Дейвид Гибинс
Тигърът воин (13)

12.

Джак погледна за последен път назад, към входа на светилището и просеката в джунглата, после запали фенера си и освети стената на прохода. Имаше достатъчно място колкото да стои полуизправен зад Костас и Прадеш. Видя тъмнозелени водорасли и кафеникави ивици, които биха могли да са някакви други форми на живот. Миришеше силно на влага и гнило, плюс миризмите, навлезли от джунглата вън. Прадеш насочи фенера си към лявата стена пред тях и изпъшка. Пред очите им се появи зловеща фигура, издълбана в камъка, чиято глава беше на височината на човешки ръст. Представляваше страховит демон с изпъкнали очи, извит клюн и зловещи зъби. Джак пристъпи напред и плъзна лъча на фенерчето по изображението.

— Невероятно! — прошепна. — Има крила, като грифон. Бих казал, че е персийско или е направено от някой, който доста е гледал подобни изображения. Прадеш, знам, че древните индийски скулптури са твоя страст. Имаш ли някакви идеи?

Прадеш докосна камъка.

— Убедих преподавателите ми, инженери, че това е добър начин за изучаване на технологиите за обработка на камъка, но ме интересуваше преди всичко изкуството. — Вгледа се в демона. — Това е генерична форма. Има много общо между персийското и индийското изкуство. Тук обаче има нещо характерно, някаква увереност, което не прилича на нищо което съм виждал преди. Може да си прав. Може да е дело на някой запознат с персийското монументално изкуство, може би от периода на партите.

Костас докосна предпазливо изпъкналото око и веднага дръпна ръката си.

— Нищо чудно, че коя никога не са влизали тук — промърмори.

— Погледни какво има зад него — каза Прадеш.

Джак насочи фенера си и се вгледа в стената зад опашката на демона. Видя още рисунки. Очертанията бяха вдълбани плитко, но се виждаха ясно. Изведнъж пое дъх. Видя нещо като разказ, с човешки фигури. Имаше глави, набучени на колове, под тях висяха ножове. Пред тях имаше завързани хора. Отдолу се виждаше червена ивица, осеяна с пирит — явно минерал, който се намираше в скалата. Като че ли художникът беше разположил изображението над минерала, за да се възползва от него, да изглежда като река от кръв. Човешка кръв. Нямаше съмнение.

— Жертвоприношение — каза тихо. — Жертвоприношение meriah.

Прадеш кимна.

— Но не е дело на местен човек. Коя никога не са имали традиция да дълбаят рисунки върху камък. И погледнете тук. Отдолу има по-стари рисунки.

Под изображението наистина се виждаше друго изображение, едва различимо. Представляваше няколко концентрични кръга с диаметър на най-външния около метър. Вдясно от центъра имаше четири малки успоредни чертички, които започваха от права линия, като градинско гребло. От другата страна на центъра имаше същото гребло, което би трябвало да изглежда симетрично на първото, но беше почти заличено от сцената с жертвоприношението. Прадеш се вгледа съсредоточено.

— Това е символ на лабиринта — каза той. — Среща се и на други места в Индия и Централна Азия, понякога в пещери. Най-старите са от неолита, поне на пет хиляди години. Повечето имат стилизирана правоъгълна фигура по средата, но никога не съм виждал нещо толкова детайлно като това. — Костас протегна ръка и докосна очертанията. Прадеш погледна Джак и добави: — Поправи ме, ако греша.

— Невероятно! — прошепна Джак. — Това е символът на Атлантида!

Беше го гледал предния ден, беше се взирал в него, на корицата на монографията в каютата му на „Сийкуест II“. Плъзна лъча на фенера по повърхността. Получи се странно изображение, почти холограмно, като лабиринтът се появяваше и изчезваше под стряскащите образи от жертвоприношението. Питаше се дали тези, които са издълбали старинния символ на първата цивилизация, са ставали свидетели на първични, ужасяващи сцени, каквито художник от по-късни времена е вдълбал върху свещения им символ, като наполовина го е заличил. Лабиринт, потопен в човешка кръв.

— Виждам още. Още много. — Прадеш пристъпи предпазливо напред, със свити рамене, после приклекна на около пет метра пред тях. Джак и Костас отидоха при него и проследиха лъча на фенера му, който се плъзна по камъка. — Стилът е същият като на изобразеното жертвоприношение, но тук няма разказ. Това е лингам, фалос, символът на Шива. А на срещуположната стена виждаме свита на кълбо кобра, с изплезен език. Това също може да е хиндуистки символ, но боговете змии са остатъци и от предасирийските култове. Спомнете си, при надписа за Беби, страха на коя от гирингар, духа на кобра от джунглата. Това изображение би ги накарало да се страхуват от боговете. Мисля, че тези две рисунки са пазители на портите и са предназначени да държат хората настрана.

Пристъпиха няколко метра напред и Прадеш спря отново, като сега насочи лъча на фенера си към тавана. Беше боядисан в плътно синьо, на места като лак, на други на петна, защото пигментът се бе изронил.

— Цветът на Шива — обясни той. — В хиндуизма синият цвят символизира вечността. — Докосна скалата, после разтри пръсти, по които бе останал малко пигмент. — Това е лапис лазули. Използвали са го за оцветяване в синьо. Смилали са го на паста. Тук, в джунглата, няма начин да намерите лапис лазули от Афганистан, така че този, който е правил изображенията, трябва да го е донесъл със себе си.

Джак протегна ръка и докосна тавана на място, където синьото все още имаше вид на емайл. Спомни си какво му беше казал дядо му за малкия слон в скрина със семейни ценности. Прадеш бе казал същото.

Лапис лазули, цветът на безсмъртието.

Продължиха напред. От прохода влязоха в камера, дълга около осем метра. Беше покрита с рисунки, удивителна плетеница от човешки и животински тела, странни символи и чудовищни същества. Прадеш завъртя лъча на фенера наоколо.

— Някои от тези са ми познати. Това е Вишну, който е обкрачил стената и убива демон. И Парвати, жената на Шива, със замечтан поглед, подчертан в червено. И Падмапани, носителка на лотоса, с поклащащ се торс. Предполага се, че излъчва спокойствие, покой.

— Има и слон — прекъсна го Костас възбудено и посочи колона, изваяна като хобот на слон с изпъкнали очи и големи увиснали уши. — Странно е обаче — каза той. — С тези уши бих се заклел, че това е африкански слон, не индийски. Авторът е по-скоро някой от Средиземноморието, който може би е виждал такива слонове в някой древен амфитеатър.

Прадеш кимна и посочи други две колони до първата.

— Тези са като будистки ступи, с бикове най-горе. Има и още една, с колело със спици. Погледнете и стената зад нас. Струпани фигури, бодхисатви, просветлени същества, с тюрбани, украшения, мустаци. Вижте и тези гротескни подобни на джуджета създания. Това са мъжки, якша, и женски, якши, природни божества от древни религии, много по-стари от хиндуизма. Голямото, което прилича на Буда, е Кубера, якша, който е почитан като бог на богатството, пазач на духа на съкровището.

— Всички са изваяни от една и съща ръка — отбеляза Джак и се огледа. — Същият стил, същата техника.

— Фигурите ми изглеждат познати, но стилът не е — добави Прадеш. — Не съм виждал нищо такова в Южна Индия.

— Напомня изкуството на Гандхара — каза Джак. — Изкуството на древна Бактрия, царството, основано от наследниците на Александър Велики в Афганистан. Смесица от индийски и гръцки стилове.

— Тук обаче нямаме смесване на стилове — отбеляза Прадеш. — Имаме смесване на индийски изображения и чужд стил. Сякаш някой от съвършено различна художествена традиция е опитвал да имитира каквото е видял в Индия, но като следва собствените си конвенции.

Джак прокара пръсти по хобота на слона.

— Технически работата е умела, без да е отлична. Ако трябва да направя сравнение с гръко-римския свят, бих казал, че това е дело на скулптор занаятчия от тези, които са изработвали саркофази, домашни олтари, надписи, стандартна архитектурна декорация. По-скоро занаятчия, отколкото художник.

— Има нещо странно във всичко това — каза Прадеш и се огледа.

— Искаш да кажеш, това място не се връзва с джунглата? — попита Костас. — Имам предвид каквото каза по-рано за духовете, боговете и джунглата. Коя нямат нужда да изобразяват боговете си. Те вече са пред очите им.

— Ето къде е проблемът. Дори и да приемем идеята, че тези хиндуистки, будистки и анимистки култове са имали последователи тук, пак нещо не е както трябва.

— Продължавай — подкани го Джак.

— Когато преди две години бях командирован към поземлената служба, първо ме изпратиха в Бадами, което е пещерен комплекс на двеста мили западно оттук. Бях учил древни минни технологии за инженерната си дисертация и оценявахме безопасността на пещерите. Известни са с рисунките и скулптурите си, предимно от шести век от новата ера. Има познати митологични сцени като тази тук — Вишну, възседнал вселената. Обаче в Бадами те са част на едно кохерентно цяло, преливане от сцена в сцена и плавна, уверена иконография. Тук са фрагментирани, като зле смесени съставки. Скулпторът е познавал митологията и е вярвал в нея. Това тук напомня сбирка туристически снимки. В тях няма душа, нито дълбочина. Хиндуизмът приема външни добавки. Приема ги лакомо. Всякакви други богове. Това тук обаче е просто прекалено. Твърде разчленено е. Аз съм практикуващ хиндуист и мога да ви кажа, че нещо не е наред.

— Сякаш някой е искал да държи местните настрана оттук, обаче е решил да се презастрахова и е вкарал всички божества, от които хората биха се страхували — каза Костас.

— Дори странното партско изображение — каза Джак.

— Може би нещо е трябвало да се скрие — предположи Прадеш.

Костас посочи тъмната отсрещна стена, където се виждаха скали с пролуки между тях.

— Дали няма още една камера? Този бог на съкровищата може да е върховен защитник. Ако е бог от по-стара религия, скулпторът може би е разбирал, че хората ще се страхуват от древните богове повече, отколкото който и да било от хиндуизма и будизма. Който го е направил, трябва да е имал контакти с местните хора. Видял ги е да извършват човешки жертвоприношения. И някак трябва да е получавал храна.

Прадеш кимна.

— Традиционно коя от село Рампа са оставяли храна пред входа тук всеки ден. Смятали са, че бог Рама е вътре, притиснат от духовете на джунглата. И че докато го хранят, ще стои тук. Всяка нощ храната изчезвала. Мутадарят вероятно е идвал през нощта и е прибирал каквото е останало след животните, за да поддържа вярата. Плъховете са достигнали огромни размери. Според легендата, ако пропуснат да дарят храна, Рама ще се освободи и ще отмъсти на хората от джунглата, като се престори на конда девата, духа на тигъра, и ще ги съсече със счупения си меч.

— Счупен меч? — попита Костас. — Звучи познато, Джак.

— Ако търсим история в митологията, ритуалът има обяснение — продължи Прадеш. — В стари времена Рама идва в джунглата и той е принцът, който по-късно е обожествен. Хората от джунглата обаче се противопоставят на нахлуването на хиндуизма в техния духовен свят. Светилището става център на културната им сила. Поставят Рама, натрапника, вътре. Техните богове го затварят. За водачите на въстанието от 1879 година това място е било притегателен център, фокус на неподчинението срещу външните. Убили са полицаите тук, под формата на жертвоприношение. В умовете на коя обаче Рама след това е запечатан вътре от земетресение и постепенно престават да носят храна. И нещо си е отишло — велпу, който изчезва през 1879. Сега се страхуват от Рама преобразен в конда девата, духа на тигъра от джунглата.

— Тогава къде е изображението на Рама във всичко това? — попита Костас и се огледа. — Нали това е негово светилище?

Прадеш не отговори веднага.

— В хиндуистката религия Рама е потомък на древна слънчева династия. Би могло да бъде изобразен чрез образа на Вишну или рисунка на слънце. Може би просто трябва да огледаме по-внимателно.

Джак се вгледа в следите от длетото до бог Кубера и видя техники, които изглеждаха удивително познати. Отстъпи назад, плъзна лъча на фенера по стените, откри детайли, огледа ги внимателно — виждаше нещо, което цялото му образование го караше да отрече, обаче след годините работа и открития беше научил, че те понякога се крият на най-невероятни места. Мислите му се върнаха в Египет, когато Хибермайер бе открил текста от Перипъла, после към първите индикации за следата, по която се движеха сега. Пред очите му започваше да се оформя удивително откритие, отпечатък от миналото, който ставаше по-реален с всяка секунда.

— От каква дата е всичко това? — попита Костас.

— Якша и якши, както нага, змията, са идоли на земни духове, останки от ранна религия в Индия, отпреди хиндуизма и будизма — отговори Прадеш. — Най-ранните скулптури на якша датират от трети век преди новата ера, но тези тук може да са от първи век преди новата ера, може би първи век от новата ера. Тогава започват да се появяват боговете на ранния хиндуизъм, тези, които виждаме тук. След това хиндуистките богове превземат местните култове, като ги поглъщат или задушават. Тук няма изображения на Буда, но има будистки символи — бика на колоната, колелото със спици. Напомня ранното християнство, когато са се използвали символи, преди да започнат да представят Исус антропоморфично.

— Тоест това може да е от края на първи век от новата ера? — попита Костас.

— Това би отговаряло на стила, ако търсим гръко-римско влияние — отбеляза Джак. — Има стилистични и технически детайли, които бих отнесъл към късния републикански период, ако това беше Рим.

— Трябва да елиминираме очевидното — каза Прадеш. — Римските останки в Арикамеду са само на четиристотин мили оттук. Никой римлянин оттам не би дошъл в джунглата, ако няма много добра причина, но не бива да изключваме тази възможност.

Джак поклати глава.

— Не видях римски скулптури в Арикамеду. Там има само постройки от кирпич и дърво, с чисто практично приложение. Дори в Беренике, на Червено море, нямаше почти нищо от камък. Един скулптор не би имал работа там.

— Може да е бил някой бивш скулптор, който е станал моряк или търговец — подхвърли Костас. — Може да е дошъл в Индия и да е открил убежище в джунглата, където да се е отдал на старата си страст, скулптурата. Само предполагаш, Джак. На практика всичко е възможно.

Джак се поколеба, замисли се.

— Скулптурата, каменарството, са били наследствени професии, а в древността хората наистина не са сменяли занаята си толкова лесно. И ако говорим за Рим по времето на Август, би било лудост скулптор да замине оттам. Август построява града отново, от камък. Това е била една от най-големите строителни програми в цялата човешка история. — Замълча за момент, после изказа съмнението, което се бе появило само миг преди това: — Обаче може и да си прав. В Рим е имало една професия, в която са влизали хора с всякакви умения и занаяти.

— Армията. — Прадеш кимна.

— Граждани-войници — добави Джак. — Обаче трябва много да внимаваме с датировката. По времето на Август армията става професионална, като е набирала осемнайсетгодишни младежи за двайсетгодишна служба. Истински граждани-войници е имало по време на гражданските войни, а преди това, по време на Римската република, мъже в добра физическа форма са ставали доброволци за по-къс период, обикновено не повече от шест години. Говоря за средата на първи век преди новата ера или по-рано. Това е няколко десетилетия преди основния римски период в Арикамеду. Има и друг проблем. Няма никакви сведения римляните някога да са изпращали легионери в Индия.

— Може да е бил наемник? Или дезертьор? — предположи Костас. — Да си спомним отцепниците, британски и френски офицери от деветнайсети век в Индия, които са създавали местни армии и са се самопровъзгласявали за принцове. Може би нещо такова е ставало и през римския период?

Джак плъзна лъча на фенера си по стените.

— Възможно е. Перипълът споменава кораби с въоръжена охрана, като мярка срещу пирати. — Обаче вече беше съвсем сигурен какво имат пред очите си. Вълнението пролича и в гласа му: — Или нещо друго. Избягали военнопленници.

Костас отиде до края на камерата и се вгледа в дълбоките сенки около камъните до скулптурата на Кубера. Опря ръка на облия камък, който беше корем на бога.

— Прав съм. Тук има друг тунел. Май наистина имаме още една камера.

Откъм входа долетя звук, чуха се и няколко бързи думи на хинди. Прадеш извика нещо в отговор, после впери поглед зад Костас. Погледна си часовника и поклати разочаровано глава.

— Трябва да тръгвам. Сержант Амратавали се е върнал от разузнаването. Трябва да говоря с него. Ще ви оставя тук възможно най-дълго, но нямаме повече от час. Пилотът на хеликоптера не може да се бави. Той е приятел от армията, но не би искал пак да стрелят по машината му. Ще трябва да излетим, преди да дойдат маоистите. Късмет. — Извади револвера си и изчезна към изхода. Джак мина пред Костас в пролуката между камъните, Костас пристъпи след него. Хлъзгавата влага на скалата действаше като смазка, така че успя да промуши едрото си тяло. Джак насочи фенера назад, към него, и освети изпоцапаната му риза.

— Съсипана! — промърмори Костас тъжно. — Абсолютно съсипана!

Джак освети наоколо. Намираха се в друга камера, голяма горе-долу колкото първата, но тази изглеждаше различно. Някой беше положил сериозни усилия да изравни и заглади камъните, така че да получи плоски повърхности, върху които да вае релефи. Джак знаеше, че и зад него има фигури, но държеше фенера насочен напред, към това, което бе видял най-напред. Умът му все още беше изпълнен с изображенията, които бяха видели в предната камера, индийски богове и демони, дръзки релефи, почти без изключение. Стената пред него представляваше масивна скала, широка поне пет метра и висока три. Гледаше я стъписан. Изображенията нямаха нищо общо с тези от предното помещение. Почти цялата стена беше покрита с фини релефи. Видя войници, оръжия. Беше продължаваща сцена, разказ. И изображенията нямаха нищо общо с индийската митология. Сякаш бяха влезли в музей на римското изкуство. В стая, създадена в сърцето на самия Рим.

— Боже! — прошепна. — Прилича на битката за Иса! Една от най-славните битки на Александър Велики срещу персите.

Костас се приближи.

— Това е от четвърти век преди нашата ера, нали? Спомена пленници, Джак. Мисля си за битката при Кара, първи век. Натам ли ни води всичко това?

Умът на Джак запрепуска.

— Александър сигурно не е излизал от ума на легионерите, докато са марширували към Кара. Крас може да се е имал за прероден Александър и да е използвал Иса като мобилизиращ боен вик. И когато са загубили при Кара, победата на Александър при Иса сигурно е добила мистична сила. Да добавим към това сведенията за похода на Александър на изток, дадени от избягали римски пленници и олтарите, споменати в Перипъла. Александър трябва да е бил постоянно в мислите им, като фон на случилото се с тях. Приключение, което би могло да отведе гражданин-войник от Рим до Кара, след това в затвор, в Мерв, и след това на изток, в Централна Азия, по пътя, по който е минал Александър Велики със своите армии три века преди това. И после тук, далеч на юг, в джунглата на Южна Индия.

— А откъде знаеш, че това е изображение на Александър Велики?

— Битката за Иса е на мозайка, изобразяваща Александър, открита в Помпей — отговори Джак. — Вероятно винаги са изобразявали тази битка така. Вляво е Александър, с вълниста коса, както влиза в боя с коня си, Буцефал, и с ризница с изображение на Медуза. Поставен е по-ниско от противника му, Дарий, който се извисява над персийските си воини и гледа Александър от високо. Има много персийци и малко македонци. По този начин се подчертава величието на победата на Александър, изобразен да се спуска срещу самия бог-цар. И Дарий бяга, нарежда на колесничаря си да подгони конете, опитва да се спаси, и гледа към Александър със страх в очите. Дясната му ръка е протегната към него, сякаш току-що е хвърлил копие или може би като жест на подчинение. Признава победителя.

— А как така мозайка от Помпей се оказва копирана от скулптор в сърцето на мрака, в Централна Индия?

— Ето хипотезата ми — отвърна Джак. — Този, който е изработил релефите, е бил войник, който в предишния си живот е бил скулптор. Техниката тук идва направо от школата на римската погребална скулптура от първи век преди новата ера. Говоря за серийни скулптури за граждани със скромни средства, като плочи с релефи, церемониални урни, от време на време и по някоя разширена сцена върху саркофаг. Дори и занаятчия скулптор обаче би бил запознат с великите произведения на изкуството. Рим е бил залят от изкуство, плячкосано след завладяването на Гърция през втори век преди новата ера. Мозайката с Александър е направена горе-долу по това време за богат клиент в Помпей. Дори и тя обаче е копие на известна картина на гръцкия художник Апелес или Поликсен от Еретрия. Плиний Стари я споменава в своята „Естествена история“. Картината вероятно е била изложена публично в Рим, а който е направил тукашните релефи, може да я е изучавал като чирак.

Костас прокара ръка по релефа.

— Тези войници обаче не ми приличат на гърци. Или персийци.

Джак плъзна лъча на фенера по стената.

— Прав си. Войниците вляво са римски, не гръцки. Имат ризници от железни брънки, шлемове ранен стил. Носят пилуми, римски копия и гладиуси, мечове за пронизване. Това са римски легионери от първи век преди новата ера, от времето на Крас.

— Виждам римски цифри — каза Костас и се вгледа в знака над войниците. — Числото XV и буквите AP.

— Петнайсети Аполинарис — възкликна Джак. — Този легион се споменава в надписа от Узбекистан, този, който изследва чичото на Катя. Скулпторът е повторил сцената от битката за Иса, но е заменил гърците с римляни. Това трябва да е римската армия, влизаща в битката при Кара.

— А този в средата? Където би трябвало да е Александър? Може ли да е Крас, римският генерал?

Джак поклати глава.

— Няма начин. Легионерите, които оцеляват при Кара, които оцеляват през пленничеството и бягат на изток, би трябвало да са най-коравите от коравите, и вероятно сред тях е имало ветерани от кампаниите на Цезар в Галия и Британия няколко години преди това. Крас обаче е бил некомпетентен командващ, за разлика от почитания Цезар, и войниците сигурно са го презирали. Ветеран от Кара никога не би сложил Крас на мястото на Александър. И не мисля, че това е автопортрет на самия скулптор. Такива са били римските легионери. Самоличността ти се пази в отделението ти, или контуберниум. Поради близостта между легионерите близки приятели е можело да бъдат почитани. Мисля, че тук имаме пример за това. Членовете на един контуберниум са се наричали помежду си братя, фратер. Този тук не е облечен като генерал. Може да е оптио, втори лидер, или центурион, но не повече от това. Изобразен е като примус интер парес, пръв между равни, определено лидер, но и един от воините.

— Обаче е изобразен по-голям от другите — каза Костас.

Джак доближи фенера до релефа.

— Погледни внимателно. Не е по-голям от другите, просто е висок. Анатомичните пропорции са нормални, само краката му са дълги. Погледни и лицето. Римските погребални скулптори са разработвали серийни изображения, но лицата винаги са били портрети на конкретни хора. Погледни тези войници. Виждам лица от Централна Италия, от Кампания, Лациум. Етрурия, корави мъже, свикнали с трудностите планинци, фермери, рибари. Това са портрети, реални хора, познати на скулптора. Личи си по различните черти, по човечността. Гледат по-високия. Неговото лице е по-дълго, по-слабо, с по-високи скули. Косата му е вързана на опашка на тила, под шлема, има брада. Другите легионери нямат. Той е гал, вероятно от Алпите, може да е някогашен враг, привлечен от Цезар. Виж и изражението му — твърдостта, силата, дори намека за насмешка в тези очи, черния хумор на войника. В това лице много неща будят възхищение. Сигурно е бил близък приятел на скулптора, негов фратер.

— Изглежда, скулпторът е имал понятие и от перспектива — отбеляза Костас. — Около високия има дузина легионери, но над тях като че ли има цял легион, в по-нисък релеф, отделна бойна част, увиснала във въздуха.

— Това ме накара да се замисля — каза Джак. — Дори преди да погледна враговете им отдясно.

— Не разбирам.

— Войниците горе. Те не са на по-далечно разстояние, това не е груб начин да се отрази перспективата. Тази група е в друго измерение. Това е призрачен легион.

— Призрачен легион?

— Нали видя знака на Петнайсети легион? Не го носят войниците долу, живите войници. Носят го войниците от призрачния легион. И виж какво има на върха на знака. Това е aquila, свещеният орел. Сега погледни пак реалните войници долу, дузината. Те нямат знак. Това е странно. Римски скулптор, запознат с правилата и конвенциите на иконографията, никога не би направил това. Един легион в битка винаги носи своя орел. За скулптор, който е бил и войник, да не го изобрази е просто немислимо.

— Това са легионерите, загубили своя орел при Кара — промърмори Костас.

— Именно. И поради това изображението тук не е на Кара. Това е друга битка. По-късна битка. Иконографията е идеална. Войниците горе, призрачният легион, са падналите при Кара, с техния орел. Мъжете долу са оцелели. Така си мисля. Това са избягалите пленници от Мерв, които водят друга битка, тяхна, далече на изток, на място, на което легендата за завоеванията на Александър трябва да е оживяла в мислите им, за да убеди скулптора да използва битката при Иса за модел.

— Обаче са с пълно легионерско снаряжение — посочи Костас. — Как биха могли да го запазят след години пленничество?

— След като са избягали, е трябвало да се въоръжат някак по пътя, с каквото намерят. В мислите си обаче са били римски легионери. Когато са отивали да се бият, са се възприемали по този начин. Така ги е представил и скулпторът.

— Добре, сега другите войници, враговете.

Джак насочи фенера надясно. Изобразеното там контрастираше невъзможно с римските легионери. Джак изведнъж си спомни как веднъж с Ребека гледаха почти същите изображения в Британския музей, пътуващата изложба, която я бе завел да разгледат заедно, малко след като се срещнаха за първи път в Ню Йорк. Освети дясната половина на релефа и задържа лъча на фенера върху централната фигура, противопоставена на високия легионер. Втренчи се. Нямаше никакво съмнение.

— Може и да греша — каза Костас стъписано, — но не гледаме ли теракотената армия?

Джак пое дълбоко дъх. Сърцето му биеше от възбуда.

— Погледни броните. На пластини са, като рибени люспи. Погледни и оръжията. Дълги прави остриета, особени алебарди, характерни лъкове и стрели. В древния свят само една армия е имала такива брони. И не е просто китайска броня, най-общо. Детайлите са много специфични и са изобразени прецизно. Скулпторът е бил войник и е знаел какво гледа. Тук имаме римски войници от първи век преди новата ера, конфронтирали се с войници, облечени с брони от времето на династия Цин, първия император на Китай, цели два века преди времето на Август.

— Как е възможно римляни да са виждали теракотената армия?

— Не теракотена, а истинска армия. Спомни си нашия римски скулптор, традицията с портретите. Ако е възможно, той би изобразил реални хора. Разглеждахме теракотената армия с Ребека. Има определен брой типове лица, но те само дават илюзия за индивидуалност. Те са като армия от статисти за филм, с достатъчно индивидуалност, колкото да придаде нужната автентичност, но да не търпи внимателен поглед. И лицата са от доста често срещания централнокитайски тип, заоблени, без някакви характерни етнически белези. Сега погледни тези момчета. — Джак насочи фенера към редицата фигури, които сякаш се блъскаха, за да заемат позиция в предните редици, разкрачени, с готови за бой оръжия, втренчени напред. Лицата бяха мрачни, смръщени, с пронизващи погледи и дълги мустаци, със сплетени навити на тила коси.

— Изглеждат както бащата на Катя — каза Костас. — Лицето му се е запечатило в паметта ми. Като Чингис хан.

— Именно. — Джак кимна. — Това са хора от степите, номади от северните райони на Китай. Хората на Първия император. Вероятно така са изглеждали воините, който са го придружавали при победата му в Китай. И са били истински индивидуалности. Обаче не са като римляните от другата страна, при които можеш да забележиш привързаност, човечност. Това са физиономии, които скулпторът е срещнал в битка. Човек си спомня лицата на тези, които са се опитвали да го убият.

— Виж централната фигура — каза Костас.

Джак освети отново фигурата, чиято глава беше обърната назад, към високия легионер. Яздеше кон, мускулест жребец с големи очи, които сякаш бяха обърнати нагоре, към небето. Скулпторът бе опитал да покаже коня извит странично, точно както колесницата на Дарий е показана да обръща, за да избегне македонците в мозайката от Помпей. Перспективата беше недодялана, но усещането за движение приковаваше вниманието. Конят и воините наоколо бяха покрити с мътночервено, сякаш някой беше изпръскал скалата с боя. Костас плъзна показалец по боята и помириса петното, останало на пръста му.

— На желязна основа е. Като охра.

Джак пак погледна стената.

— Скулпторът би могъл да добие и други пигменти от минералите в джунглата, каквито използват коя и днес, за да боядисват телата си. И знаем, че е имал лапис лазули за тавана. Изглежда обаче червеното е единственият цвят, който е използвал тук. Оставя силно впечатление, все едно гледаш черно-бяло изображение през червен филтър. Това е сцена, сведена до най-основното, каквото е останало в паметта му. Индивидуалността на лицата, детайлите по оръжията, броните. И цветът на кръвта.

— Спомен за битка.

— И за онзи воин на кон — каза Джак. — Погледни какво има на главата. В мозайката с Александър Дарий е с персийска шапка, която е стегната под брадичката му и се издига нагоре. Вероятно е била направена от филц, за защита от слънцето и студовете в степите. Тази шапка тук прилича на това нещо, докато не се вгледаш по-внимателно. — Подаде фенера на Костас, който го вдигна над главата си и го насочи към стената, като подчерта сенките.

— Виждам очи — промърмори. — И зъби. Големи. Глава на животно е. Лъв.

Джак поклати глава.

— Не. Тигър.

— Тигър?

— Южнокитайски тигър — каза Джак. — Сега в природата са останали само няколко десетки. По времето на Първия император вероятно са били доста повече.

Костас вдигна фенера високо наляво, над призрачния легион, близо до тавана на камерата. Над войниците имаше още един релеф — кръг с диаметър около метър, с две лица вътре. Костас се вгледа и попита:

— Какво казваше по пътя към Арикамеду? За появата на християнството по тези земи? Това прилича на майка с дете.

— Видях още като влязохме — отвърна Джак. — Исках да проуча цялата сцена, но сега съм сигурен. Прекалено рано е за християнството. Мисля, че релефът е правен някъде през последните десетилетия на старата ера, а кръгът е правен от същата ръка, не е добавен по-късно. Портретите вътре също са на реални хора. Вижда се, че са изваяни особено старателно. Жената не е кой знае колко хубава, нали? Доста масивна челюст, гърбав нос. Ушите на момчето стърчат настрани, а очите са близо едно до друго. Тези подробности обаче са изваяни с особена грижа и обич. Той е обожавал тази жена и това дете, те са реални хора от паметта му.

— Неговата жена и детето му — каза Костас.

— Кръгът също е типично римски скулптурен елемент, често погребален — продължи Джак. — Обърни внимание, че е композиран там, горе, над призрачния легион, изглежда сякаш жената и детето са на небето. Сякаш признава истината. Може би копнежът му за тях го е довел тук след преход през континента, за да търси своите. Може да е срещнал римляни в Арикамеду и може би те са му казали това, което е предполагал: че животът, който е оставил зад себе си преди толкова години, в другия край на света, си е отишъл завинаги и че сега има само един път, по който да отиде към любимите си същества.

— Наистина си убеден, че е някой от легионерите на Крас?

Джак кимна.

— Минали са десетилетия, откакто е видял за последен път жена си и детето си, когато е тръгнал от Рим към Кара. Минали са трийсет, трийсет и пет години. Рим е опустошен от гражданската война. Научил е за това в Арикамеду, преди да се оттегли на това място. Надявал се е синът му да стане скулптор или да живее и умре като легионер. — Джак се вгледа в кръга. — Дори да са били още живи, той си е давал сметка, че образите на любимите му същества в паметта му отдавна нямат нищо общо с реалността, че живеят само там. Когато е работил тук, с длето в ръка, преди две хиляди години, е бил наясно, че никога няма да се върне. За него е било по-лесно да мисли за тях в Елизия. И за войника, оставил семейството си, за да отиде на война, в тази сцена има някакъв катарзис. — Джак се обърна към Костас. — Той и другарите му са се били един за друг, за честта на легиона си. Но също така и за семействата си. Кръгът, поставен там, над бойната сцена, му е казвал, че не ги е изоставил. Давал му е увереност в мигове на съмнение. — Джак се зачуди дали Джон Хауард също е видял това нещо през онзи ден на 1879 година, когато с Уокоп са попаднали на това място. Неговото собствено дете, малкото му момче, оставено у дома, с майка му — спомен, който ще е вечно жив в паметта му. Почувствал ли го е Хауард? Видял ли е призрака на предсказаната смърт? Дали това не е бил най-големият му страх? Дали не е изпитвал този кошмарен страх за собственото си дете, така далече от него, когато се е обърнал, за да излезе от това място, да избяга от тъмнината?

Костас премести лъча на фенера от кръга към ръката на китайския воин, протегната към високия легионер. Камъкът между двете фигури беше почернял от вода, която се стичаше някъде през пролука горе и прояждаше релефа. Раздвижи фенера наляво и надясно.

— Виж ръката. Сякаш вдига юмрук към римляните. Всъщност на ръката му има нещо като ръкавица. Ако насоча светлината странично, ще видиш че държи нещо като меч.

Джак проследи лъча. Втренчи се в ръката. Умът му отново заработи на бързи обороти.

— Това е защитна ръкавица — каза той със свито гърло. — Защитна ръкавица с меч. Пата.

— Като тази, която си наследил?

Джак взе фенера от Костас и насочи светлината под друг ъгъл. Изведнъж го видя — характерните уши, устата, оголените зъби. Гласът му едва се чуваше.

— Еднакви са. Римляните трябва да са я взели при тази битка. Вероятно скулпторът я е донесъл тук. Хауард я е взел, когато е попаднал тук през 1879-а. — Протегна ръка и докосна изваяния юмрук, както бе докоснал истинската пата в каютата си на кораба предния ден, прокара пръсти по познатите очертания, които бе видял за първи път, когато дядо му му я беше дал, когато беше още дете.

Историята като че ли изведнъж застана на мястото си. Представи си, че е в камерата заедно с мъжа, изваял тези образи — стар човек, който трудно би могъл да бъде разпознат като римлянин, който чука и заглажда, изживява последните си седмици и дни на този свят и привършва образа на любимите си хора, преди да се отправи при тях, в Елизия. Спомни си фрагментите с текстове от Перипъла, първите проблясъци на невероятната история, която сега се разиграваше в сенките на тази стена. Всичко е било истина.

Чу се тропане и ругатня, после Прадеш застана до тях, с револвер в ръка. Остана като закован на място, вторачен. Леко се поклащаше.

— Боже мой! — прошепна.

— Искаш ли резюме? — попита Костас.

— Нямаме време. Моят сапьор докладва, че насам идва отряд маоисти. Поне петнайсет души. Намират се само на двайсет, двайсет и пет минути оттук. Извиках хеликоптера. Трябва да се махаме веднага. Заложих малко С-4 на входа на светилището. Ще го срутя, за да е в безопасност, докато успеем да дойдем пак.

— Пет минути! — настоя Джак и извади камерата си.

— Не повече! — Прадеш отново се втренчи стъписано в релефа, после се провря през изхода и изчезна. Джак подаде фенера на Костас.

— Затвори очи. Ще използвам светкавицата.

Започна методично да фотографира стената, като изчакваше по няколко секунди между снимките, та светкавицата да се зареди. Костас залитна назад, подхлъзна се и изруга.

— Дръж лъча върху релефа — каза Джак нетърпеливо. — Трябва да виждам какво снимам.

— Мисля, че трябва да видиш в какво се спънах току-що.

Джак се обърна и ахна. Беше доловил някакви форми зад тях, когато влязоха в камерата, и беше решил, че са скали. Това обаче беше дело на човешка ръка. Беше голямо и правоъгълно, около два метра дълго и метър и половина високо, издялано от естествена скала. Погледът на Джак се плъзна по силуета. Измери го, прецени го. И се усмихна, клатейки глава. Беше с нужната големина, нужните размери. Видя, че горната повърхност е капак, каменна плоча.

— Това е саркофаг! — възкликна. — Ти се спъна в саркофага му! Това не е светилище! Това е гробница.

Костас плъзна пръст по линията между капака и стената.

— Значи скулпторът е изваял собствения си ковчег, после бойните сцени по стените. Поглежда за последен път образите на хората си, влиза в саркофага и дръпва капака над себе си.

— Последният акт на сила на най-коравия сред коравите, легионер, който е оцелял след персийските кариери в Мерв.

— Духва свещта, ляга и затваря очи. Образът е запечатан в ума му.

— Връща се в Рим при жена си и детето си — добави Джак тихо.

— Забравя, че е на другия край на света и бавно умира в една адска дупка в Южна Индия.

— И все още е тук.

Джак се вторачи в капака. Имаше нещо странно в него. Наведе се напред. Пясъчникът беше покрит с пласт твърд прозрачен материал, като смола, вероятно калцит, отложен през столетията с конденза от влагата в гробницата. В средата в отложения пласт имаше вдлъбнатина, сякаш нещо е било махнато оттам. Джак освети мястото от по-близо. В хлътнатината имаше по-тънък пласт отлагания, което показваше, че предметът, който е бил там, е бил взет десетилетия преди това, може би столетие. Отдръпна се и огледа формата. Разбира се. Двайсети август 1879 г.

— Тук е била ръкавицата — прошепна той. — Вижда се формата на юмрука и острието на меча, счупено под предпазителя.

Костас опипа влагата на камъка.

— Удивително е това острие да оцелее от древни времена.

— Ако е първокласна китайска неръждаема стомана, е напълно възможно.

— Китайска? — учуди се Костас. — Наистина ли мислиш така?

— Дядо ми ми е казвал, че пата някога е имал острие, но то вече било счупено, когато Хауард го е открил. Махнал го е и го е хвърлил в река Годавари, след като са се измъкнали от джунглата. Запазил е само ръкавицата.

— Изглежда странно, че я е взел — каза Костас. — Това е светилище на коя и може би ръкавицата е станала техен свещен предмет, едно от техните велпу.

— Той и Уокоп са били войници, нали? Първо войници, после инженери, далеч след това антрополози. Обучавани са да се бият със сабя. Имали са свои оръжия, когато Хауард е открил това, макар и счупено. Ако се стигне до бой, може и да нямат време да презаредят револверите си, а две остриета е по-добре от едно. Било е цяло чудо, че са стигнали дотук, без да ги убият, и са били доста предпазливи. Хауард е трябвало да мисли за собственото си оцеляване, за собствената си жена и дете. Зачитането на местната култура едва ли е било напред в списъка с приоритетите им в този момент. Разполагали са само с кратко време тук, вътре, а бойните барабани сигурно са думкали вън.

— Както сега, Джак.

— Добре. Време е.

— Казах го прибързано. Не биваше да го правя.

— Какво има?

— Надпис. Където е ръката ми. Помислих си, че скалата просто е неравна.

Вече чуваха боботенето на хеликоптера, звукът пулсираше в камерата. Джак насочи фенера към мястото, което сочеше Костас, отстрани на саркофага. За своя изненада видя пет реда, на латински. Клекна и ги прочете:

Hic iacet

Licinius optio XV Apollinaris

Sacra iulium sacularia

In sappheiros nielo minium

Alta Fabia frater and Pontus ad aelia acundus

Тук лежи

Лициний, опций на 15-и легион Аполинарис

Пазач на небесната скъпоценност

в тъмните мини за сапфейрос

Другата е при Фабий брат през езерото

към изгряващото слънце

— Сапфейрос! — възкликна Костас. — Помня това от Перипъла. Не значи ли „лапис лазули“?

Откъм прохода вън долетя глас:

— Време е да тръгваме!

Костас насочи фенера към саркофага за последен път. Отзад имаше друга тъмна пролука, откъдето долиташе шум от капеща вода. Поколеба се, после тръгна напред, опря се на стената с една ръка и надникна вътре. Освети я и замръзна, вперил поглед в пролуката.

— Това е лош кошмар. Мисля, че усещам миризмата. Да се махаме оттук.

Отвън се чу друг звук — стрелба.

Джак бързо отиде при Костас и погледна в светлото петно от фенера. Първо му се стори, че е скулптура, издатък от скалата. Обаче беше различно. Осъзна ужаса на това, което вижда. Човешки труп. Беше изпънат напред, към водопада, с ръце зад гърба и глава изкривена под неестествен ъгъл. От шията бяха останали само кости и сухожилия. Лицето беше покрито с подобна на пяна мазнина, неузнаваемо. Костас се олюля и Джак го задържа за рамото. Застави се да погледне пак. На шията имаше примка, завързана за камък над водопада. Изглеждаше, че е умрял вследствие на бавно задушаване, защото му бе оставено въже, колкото да остава жив, докато краката му намират опора в скалата. Би могъл да оцелее така с часове, дори дни. Малки черни фигурки се разбягаха от краката и Джак видя, че глезените са оголени почти до костта. Ризата на мъртвия беше изядена и се виждаше кожата на лявото рамо. Джак я видя.

Обзе го ледена увереност. Татуировка на тигър. Отличаваше се от онези на труповете вън, беше по-подробна.

Спомни си какво му бе казала Катя за татуировката на чичо й. И си даде сметка: Тя беше знаела, че може да го открият така.

— Това е Хай Чен — каза пресипнало. — Чичото на Катя.

Преглътна с усилие. Беше видял достатъчно. Вън започна нова престрелка с автоматични оръжия. Джак погледна за последен път релефа на стената. Мислите му препускаха. Римляни. Raumanas. Рама. Светилище на Рама. Видя високия, легионера, по средата. Това ли е Фабий? Освети нагръдника, колана с меча, орнаментите. Трябваше да види всичко това отново. Беше го виждал, но не му бе обърнал внимание — военна украса от римския републикански период, останала в историята. Сега знаеше какво е. Кръг, като слънце, с радиално разположени лъчи, в торбичка на колана на легионера. Форма, наподобяваща скъпоценност. Последва нов залп, нова вихрушка от автоматичен огън. Той извади беретата и я зареди.

— Да се махаме оттук.