Дейвид Гибинс
Тигърът воин (22)

Епилог

Провинция Гансу, Китай

След четирийсет и осем часа, Джак стоеше пред ниска стена, останка от укрепление, някога била няколко метра дебела, в комплекс от древни руини. Клекна и докосна повърхността, усети как се рони под пръстите му. Беше пресована глина с фрагменти от розов и сив гранит.

Това място отчаяно се нуждаеше от дъжд, но стената беше толкова изсушена, че дъждът само би ускорил разпадането й, по-скоро би я отмил, вместо да я заздрави. Приличаше на древен бетон, като мазилка, но не беше това. „Това не е римско“. Обърна се и махна на Костас, който крачеше по пътеката след него, доста тъжна фигура сред прахоляка. По-нататък виждаше Катя и Ребека, които си проправяха път между камъните, а още по-нататък беше прашният облак от ротора на хеликоптера, който намаляваше обороти.

Беше ги докарал тук от езерото Исъккул през планинския проход в планините Тяншан, покрай северния край на пустинята Такламакан и на юг по стесняващия се коридор Гансу към сърцето на древната Китайска империя. Беше чудесно пътуване — следваха Пътя на коприната от въздуха и лагеруваха край отдавна изоставен кервансарай. На сутринта прелетяха ниско над част от Великата китайска стена, строена по времето на династия Хан преди две хиляди години. Бяха на няколко часа от Сиан, източното начало на Пътя на коприната и място на гробницата на Първия император. Краят на пътуването им обаче беше тук — последната част от това удивително пътуване към древността от невъобразимо далечния свят на запад.

Полъх на вятъра донесе някакъв екзотичен, дори упоителен аромат, от някаква реколта в долината може би, но след това въздухът застина и Джак усети прашната миризма на запустяло и разруха, познатите жизнени сокове на археолога. Вдъхна я, наслади й се. Щеше му се Хибермайер да беше с него сега. Щеше да му помогне да проумее стените, да разгадае разпадащите се развалини. А може би беше стигнала твърде далече, за да бъде разгадана, и не би могъл да стигне до нищо повече от това, което виждаше пред себе си сега.

Огледа се. Мястото притежаваше някаква самотна красота. Минаха край разрушени къщи, кирпичени стени, побелели от слънцето, сред ниви царевица и ечемик, които изглеждаха осъдени да изгубят битката с палещото слънце. Дълбоки коловози минаваха през каменистите ниви, виждаха се белези от оране и отдавна пресъхнали напоителни канали, спечени от жегата. В далечината се виждаха отделни овце и кози да пощипват растителността, да търсят храна между камънака и прахта. Самото небе изглеждаше прегоряло, безцветно и през повечето време не се виждаше нищо отвъд ниското плато, на което се намираха, но после ветрец във височина разделяше прахоляка и небето се набраздяваше с червени ивици. В тези моменти Джак виждаше подножието на планините Сайпан, големите гънки и хребети, които оформяха хоризонт от зъбери. На север имаше други планини, по-далечни, а между двете вериги се намираше коридорът Гансу, източният край на Пътя на коприната. Тук керваните камили някога бяха вдигали прахоляка, който още се виждаше наоколо в долината, като остатък от историята, дихание от миналото, което сякаш още не можеше да се уталожи.

Джак си даде сметка, че е бил и на други подобни места — полите на Атласките планини в Мароко, пустинята в Северна Сирия, Андалусия в Испания. Места в периферията, които в миналото са процъфтявали, но където изтощените почви и дух постепенно са смазали всякакви опити да се използват малките късчета обработваема земя, станали лесна жертва на прищевките на климата и ерозията. Бяха казали, че тук вали все по-малко и почвата, изхранвала някога селото, е била отнесена от вятъра. Скоро дори древните стени щяха да станат част от прашния облак, който се носеше над Пътя на коприната между безкрайните планински вериги, които определяха коридора, свързвал някога великите империи на Изтока и Запада.

Джак седна на една каменна опорна стена. Костас се приближи и седна до него, избърса прахоляка от лицето си. Вгледа се мрачно в стената.

— Така познаваш, че си имаш работа с истински археолог — каза той. — Малко зад хоризонта е едно от големите чудеса на историята, приказната гробница на Първия император, теракотената армия. Обаче, не. Ние седим на порутена стена сред пущинака, гълтаме прах и се печем в жегата. Гладни, жадни, уморени и остро нуждаещи се от ваканция.

Джак му подаде бутилка вода.

— Обаче никога не бих се справил с нея без теб. Имам предвид археологията. Държиш краката ми здраво стъпили на земята.

— И още как. — Костас пи вода и му върна бутилката.

— Какво има на това място, Джак? За да видим това наоколо ли ни доведе чак тук?

Джак му подаде един лист.

— Принтирах това на компютъра на хеликоптера тази сутрин. Знаех, че ще ти е нужна противоотрова заради порутените стени. Заглавия, Си Ен Ен. Твоят кораб със слонове край Египет. Нали помниш? Мисля, че може да съперничи на теракотената армия, нали? И го открихме ние.

Костас се вгледа в снимката и очите му светнаха.

— Виж! Снимали са новия ми подводен апарат! ROV-6. Накарах снимачния екип на университета да го вкара в рекламните снимки. Дори се вижда новият стробоскоп. Идеално!

— Слоновете, Костас. Слоновете.

— Да, също и те. — Вгледаха се за момент в удивителната картина, която бяха видели преди десет дни, покритите с корали форми на слона на дъното на Червено море.

Костас прочете заглавието.

— „Египтологът доктор Морис Хибермайер обявява сензационна находка на потънал кораб“. — Тупна листа. — Не мога да повярвам. Не ни споменават никъде. Само Хибермайер.

— Да дадем на прашния археолог момент на слава — каза Джак. — В крайна сметка той ни отведе до Египет.

— Това стана, когато открихме Атлантида — изсумтя Костас. — Щях да направя специална демонстрация на дълбоководния антропод, а сега журналистите налазиха Хибермайер и жалките му мумии.

— Това е египтология.

— Както и да е. Ти би трябвало да даваш интервютата.

— Морис е по-добър от мен в това. Пълен е с въодушевление и енергия. И не е така заплашителен.

— Заплашителен? — Костас се втренчи в него. — Нека позная. Не искаш светът да разбере, че има истински Индиана Джоунс, нали? Защото лошите момчета ще вдигнат гарда. Искаш да се спотайваш.

— Именно.

— Не отговори на въпроса ми. Защо сме на това място.

Джак посочи порутената стена.

— Заради това пред теб. Преди няколко години китайски археолози доказаха, че тези стени са изграждани по време на династия Хан и са съвременници на Римската империя. Смятаха, че тук може да е било селото Ликиян, селище в коридора Гансу, споменато в хрониките на Хан. Ликиян може да произлиза от китайската дума за „западняк“, за тези, които са били отвъд персите. По-късно мястото може би е било назовавано Жиелу, което може би значи „пленници от щурмуван град“. За времето на Хан е било характерно, че са заселвали пленниците си по отдалечени места, които са назовавали според произхода на тези пленници. Големият скок на въображението е бил да се свърже това място с хипотезата, че китайците са използвали римски наемници, оцелели от легионите на Крас и избягали от персийски плен.

— Значи това е то — промърмори Костас. — Затова сме тук.

— Не е толкова просто — отвърна Джак. — Историята с Фабий и другите може да е приключила на езерото Исъккул, но може и да не е. Всичко е възможно.

— Слушам.

— Оцелелите след Кара римляни са били затворени в Мерв през 53 година преди новата ера. Лициний, Фабий и групата им бягат трийсет години след това. През годините други може също да са опитвали да избягат. Може някоя група да е успяла и до Мерв да е стигнала вест за възможностите за наемници на Изток, за големите богатства, които могат да се придобият. Може би нещо такова е вдъхновило Лициний и Фабий. И намеците за това място като че ли се отнасят за по-ранна група. „История на бившата династия Хан“ споменава войници, които са се били през 36 година преди новата ера за вожд от Хан, ренегат, и са използвали строй, напомнящ римските testudo, с щитове над главите. Това е единственото сведение, на което се крепи цялата хипотеза. Неколцина, които са били убедени от аргумента, започват да идентифицират Ликиян с римското селище. И ето ни тук.

— Някакви римски артефакти? — попита Костас и ритна прахоляка. Вдигнаха очи, защото двете жени дойдоха при тях. Ребека продължи нататък — обикаляше руините и изучаваше стените.

Костас се премести, за да направи място на Катя да се подпре на стената.

Джак поклати глава.

— Както каза Катя за римското погребение край езерото Исъккул, не може да очакваш да откриеш такива. Ако римляните са били тук, не биха имали нищо от предишния си живот със себе си. Всичко им е било отнето на бойното поле, после в Мерв. Това място обаче има друга любопитна особеност. Не артефакти или руини, а хората. Тук много често се срещат светли хора — зелени очи, руси коси, големи носове. Някои китайски учени, които са идвали тук, са обявили тези характеристики за западноазиатски, но после някой си е спомнил римската връзка и идеята намира все по-голяма подкрепа.

— А те самите какво знаят по въпроса? — попита Костас. — Имам предвид местните хора.

— Невъзможно е да се каже. Може и да има някаква останала памет за предците им, но те са отчайващо бедни и римската теория може да се окаже заявка за туристически долари.

— Навсякъде по Пътя на коприната има генетичен материал от Запада — каза Катя. — Перси, согдианци, бактрийци, индийци и, да, гръцки и римски, но това е много старо, още от неолита, или дори от индоевропейците, които са стигнали до тези места. Просто няма как да си сигурен.

Джак кимна.

— Провеждани са ДНК изследвания, но резултатите са доста неопределени. И цялата идея стъпва на грешката на китайците за римляните — решили са, че са синеоки русокоси гиганти. Иронично, римските легионери от сърцето на Италия по-скоро приличат на воини от времето на Хан — ниски, набити, тъмнокоси, кафявооки. Това, което си въобразяват китайците, е по-близо до келтския или скандинавския тип. Разбира се, по времето на Юлий Цезар в легионите е имало немалко мъже от този тип. Келти от Северна Италия, гали, дори бретанци. Хуните не са единствените, които са използвали наемници в армиите си.

— Какво ти подсказва инстинктът? — попита Костас.

Джак сви устни. В далечината виждаше фермер, който блъскаше земята, а инструментът му отскачаше от твърдата повърхност. Планината зад него се издигаше като смачкана хартия, долините и деретата бяха потънали в плътни сенки.

— Инстинктът ми — отговори Джак — казва, че това място може да е било по-плодородно в древността, по-жизнеспособно земеделско селище, но в никакъв случай не е място, което би избрал, ако имаш възможност да избираш. Мисля, че е напълно възможно пленници да са били заселени тук насила.

Ребека дойде и застана пред тях. Свали якето си и отдолу се появи тениска с инициалите на американските морски пехотинци.

— Виждам, че имаш нови приятели — отбеляза Джак.

Костас огледа тениската, кимна одобрително и възкликна:

— Уаууу!

— Уаууу! — отвърна Ребека и плесна дланта му. Джак погледна към небето. Ребека се настани до баща си на ниската стена и си свали шапката, за да си избърше челото.

— Дяволски е горещо.

Джак я изгледа изненадано.

— Какво каза?

— Казах, че е дяволски горещо. — Погледна го изненадано. — Джон Хауард би казал това. Прочетох писмото му до жена му, което си запазил, което е писано в джунглата. Когато момчето им е било болно. Това е един от изразите му. Мислих за него много. Толкова е искал да е с тях, но не е можел. Надявам се накрая да ги е намерил.

Джак я прегърна през раменете и се усмихна. Спомни си мината за лапис лазули, трупа. За миг ги видя, Хауард и Уокоп, застанали заедно, не старци с овчи кожуси, а млади офицери с бели шлемове и куртки, с далекогледи и карти, загледани към хоризонта. Притисна Ребека до себе си, после я пусна.

— Преди малко говори по телефона с Бишкек, нали? Как е Прадеш?

— Добре е. — Ребека изведнъж посърна. — С Алтамати отидохме да го видим в медицинския комплекс в Бишкек, преди да излетим за тук. Куршумът не е засегнал нищо важно, обаче ако не му е била оказана първа помощ, е щял да умре от загуба на кръв. Благодарен ти е, че си му спасил живота.

— Костас направи превръзката. Не съм го спасил аз. Аз го изложих на опасност.

— Военният лекар каза, че ако куршумът е бил с експлозив или петдесеткалибров, е щял да умре на място. Каза също, че когато го е ударил, е летял по-бавно от звука, което означава, че е изстрелян от много голямо разстояние или от стара карабина. Попаднал е на два сантиметра от сърцето. Не бил виждал такова нещо.

— И няма да види отново — промърмори Костас.

— Как върви четенето по археология? — попита Джак.

— Бива. Иска още. Каза, че вече гледал на римските находки от Арикамеду по друг начин, като свидетелство за търговия, общество, вяра, римска, египетска, индийска история. Няма търпение да се върне там.

— Обичам да слушам такива неща — каза Джак.

— А Алтамати? — Джак погледна Катя.

— Ще остане при Прадеш, докато го изпишат. Прадеш опитва да го учи английски. Разбират се чудесно. Алтамати дори му занесе овнешка яхния. Според него можела да излекува всичко.

Костас се прокашля.

— Добре, Джак. Може би ще искаш да отидеш при тях. Може би пак са ти се дояли овчи устни.

Ребека го изгледа стъписано.

— Какво!?

— Вярно е — каза Костас. — В Киргизстан, когато срещнахме Алтамати за първи път. Яде овчи устни. Баща ти яде овчи устни.

— О, боже!

— Налагаше се — възрази Джак. — Ако не бях, щеше да е много обидно. Алтамати нямаше да ми проговори никога повече.

— Мислех, че мразиш овнешко.

— Това е единственото, което не мога да ям.

— Не можеше ли да избереш някакво друго парче? Нужно ли беше да е… устни!?

— Нямах избор. — Погледна Катя отчаяно. — Трябваше да е устни.

— Имам — каза Ребека тихо — най-ужасния баща! На всички времена!

Джак се засмя.

— Трябва да дадем шанс на Прадеш и Алтамати. Ускорен курс в кампуса на университета, практически занимания на борда на някой от изследователските ни кораби. Трябва да говоря с командването на Мадраската инженерна група, за да уредим командироването. Прадеш бездруго ще се нуждае от отпуск за възстановяване, а Корнуол е идеално място. Обучението на Алтамати може да е част от програмата за финансиране на подводните ни работи в Исъккул и проекта за изследване на петроглифите. Докато го няма, можем да сложим там временен персонал.

— Би било чудесно — каза Катя. — Имам предвид финансирането.

— Обещах го — отвърна Джак. — Може би ще се върна там съвсем скоро.

— Ако Алтамати го няма, Катя определено ще има нужда от компания — каза Ребека. Костас се прокашля, а тя продължи: — Когато Костас най-накрая ме научи да се гмуркам, в Хавай, както обеща, ще науча Алтамати на всички английски думи за оборудването, така че да може да поръчва всичко необходимо от техническия персонал на университета, без да минава през Костас. Казах му, че Костас е готин, обаче обикновено е вманиачен по някой нов подводен апарат или кой знае какво и ако има нужда от нещо, най-добре да дойде при мен.

Обърна се и погледна Костас кротко, като сърна.

— Радвам се, че владееш положението, Ребека — каза Джак и вдигна вежди.

— А твоят проблем, татко, е, че скачаш от приключение в приключение. Това ми каза Хайми. Когато бяхме в Египет. Каза ми, че когато открие нещо, остава при него, докато не измъкне и последното късче информация, която може да измъкне от мястото. Маниакално.

— Аз ли не знам? — промърмори Костас.

— Казва, че той, професор Хибермайер, е истинският археолог. Каза също, че когато е открил фрагментите, на които има текстове от „Перипъла“, умишлено ги е сложил настрана и не си е позволил да се радва предварително.

Джак присви очи.

— Обади ми се по телефона след около десет секунди. Помниш ли, Костас? Дори дойде да ни види, когато търсехме юдейската менора в пристанището на Истанбул. Тогава аз бях затъналият в работа. И не се отклоних от проекта си.

— Каза също, че ако не бил посветил месеци на систематични разкопки в римската къща край Червено море, цялото това приключение нямало дори да започне. Каза, че той вършел истинската работа, докато ти търсиш Светия Граал или нещо подобно. Каза, че било като в „Стар трек“, отишъл си на тъмната страна. Аз му казах, че е „Междузвездни войни“, не „Стар трек“. Не мисля, че е гледал едното или другото. Според него ти си станал търсач на съкровища, иманяр, и го казвал само защото все още си имал потенциал и е за твое добро.

— Мисля — отвърна Джак тихо, — че трябва да си поговоря сериозно с Хайми.

— Не се безпокой — каза Ребека. — Айша се е заела с това. Тя смята, че той има нужда от семейство. Деца, нали разбираш. Каза ми, че работи по въпроса.

Костас едва не се задави.

— Работи по въпроса…

— Ден и нощ — добави Ребека.

— Щастливецът Хайми — каза Джак.

— И следващият ми проект ще бъде Южна Индия — добави Ребека категорично.

— Следващият ти проект е училище — възрази Джак.

— Откакто видях тези неща в стария скрин, цялата ни фамилна история, съм запленена от нея — каза Ребека и погледна непокорно Джак. — Прадеш предложи да ме заведе до онова светилище в джунглата, за да видя рисунките лично. Смята, че следващата стъпка ще е да се отвори саркофагът. Да се види какво има вътре. Каза също, че индийското правителство ще изпрати сапьори да строят още пътища, всъщност да довършат някои от пътеките, прокарани от Хауард и неговите сапьори преди толкова време.

— Ами INTACON? — попита Костас. — И Шан Ион? Дали ликвидирането на снайпериста в Афганистан го е довършило, Катя?

Тя отговори тихо:

— Без главорезите му братството ще се отрече от него. Но няма да се откаже от вярата си, че защитава наследството на Шъхуанди и гробницата му.

— И колко ще продължи това? — попита Костас.

— Наследството на Първия император засега е в безопасност.

Джак погледна Катя, после пак се обърна към Костас.

— INTACON е била собственост на Шан Ион и вече е ликвидирана. Прадеш се свърза с щаба си в Бангалор веднага щом излязохме от джунглата. Скастрили са го, задето е влязъл в бандитска територия без разрешение и е взел със себе си и двама сапьори, но полковникът веднага е пратил част за въздушно нападение. Престрелката с маоистите е претекстът, от който се е нуждаел, за да отиде там с железен юмрук.

— Прадеш каза, че индийските власти са оттеглили всякакви лицензи за добив на суровини за районите на джунглата — обади се Ребека. — Това, което стартирахме, може да се окаже първи голям пробив за хората от джунглата, но Прадеш се тревожи, че оттеглянето може да е само временно, така че тепърва да се наложи да се водят битки. Трябва да им покажем, че могат да получават някакви доходи и от приключенски туризъм, вместо да дават възможност на чужди компании да изсичат джунглата. Според Прадеш всичко зависи от това доколко дълбоко е проникнала корупцията. Държавните чиновници могат да получават по-големи суми от минните мултинационални компании, отколкото от дребни фирми за екотуризъм.

— Би трябвало да работиш за някоя неправителствена организация — усмихна се Катя.

— Щях да говоря с баща ми за това. Да дадем на университета друга физиономия. Не за първи път откритията ти водят до проблеми. Не може просто да си отидеш и да оставиш някой друг да се оправя с тях.

— Когато отидеш в джунглата — каза Джак, — искам да върнеш там нещо.

— Ръкавицата с тигрова глава?

Джак кимна.

— Не можем да върнем свещения велпу, защото не е у нас. Обаче ръкавицата е била в онова светилище две хиляди години и коя също са я почитали, като оръжие, донесено им от Рама, бога, който някога е живеел сред тях. Може и да не е скъпоценността на безсмъртието, но все пак ще им даде някаква сила. Можеш да го направиш заради прапрапрадядо си.

— Може би това ще сложи някакъв край и за него, най-накрая — каза тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Катя ми говори за тези неща преди малко, докато идвахме насам — отговори тя. — За майка ми. Как не можем да предвидим скръбта, как не бива да позволяваме на никого да ни казва как ще бъде. Хауард е живял със скръб през повечето време и този факт някак върви заедно с това, което му се е случило в джунглата. Странно, обаче сякаш мога да го почувствам. Може би човек наистина наследява тези неща от предшествениците си, продължаващите страдания. Не е намерил покой, докато е бил жив. Може би ние ще му помогнем да сложи край.

Джак погледна Катя. Погледите им се срещнаха за момент, после той извърна очи. Беше казала на Ребека неща, които той не знаеше как да й каже. Даваше си сметка, че у Катя още има гняв, заради собствения й баща, че Ребека още чувства страшната празнота, но за миг му мина през ум, че между двете се е появила някаква връзка, която би могла да ги предпази. Ребека забеляза, че поглежда към Катя.

— След като отидем до светилището, Прадеш иска да изучавам керамиката, която откриват под водата край Арикамеду. Айша може би ще може да дойде, за да помогне за египетските и римските предмети и да ме обучава.

Костас се прокашля.

— Ако я пусне Хайми.

— Може би му е нужна почивка — каза Ребека и го изгледа невъзмутимо.

Джак се засмя. Ребека прибра косата си назад.

— Във всеки случай, смятам това да бъде докторатът ми.

— Един момент — каза Джак. — Още не си завършила училище.

— Училище? След това сега? Сигурно се шегуваш. Тези няколко дни бяха най-голямото приключение в живота ми. Сега знам какво имаш предвид, когато говориш за експедиции, колко се сближаваш с хората. Имам чувството, че познавам всички ви, откакто се помня.

Джак изведнъж се развълнува, извърна лице, преглътна с усилие. Спомни си какво бе видял в езерото и радостта, която бе изпитал, когато излезе на повърхността и видя Ребека да го гледа от борда на лодката. Костас сложи ръка на рамото му, после стана, протегна се, почеса се по тила и примижа към руините. Подритна един камък, наведе се и го взе, огледа го, после го почисти. Джак си даде сметка, че земята наоколо е осеяна с фрагменти — керамика, счупени тухли, всичко обвито от покрова на прахта, която сякаш всеки момент можеше да заличи това място от страниците на историята. Костас се обърна към него и го изгледа особено.

— Питам се дали са успели?

— Римляните ли? Фабий и другите?

— Намираме се на хиляда мили от Исъккул. Ако някой от тях е оцелял след потъването на кораба в езерото, тоест. Някой може да е бил изхвърлен някъде на брега, без преследвачите му да знаят, може да се е скрил някъде в керваните и да е продължил към Сиан, точно както търговецът може да се е слял със согдианците, когато е пътувал на запад.

— Някой може и да е оцелял — каза Джак и поклати замислено глава. — Но това място не е точно приказният източен рай, нали?

Погледна отново руините. В мислите си видя другите места, които бе посещавал, в Северна Африка, Германия, планинските долини на Уелс, разположени по периферията на Римската империя, където теренът разкриваше доста знаци пред тренираното око — издатините от погребани стени, парчета керамика, ръждясала ризница, местата където ветераните са оставили своя знак, където са доживявали дните си.

— За това са били обучени — каза замислено. — В определен момент войникът става на години. Вече не копнее да умре славно в битка. Призрачният легион, марширувал с него, падналите му другари, вече е в Елизия, където ще го чака. Вече не е нужно да доказва себе си. Знае, че ще стигне там, че ще бъде с тях. Направил е достатъчно.

— Възрастните войници, ветераните, се заселват по границите, дават на империята силата й — каза Катя.

Джак кимна.

— Това са били римляните. Трябвало е да могат да са с жените си, да имат възможност да отгледат децата, да имат строителни материали и малко парче земя. Било е достатъчно.

— Обаче са им казвали, че гробницата на Първия император е отвъд хоризонта — каза Костас. — Баснословни богатства, невъобразими.

— А може би за възрастния войник, човека на приключенията, съкровището винаги е отвъд хоризонта, като Елизия — обади се Катя.

— Когато прекараш целия си живот в търсене, това става единствен възможен начин на живот за теб.

— И ако е бил Фабий, може вече и да са били открили съкровището, нали? — каза Ребека. — Взели са каквото са можели да носят, ограбеното от партите в Мерв, от търговците по Пътя на коприната. Може и камъкът да е бил у тях, перидотът.

Сред руините пред тях изведнъж се появи малко момче.

— Виж — каза Костас. — Ето ти русата коса, за която говореше.

Малката глава се поклащаше, приближаваше се към тях. Момчето спря и се ослуша. Чуваше ги, но не ги разбираше. Спусна се в прахоляка, после се появи до стената и надникна предпазливо. Косата му беше руса, към рижа. Те му махнаха и му се усмихнаха. Джак засенчи очи и се вгледа в лицето му. Очите на детето бяха поразително зелени. И в чертите му имаше нещо странно, нещо странно познато. То се покатери на стената и се спусна пред тях, но продължаваше да стои на разстояние, предпазливо. Беше босо, дрехите му бяха парцаливи. Изведнъж сякаш го обзе самоувереност, самонадеяността на дете. Усмихна им се и подаде ръка.

— Какво можеш да дадеш на такова дете? — попита Катя тихо.

Костас продължаваше да опипва камъка, който бе взел преди малко. Спря да го върти в ръцете си и го показа на момчето. Нещо проблесна в очите на Джак и той си даде сметка, че камъкът отразява слънчевата светлина, която сега пробиваше през високите облаци. Вгледа се и видя, че е с наситен оранжев цвят, прозрачен, като кехлибар. Вгледа се пак. Кехлибар. Видя и насекомо, вкаменено вътре — комар. Видя, че камъкът има дупка в средата, за прокарване на връв. Изглежда е бил украшение. Стар, загладен. Имаше някакъв знак. Приличаше на вдълбана украса, вихрушка. Животно, същество. Сърцето му започна да бие учестено. Той протегна ръка.

Твърде късно. Костас не го видя и подхвърли камъка на момчето. То го улови и го вдигна пред очите си доволно.

Светлината проблесна през камъка. Беше кехлибар, нямаше никакво съмнение. Би могло да е донесен от хиляди километри. Кехлибар от Прибалтика. Умът на Джак препускаше. Собственост на римски легионер? Легионер, дошъл от келтския север, от Галия или от Германия, дори Британия? Спомни си Фабий — високия Фабий с вързана на опашка коса от релефа в гробницата в джунглата. Възможно ли беше? Талисман, някак запазен след толкова години в плен? Но това беше Пътят на коприната. Някога оттук бяха минавали всички богатства на света. Момчето се усмихна дяволито и стисна камъка здраво в юмрука си. Беше видяло ръката на Джак. Нямаше да го даде. Вторачи се в Джак с неразгадаем поглед. И изчезна, хукна през руините. Русолявата му коса изведнъж изглеждаше съвсем на място тук — при планините с този цвят, прахоляка, който се носеше над равнината. Цветът на Пътя на коприната. Имаше обаче и още нещо — и Джак беше напълно сигурен в това.

„Някой е идвал тук“. Пое дълбоко дъх, после издиша бавно. Ave atque salve, frater^[1]. Обърна се към останалите.

— Питам се дали току-що не погледнахме в очите един римски легионер?

Ребека улови ръката му.

— Мислиш ли, че скъпоценният камък е бил тук?

Джак потри брадичката си.

— Може би току-що го открихме. Това момче. Наследството.

— Тя имаше предвид истинския скъпоценен камък, Джак — обади се Костас.

— Може би е най-добре той да си остане малко отвъд хоризонта — отвърна Джак тихо.

— Да, добре. Само не ми казвай, че не искаш да го откриеш. Не ми казвай, че не искаш да събереш двата камъка, за да видиш какво ще стане.

— Не знам. — Джак присви очи. — Наистина не знам.

— Щеше да е забавно да опитаме обаче, нали? — продължи Костас. — Само веднъж, искам да кажа. Да видим какво е било. Безсмъртието. След това бихме могли да изложим камъните в музея в Картаген. В два противоположни ъгъла на залата. Достатъчно близо, за да създават топло чувство. Хората ще отиват в музея, за да се почувстват по-добре. И да правят дарения.

Джак погледна Ребека, после кимна към Костас.

— Ето това имам предвид. Винаги приземява нещата. С гръм и трясък.

Костас се ухили.

— Имам обаче лаборатория и мога да проверя свойствата на перидот и лапис лазули. Прадеш говореше, че можем да ги изследваме. Още нещо, което би могъл да прави в кампуса. Може пък да има нещо във всичко това. Не безсмъртие, но нещо повече от светлинни ефекти или оптически илюзии. Някакво насочване на енергия. Някакво рефрактивно свойство.

Някакво рефрактивно свойство. Джак вдигна глава към слънцето, примижа от светлината. Последните няколко дни бяха поредица рефракции, между минало и настояще, между света отпреди век и отпреди две хилядолетия, между живот на хора който сякаш е протекъл по успоредни траектории. За момент имаше чувството, че са едно и също, Лициний, римският легионер, Джон Хауард, неговият предтеча, самият той, че ги задвижва един и същи копнеж. Може би камъните бяха направили това, идеята за безсмъртието, породена от тях, бе позволила на привлечените от нея да се включат в път, който е някъде високо над ефимерното. Пое дълбоко дъх и прегърна Ребека.

— Мисля, че за известно време ще се задоволя с тленността.

Костас погледна надолу към изпомачканата си риза и я подръпна вяло. После погледна Джак.

— Безсмъртието щеше ни осигури време да стигнем до Хавай.

Джак стана.

— Намекът е схванат.

— Вече знам какво има предвид Костас — каза Ребека.

— За кое?

— За отклоненията. Каза, че твоите експедиции винаги завършват с отклонение. Никога не знаеш докъде ще те отведат. Според него това го държи изправен на нокти. Сега пак беше така, нали?

Джак въздъхна, вгледа се в руините. Бръкна в чантата си, но си даде сметка, че малкото слонче от лапис лазули вече не е там. Спомни си къде бяха, зачуди се доколко са се променили. Усмихна се на Ребека уморено.

— Нещо повече от отклонение, надявам се.

Костас го погледна с очакване.

— Е? Къде отиваме сега?

— Някакви идеи?

— Мислех си дали да не отидем да търсим Островите на безсмъртните. Онези, за които ни каза Катя. Първият император е пращал експедиции, за да ги търсят. Някъде в източните океани. Средата на Пасифика по-точно. Малка чудесна верига вулканични острови.

— Алоха! — каза Ребека.

— Алоха! — отвърна Костас. Направи знак с ръце и посочи хеликоптера. Джак потри брадичката си, после погледна загорялото лице на Костас.

— Знаеш ли, имаш вид на човек, който може да прекара няколко дни на плажа.

— И още как.

— Обаче Ребека иска да отиде в джунглата. В светилището.

Костас стана и се протегна.

— Мога да почакам. Бездруго там едва ли има какво повече да се види. Когато бяхме там, в основата на саркофага напипах дупка. Спомням си, че си ми показвал каменни саркофази в Рим, с дупка, през която да се оттичат продуктите на разложението. Ако Лициний е бил там, вътре, от него едва ли вече е останало кой знае какво.

Джак се вгледа в Костас.

— Дупка, казваш.

Костас вдигна ръка, сви пръсти.

— Горе-долу толкова голяма.

Джак мислеше трескаво.

— Достатъчно голяма, за да се мушне вътре бамбукова тръба.

— Предполагам. Не много голяма.

Джак си бе спомнил нещо. Възможност, която бе споменала Ребека. Сега тя го погледна, сякаш четеше мислите му.

— Робърт Уокоп — каза тихо. — велпу?

„Възможно ли е? Успял ли е да се върне там?“ Сърцето на Джак отново се разтуптя. Почувства познатата възбуда. Метна чантата си на рамо, все още вторачен пред себе си.

— О, не! — изпъшка Костас отчаяно. — Няма начин! Не пак този поглед!

— Бездруго трябва да се върнем на „Сийкуест II“. Намира се в Бенгалския залив. Ще е просто едно отклонение.

Костас погледна Ребека отчаяно.

— Виждаш ли какво имам предвид?

Ребека прегърна баща си.

— Не се тревожи, татко. Ще те последва навсякъде.

Джак погледна Костас въпросително.

— Е?

— Наистина ли мислиш, че може да го открием?

— Не мога да обещая.

Костас въздъхна. Погледна пак хавайската си риза, после обърна жален поглед към Джак. Двамата се гледаха известно време. На лицето на Джак заигра огромна усмивка, Костас погледна надолу и поклати глава.

— Какво мога да кажа?

— Готов да тръгваме?

— Готов да тръгваме.