със сенчести палми, малко след Ханалей, и чудесен бар.

— Татко смята, че си плажен ленивец — каза Ребека.

— Сега виждаш защо трябва да замина.

Джак погледна Ребека.

— Продължавай да четеш дневника на Джон Хауард. В него може да има неща, които съм пропуснал. И мисленето ти е доста добро, между другото. Можем наистина да те вземем с нас. Остава единствено да се научиш да се гмуркаш.

— Готово, Джак — каза Костас. — Следващата седмица ще я взема с мен на остров Куан.

— Може и да не иска — отвърна Джак. — Може да иска да се научи да пилотира хеликоптер.

— О, ще направя всичко за чичо Костас — каза Ребека, размаха един учебник по водолазно дело и последва Хибермайер и Айша навън.

Джак се обърна към Костас. Изражението му стана сериозно.

— Уморен съм като куче, но очаквам това с нетърпение. — Посочи сгънатите на леглото маскировъчни дрехи и ботушите на пода. Отгоре имаше раменен кобур, от който се показваше „Берета“ 92, автоматик. — Мина доста време, откакто за последен път ги обличах.

— Твърде дълго, Джак. Не искаме да изгубим форма.

Джак изведнъж се почувства въодушевен. Двайсет и четирите часа, откакто за първи път бе видял керамичните парчета с текст от Перипъла, бяха необикновени. Бяха започнали да проумяват случка от миналото, решетка от възможности и взаимовръзки. Вече виждаше картини и първите няколко му подсказваха, че инстинктът не го лъже. Сурови обрулени от вятъра лица, римски лица, слънчев отблясък върху обляно с кръв острие, снежна виелица, после нещо друго — воин, чийто образ не беше в състояние да прогони от ума си. Обърна се и погледна снимките над скрина, избелелите изображения на британски офицер, на жена му и детето му. Имаше чувството, че може да пристъпи и да влезе в снимката, да се присъедини към предшественика си в похода му в тъмнината до място, което копнееше да опознае през целия си съзнателен живот. Пое дълбоко дъх, взе кобура и погледна Костас.

— Готов да тръгваме?

— Готов да тръгваме.