Дейвид Гибинс
Тигърът воин (4)

3.

Три дни след това Джак застана на мостика на „Сийкуест II“, облегна се на парапета и се загледа към източния хоризонт. Слънцето изгряваше в ясно небе за първи път, откакто бяха излезли от Червено море, и Джак се радваше на топлото сияние, което се отразяваше от водната повърхност. Тези три дни не бяха от най-добрите според него. Мусонът ги връхлетя веднага щом заобиколиха Арабия и се отправиха към южния нос на Индия. Единственото положително нещо беше скоростта на кораба, когато вятърът духаше по посока на движението им, Джак не можеше да проумее как древните гръцки и египетски моряци са се справяли — газели са във водата в корабите си, изливали са я през борда с ведра, на стотици мили от брега, а единствената им навигация е била посоката на мусона. Изисквал се е невероятен кураж, а изчезването на сушата от поглед вероятно е било най-големият им кошмар. Особено ако са страдали от морска болест. Джак преглътна с усилие и опита да забрави последните седемдесет и осем часа.

Най-лошото не се бе случило, но беше на косъм. Чувстваше се ужасно уморен, донякъде и като оцелял след почти фатална болест, който е получил нов шанс за живот. Освен това преживяването беше поучително — часовете, прекарани на това място, бръснещият вятър, носещ дъждовни капки, вълните и трепкащата чернота, която изглеждаше безкрайна.

През вратата на мостика се показа главата на капитана: държеше вдигаща пара чаша.

— Навлизаме в пролива Полк. Ще дойде лоцман, който ще ни преведе през него, така че обявявам извънредно положение на кораба. Флотът на Шри Ланка обстрелва лодките на тамилските тигри в близост до южния нос и ще попаднем в обсега на стрелбата.

— Ясно. Благодаря.

Джак взе чашата и пак се обърна към морето. Видя как моторницата с лоцмана изравни майсторски скоростта с тази на кораба и застана до борда, после как качиха лоцмана на борда. Сега виждаше суша и от двете страни — най-южния нос на Индия и северния бряг на Шри Ланка. Теснините напред бяха били друго препятствие пред древните моряци с опасните си плитчини и рифове. След това обаче краят на плаването бил близо — мястото, където са срещали търговците от Изтока, от Крисе, полумитичната земя на златото, от най-далечните места, известни на западняците.

Джак си погледна часовника. Морис беше обещал да покаже находката си тази сутрин, преди да стигнат до римския археологически обект, Арикамеду. Двамата с Айша не излизаха от лабораторията на кораба и опитваха да сглобят находката си от разкопките в Египет. Джак изгаряше от нетърпение да слезе при тях и щеше да го направи, след като си допие кафето. Особено сега, когато вътрешността на кораба вече изглеждаше нормална, а не бе клатещият се кошмар от последните три дни.

Докосна го ръка и Джак се обърна. Беше Ребека. Беше с джинси и тениска с емблемата на университета.

— По-добре ли си? — попита го.

Джак кимна и се усмихна. Акцентът й беше американски, в гласа й се бе появила дълбочината, която бе пленила Джак в мига, в който я бе доловил в гласа на майка й. Ребека имаше черна коса като на Елизабет, но и сините очи на Джак. В тях имаше тъга, която винаги щеше да бъде там, и Джак не можеше да не страда заедно с детето, преживяло загубата на майка си и израснало далече от родителите си. Самият той бе разбрал, че е баща, едва след ужасяващите обстоятелства, при които Елизабет бе изчезнала и беше загубила живота си в Неапол година преди това.

Елизабет го бе изоставила преди шестнайсет години, защото се бе поддала на натиск от семейството си да се върне в Неапол, и Джак си даваше сметка, че не е имало как да установи, че е бременна, преди отново да я засмуче тъмният подземен свят, от който така и не бе успяла да се измъкне. Не бе искала да отгледа дъщеря си в онзи свят и затова я бе изпратила в Ню Йорк.

Ребека бе станала силно и самоуверено момиче под попечителството на приятели на майка й, а когато Елизабет й бе обяснила защо е така — мрачната сянка на живота й в Неапол — бе проумяла, както може да проумее само дете, погълнато от вълненията на собствения му живот. Смъртта на майка й обаче я покруси жестоко и след като Джак се срещна с Ребека за първи път в Ню Йорк, приятелите му в университета бяха станали нейно второ семейство. Той отиде с нея до Неапол, за да присъстват на службата в памет на майка й, организирана от колегите й от Археологическото управление. Службата беше в подножието на вулкана Везувий, над римския обект, по който Елизабет бе работила цял живот, и града, чиито тъмни пипала бяха отнели живота й. Джак беше наясно, че те още са там. Нямаше да има възмездие. Точно този цикъл на насилие беше отровата, която я бе убила. Решението, което Елизабет би одобрила повече от всичко друго, беше да отведе дъщеря им със себе си и да й създаде нов, вълнуваш свят, с чиято помощ миналото да бъде опаковано и складирано на място, от което никога да не може да се върне при нея. Джак нямаше представа дали Елизабет е имала намерение да му каже за дъщеря им, но не можеше да си позволи да мисли за това. Сега негова отговорност беше щастието на Ребека. Хвана ръката й и отговори:

— Добре съм. Просто трябва да си почина.

— След тези три дни? Ти? Татко… — Наскоро беше започнала да го нарича така. — Аз съм ти дъщеря. Не е нужно да се правиш на герой.

Джак посочи книгата в ръката и.

— Коя е?

— Авторът е Козма Индикоплевст. Индикоплевст означава, че е плавал в Индийския океан. Бил е египетски монах, дошъл тук през шести век от нашата ера. Проучвах материалите, както заръча. Нали съм ти асистент. Открих тази книга в библиотеката ти.

— И какво пише за Шри Ланка?

Ребека отвори книгата и започна да чете:

— „Тъй като островът е с централно местоположение, често го посещават кораби от всички части на Индия, също от Персия и Етиопия. И той изпраща много свои кораби. От най-далечни земи, говоря за Циница, получава коприна, алое, карамфил и други продукти, които се доставят на пазарите от тази посока. И островът получава внос от всички тези пазари, които споменахме, и ги препраща в далечни пристанища, като същевременно изнася своите продукти и в двете посоки. По-далеч е земята на карамфила, после е Циница, която произвежда коприната. Отвъд това няма други земи, защото от изток тези са заобиколени от Океана“.

Затвори книгата.

— Добре, Циница е Китай. „Земята на карамфила“ е Индонезия. На практика казва, че Шри Ланка е била нещо като клирингова къща, по средата между два свята. Капитан Макалистър подсказа да погледна Хартата на адмиралтейството. Видях колко опасен е този проток, истински капан за по-големите кораби. Тоест от писаното от Козма излиза, че корабите от Египет са идвали тук, претоварвали са стоката си на местни лодки и са чакали. Местните лодки са я прекарвали през плитчините до другата страна, там са я натоварвали на големи кораби от Бенгалия, Индонезия, дори Китай. После същото се е случвало в обратен ред. Можеш да си го представиш как е ставало: големите тромави римски кораби са били където сме ние сега, а ей там са китайските джонки, всевъзможни канута и катамарани, и какво ли не. Готино, нали?

— Доста — съгласи се Джак с усмивка. — Козма е писал петстотин години след римските търговци в Беренике, но в общи линии се е случвало същото, до завладяването на Близкия изток и Северна Африка от арабите, което прекъсва пътищата до Индия. Описанието на Козма за древната търговия по тези места е най-подробното, с което разполагаме. Отлична работа, асистент!

— Мисли извън коловозите. Така казва чичо Костас.

— Чичо Костас — повтори Джак.

— Хайми смята, че много приличам на теб. Не знам дали това е похвала, или не.

— Кой?

— Хайми. Старият ти приятел хер професор доктор Хибермайер. Айша го нарича така. Хайми.

— А, ясно. — Джак поклати глава — Хайми.

— Айша е влюбена в него, нали знаеш?

— Един момент. Едно по едно.

— Искам просто да те подкарам на по-бърза скорост. Последните три дни си се отвеял.

Джак се засмя.

— Е, просто чаках. Хайми се е заровил като къртица в това, което прави. Такъв е, откакто го познавам. Винаги ми се обажда, когато открие нещо, и настоява да ми го покаже, аз се съгласявам, и тогава му идва наум, че му е нужно още време, за да е абсолютно сигурен. Така че изчаквам да дойде да ме види лично поне три пъти. След това съм наясно. Това е тънко изкуство.

— Заклеха ме да си мълча. Бих могла да ти кажа какво е, но не мога. Такова беше условието да ме пусне да им помагам в лабораторията.

— Това също е част от играта. — Погледна я в очите и заговори внимателно: — Мислех си за майка ти през последните няколко дни. Знаеш, че не бях във връзка с нея още отпреди да се родиш и когато я видях миналата година, беше за много кратко, на разкопките в Херкулан. Имам обаче чудесни спомени с нея, когато бяхме заедно преди всичките тези години — като любим стар филм, който си остава същият. Сега и ти си в този филм. Сякаш сме едно семейство, заедно. В теб виждам много от нея.

— Когато ми каза за теб… стана последния път, когато я видях… — отвърна Ребека, — думите й бяха горе-долу същите, но по твой адрес. Планираше да се свърже с теб след шестнайсетия ми рожден ден. Каза, че щяла да го направи, когато съм достатъчно голяма, за да мога да се грижа за себе си. Изчезна месец преди рождения ми ден.

Ребека погледна Джак с големите си очи, после го прегърна и облегна глава на рамото му.

Джак я притисна до себе си и се усмихна.

— Може да е била права. Може в теб да има и част от мен.

— Не онази, която страда от морска болест, надявам се.

— Не страдам от морска болест.

— Да. Разбира се, че не страдаш. — Опря гръб на стената на мостика и извика: — Доктор Джак Хауард, известен морски археолог и бивш командос, страда от морска болест!

— Време е да се връщаш на училище — изсумтя Джак.

— Ха! Тук е открито море. И това прочетох. В открито море не важат никакви закони.

Зад гърба й се появи капитан Макалистър, сложи длан на рамото й и се усмихна на Джак.

— Млада госпожице, тук важи само един закон и това е законът на капитана. Всеки регистриран на борда пасажер под осемнайсет години е моя лична отговорност. — Тикна в ръцете й стар месингов секстант. — Урок по навигация в шестнайсет нула-нула.

В този момент на няколкостотин метра откъм десния борд проблесна бяла светла ивица.

— Трасиращи куршуми — процеди капитан Макалистър. — Всички вътре.

Пусна ги да влязат в рубката и затвори вратата, после спусна металните защитни брони над страничните прозорци. Взе бинокъла си и започна да оглежда далечината през бронираното предно стъкло.

— Вероятно има престрелка на километър-два оттук. Далече е, но по-добре да вземем мерки, вместо да съжаляваме.

— Бен ме научи да стрелям с флоберка — отбеляза Ребека.

— Не мисля, че с флоберка ще изплашиш тамилските тигри — изсумтя Макалистър; продължаваше да се взира в далечината през бинокъла.

— Надявам се, че си слагаш наушници, когато стреляш? — каза Джак.

— Мога да се грижа за себе си. — Тя се обърна и тръгна към задния люк, през който се слизаше към пасажерските каюти.

— Може наистина да има нещо мое у нея — промърмори Джак и погледна Макалистър извинително. — Деца!

— Хайде, татко — извика Ребека. — Чакат те в лабораторията. Всъщност дойдох да ти кажа точно това. Помогнах на Айша да приключи. Ще ти хареса. Това е моят подарък, задето ме спаси от училище.

Нетърпение обзе Джак и той се обърна към Макалистър:

— Скот, обади ми се, когато излезем от пролива. И нека подготвят зодиака. Срещата ни с хората от Археологическата агенция на Индия е в девет утре сутринта в Арикамеду. Не искам да я пропусна.

— Няма, Джак. — Макалистър кимна към люка отзад. — По-добре тръгвай с шефката.

 

 

Главната лаборатория на „Сийкуест II“ беше с размерите на класна стая и се намираше под пасажерските каюти и над машинното отделение. Мокрото почистване и консервирането на находките ставаше в помещение отзад, в което имаше два резервоара за обезсоляване на дървени компоненти и други артефакти, твърде деликатни, за да бъдат извадени от водата. Джак смяташе комплекса за нещо като полева болница за стабилизиране на находките, преди да бъдат предадени за дългосрочно третиране в музея на Института в Картаген на Средиземноморския бряг или в кампуса в Англия. Лабораторията представляваше съоръжение за сухо почистване на находки, като керамиката, които могат да бъдат вадени от водата за кратки периоди. След това имаше помещения за анализи, включително спектроскопия, тънкопластова петрология и масспектрометрия. Комплексът беше предназначен за откриване на отговори на важни въпроси по време на разкопки, когато времето не достига.

Джак последва Ребека в лабораторията. Четири дълги маси с фиксирани за пода крака бяха сложени една до друга, така че да образуват голяма повърхност. Над тях имаше осветително тяло, от което няколко волфрамови лампи обливаха масите долу с мека светлина. Айша и Хибермайер бяха един до друг, приведени към статив с фотоапарат. Айша наместваше нещо върху черен картон пред обектива, Хибермайер беше залепен за окуляра и държеше дистанционното за снимане. Приличаха на хора, които се прегръщат по някакъв странен начин. Ребека погледна баща си и ги посочи, сякаш за да покаже, че е дотук. Двамата изчакаха Хибермайер да направи снимката и Айша да върне предмета на масата. Хибермайер се обърна към тях.

— Джак! — Лампите от таванна придаваха на лицето му трескав вид, очите му бяха зачервени. — Съжалявам, че те държах на тъмно толкова време. Просто исках да съм абсолютно сигурен.

Ребека заобиколи масата и седна на стол от другата страна, между куп книги и бележници. Костас също беше повикан и влезе през вратата малко след Джак, след което отидоха до масата. На плота имаше стотици парченца керамика, от съвсем малки, по сантиметър-два, до доста по-големи, колкото малка чиния.

— Пъзел ли редим? — попита Костас.

Пулсът на Джак се ускори.

— Ostraka! — Наведе се над масата.

Айша посочи на Костас един стол и обясни:

— Това е гръцката дума за парче керамика. Археолозите обаче я използват за парчета керамика, върху които има надписи, когато керамиката е била повърхност за писане. В древния свят папирусът е бил доста скъп и се е използвал само при специални случаи. За ежедневни нужди, за обикновени бележки или писма, за чернови просто намираш най-близката ненужна амфора и я чупиш.

Джак обиколи масата, вперил поглед в парчетата.

— Това са фрагменти от римска амфора, от Италия, между първи век преди и първи век от новата ера. Същата като амфората за вино, която видяхме в Беренике. Надписите са на гръцки, както може да се очаква да е в Египет по това време. Откакто Александър завладява страната, гръцкият става универсален език. И всички надписи като че ли са писани от една и съща ръка. Предполагам, че си открил тези фрагменти в къщата на търговеца, която разкопаваш?

Очите на Хибермайер блестяха.

— Удивително е. Още не мога да повярвам. — Млъкна и впери нетрепващ поглед в очите на Джак. — Готов ли си? Добре. Това е единственият известен наистина древен текст от Periplus Maris Erythraei, единственият, който наистина датира от римския период, когато всъщност е писан.

Джак изпъшка. „Перипъл на Еритрейското море“. Най-големият пътеводител, оцелял от античността. И би могло да се очаква нещо такова да бъде открито в Беренике, преден пост в края на империята. Не велико произведение на литературата, не загубена история или том поезия, а пътеводител, маршрут за морски капитани и търговци. Прокашля се и попита:

— Копие или чернова?

— Чернова.

Джак изпухтя. Чернова. Още по-необичайно.

Черновата би могла да означава корекции, материал, който е отпаднал от последната версия. Всички неизгладени бележки, които после изчезват. Безценни думи и фрази. Втренчи се в Хибермайер.

— Не смея да попитам… откри ли нещо неизвестно?

Хибермайер щеше да се пръсне от вълнение.

— Открих го само няколко дни след началото на разкопките в Беренике. Помниш ли когато опитах да говоря с теб в Истанбул? Тогава нямах представа още колко парчета ще открием и колко време ще отнеме. Беше урок по търпение. Нямаше да се справя без Айша. — Обърна се и я погледна, тя кимна. Протегна ръка към един пулт на стената и натисна един бутон. Екранът показа компютърно генерирано изображение на парчетата в 3D, в пълен безпорядък.

— Така изглеждаха при разкопките в древната вила. Наричаме помещението „архив“, но по-скоро е било нещо като кабинет. Предполагаме, че след като е написал текста на парчета от амфори, авторът го е прехвърлил на папирус и е захвърлил глинените парчета в ъгъла. Някои са оцелели почти непокътнати, други са счупени. Дадох си сметка, че ще се наложи да регистрираме местоположението на всяко парче спрямо останалите на място, ако искаме да има и минимален шанс да ги сглобим в едно цяло. Айша се зае с това и свърши чудесна работа.

— Някой ще ме осветли ли? — обади се Костас.

— Maris Erythraea, Еритрейско море, е днешното Червено море — отвърна Айша. — За древните това е било морето на изток от Египет — Червено море. Индийският океан, това, което е отвъд. Periplus означава да плаваш по море и е означавало морски пътеводител, маршрут.

— Морски пътеводител за Еритрейско море — промърмори Костас.

— Това наистина е един от най-удивителните документи, оцелели от древността — добави Джак. — Пътеводителят не е написан от някой аристократ, нито от Клавдий или Плиний Стари, а от работещ човек, здраво стъпил на земята. Въпреки това разказва за пътешествие, което е много по-голямо от всяка фантазия за Одисей или Еней, реален разказ за пътешествия и търговия с далечните земи на древния свят. Перипълът е изглеждал доста неправдоподобен, докато археолозите не започват да откриват гръцки и римски останки по местата, където сме сега, в Южна Индия.

— Значи този тип, чиято е вилата, търговецът, е авторът? — попита Костас.

— Убеден съм в това. — Хибермайер превключи конзолата и показа въздушна снимка на разкопаната вила в Беренике, която бяха посетили преди четири дни, над древното пристанище на Червено море. — От римска монета, положена в основите, знаем, че стаята с архива е била построена малко след 10-а година преди нашата ера и къщата е била изоставена след 20-а година от нашата ера. Понеже парчетата не са били изхвърлени от стаята, предполагаме, че текстът датира преди изоставянето, през първите години на император Тиберий.

— Искаш да кажеш, когато търговията започва да запада? — каза Костас. — Какво говорихме в Египет преди няколко дни? За императора, който спрял движението на скъпите метали?

— Така е, но не мисля, че тази къща е била изоставена заради това. Всичко говори, че този човек е бил възрастен, че се е оттеглил от активен живот. Айша?

— За щастие, имаме на разположение много материали — каза тя. — Преди тази находка най-ранният оцелял текст на Перипъла е средновековен препис от десети век от нашата ера и той се изучава в превод от деветнайсети век. Това, което открихме, потвърждава мнението на мнозина учени, но добавя и фантастично ново измерение. Най-напред, от речника, от сравненията, става ясно, че авторът е бил египетски грък. Второ, няма никакво съмнение, че самият той е плавал по маршрутите, описани в Перипъла, на юг покрай Африка, чак до Занзибар, после покрай Арабия до Северозападна Индия, с помощта на мусоните, до Южна Индия. И го е правил достатъчно пъти, за да познава навигацията, макар да е ясно, че е търговец, а не морски капитан. Целта му основно е да даде имена на пристанищата, да обясни как се стига до тях, да изброи стоките, които се търгуват там. В Южна Индия това основно са скъпите метали, тоест златни и сребърни римски монети, които се разменяли срещу пипер и фантастично разнообразие от други подправки и екзотични стоки, някои от които доставяни от наистина далечни земи.

— Някаква идея с какво е търгувал самият той? — попита Костас.

— Помниш парчето коприна, което ти показахме на мястото на разкопките, нали? Смятаме, че е това. Вероятно е имал контакти с най-отдалечените места и с търговци, които са идвали на запад през пролива Малака от Южнокитайско море или са се спускали през Бактрия, днешен Афганистан, от Централна Азия. На юг от Пътя на коприната.

— Разбрах. — Костас кимна. — Книгата е нещо като пенсионерски проект. Написал я е, споминал се е, къщата е обявена за продан, но не е имало кой да я купи.

— Красноречив както винаги. — Хибермайер намести малките си кръгли очила на носа си. — За разлика от типичните търговци от Еритрейско море, този не се е оттеглил в Александрия или Рим, а е останал в египетското пристанище, което вероятно е било негова база през целия му активен живот. Може да са му дали и някаква административна роля, може би на duovir, префект на града, за да следи какво се случва там извън сезона, когато там не е оставал почти никой. Малцина обаче богати хора, които са можели да си позволят вила, са имали желание да живеят в Беренике, и къщата му е станала непривлекателна, особено след като търговията е започнала да се свива.

— Може да не е умрял там. — Ребека погледна Айша, която кимна окуражително. — Айша смята, че е имал жена индийка. На едно от парчетата е изписано индийско женско име, Амрита. Показа ми снимки на някои от нещата, които са открили, други парчета, с тамилски надписи, парчета индийски текстил, керамика от Южна Индия. Може би Перипълът е бил последната му дума като търговец и след като го е свършил, е взел семейството си и е заминал на изток.

Костас потри брадичката си.

— Хубава мисъл. Може би след толкова много време търговия в Индия се е слял с местните.

Вниманието на Джак беше привлечено от няколко дребни парчета, сложени близо едно до друго, явно останки от две по-големи.

— Вижте това! — каза той. — Удивително! Тук се различават думите Ptolemais Thêrôn, или Птолемей на лова. Това е пристанището за слонове на Червено море, Костас. А ето там, Ребека, на другото парче, виждам Taprobanê. Така се е наричала Шри Ланка петстотин години преди Козма Мореплавателя да плава в тези води. — Изправи се и погледна Хибермайер. — Е? Всичко това е фантастично, но те познавам твърде добре. Какво всъщност наистина искаше да ми покажеш?

— Слушаме те, Хайми — подкани го Костас.

Хибермайер впери поглед в него, после се обърна към Джак.

— Тук имаме малко повече от една трета от Перипъла, около хиляда думи. Текстът почти не се различава от версията от десети век и има само незначителни промени в думите и граматиката. С едно изключение.

— Слушам — каза Джак.

Хибермайер посочи голямо парче керамика до Ребека и всички се скупчиха около него. Беше колкото голяма чиния и на него имаше петнайсет реда дребно изписан текст. Мастилото на места едва се различаваше на фона на белезникавата патина на керамиката. Побираше се в парчето, което беше останало здраво.

— Това е цяла невредима част, нещо като завършен абзац — обясни Хибермайер. — В него се описва плаването след Арабския залив, с поглед към Индия, малко преди да стигне до пристанището Баригаза на устието на Ганг.

— Искаш да кажеш частта, в която влиза в ролята на археолог — промърмори Джак.

Хибермайер кимна.

— По принцип се отклонява от разказа си само когато има практически смисъл, например за да обясни къде едно или друго местно племе трябва да бъде избегнато или да опише един или друг регион на сушата, за да обясни откъде идват стоките. Има обаче две забележителни изключения, свързани с Александър Велики. На едно място описва как Александър стигнал чак до Ганг, но не и до Южна Индия. Пише как на пазара в Баригаза, близо до устието на Ганг, можело да се намерят монети, стари драхми, на които имало надписи от владетели, управлявали след Александър.

— Аполодот и Менандър, първите царе Селевкиди — добави Джак.

Хибермайер кимна.

— Западните търговци, тръгнали към Индия, са познавали добре историята на Александър и несъмнено е имало местни, които са видели възможност за бърза печалба, като представят монетите на Селевкидите за реликви. Александър е живял през четвърти век, триста години преди да бъде написан Перипълът, но разказът за него все още е бил твърде популярен. Пътешествениците по онези места може би още са имали усещането, че прахолякът от нашествието не се е слегнал напълно. Нашият търговец си е давал сметка за хитреците и предупреждава читателите си, че реликвите са фалшиви. Не е бил от хората, които биха се подлъгали по подобни измислици. Това ме кара да мисля, че трябва да гледаме сериозно на втората препратка — това, което е на този фрагмент.

— Видях думата „Alexandros“ — обади се Костас, забил поглед в керамиката. — Старогръцкият ми е малко завехнал.

— Ето превода… — Хибермайер взе лист, покрит с нечетлив ръкописен текст, и зачете: — „Веднага след Бараке е заливът Баригаза и брегът на земята на Ариаке, началото на царството на Манбанос и цяла Индия. Вътрешната част, която граничи със Скития, се нарича Аберия. Крайбрежната част е Сисрастрене. Местността е много плодородна, произвежда зърно, ориз, сусамово масло, ги, памук и индийски дрехи, направени от него, с обичайното качество.

Има много стада добитък, мъжете са едри и имат тъмна кожа. До ден-днешен в тази област има запазени следи от похода на Александър — древни олтари, основи на укрепени лагери и големи кладенци“.

Джак кимна.

— Древни олтари. Звучи ми познато.

— Но не и следващото изречение — каза Хибермайер. Замълча и намести очилата си. — „И от Маргиана, крепостта на партите на север оттук, пленените край Лкари римски легионери избягаха на изток, като взеха съкровището на партите със себе си към Крисе. Земята на златото“.

Джак се олюля сякаш някой го удари.

— Това е невероятно! — каза почти шепнешком. — В Перипъла няма такова нещо!

— Нали за това ми говореше в хеликоптера, Джак? — каза Костас. — Крас и изгубените му легиони?

— Слухове и легенди — промърмори Джак. — До днес. — Пое дълбоко въздух и погледна Ребека, която все още не проумяваше.

— След поражението на римляните при Кара през 53 година преди новата ера партите пленяват хиляди легионери, може би десет хиляди. Тяхната съдба вълнува римляните поколения наред. Поетът Хораций пише за това в една от одите си и се пита дали римските ветерани са си взели местни жени и дали са станали наемници на чужд владетел. След това синът на Август, Тиберий, договаря мир с партите, които връщат пленените символи на легионите, което е голямо постижение за Август, защото с него се затваря страницата на поражението.

— Ребека, Джак нали ти показа монетата от корабокрушението? — попита Костас. — Сечена е в чест на връщането на орлите, свещените символи на легионите.

Джак кимна, дълбоко замислен.

— Единственият друг намек от римски източник е „Естествена история“ на Плиний Стари, който казва, че пленените легионери били отведени в Маргиана, столицата на партите, която е в днешен Туркменистан.

— Това придава достоверност на Перипъла — каза Хибермайер. — И погледни споменаваното на Александър. Казва ни само това, което може да провери. Известно е, че Александър е правил олтари при походите си. Възможно е да е имало такива и при преминаването на войските му през пустинята на Туркменистан, към Централна Азия.

— Разбира се — съгласи се Джак. — Александър е минал покрай Маргиана, днес Мерв. И ако затворници са бягали на изток от Мерв, вероятно са минали покрай тези олтари по пътя си към Централна Азия. Всичко съвпада.

— А защо авторът по-късно е премахнал този пасаж? — попита Костас.

— Вероятно е смятал, че е истина, но не е бил в състояние да го провери — предположи Айша. — Можеш да държиш древните монети в ръката си, олтарите се виждат, но разказите са само думи. Вероятно е чул историята от някой търговец, може би бактриец или согдианец, посредник, който му е донесъл коприна. А може би търговецът е прекъснал контактите си с него, може да е изчезнал без следа, както често се е случвало по Пътя на коприната. Може, когато е остарял, авторът да е започнал да се съмнява в паметта си. Историята за съкровището може да е звучала като легенда по Пътя на коприната. В крайна сметка съмненията му са нараснали достатъчно, за да махне изречението и да го хвърли на боклука. Най-вероятно до ушите на енциклопедиста Плиний Стари са достигнали само слухове и той ги е включил сред останалите подобни на тях в своята „Естествена история“.

— Може да е така, но до него е достигнала само част от слуховете, защото пише за пленници в Мерв, но не и за бягството им на изток — добави Джак.

— Ти обаче говореше за това на хеликоптера, Джак — каза Костас. — Предположи, че римските легионери може би са се добрали до Китай. Имало сведения в някакви китайски документи.

— Мисля за това от няколко месеца, откакто видях Катя.

— На конференцията? Трансоксиана? — попита Хибермайер.

— Катя е новата му приятелка — обясни Ребека. — Е, не е точно нова. Срещнал я, когато търсил Атлантида в Черно море, но след това на нея й трябвало малко време. След това татко се виждал с някаква друга известно време, но тя била травмирана, защото някакъв друг тип, с когото се виждала, изпаднал в криза или нещо такова. Все едно, и на нея й с трябвало време.

Костас се прокашля, а Джак заби поглед в земята, като полагаше усилия да не прихне.

— Както казах — изгледа Ребека, — има някаква китайска връзка. През петдесетте един учен от Оксфорд публикува радикална теория, според която римски наемници са били използвани в китайските погранични войни с хуните на Монголия по време на династията Хан, която е на власт, когато е писан Перипълът. Доказателство е споменаване на бойна формация, която звучи като римското testudo, костенурката, с допрените отгоре и отстрани щитове. Битката е била през 36-а година преди новата ера. Проучване на аналите на династия Хан показва, че римски пленници от битката са били заселени в някакво селище в провинция Гансу, в последната отсечка от Пътя на коприната, към Шан. Някой забелязал, че сред населението на едно място има сериозен процент русоляви и светли хора, и така е поставено началото на легендата за римските легионери в Китай.

— А има ли археологически доказателства? — попита Костас.

— Нищо категорично — отговори Джак, — но и не може да очакваш да откриеш кой знае какво. Група римски пленници, живели десетилетия по чужди земи, не биха носили много неща, които да са разпознаваеми като римски. Избягалите войници биха могли да си направят легионерски сандали за прехода или правоъгълни щитове, заради които да се е появила теорията за testudo. Иначе обаче биха задигали всичко необходимо по пътя си — оръжия, ризници, дрехи, но партски или согдиански, бактрийски или китайски. Биха могли да оставят и надписи върху камък. Това заинтригува Катя. Това е по нейната част. Римляните са обичали да правят надписи, километрични камъни, надгробни паметници, печати на властта в новозавладените територии. Тук се намесва археологията. Преди няколко години в пещера в Узбекистан, на триста километра от Мерв, до границата с Афганистан, беше открит латински надпис… — Джак извади от джоба си бележник и го прелисти, докато намери скица. — Катя я направи.

Показа им буквите:

LIC

AP.LG

— Удивително — промърмори Хибермайер. — Първият ред вероятно е лично име, може би Licinius. А вторият Apollinaris Legio, нали? Това е легионът, посветен на Аполон. Бил е петнайсети легион, нали? Създаден от Август?

Джак кимна.

— Доста добре за египтолог. Помня, че страстта ти като ученик беше римската армия в Германия. Това обаче не е Август като император. Той създава легиона, докато още е Октавиан, осиновен наследник на Юлий Цезар. Петнайсети Аполинарис съществува от 41 година преди новата ера, малко след убийството на Цезар. Това прави дванайсет години след битката при Кара. През следващите триста години легионът остава дълго време край източните граници на империята и се сражава с партите. Според една хипотеза надписът е направен от легионер, пленен от партите и изпратен да пази източната граница на империята им, в самия край на Партската държава.

— Но? — подкани го Костас.

— Никога не съм приемал идеята, че могат да използват пленници за охрана на границите си, да не говорим някой от тях да направи надпис. С Катя един ден си блъскахме главите, докато обикаляхме стените на Мерв, и стигнахме до друга хипотеза. Един ред от Перипъла й придава малко повече тежест.

— Слушаме, Джак.

— По времето на Крас повечето легиони са създавани за конкретни военни кампании и обикновено шест години след това са били разпускани. Знаем имената и номерата на много малко от тези легиони, а и едни и същи номера са се използвали многократно. Плутарх и Дион Касий, основните източници за битката при Кара, не споменават имената и номерата на участвалите легиони. Доста легиони обаче по това време стават легендарни, основно тези, които са се сражавали с Юлий Цезар в Галия и Британия, в годините преди Кара. Някои от тези легиони оцеляват и стават най-прославените в имперската армия, а Август ги е уважавал заради асоциирането им с Цезар. Седми — Клавдия, Осми — Августа, Десети — Джемина.

— Предполагаш, че петнайсети е бил един от тях?

— Петнайсети е създаден през 41-ва година преди новата ера, нали? Само две години след убийството на Цезар. Младият Октавиан опитва да консолидира силите си и се вкопчва във всичко, което се свързва с прославения му баща. Историците ни казват, че хиляда души от конницата при Кара са били ветерани от кампаниите на Цезар. Защо да не е и един от другите легиони? Хипотезата ни е, че Петнайсети — Аполинарис, не е бил създаден през 41 година. Бил е пресъздаден. Смятаме, че Октавиан целенасочено е основал повторно един от уважаваните легиони на Цезар, срамно погубен заради некомпетентността на Крас. Това би било мощна демонстрация на увереност и почит към миналата слава и е нещо, което Октавиан би направил.

— За оцелелите легионери, оковани в Мерв, няма никаква слава — каза Костас. — Това би ги отписало.

— За тях и бездруго е било късно — отбеляза Хибермайер. — Дори хората да са били наясно, че причина за поражението е била некомпетентността на Крас, оцелелите пак не биха могли да ходят с високо вдигнати глави. Вече са марширували с мъртвите и биха могли единствено да търсят достойна смърт, така че да се присъединят към братята си по оръжие в Елизий.

— Обаче казваш, че някой избягал пленник все пак би могъл да напише името на легиона си при похода на изток — обади се Костас.

— За оцелелите, името на легиона продължава да е свързваща сила, дори и символът, свещеният орел, да е бил пленен.

— Значи все още са били лоялни на Рим.

— Сражавали са се за себе си, за другарите си, както всички войници, винаги. Гордеели са се, че са граждани-войници. Гордеели са се, че се бият за командир, ако го уважават, ако е пръв между равни, primus inter pares. Сражавали са се за Цезар. За семействата си. Дали са щели да се сражават за Рим като империя е друг въпрос.

— А за легиона? — попита Костас.

— Легионът е бил свещен — отговори Хибермайер. — Към него е била лоялността. А с него и към кохортата, центурията, към contubernium — отделението от десет или дванайсет мъже, които са се наричали помежду си „братко“, frater.

— Значи загубата на орела е било много лошо нещо? — обади се Ребека.

— Най-лошото. Биха могли да загубят битката, не са давали пет пари за Крас. Да загубят обаче орела? Легион, който загуби знака си, е бил легион на мъртвите, който повече не може да се появи в Рим. Войниците не са можели да отидат дори при семействата си.

— Мислите ли, че са се разправили с него, с Крас имам предвид? — попита Костас.

— Крас е подписал смъртната си присъда в момента, в който ги е вкарал в бой. Вероятно днес биха го нарекли „умишлено самоубийство“.

— Тези мъже, ако наистина са оцелели и са избягали, трябва да са били по-корави от всички — каза Айша.

— Винаги има такива — каза Джак. — Тези, които се спасяват от екзекуция, които издържат побоищата и мъченията, които имат психическата сила да издържат. Някои от легионерите на Крас са били привлечени пет години преди това, за да се бият с Цезар в Галия. Възможно е да са били граждани и войници, но са били и сред най-безмилостните убийци, познати на света. Мъже, които са убивали с копие и с меч, но и с голи ръце.

— И когато легионът е само спомен, без съдържание, вече няма спирачки и скрупули — добави Костас.

Джак кимна.

— Някои от онези мъже от късната република са видели много повече сражения от наследниците им в професионалните легиони на империята, а идеята за цивилните им професии, за цивилния живот, се е превръщала в нещо като мит. Ако обаче цял живот си убивал, кой може да каже къде минава границата? Когато му дойде времето, ако изобщо дойде, откъде разбираш кога да престанеш да си войник и отново да станеш гражданин?

— Проблем, стар колкото света — промърмори Хибермайер.

— Ако са избягали, мълвата е щяла да плъзне по Пътя на коприната — каза Джак. — Тогава това са били размирни земи и репутацията на римляните би ги изпреварила. Никой не би искал да се изправи срещу тях.

— По Пътя на коприната… — каза Костас. — Има ли и други надписи?

— Последните два сезона Катя обикаля планините и проходите в Централна Азия, за да търси. Огромна част от територията изобщо не е проучена.

— И все още е размирна територия — добави Хибермайер.

— Доколкото си спомням, Катя умее да стреля с „Калашников“ — обади се Костас.

Джак пак отвори бележника си.

— Преди няколко месеца попадна на златна жила, на място, наречено Холпон Ата, на западния бряг на езерото Исъккул, в Киргизстан. Това е по северния Път на коприната, на сто километра източно от мястото, където е намерен надписът на Петнайсети легион, в подножието на планината Тяншан и прохода, който води към пустинята Такламакан в Китай. Археолозите знаят за това място от години — представлява осеян с канари пейзаж, по който има стотици, може би хиляди петроглифи, вдълбани в камъка изображения на козирози, други животни, ловци. Повечето са издълбани от скитски номади. Мястото обаче също е било и пункт за почивка по Пътя на коприната за оцелелите след пътуването на запад, преди да се качат на лодки за Китай.

— Колко голямо е езерото? — попита Ребека.

— Второто по големина планинско езеро в света след Титикака. Има много легенди за потънали селища и съкровища. Вероятно и много артефакти чакат да бъдат открити. Съветите използваха езерото за тестване на подводници и торпеда.

— Може ли да отидем там? — попита Ребека. — Искам да се запозная с Катя.

Джак се усмихна.

— Много вероятно е да отидем. Миналата година тя попадна на канара с издълбан надпис. Канарата е почти изцяло заровена, а разрешението за разкриването й дойде едва по време на конференцията. Сега Катя е там.

— Не е сама, надявам се — подхвърли Айша.

— Осигурила си е помощта на киргизите — отговори Джак. — Това означава един тип с раздрънкан стар трактор, доколкото успях да разбера.

— Говорил ли си с нея напоследък? — попита Костас.

— Тази сутрин — отговори Джак.

Костас изсумтя.

— Значи ще можем да сглобим някои точки от пъзела.

— Има и още нещо. Наистина удивителна идея.

— Да?

— Ами… може би тези точки не само водят в източна посока… Може би хвърлят параболична топка на юг.

— Карта, Джак — настоя Костас.

Айша взе навита на руло карта и я разгъна върху масата. Джак продължи да говори и да сочи местата, за които ставаше дума.

— Пътят на коприната, от Мерв в Партия до Сиан в Китай, през планините в Централна Азия. Езерото Исъккул е в североизточния край на този масив и остава да се преодолее само един проход, преди да влезеш в Китай. Можеш обаче и да оставиш основния маршрут и да се отклониш на юг. Ако го направиш при езерото, трябва да преодолееш огромен планински масив, наистина непристъпни места, през Източен Афганистан, но тогава излизаш в Северен Пакистан и индийските джунгли. Оттам, ако си пътешественик от Запада през първи век преди нашата ера, римският свят отново става напълно достижим.

Костас присви очи.

— Да не би да казваш, че избягалите римски пленници може да са минали по този път?

Джак се замисли.

— Един от колегите на Катя, Хай Чен, независим учен от Сиан, цял живот изучава връзките с Рим. Тъкмо той насърчи Катя да проучи петроглифите край Исъккул. Той страстно вярва в историята за изгубените легионери на Крас, но с една особеност. По образование е лингвист, експерт в анализите на основополагащи истории и митологиите на народите със силни устни традиции. Като млад прекарал няколко години в Китрал — нещо като Шангри-Ла в Североизточен Пакистан, което е и първото място, на което попадаш, след като излезеш от планините на север.

— Хората, които вярват, че са потомци на Александър Велики — изсумтя Хибермайер.

— Митологиите на региона — ведически, хиндуистки, будистки — са пълни с разкази за пътешественици от далечни места, принцове, поклонници, свети хора, които носят мъдрост. Понякога търсят нещо, понякога са принцове, отправили се на пътешествие, което трябва да ги промени, какъвто е самият Буда. Представете си „Кентърбърийски разкази“, „Сър Гауейн и Зеления рицар“, подвизите на Херкулес, Мойсей в пустинята. Понякога пристигането означава сбъдване на местно пророчество и пътешественикът става цар.

— Фасян не е ли дошъл през планината? — попита Хибермайер.

Джак кимна и погледна Костас.

— Китайски будистки монах от началото на петнайсети век, който отива в Индия, за да търси ранни текстове от неговата религия. Неговите „Записки за будистките царства“ е един от чудесните ранни пътеписи. Стига до Гандхара в Северна Индия. Колегата на Катя обаче, Хан Чен, не е бил по следите на будистки монах. Бил чул за някой друг. Пътешественикът, от когото се интересувал, бил yavanas, което означава западняк. И този yavanas не бил монах, а воин, който управлявал със златна ръка. Останал в Китрал за кратко, после заминал. Още по̀ на юг Хай Чен чул друга легенда, за бог-цар на име Халджит Сингх, Ръката на тигъра. Той също заминал и тръгнал на юг.

— Накъде биеш с всичко това? — попита Костас.

— Ако си нашият римлянин, след като преминеш планините на Афганистан, покрай Китрал, пътят на Запад е отворен. Имаш два варианта. Можеш да минеш по долината на Инд на югозапад, до брега на Индийския океан, до пристанището на Баригаза, близо до днешен Карачи в Пакистан. Оттам можеш да плаваш до Арабия, после по Червено море към дома. Има обаче и друг вариант. Ако искаш да се свържеш с други yavanas, с други римляни в Индия, по-добрият път е на югоизток, надолу по долината на Ганг, до Бенгалския залив. Ще минеш през обширни джунгли в Източна Индия. Погледнете пътешествията на китайския монах Фасян. Той тръгва по този маршрут и плава на юг чак до Шри Ланка. След това погледнете Перипъла. Той описва същия маршрут, но с поглед в обратната посока. Чуйте това… — Джак взе съвременното издание на Перипъла от масата, прелисти го и отвори на страницата, която търсеше. — „След това, на изток, когато океанът остане отдясно, като плаваш покрай брега и сушата вляво, ще стигнеш до земята на Ганг. Там има река, която също се нарича Ганг, която е най-голямата в Индия, приижда и се отдръпва, подобно на Нил“. — Джак посочи илюминатора, през който се виждаше сушата. — Авторът на Перипъла си спомня, че е бил тук, край брега на Южна Индия, и е гледал на север. Вероятно не е стигал по-далеч. Той обаче познава мъже, които са се спускали надолу, може би индийски посредници от Гандхара, може би дори търговци, пътували чак от Централна Азия: бактрийци, согдианци, дори хора от Западен Китай.

— Търговци, които биха упътили нашите yavanas, избягалите римляни — каза Айша.

— Вероятно обаче не са останали живи достатъчно дълго, за да ги водят — добави Джак. — На един легионер са му нужни само здрави сандали и възможност да вижда слънцето и звездите. Нищо повече. Никой водач не би могъл да издържи темпото му.

— Всичко е свързано с мусоните, нали? — попита Костас.

— Какво имаш предвид?

— Защо един легионер, който търси други римляни, да не отиде до това място, край устието на Инд, Баригаза? — отвърна той и посочи картата. — Много по-близо е до Египет. Корабите могат да плават дотам през Червено море почти през цялата година, покрай брега, а понякога и в открито море, през сезона на мусоните. Не е било нужно западняци да присъстват целогодишно в Баригаза, за да поддържат пристанището извън сезона. Местните търговци също биха могли да го правят. Южна Индия обаче е нещо друго. Както разбирам, египетските кораби са можели да стигат дотам и да се връщат само през сезона на мусоните, като са плавали в открито море, през Индийския океан, нали?

Джак кимна.

— Придвижването по суша през Западна Индия е било твърде опасно. Авторът на Перипъла го пише съвсем ясно. Като Брега на скелетите в Западна Африка там е пълно с рифове и пирати. В такъв случай това място, Арикамеду, и пристанищата в Южна Индия са пусти и няма търговия. Много важно е обаче да функционират през сезона на мореплаването. Извън сезона там трябва да има хора, твои хора, на които имаш доверие. Това имам предвид. Ако ще търсиш римляни в Индия, ще тръгнеш на юг, не на запад. Вероятно точно това са казали на нашия пътешественик. И всичко сочи натам, нали? Говорим за обръгнал стар легионер, който иска да се свърже със своите. Може да се е срамувал да се прибере у дома, но нещо го кара да опита, някаква надежда, мечта.

— Може да е имал семейство в Рим, преди да замине да воюва — предположи Айша. — Били са войници. Преди да влязат във войската обаче са били обикновени граждани.

— Можем само да гадаем — каза Джак. — Вероятно е мечтаел, тъгувал е за дома през всичките тези години в плен. Ако е отишъл до Баригаза, би могъл да се качи на кораб до Египет, но без да знае какво да очаква. Така би открил една истина, която може и да не е искал да открива. Ако обаче се е добрал до Южна Индия, до Арикамеду, би влязъл във връзка с други римляни. Те биха му разказали за гражданските войни, за новия ред, за изчезването на всичко старо и познатия му Рим. Възможно е да е дочул нещо за това от търговците по Пътя на коприната, но е трябвало да е сигурен. Може от самото начало да си е давал сметка, че връщането у дома е фантазия, изпълнена с разочарования и тъга. При всички случаи обаче е трябвало да осъществи контакт — копнеж, който би могъл да бъде удовлетворен само ако се свърже с хора от света, който е напуснал.

Хибермайер се вторачи в Джак.

— Като че ли колегата на Катя е следвал този път. Стигнал ли е по-далеч на юг?

Джак сви устни.

— Планирал е експедиция до племената в Източна Индия. Катя спомена, че е попаднал на някакъв герой от хиндуистката митология, който загатва връзка с Рим. Изглежда, е бил съвсем наясно къде трябва да отиде, но е бил потаен и не е искал тя да се включи. Според нея мястото е някъде тук, малко навътре в сушата по делтата на Годавари. — Джак посочи място на север от Арикамеду, навътре от източното крайбрежие на Индия. — Трябвало да сподели всичко с Катя, когато се върне. Очаквали го на конференцията Трансоксиана, но не се появил. Това беше преди четири месеца.

— Публикувани ли са изследванията му? — попита Хибермайер.

— Не. Винаги е бил потаен. Според Катя, като че ли съжалявал всеки път, когато се налагало да разкрие нещо. Подозирал всички около себе си. И тук не става дума само за учен, който се сражава с академичната система. Смятал, че го преследват. Като че ли непрекъснато е полагал усилия да отклонява хората от следата. Според Катя бил такъв откакто го познавала.

— Защо тогава да вярваме на това, което й е казал? — попита Хибермайер.

— Защото й е чичо — отговори Джак.

— Неин чичо! — възкликна Костас. — Боже мой. Мистерията се задълбочава с всяка минута. Чичовците все пак споделят с племенниците си едно-друго, нали? А и двамата са археолози и лингвисти. Би трябвало да е разкрил пред нея по-голяма част от тайната. Тя нищо ли не ти каза?

— Каза ми, че той бил като някой от изследователите на Пътя на коприната отпреди стотина години, който търси съкровище, което така и не може да открие.

— Какво съкровище, Джак?

Джак замълча за момент.

— Прав си, Катя знаеше повече, отколкото беше готова да сподели, но аз не исках да я притискам. Все пак нещо се случи. В хотела, по време на конференцията, тя ми показа работата на чичо й в Китрал. Беше докторатът му — един от малкото случаи, когато е писал каквото и да било. Тя не беше прочела преди това частта за легендата за бога-цар Халджит Сингх. Когато я прочете, пребледня. Разказах й за един артефакт и къде го бях открил и тя едва не припадна. След това не каза нищо повече. Точка по въпроса. Обаче беше обезпокоена. Мисля, че някакви тъмни сили са намесени във всичко това. Някой, който иска да спре чичо й. По това време започна да се безпокои за него и да се пита къде е.

— Тоест това ли е истинската причина да отидем в джунглата, Джак? За да открием чичото на Катя? За да открием каквото е търсел? Съкровището?

Джак се втренчи в картата за момент, после надникна в коридора, към отворената ерата на каютата си.

— Не е само това. Има и друго. Доста повече. — Погледна часовника. — Трябва да пристигнем в Арикамеду рано утре сутринта. Преди това искам всички да видите нещо. Едно малко съкровище, което е мое.