Дейвид Гибинс
Тигърът воин (21)

20.

След два дни Джак седеше на кърмата на патрулен катер на Американските военноморски сили, който пореше водите на Исъккул и оставяше пенеста диря по повърхността на езерото. Гледката беше величествена. Исъккул е най-дълбокото планинско езеро на земята, с площ три хиляди квадратни километра, пет пъти колкото Женевското езеро. За Джак дирята напомняше стрелка, която сочи на изток, последен порив на централноазиатския масив към пустините на Китай. На юг планините, в които беше езерото, се издигаха фантастично над мъглата, ивица снежни върхове, които сякаш бяха откъснати от земята и се носеха във въздуха като мираж. На запад се виждаше осеяният с морени бряг, на който с Костас бяха срещнали Катя и Алтамати преди три дни. Оставиха я пак там, за да опише римското погребение, след което щеше да я вземе хеликоптер и да я докара при тях. Джак настояваше да види още едно място, последно, отвъд езерото, отвъд пустинята Такламакан, близо до края на Пътя на коприната. Организирането на това посещение щеше да отнеме няколко дни, а междувременно той очакваше с нетърпение възможността отново да работи под вода, след като „Сийкуест II“ бе напуснал Червено море седмица преди това.

Спомни си Прадеш, огнестрелната му рана. Щеше да е в интензивно отделение доста дълго, но прогнозата беше добра. Намираше се във възможно най-добри ръце, в американска медицинска база в Бишкек, след което щеше да бъде изпратен за възстановяване в Германия. След като се върнаха с него от Афганистан, Джак и останалите отидоха с хеликоптер до езерото, за да се качат на патрулния катер в старата съветска база в източния край. Джак искаше да мине по пътя, по който вероятно бяха минали римляните с Фабий, след като са се разделили с Лициний и той е тръгнал на юг, в планините. Катерът вече наближаваше целта, след почти десет часа на максимална скорост. Джак си даваше сметка какви усилия е струвало начинанието преди две хиляди години, на няколкото мъже в открита лодка, вече изтощени от прехода по суша след измъкването от плен при партите в Мерв. Нямаше начин да се разбере докъде са стигнали, дали изобщо са стигнали до източния бряг. Джак предполагаше, че са се борили докрай — със стихиите, с изтощението, срещу врага, който може да ги е очаквал на сушата. Тези мъже са били обучавани да се изправят срещу всяко предизвикателство лице в лице, биели са се до последна капка кръв за честта на легиона си, за да спечелят правото да се присъединят към редиците на братята си по оръжие, отишли си преди тях. Фабий може и да не е знаел, че камъкът, единият от двата от торбата с плячка, която е разделил с Лициний, е останал у него. Джак се вгледа в стоманената вода. Може би наистина е бил тук, изгубен в останките от лодката, точно както бе видял в съня си. Небесната скъпоценност.

Двигателят намали обороти и топлата вода от кърмовата вълна се плисна в задницата на катера. Вятърът изчезна и въздухът стана хладен, разреден. Джак погледна назад, към езерото, и видя брегът да изчезва към хоризонта на запад, толкова далече, че се долавяше извивката на земята. Имаше чувството, че са наклонили везната между Изтока и Запада, че са стигнали до точка, след която Пътят на коприната насочва пътешествениците надолу, по подветрената страна на планините, към Китай. Това беше илюзия, разбира се, защото смъртният капан на пустинята Такламакан бе отвъд, обаче за пътниците от Запада големият планински проход напред вероятно е бил надежда. Джак погледна напред. Костас все още беше в надстройката, където бе прекарал цялата сутрин, като се взираше в навигационните прибори. Напред бреговете на езерото най-накрая започваха да се приближават. Преди това брегът изглеждаше сух, ерозирал от вятъра, но западният вятър тук носеше изпарения на изток и бе покрил склоновете и долините с маслиненозелено. На брега имаше сгушени сгради, мрачни бетонни конструкции, запуснати останки от кейове и пристани. Докато Джак гледаше, повърхността на езерото потрепери и сякаш се замъгли, после отново стана неподвижна. Зачуди се дали не е сеизмичен трус. Погледна отново към брега. Там някъде беше Ребека, с подводния екип на университета и американския флот. Вече бяха открили нещо — възможни очертания на стени, появили се при дънното профилиране. Беше достатъчно, за да им осигури отправна точка за археологията на това място. Работата им днес беше да го проверят, а преди Катя да се присъедини към тях трябваше да осъществят планираното пътуване на изток, през планините, до Китай.

Костас излезе от мостика и започна да рови във водолазното оборудване, струпано на палубата отзад. Взе два неопренови костюма и акваланги и стовари единия пред Джак.

— Можем да се подготвяме. Отиваме направо на мястото. Ребека и двама от екипа ще ни посрещнат с моторница. Двамата ще сме първите долу.

— Ребека няма да се зарадва особено.

— Това не е място за първо гмуркане. Няма начин. Нямам доверие на езерата, а това би трябвало да има голяма червена предупредителна табела.

Джак намокри длани с малко вода от дренажите край борда.

— Леко солена е. Това помага за пречистването и. И в средата си езерото е дълбоко поне 600 метра. Под дебел пласт утайки. Всичко токсично, захвърлено там, ще бъде погребано много добре.

Костас спря да се занимава с оборудването и го изгледа озадачено.

— Шегуваш ли се? Полигон за тестване на съветски подводни оръжия? Когато бях във флота, следяхме тези обекти. Можеше да си топлиш ръцете дори на сателитните снимки. И не беше нужно да са оръжия или реактори. В онези дни руснаците бяха готови да слагат парчета уран и в моторните четки за зъби.

— Алтамати е казал на Катя, че тук са тествали само торпеда и когато са губели някое, са полагали големи усилия да го открият. Оттук са и първите съобщения за стени под водата и нашите хора може би са открили точно тях. Алтамати е взел някои от файловете през 1991-ва, когато Съветският съюз беше в полуразпад и когато е служил като запасняк в базата. Според него всички изгубени торпеда, които не са успели да намерят, са били обявени за неспасяеми и се препоръчвало да бъдат оставени където са.

— Колко окуражително — изсумтя Костас, след като провря глава през гумената яка на костюма си. — Някаква друга мъдрост, преди да станем радиоактивни?

— Според Катя киргизите смятат, че езерото е пълно със съкровища. Някои от тях твърдят, че самият Чингис хан бил погребан тук. Легендите им говорят за златен ковчег, потопен в сребърно море. И мислят, че край северния бряг има потопен несториански манастир. Смятат, че тук са всички съкровища, които дедите им са видели да минават по Пътя на коприната. Водите му обаче са и свещени. Някои от старите киргизи дори не биха плували в тях.

— Струва ми се разумно — изпухтя Костас и провря ръце през гумените уплътнители за китките. — В такъв случай винаги бих се съобразил с народната мъдрост.

— Някои от историите може и да са верни. Ако огледаш бреговата линия, ще видиш как се е променяло нивото на водата. Това е странно място. В него се оттичат стотици планински потоци, но езерото не прелива. Тоест, нивото се покачва или спада, когато има периоди на интензивно изпаряване, като сега. Отгоре на всичко зоната е силно сеизмична.

Костас най-накрая облече костюма, седна и взе бележник, който бе изнесъл от мостика.

— Записах всичко. Момчетата от флота са получили общата информация. Най-малко три сериозни земетресения в историята, едното около 250 година преди новата ера, Григориевка, второто през 500 година от новата ера, Тору-Айгир, третото през 1475 година, Баласогун, като всичките са били вероятно между осма и девета степен по Рихтер. Сериозна работа. — Обърна се пак към Джак и разпери ръце, за да изпъне раменния цип на костюма.

— Да. — Джак дръпна ципа и тупна Костас по гърба.

— Второто, онова от 500-а година, може би съвпада с историята за потопения манастир. Легендата за Чингис хан обаче не съвпада. Той умира през тринайсети век. Потомците му са пословично потайни по отношение на гробницата му и са убили всички, които са срещнали по пътя на погребалната процесия. Според монголския ритуал над мястото трябва да минат коне, за да го прикрият. Аз обаче мисля, че гробът е там, където е според историята, на място, наречено Буркан Калдун, в Монголия, на стотици мили източно оттук.

— Ами партенките? — попита Костас. — Имам предвид умишлено заблуждаващите версии? Ако са били толкова потайни, може би са разпространявали слухове, че гробницата е на различни места. Оттук и легендата, че е в този район.

Джак кимна.

— Възможно е. И не само по отношение на скритите гробници, но и на много видимите, екстравагантните. При тези гробници най-важен за потомството е външният вид, защото така те ще виждат мъртвия. Съдържанието обаче е най-важно за покойния, защото е частна застрахователна полица за отвъдното. Така че той може да бъде скрит другаде. В края на краищата всички египетски пирамиди са били ограбени.

— Ограбена е и гробницата на Първия император в Сиан — отбеляза Костас. — От строителя, ако е вярна историята за скъпоценните камъни.

Джак стана и погледна към брега. Търсеше с очи лодка, Ребека, но още нямаше нищо. Седна отново и започна да надява крачолите на костюма си.

— Къде точно ще се гмуркаме, тогава?

Костас обърна на друга страница в бележника.

— Разпечатах това от навигационния компютър. Напред и леко вдясно, на половин километър от брега. Където има устие на поток и няколко сгради.

Джак засенчи очи.

— Виждам ги.

— Там са получени изображенията на стени от дъното.

— Съвпада ли със стария доклад от съветско време?

— Съвпада идеално с разказа на Алтамати, повторен от Катя. И не мога да си представя, че тя има какво да крие.

Джак повдигна вежди.

— Е, за да те успокоя, Алтамати говори и с Ребека, на руски. Според него първите съобщения за подводни находки на това място са от руски изследователи, стигнали дотук през деветнайсети век. Помниш сър Оръл Стийн, изследователя на Пътя на коприната, нали? Е, руснаците също се включват. Московското географско общество изпраща хора. Получава се нещо като археологическа версия на Голямата игра, руснаци срещу британци. Никой не знае със сигурност какво са открили руснаците. Много от находките са изчезнали от музеи и архиви след руската революция. Знаем обаче, че тук са идвали двама изследователи, Николай Пржевалски и Пьотър Семьонов Тяншански. И двамата са чули истории за потопени руини, градове под водата. Когато са били тук, мястото сякаш било обсебено от тези истории. Тяншански пътувал до Венеция и открил карта от четиринайсети век, на която край езерото имало арменски манастир. Легендата за гроба на Чингис хан, изглежда, била местна. Несъмнено на руснаците са казвали това, което са искали да чуят, но са им показали и истински артефакти, открити от рибари.

— Тогава прескочи направо към съветския период.

Джак кимна и прокара глава през гумения уплътнител на костюма си.

— Изследователите си заминали, но легендите набирали скорост. Нацистките фантазьори смятали, че тук е родината на арийците, като черпели от местните легенди, че мястото било непорочно, нещо като рай на земята. После, през петдесетте, Съветите построили тук съоръжението за тестване на торпеда и в езерото за първи път се спуснали водолази. Както знаем, открили са нещо, докато са търсели изгубено торпедо, и се намесило Министерството на вътрешната сигурност. Това приключило при Хрушчов, в началото на шейсетте, когато Студената война започнала да се загрява и вниманието било насочено другаде. Минали още години, с още повече слухове и легенди. Професор в Бишкек започва да говори за Атлантида. Тогава бащата на Катя също започнал да проявява интерес.

— Семейната връзка. Знаех си.

— Професорът не е бил прав, разбира се. И бащата на Катя така и не е стигнал дотук. Това място е било следващото в списъка с желанията му, когато е планирал действията си преди две години.

— Какво още знае Алтамати за откритото от руснаците?

— В докладите има само координати. На дъното има огромно количество утайки и не се посочва дали са открили торпедото. В Каракол обаче, местния град, в който живее персоналът на съоръжението, плъзват слухове. Говорело се за древни стени под утайките, за величествен сводест коридор и релефи в китайски стил. В Каракол има дървена джамия, построена преди сто години от китайците дунган — мюсюлмани, прогонени на запад от преследванията в Китай. Джамията прилича на китайски храм, с дракони на корниза. Дунганите, изглежда, са подхранвали легендите за гробницата на Чингис. Катя смята, че е само въпрос на време туристическият отдел да прегърне идеята и да я превърне в жалък спектакъл, с гигантски статуи на Чингис хан, в съветски стил, на централния градски площад. Тя иска от тях да инвестират в петроглифите, истинската археология, която е открила там, и тя да стане привлекателен туристически обект.

Костас отвори страницата на бележника и показа разпечатката на Джак.

— Каквото и да са видели водолазите, изглежда, съвпада с данните от профила на дъното. Най-напред, профилът е показал линейни набраздявания, започващи от брега, поради ерозия на скалите, предизвикана от изтичащата от реката вода. Ребека първа е забелязала обаче колко правилен е един от каналите. Почти като обърнато V, чийто връх достига брега.

— Значи Ребека го е видяла? Не е споменавала такова нещо.

— Скромна е. Като теб.

Джак повдигна вежди.

— Твърде ангажирана е да я глези екип от петнайсет американски морски тюлени, това е цялата работа.

— До един джентълмени.

Джак стана сериозен.

— Не искам военни водолази тук в момента. Само ние двамата.

— И бездруго са прекалено заети. В района на старото съветско пристанище има цъкащи бомби, изоставени черупки с ядрени реактори. Там, където ще се гмуркаме, официално е забранена зона. Ще са нужни месеци, за да обезопасят толкова навътре. Представлението е изцяло наше. Не забравяй, че единствената причина съветските водолази да дойдат толкова навътре е да търсят изгубено торпедо, което така и не са открили.

Джак загреба малко вода от езерото и изми шлема си.

— Водата е топла. Точно както ти харесва.

— Ако стане по-топла надолу, ще изскоча вън по-бързо, отколкото ще кажеш „Гайгеров брояч“.

— Точно затова са тези костюми. Ти си ги проектирал.

— После ще ни е нужно истинско измиване.

— В Хавай?

Лицето на Костас се озари.

— За първи път казваш тази дума! Наистина я каза, без да те карам!

Джак погледна водата. Беше брилянтно синя, като лапис лазули, като сиянието в мината в Афганистан, в която бяха били преди два дни. Тук вътре обаче, далече от брега, беше различно. Слънцето светеше точно отгоре и обливаше водата с невероятен блясък. Заради някакво нейно качество или просто заради силата на слънчевите лъчи изглеждаше сякаш езерото поема светлината и я отразява обратно няколко метра под повърхността, сякаш там имаше пласт течно сребро. Погледна надолу, но изобщо не видя свое отражение. Пластът изглеждаше истински, като живак, изпуснат от някакъв източник долу. Джак погледна в обратната посока, към брега срещу тях. Видя дългокрака птица, чапла, застанала неподвижно в устието на потока на няколкостотин метра. Стоеше спокойно, като скулптура, после изведнъж потопи главата си във водата. Джак си спомни посещението с Ребека на изложбата за теракотената армия в Лондон преди няколко месеца, където имаше елегантна бронзова птица, украсявала някога макета на бряг в гробницата на Първия император. Погледна към планините на юг и вдигна ръка, за да засенчи очите си, заслепен от сиянието на снежните върхове, които сякаш се носеха над земята, част от друго измерение.

Костас го побутна.

— Едно нещо ме безпокои след Афганистан. Знаем какво е станало с Хауард, но не и с Уокоп. В мината нямаше и следа от свещения велпу. Хауард може да го е стискал, когато е паднал, но някой го е взел от ръката му. Би могло да са били лошите, а те биха открили и камъка и цялата история щеше да е различна. Шан Ион щеше да си стои в пустинната крепост с камъка на безсмъртието монтиран на тавана и да планира завладяване на света.

Джак кимна. След излизането от Афганистан цялото му внимание беше насочено към Прадеш, сякаш собственият му инстинкт за самосъхранение беше мобилизиран в помощ на приятеля им. Едва след като ги увериха, че Прадеш е вън от опасност, започна да мисли за други неща, за този, когото бе застрелял, за момчето с взривното устройство. Към мъжа изпитваше безразличие. Момчето предизвикваше някаква безчувственост, сякаш бе видял случилото се в новините. Шокът от тази смърт щеше да достигне до ума му, но не още. Преживяването при откриването на тялото на Хауард, неговия прапрадядо, още беше живо, сякаш се случваше в момента, и беше твърде рано за размисли. Съдбата на Уокоп го занимаваше обаче, докато плаваха по езерото, както мислеше за събирането на всички пътища — на римските легионери, на Хауард и Уокоп, на изследователите на Пътя на коприната, техния собствен, всички насочени към мистичната точка над хоризонта, където се издигаше слънцето, над Крисе, приказната страна на златото от древния Перипъл.

Обърна се към Костас.

— Спомни си „Изворът на река Окс“ на Уд.

— Е? Имаше бележки на Хауард и Уокоп.

— Една от бележките, които забеляза Ребека, е в полето на карта в началото на книгата. Стрелка от долината на Окс към североизток, а до нея с молив е написано „Исъккул“ и „Пржевалски“.

— Руският изследовател?

Джак кимна.

— Пржевалски всъщност е умрял тук, през 1888 година, от тиф. Ребека проучи. Оказва се, че преди това е бил в Лондон и е изнесъл лекция в същата поредица, в която е била лекцията на Хауард за римляните в Южна Индия. Било е малко преди Уокоп да се върне от отпуск на работа в Индия, така че двамата с Хауард са присъствали на лекцията на Пржевалски. Говорил е за рядка порода коне, която открил в Монголия, и споменал конете с червена пот. След това говорил, че смята да посети тези места, и за легендарните съкровища на езерото. Говорил за веригата Тяншан, за проучванията си дълбоко в планините. Мисля, че Уокоп е бил омагьосан от това, защото е бил страстен планинар.

— Значи, мислиш, че Уокоп е отишъл там?

— Тяншан значи „небесни планини“. Откъм пустинята Такламакан те изглеждат по-близо до небето, отколкото всеки друг връх в Китай. Първият император е бил запленен от тези места, винаги е опитвал да се изкачи възможно най-високо, за да подчертае властта си. Вероятно е гледал Тяншан, когато е осъзнал собствената си смъртност. — Джак вдигна ръка към запад. — Ако Уокоп е оцелял, може да е минал по пътя на Лициний и да е стигнал до Исъккул, после да е тръгнал към планините. Може, както римляните, да е решил, че никога няма да се добере до своя свят. Може би с Хауард не са имали никакво намерение да се връщат. Пржевалски говори за долини, които не са мрачни и непристъпни като в Афганистан, а са богати, тучни, извън времето, като Шангри-Ла. Дори да не са намерили камъните, тези разкази са достатъчно изкушаващи, за да ги накарат да потърсят онова, което небесната скъпоценност като че ли обещава.

— Или може да са намерили камъка в мината. Уокоп може да се е върнал с него в джунглата. Може да го е сложил в бамбуковия контейнер и да е върнал свещения велпу на коя заедно със съкровището вътре. Или да се е вмъкнал в светилището в джунглата през водопада отзад и да го е скрил там. В саркофага на Лициний. Случилото се там през 1879 година вероятно е било в мислите на Хауард в последните му часове. Тогава хората обикновено мислят за опрощение и изкупление. Уокоп може да му е дал обещание в самия край и да го е изпълнил. Приятелите често постъпват така. Били са войници, кръвни братя. Като Лициний и Фабий.

Джак присви очи към Костас.

— Да, може би.

— Почти стигнахме. — Лодката забави и започна да описва широка дъга. — Трябва да обсъдим нещо по-належащо.

— Какво?

Костас примижа към водата.

— Забеляза ли, че когато има вятър, почти не раздвижва повърхността на езерото?

Джак кимна.

— Водата изглежда ленива, тежка, като разтопен метал.

— Така е, защото западният вятър се насочва нагоре, когато наближи сушата. Забеляза ли обаче как потрепери повърхността преди няколко минути?

Джак кимна пак.

— Сеизмичен тремор?

— По-лошо. Сеизмични родилни болки. Вече е имало силно земетресение и почти сигурно се задава още едно. Днес, може би утре. Условията за гмуркане няма да са идеални, но може да имаме полза. Имаме странични отлагания от устието, отмит материал от ледовете, прорязан от съединяващите се към устието канали. Големи количества натрупан седимент.

— Казваш, че може да се получи разместване.

— Деформация, хлъзгане на седимента. Това би могло да открие тези стени, ако изобщо съществуват. Може да се появят в един момент, после пуф! Нов трус, ново хлъзгане на наносите и всичко изчезва. Може да извадим късмет. Ако там изобщо има нещо, може би сега ще е моментът да го видим.

— Помниш ли последния път, когато се гмуркахме?

Костас въздъхна.

— Преди осем дни, в Червено море. Прекрасни води, красиви коралови рифове. Рай. — Замълча за момент. — Слонове. Подводни слонове.

— Точно за това мислех. За твоите слонове. Чувал ли си някога старата хиндуистка притча за слепците и слона?

Костас го изгледа учудено.

— Довеждат трима слепци до един слон, без да им казват какво е. Единият напипва опашката и решава, че е въже. Вторият пипа хобота и решава, че е змия. Третият напипва бивен и решава, че е копие.

— А помниш ли, че за малко можех да не видя слона на морското дъно? Бях прекалено близо до него. Не забравяй това, когато се спуснем долу днес.

— Какво ще видим ли? Пласт кафяво, после по-тъмно кафяво. Първо става по-топло, после горещо. Започваме да светим. Някой долен руски главорез ни изважда и ни продава на Ал Кайда като материал за мръсна бомба.

Джак се засмя.

— Геолозите твърдят, че езерото постепенно се изпразва.

— Изпразва?

— Винаги е било мистерия къде се дяват всички оттоци от снеговете, които се стичат по склоновете на Тяншан. Езерото е като гигантско декоративно езеро, което притоците така и не успяват да запълнят. Сякаш някъде в дълбините има гигантски дренаж.

— Това е друга причина да се откажем от гмуркане тук. Не ми се ще да ме засмуче някаква черна дупка.

— Като говорим за черни неща, чувал ли си, че черната смърт е дошла в Европа от тези места?

— Какво?

— Черната смърт. Чумата. Някъде през четиринайсети век. Донесена по Пътя на коприната от плъхове.

— Шегуваш се. Черната чума? От това езеро? В което се каня да плувам?

— Не бих се тревожил за това. Аз лично мисля, че то също е мит, създаден, за да държи хората настрана оттук. Още една причина да го проучим, ако питаш мен.

— Хавайййй… — изпъшка Костас и вдигна молитвено ръце. — Защо става така, че винаги щом се появи светлина в тунела, ме караш да мина през още един кошмар?

Джак го тупна весело по рамото.

— Защото си ми партньор по гмуркане. И имам нужда да следиш какво правя.

Моторът на лодката вече работеше на празен ход. Джак подуши въздуха. Миризмата беше неочаквана — не обичайната леко застояла миризма на бряг на езеро, а на билки, лавандула и смачкани сухи листа.

Вятърът тук духаше силно от запад, носеше се над водата като армия призраци, но съдържаше екзотичните аромати на Изтока. Джак видя на брега далечни укрепления, минаре на джамия, срутена от земетресение, и си даде сметка, че това е прелюдия към планинския проход, към хълмовете в Китай отвъд. Западният край на езерото, където се бяха срещнали с Катя и Алтамати, сред петроглифите, беше пусто място, през което хората минават само по необходимост. Тук, на изток, се долавяше някакво постоянство, тук хората решаваха да се установят и го правеха отдавна — древни търговци от Изтока, согдианци, монголски следовници на Чингис хан, мюсюлмани дунгани, прогонени от западните краища на Китай съвсем неотдавна.

От мостика излезе човек от екипажа и дойде при тях.

— Свързахме се с брега. Сеизмичните показатели остават непроменени, но продължават да са с код оранжево. Водолазите на флота са разчиствали срутен кей и затова лодката се е забавила. Надяват се да потегли насам до петнайсет минути. Вече сме над джипиес координатите. Съветът е да не се гмуркате, но ако се налага, направете го сега. Придържайте се най-малко десет метра над дъното и избягвайте всякакви дълбоки оврази. Повтарям, съветът е да не влизате.

— Разбрахме съвета, Брад — каза Костас, докато наместваше бутилките на гърба си. Брад отиде при него, за да му помогне.

— С Джак сме се гмуркали в подводен вулкан, трябва да знаеш — изпъшка той. — Действащ. В Атлантида.

— Да? Страхотно.

— Не. Огнено. — Костас се вгледа в Брад, който посочи скептично към езерото. През по-голямата част от пътуването двамата бяха на мостика и говореха за торпеда и течове на радиация. — Не казвай нищо за тази вода, Брад — добави Костас. — Просто не казвай нищо.

— Щях да ви пожелая успех, сър.

— Пак „сър“! — изсумтя Костас. — Аз? Сър?

— Командващ лейтенант. Американски военноморски сили, доколкото си спомням — каза Джак.

— Занимавам се с бурми и болтове. Един от многото. И никога не съм държал на ранга.

— Защото си роден лидер и всички винаги те слушат — отвърна Джак и го тупна по рамото.

— Всички без теб.

— Аз няма нужда да слушам. Аз просто следвам. — Джак пак тупна Костас по гърба, после кимна на Брад, който сложи маската върху шлема на Костас, закопча я, после направи същото и за него. Двамата прегледаха системите за безопасност, провериха показанията на компютрите в шлемовете си, после се огледаха взаимно. Брад показа пет пръста и посочи часовника си. Джак кимна в отговор. Оставаха пет минути. Моторът леко форсира и катерът смени позицията си. Няколко минути, преди активирането на интеркома, Джак беше напълно изолиран. Чуваше само собственото си дишане, биенето на сърцето си, леко звънтене в ушите.

Замисли се отново за Уокоп, после за римляните. Може би някой от тях също бе оцелял, бе се добрал до брега и бе избягал на изток през седловината в планините, към Крисе, земята на златото. Можеше това да е бил самият Фабий. Джак се чудеше дали изобщо някога ще разберат. Разчиташе единствено на инстинкта си, а той му подсказваше, че историята не свършва във водите тук.

Погледна надолу. Видя отново отразяващия пласт, подобен на живак. Отърси се от мисълта и включи интеркома си. Костас посочи с палец надолу и Джак повтори знака. Почувства всмукването на регулатора, провери отново показанията на приборите. Прехвърлиха се през борда заедно. Джак потъна под повърхността после отново изплува. Беше в стихията си, изпълнен с възбуда. Изведнъж осъзна, че са на точното място. Инстинктът му — и този път. Погледна Костас, който беше изскочил на повърхността и го гледаше. Джак сложи ръка на клапана за регулиране на плаваемостта и натисна интеркома. Винаги го казваха. Беше техен ритуал. Талисман за късмет. Ухили се на Костас.

— Готов да тръгваме?

— Готов да тръгваме.

След три минути се бяха спуснали на повече от двайсет метра под повърхността. Нямаше и следа от дъното, но Джак знаеше от компаса си, че са с лице към брега на езерото и дъното се издига плавно нагоре километър на изток. Водата беше изумително чиста и той се обърна по гръб, за да види силуета на катера горе и силуетите на двама от екипажа, които се бяха навели над борда. Обърна се отново, когато стигнаха до температурната граница на повърхностната вода, която не би различил в костюма си, ако не бе видял какво отчита термометърът на дисплея в шлема му.

— Става по-студено. Може и да не сме в радиоактивна супа — каза по интеркома.

— Докато сеизмичната активност не разбълбука всичко наоколо — отвърна Костас. Гласът му звучеше като ламарина, заради налягането. — Както каза Алтамати, това, което е тук, долу, по-добре да си остане където е.

— Ще ти дам знак следващия път, когато видя нещо, което трябва да се обезврежда.

Продължиха надолу. Под температурната граница видимостта рязко спадна поради сивкавите и кафяви частици във водата. Джак долови нещо тъмно отвъд мрака под тях. Запали челната си лампа, но веднага съжали, заслепен от отблясъка в увисналите във водата частици. Изгаси светлината и премигна, за да адаптира очите си към мрака. Провери дълбокомера. Трийсет и пет метра. Изведнъж я видя — сива пуста равнина на седем-осем метра под тях, която плавно се изкачваше нагоре.

— Вземам си думите за радиоактивността назад — каза тихо. — Изглежда, нещо е унищожило живота на това място без остатък.

Неутрализира плаваемостта си на два метра над дъното, като внимаваше да не вдигне тиня с плавниците.

— Никъде не е солидно, както изглежда — отбеляза Костас. — При тази сеизмична активност прилича на супа. Ако затвориш очи и се спуснеш долу, няма да разбереш, че си в мътилката. Малко след това ще стане лепкава и ще затънеш. Единствената утеха е, че трупът ти няма да бъде изяден от водни животни. Нищо живо няма тук.

Джак се вторачи в седимента.

— Няма да видим нищо древно да стърчи от тази тиня, нали?

— Може и да видим. Земетресението е разклатило всичко и тинята, която обикновено покрива скалите на дъното и други стърчащи обекти, вероятно се е плъзнала надолу по склона. Кафявата мътилка нагоре във водата показва, че е имало раздвижване, вълнение. Трусовете обаче оставят всичко в нестабилно положение. По-горе по склона може да е надвиснала друга маса тиня, готова да се свлече и да погребе каквото е било разкрито.

Джак се озърна.

— Значи стените, оврагът или каквото е видяла Ребека на сонара, може да се окаже видимо.

— Правили са профил на дъното преди повече от двайсет и четири часа. Според данните, които въведох в моя компютър, трябва да следваме този контур около петдесет метра, посока юг. Той трябва да ни отведе над оврага, точно срещу устието на потока на бреговата линия. Старите съветски сеизмологични доклади твърдят, че преди две хиляди години контурът е бил равен с брега. Всичко над него е било суша. Смятат, че едно-единствено събитие го е потопило под вода — силно локално земетресение преди две хиляди и сто години.

Костас се обърна и заплува първи на юг. Видимостта се подобри и сега виждаха пет-шест метра напред, под пелената от суспендирал седимент няколко метра над тях. Джак огледа сивотата долу, за да открие нещо твърдо, някакъв издатък. След двайсетина метра Костас изведнъж спря и каза:

— Има нещо.

Джак застана до него. Дъното на езерото беше неравно, неравномерно. Джак протегна боязливо ръка. По ръкавицата му се размаза твърда глина.

— Прилича на ръб, който идва откъм брега — каза той. — Може да е от кирпич, но не се вижда зидария или камъни.

— Виж това! — Костас посочи с ръка нещо затънало в тинята.

Джак запали челната си лампа и изпъшка от изненада.

— Това е бронзова ръкохватка! — възкликна.

Костас я извади. Ръкохватката беше закрепена за диск, голям колкото чиния.

Джак я взе и почисти полепналата тиня.

— Това е огледало! — каза той. — Повърхността е окислено зелено, но е здраво.

— Странно е да намериш тук такова нещо — отбеляза Костас.

Джак обърна предмета от другата страна.

— Подобни бронзови предмети са били откривани и преди край тези брегове, най-вече от рибари. Огледала, изящни конски сбруи, казани. Това най-напред е привлякло вниманието на руснака Пржевалски. Били са като това огледало, запазени, качествена майсторска изработка, не от предметите, които някой би изхвърлил. И плъзнали слухове за потопен дворец, залят град.

— Или гробница? — отвърна Костас.

— Това подсказва инстинктът ми — каза Джак. — Тези находки обаче не отговарят на легендата за Чингис хан. Монголските гробници са скрити, дискретни. А и не мисля, че монголски боен командир би бил погребан с предмети като тези, огледала и подобни. Просто няма как. Мога да се обзаложа обаче, че всичко това е изхвърлено от погребално съоръжение, при това доста престижно, при някакво земетресение. Това може да обясни и предишните находки. И не става дума за ограбени гробници в древността, когато скатът тук все още е бил суша. Грабителите на гробници не биха оставили ценни предмети като тези.

Костас посочи фините орнаменти, които личаха по дръжката, виещи се форми и изпъкнали очи.

— Напомнят за алебардата, която е намерила Катя в римското погребение от другата страна на езерото. Приличат си. Китайски.

— Така е — съгласи се Джак. — Сред местното население тук са прогонените китайски мюсюлмани от покрайнините на пустинята Такламакан, но е имало и по-ранни миграции, уйгурите например. Огледалото прилича на много старо, може би на две хиляди години, но по онова време тук е бил културен врящ казан, спирка между Запада и Изтока. Напълно възможно е престижни китайски артефакти да са попадали тук. Не мисля обаче, че това обяснява тези находки. Подобни неща не могат просто да бъдат захвърлени в езеро. Хората са били търговци.

Джак остави бронзовото огледало на дъното, а Костас пусна до него миниатюрен електронен маяк. Този път Джак заплува напред и двамата продължиха по протежение на контура с дълбочина четирийсет метра. Видимостта продължаваше да е само няколко метра, но беше достатъчна, за да види, че глиненият ръб свива наляво, а дъното на езерото пропада надясно.

— Ерозионен канал — каза Костас зад него. — Това трябва да е ръбът на оврага, който води от потока насам, прорязан от водата в дъното, когато е било суша. Отговаря на профила на дъното. Би трябвало да се спуска на десет метра дълбочина и да е около двайсет метра широк. Мисля, че нормално е затлачен с утайки, но земетресението го е открило. Това трябва да е обектът, който Ребека е видяла на разпечатката и който изглеждаше толкова обещаваш. Може и да не е правен от човешка ръка в края на краищата.

— Искам да погледна малко по-нататък. За да съм сигурен.

— Джак, огледалото е чудесна находка. Може да излезем горе като двама успели ловци на съкровища. Ребека ще се зарадва.

Джак вече плуваше напред.

— Имам някакво предчувствие за това тук.

— Да, аз също имам предчувствие — каза Костас нетърпеливо. — И никак не е добро. Видя ли това? — Водата потрепери, на места утайката се надигна. — Джак, три метра над теб се издига стена от утайка. Другата част се е свлякла и е открила канала. Всеки момент това ще се срути. Трябва да се махаме оттук! Веднага!

Джак вдигна очи, видя тъмната стена от седимент, после отново погледна надолу. Беше неподвижен, с разперени крайници над дъното. Трусът бе вдигнал пелена от тиня, която правеше видимостта почти нулева. Светлината от лампата зад него отслабна, защото Костас започна да се изкачва. Джак знаеше, че ще остане няколко метра встрани, за да се увери, че го следва. Запали своята лампа, така че Костас да го вижда, и погледна показанията на компаса. Беше стигнал достатъчно далече. Нямаше какво повече да се види.

— Ясно — каза. Посегна към регулатора на плаваемостта на костюма си. Костас беше прав. Това не беше място, подходящо за умиране.

Водата отново се разлюля. Джак изведнъж изостри сетивата си, имаше чувството, че самият той е активна част от силите наоколо и че собственото му движение би могло да предизвика следващото земетресение. Погледна клапата на регулатора отпред на костюма си и се увери, че по нея няма седимент, който би могъл да я блокира в отворено положение. Това беше недостатък на дизайна, който бе забелязал преди. Трябваше да поговори с Костас за това. Задържа дясната си ръка над клапана и вдигна глава. Шлемът му се блъсна в нещо. Обърна се и погледна нагоре, но видя само отражение от седимента. Костас не би останал толкова близо над него, когато очаква той да се изкачи. Беше нещо друго. Обърна се отново и опипа напред с лявата ръка. Беше твърд обект, който излизаше под ъгъл от дъното към него. Напомняше дънер на дърво. Изведнъж си спомни изгубеното торпедо. Обаче нямаше как да е то. Повърхността напомняше кора на стар клен, с дълбоки бразди. Опипа по продължението му с две ръце. Ако наистина беше дънер, беше много стар, възлест, усукан, с остатъци от клони от двете страни. Опипа горния край. Стволът се стесняваше, после отново излизаше напред, преди да свърши, като изпъкнал заоблен издатък.

Джак замръзна. Беше видял нещо.

— Добре ли си? — попита Костас дрезгаво по интеркома.

Джак се поколеба.

— Открих нещо.

— Зарежи! Трябва да се махаме оттук. Веднага!

— Разбрах.

Последва нов трус и полепналата утайка, която закриваше обекта, се свлече и се разнесе като пасаж дребни рибки. Последва момент на просветление.

Джак видя съвсем ясно.

Беше човешка глава.

Статуя, камък, по-голяма от естествен размер, полегнала върху дъното на езерото. Вторачи се в лицето. Беше като смъртна маска: почти затворени очи, уста, разкривена в гримаса. Високи скули, сплеснат нос, тънки увиснали мустаци, сплетени. Спомни си думите от киргизката легенда. Златен ковчег върху сребърно море. Обаче тя беше за Чингис хан. Беше я отхвърлил. Нима грешеше? Погледна пак. Това, което приличаше на кора, се оказа плочки на ризница, застъпващи се, грапави. И видя, че статуята държи меч, дълго право острие, фино изсечено от камъка. Ръката беше защитена от объл предпазител, който я закриваше изцяло. Джак погледна нагоре, към лицето, и си даде сметка какво е видял. Не предпазител. Ръкавица. Не смееше да вярва на очите си. Спусна се леко надолу, погледна по-внимателно. Нищо не се промени — котешки уши, очи с форма на бадем, разтеглена в гримаса уста над острието.

Гледаше стъписано изваяната фигура, полегнала на дъното.

Меч-ръкавица.

Тигър-воин.

Вдигна глава. Зърна Костас няколко метра нагоре да пуска сигнална шамандура. В ушите си чуваше далечен тътен, звук, който сякаш идваше от недрата на земята, смесен с боботенето на корабен двигател. Видя стената от утайка зад статуята и си даде сметка колко близо е бил.

Случваше се отново. Утайката трепереше, губеше очертания.

Някаква сила във водата го изтласка надолу по склона. Изведнъж се оказа над ръба на черна яма, чиито страни изчезваха в завихрената утайка нататък. Трусът спря и той потъна надолу. Стигна петдесет метра дълбочина. Видя, че ямата преди е била напълно заровена и че земетресението е срутило част от глинен таван и е открило кухина, сега почти изцяло запълнена с тиня. В лъча на лампата му се мярна нещо бяло. Череп. Човешки череп. Тогава видя още. Имаше черепи навсякъде, човешки черепи, с празни очни кухини, увиснали, разместени челюсти, килнати наляво или надясно. Под черепите имаше зелени и кафяви отблясъци. Спусна се по-дълбоко в ямата, за да види по-добре. Нямаше съмнение. Зеленото и кафявото беше метал, бронз. Броня от плочки. Редове скелети, цял полк, заровени изправени в яма, с бронзови ризници. Древни китайски брони. Погледна пак, просто не вярваше, че вижда това. Около шията на всеки скелет имаше остатъци от въже, запазени в сладката вода на езерото. Това беше армия за отвъдния живот. Армия, отишла доброволно на смърт.

Статуята, воинът, трябваше да е пазачът. Погледна пак черепите, които изчезваха под каскада от утайка. Думите на древен хроникьор се появиха в паметта му. „Сто чиновници, както и редки съдове и чудесни предмети бяха отнесени, за да запълнят гробницата“. Погледна нагоре, към статуята, която едва се виждаше в полумрака. И разбра. Тигърът-воин не беше пазач. Той беше екзекуторът. Джак погледна черепите. Това бяха истинските пазители, лоялните войници, наемниците, тези, които бяха изградили гробницата и бяха внесли тялото вътре, които се бяха посветили на прищевките на предводителя си, които се бяха клели да пазят тайната, бяха дали клетва, която не бе успяла да ги защити. Това не беше армия, спускаща се доброволно в отвъдното. Това беше армия от жертви на масово убийство. Бяха убити не за да задоволят суетата на човек, който вярва, че ще управлява вечно, а за да задоволят глада за безсмъртие на тези, които са смятали себе си за негови най-доверени наместници, воините, които биха запазили властта си във вечността, стига да опазят тайната. Джак изведнъж осъзна. Ребека беше права. Тук имаше нещо, нещо в тъмнината отвъд, нещо толкова стъписващо, че беше трудно да повярваш. Тайната на гробницата на Първия император.

Изведнъж се случи пак. Нещо го засмукваше надолу. Започна да гребе с плавниците с всички сили. За първи път изпита ледената хватка на страха, сякаш сред зловещата армия долу имаше място, отредено за него, задето се бе осмелил да види това, което бе видял. Даде си сметка, че цялото дъно на езерото се движи, че склонът се хлъзга надолу. Статуята и ямата изчезнаха. Силно течение го изхвърли настрани, далече от оврага. След това чудодейно се оказа свободен, над бурята от утайки, облян в слънчева светлина. Видя Костас само на няколко метра. Индикаторът на интеркома в шлема му светеше в червено и той си даде сметка, че може да се е повредил. Даде знак на Костас с ръка, че всичко с наред, Костас отвърна. Джак пак погледна надолу, задъхан, и изчака пулсът му да се успокои, преди да започне изкачването.

Затвори очи. Беше видял и още нещо. В мига на онзи трус. Нещо, което се бе появило пред очите му, когато седиментът беше засмукан от дъното във водовъртеж. Бе видял стени, големи каменни стени, оформящи проход към тъмен вход в стената на склона, запечатан със зидан камък. Отвори очи.

Беше сигурен. Спомни си какво друго бе видял, какво бе докоснал. Вдигна очи към повърхността, през искрящо чиста вода. Бяха на по-малко от двайсет метра дълбочина и беше сигурен, че вижда неравната линия заснежени върхове на юг да прорязва сребристото отражение на слънцето в повърхността. Отново си спомни думите на китайския хроникьор. „Използваха живак, за да направят имитации на стотиците реки. Жълтата и Яндзъ, и моретата, които направиха така, че като че ли имаше течение. Отгоре имаше модели на всички небесни тела, отдолу — неща от земята…“

Тогава осъзна. Че онова, в гробницата в Сиан, е било заблуда, че тук, под небесните планини, в това езеро, което приличаше на живак, е истината. Че само тук, където на хоризонта се виждаше владението на небесата, извивката на земята и небето, може да бъде истинското владение на един император.

Един император. Джак едва поемаше въздух. Не Чингис хан. Император много по-велик от него. Император на всичко известно под небето.

Шъхуанди. Първият император.

Спомни си согдианеца, мъжа, чийто акт преди две хиляди години ги бе довел до това място, мъж, чието съществуване беше отчасти догадка, отчасти реалност. Прав ли беше за него? Наистина ли бе откраднал небесната скъпоценност под носовете на тигрите-воини в Сиан? Или пък бе изпълнявал обещание — това, което първият отговорен за погребението е дал на умиращия император, да донесе скъпоценността от Сиан до това място, до истинската гробница? Дали императорът е изгубил доверието си в тигрите-воини? Предвидил ли е бъдещето, осъзнал ли е как наследството му ще бъде узурпирано от тези, които го уверяват, че го бранят? Дали братството на тигъра е живяло в лъжа, зачената с убийство, фантазия за мисия, която е плод единствено на алчността и жаждата за власт на братята?

Замисли се за небесната скъпоценност, незнайното съкровище, което ги бе повело на това удивително пътуване. Дали скъпоценността не е била монтирана върху празния саркофаг под планината Ли, безценната сърцевина на мечтата на императора, която са се заклели да пазят, която обаче един ден потомък на първия отговорен ще опита да отнесе на истинското място? Джак си спомни чичото на Катя, историята за тигрите-воини, която разказваше самата тя, познанието, което сякаш идваше от някакво хранилище далеч в миналото, запомнено старателно, предавано от поколение на поколение. Отново се замисли за Катя. Дали сред братството не е имало някой, на когото Шъхуанди, който иначе се доверявал на толкова малко хора, се е доверил, за да отклонява погледите на останалите от истината? Дали не са живели в лъжа в продължение на шейсет и шест поколения, защитавайки гробницата в Сиан, за която един от тях е знаел, че е празна? Дали чичото на Катя не е търсел камъните не само за да ги опази от Шан Ион, но и тайно да ги донесе тук? Джак си спомни нещо, което Катя бе казала за чичо си.

Че я е обучавал. Дали им бе разказала всичко? И кой се грижеше за гробницата сега?

Интеркомът изпращя.

— Джак. Чуваш ли ме?

— Да.

— Прегракнах от викане! Нужна ти е десетминутна пауза за декомпресия. Трусът може да е повишил налягането над прага, до който няма нужда от декомпресия.

— Пет минути на двайсет метра, пет минути на десет.

— Ясно.

— Проблемът с интеркома трябва да е бил електромагнитен.

— Безпокоях се за това. Земетресението може да е разместило изгубеното торпедо и да е активирало нещо в електрониката.

— Ще е добре да ограничим района — каза Джак. — Целият сектор от брега става отцепена зона. Това е нашето условие да работим с НАТО и руснаците. Ще финансираме цялата операция по разчистването, ще организираме за руснаците каквато искат програма за обучение. След като всичко е готово, след две, може би три години, ще започнем търсенето. Преди това никой няма да влиза във водата. Здраве и безопасност.

— Да бе. Като че ли здравето и безопасността някога са имали значение за тебе. Кажи какво точно откри долу? Да разбирам ли, че имаме нещо повече от бронзово огледало?

— Сигурен канал ли е това?

— Затворена система. Само ти и аз. Катерът на флота нямаше нужния приемник и нямаше време да доставим такъв. Та какво откри долу?

Джак се прокашля.

— Статуя и кости.

— Попитах какво откри, Джак?

— Това видях със сигурност. Това докоснах.

— Да, добре.

— Окей. Може да съм намерил бомба.

— Местната легенда? Чингис хан?

— Не съм сигурен. Нужни са още проучвания.

— Не си открил камъка. Втория. Перидота.

— Не открих камъка. Мястото обаче може да е това. Ако Фабий и останалите са приближили източния бряг на езерото и след това са потънали при буря, значи останките са някъде тук. Всичко, което са носили, може още да е тук, някъде в наносите на дъното. Или пък Фабий може да е избягал и да го е взел със себе си, в Китай, към Сиан.

— Назад към гробницата на Първия император.

— Мястото, което историята смята за гробница на Първия император.

Последва кратко мълчание.

— Дали казваш това, което мисля, че казваш?

— Зърнах го само за миг. За по-малко от секунда. Но съм сигурен.

Костас погледна водолазния „Ролекс“, който носеше върху костюма си, и показа вдигнат палец. Джак повтори жеста и проследи показанията на дълбокомера, докато се изкачваха с десет метра. Системите за регулиране на плаваемостта автоматично се настроиха на неутрална позиция и Костас се обърна към Джак.

— Добре. Как ще обясниш на дъщеря си, че е отговорна за едно от най-големите археологически открития въобще, нещо, което може да промени възприемането на азиатската история, но няма да кажем нищо за това, а ще говорим за торпедо или, ако ни притиснат, може би нещо за Чингис хан?

— Не искам да казвам на никого, поради причината, която току-що спомена. Азиатската история. Залогът е твърде голям. Цял национален мит. В момента китайците може би имат нужда от мит, мит за гробницата на Първия император в Сиан, за баснословните богатства, погребани с най-великия им владетел. Разкриването на истината може да предизвика опасно развитие на ситуацията.

— Сам не го вярваш. Не съм те виждал да оставиш непроучено съкровище само заради някакъв си национален мит.

— Добре. Просто искам да изчакам да стихне сеизмичната активност. По тези места това може да отнеме година-две. Така ще имаме и време да разработим необходимото оборудване за проникване през седимента на дъното. Ще даде време на теб, тоест.

— Вече си мислех за дънен багер, докато ти се бавеше долу. Знаех си, че си открил нещо и че ще се върнем. Кажи какво ще правиш с Ребека?

— Ще изчакам две, може би три години. Когато сме готови да се върнем, ще й кажа какво съм видял. Ще ми се първото й откритие да не е от тези, които могат да обърнат света наопаки.

— Хлапетата знаят всичко. Ще те започне още щом види интересния поглед в очите ти. И ми покажи поне едно от нашите открития, което да не е променило разбиранията за историята. Ако се задържи край теб, Ребека ще трябва да свиква с това.

— Вече трябва да е горе на лодката — отбеляза Джак.

— Обзалагам се, че ще й кажеш още в момента, в който изплаваме.

Джак погледна нагоре. Оставаха им само няколко минути. Усети намек за соленост от езерото. Спомни си нещо, което му бе казала Катя, стара киргизка легенда, как предците й успокоявали духовете на мъртвите, като плачели в езерото, покрай брега, край дяланите камъни, които отбелязвали смъртта им. Когато скърбящите плачели, водите се надигали край духовете и те потъвали. Сега обаче имало твърде малко скърбящи, твърде малко били останали помнещите. Джак бе виждал останали на сухо морени край отдръпващата се вода, метри под някогашната линия на водата. Сега самите планини трябвало да скърбят, да отпуснат разтопените води от снеговете в потоците, за да държат духовете под водата, духа на Шъхуанди, Първия император.

Замисли се за мястото, на което бяха, легендарния Път на коприната, място брулено от божествен вятър, на което нямаше почти нищо, освен митове и легенди, разкази, които оцеляват само защото са наистина леки и незначителни.

Но не и това тук. Не под водата. Това е истинско.

Последва нов трус, по-силен този път, и цялото дъно на езерото долу се покри с мрак, който го скри изцяло. Беше време да се изкачват. Костас посочи нагоре с палец. Джак вдигна поглед, видя силуета на патрулния катер и моторницата, завързана за него. Няколко души се бяха надвесили над кърмата на катера, около стълбата, по която трябваше да се качат на борда. От другата страна на лодката обаче имаше още един силует. Корпусите бяха като тъмни облаци, но лицата се отразяваха от сребристата водна повърхност като звезди, най-ярката от които беше точно над него. Джак проби повърхността и вдигна маската на шлема си, от страната на моторницата, видя лицето с тъмни очила и дълга черна коса, което го гледаше оттам. Оттласна се и се качи на борда, убеди се, че никой от останалите не ги чува. След това приклекна и даде знак на Ребека да се приближи. Изсумтя, за да прочисти гърлото си. Беше по-възбуден откогато и да било през целия си живот.

— Нали помниш изложбата за теракотената армия в Лондон? — попита. — Няма да повярваш какво открихме току-що!

— Опитай, татко.