Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (6)

V
Деветнайсети ден преди Календите на февруари

Когато на следващия ден Аврелий пристигна на пазара, Калвизий разделяше робите за продажба според функциите им:

— Софрон, сложи там долу в дъното робите, отговорни по трапезата, до виночерпците, ще оформим една част. Веднага след това кухненският персонал — готвачи, хлебари и сладкари; после отговорниците по подредбата на гардеробите и на спалните — капсарии, кубикуларии, гардеробиери. Провери ли дали всички arcarii умеят да си правят добре сметките и дали имат безупречни акредитивни писма? Имам репутация, която трябва да защитя, и никой не трябва да има основание, че пробутвам нечестни счетоводители! Доведи ми сега сирийските младежи и побързай, че идват сводниците от Есквилина!

Ръководителят, голям и едър мъж с ужасяващ вид, който подобава на истински мъчител, се отдалечи към портика, удряйки с камшика.

— Сенатор Стаций! — възкликна Калвизий и веднага изтича да посрещне Аврелий грижливо. Патрицият нямаше слава на добър клиент поради лошия си навик да избира робите си на база лична симпатия, вместо да ги купува на цели бригади, както правеха себеподобните му. Трябваше обаче да поддържа приятелски отношения с него, защото имаше пари в излишък, и може би рано или късно щеше да реши да промени начина си на действие и да въведе малко ред сред подчинените си.

— Не виждам жените — отбеляза Публий Аврелий, оглеждайки се наоколо.

— Имаме блестящи жени, сенаторе — козметички, аранжорки, фризьорки, флейтистки, балерини! — възкликна Калвизий с очи, които блестяха. Носеше се слух, че Стаций притежава най-красивите робини в Рим и беше готов да плати безумна цена за истинска рядкост.

— Къде ли са били двете робини, които ми продаде, след търга? — попита патрицият.

— Държах ги настрани от останалите, под око — каза Калвизий. — В съседната стая бяха отседнали трийсетина миньори, идващи от солните мини в Сицилия, и можеш да си представиш добре какво щеше да се случи, ако толкова привлекателни девойки бяха попаднали в ръцете на онези немирници.

— Мъжете в окови ли бяха?

— Само тези, които щяха да останат сами задълго. Другите ги бях поверил на надзирателя.

— Възможно ли е някой от тях да се е отдалечил, макар и за миг?

— Шегуваш ли се? Мъчителят Софрон има орлов поглед!

— И последно. Марцел Вераний, покровителят на Друз Сатурнин, беше ли ти показал преди слугите за продажба?

— Не, доведе ги онази сутрин, когато дойде тук със сестра си. Признавам, че Марцелите се оказаха пълно разочарование. Бях чувал да говорят за тях като за заможно семейство и се отчаях, когато ги видях пред мен, той с окаляни обувки, а тя с овехтяло наметало като на стара просякиня. Нали разбираш, че ако клиентите забележат, че продавачът се намира в икономическо затруднение, се пазарят. За щастие там беше и младият Друз, който поне беше облечен прилично — заяви търговецът.

Аврелий остави търговеца Калвизий, без дори да намекне на роба Пупилий, че даже и двамата да бяха съгласни да се качи цената, търговецът никога не би се съгласил.

Излезе на открито и се огледа наоколо. Под колоните на квадрипортика стояха няколко обеднели старци. Техният господар, след като ги беше използвал години наред, очевидно смяташе, че не си струва повече да ги държи, и ги пращаше на търг, за да измъкне още нещо, преди да се реши да ги изостави на улицата. Аврелий извърна поглед отвратен.

И остров Тибър беше пълен с болни роби, изгонени от къщи като ненужни мебели. Императорът трябваше да възпре някои злоупотреби! Канеше се да дари на старците някоя монета, но след това, уплашен, че алчният му господар може да им я конфискува и да си я прибере, предпочете да им купи няколко топли наденици.

След като подмина група джуджета жонгльори, които се упражняваха в двора, най-после забеляза Софрон в дъното на площада. Надзирателят, с камшик в ръка, подканваше да вървят по протежението на портика група момчета в хитон, които приглаждаха с вяли движения къдравите си коси. Един от младежите, след като оцени на пръв поглед икономическите възможности на господаря, започна да го фиксира настоятелно, намигайки, за да привлече вниманието му. Аврелий, раздразнен, че младежът го беше взел за възможен купувач, се мъчеше да приеме по-надменен вид.

— Хайде, хайде, нещастнико, престани да досаждаш. Веднага се вижда, че този господин не е от вашите! — Намеси се мъчителят. — Ще ги изпратиш в някоя мина или да се потят над греблото. Не мога да ги докосна с камшика, защото само една драскотина е достатъчна да намали цената, която биха платили сводниците от Есквилин!

Аврелий протегна ръце търпеливо. Добре знаеше, че в Рим имаше много бордеи с персонал само от мъже, но не се възмущаваше много.

— Ей, ти не си ли този, дето купи двете момичета, измъквайки ги от Пупилий? — възкликна Софрон. — Добре си направил. Той не знаеше какво да прави с тях. Той е един от тях!

— Да не би случайно Пупил да е приятел на Калвизий? — попита Аврелий, напомняйки за ролята, която червеният е имал за покачване цената на стоката.

— Съвсем не! Идва, за да изяде с поглед тези изписани сирийци, но никога не купува нищо. Даже се учудих, че на търга направи оферта. Да не би да е единственият, на когото му потичат лигите по женствени мъже. Да знаеш колко големи клечки ги ценят — конници, претори… дори онзи философ, който играе шах.

— Сигурен ли си? — попита Аврелий, показвайки една блестяща монета.

— Да умра, ако лъжа! — заяви Софрон, удряйки по пода с камшик. — Разкажи ми за Туча, онова русокосо момиче. Сигурно си й се насладил вече — изрече, облизвайки устните си.

— Сладка е, нали? И много добре си те спомня — излъга безсрамно сенаторът.

— А ако не беше другата да провали всичко — съжали Софрон. — Бях успял да се освободя от нея, изпращайки я сама в нужника, вместо да я придружа, както би трябвало. Но не се върна повече, така че трябваше да зарежа русата и да бягам да я търся.

„Следователно е оставил Туча непазена“, направи извод патрицият, докато наблюдаваше преместването на сервизите, разположени в задната част на килера.

— Все пак, ако момичето беше излязло от банята, със сигурност щеше да го забележиш. Стига да виждаш добре.

— Е, очите ми вече не са като едно време. Моля те, казвам това на теб, гледай да не се изпуснеш!

— А Калвизий още ли те държи на служба при него? — попита Аврелий учуден.

— Разбира се, в моя занаят важното е да се наложи страх и не че се хваля, но не се представям никак лошо! — заяви другият гордо. Всъщност Софрон, с подстригани коси, кожена броня, две метални гривни на китката и камшик в ръката, беше перфектен. Кой роб щеше да заподозре, че този страховит пазител не притежава орлов поглед? Всъщност пазителят не беше в състояние да гарантира нищо. И двете жени в различни моменти са имали начин да влязат при Главк. Същото можеше да се каже и за Теренций и Скапола, защото Софрон, погълнат от очарованието на Туча, не би забелязал дори един легион, който минава под носа му в пълно бойно снаряжение.

— С две думи, трябваше да обиколя пазара, за да намеря тази нещастница, така не можах да задълбоча познанството си с нейната приятелка. Питах се дори дали не може да я посещавам в къщата ти понякога…

— Поел си голям риск. Ако ти беше избягала една робиня, щяха да те сполетят големи беди! — коментира Аврелий, пренебрегвайки питането.

— Да, сгащих я до входа и само за да й покажа, че не се шегувам, и ударих един шамар. И знаеш ли какво направи тази нагла женица? Ухапа ми ръката! На мен, Софрон, най-добрия мъчител на пазара! Тъкмо се канех да я набия, когато се появи ти.

Сенаторът подаде прагматично бакшиша и си тръгна.

— Domine, domine, почакай! Не ми каза къде живееш! За русата, знаеш… — извика му Софрон, а Аврелий бързаше да си проправи път сред тълпата.

Щом влезе в къщата, Аврелий се затвори в библиотеката да разсъждава върху малкото сведения, с които разполагаше, за да разреши случая. Посещението на Калвизий му беше потвърдило, че всеки би могъл да влезе лесно в помещението, където беше извършено престъплението. Сигурно Главк беше нападнат неочаквано и може би беше умрял още преди да забележи присъствието на агресора, тъй като раната се отваряше на дясната страна на врата, беше лесно да се стигне до извода, че убиецът е нанесъл удара в гръб… освен ако, разбира се, не е бил левичар. Паконий, когато беше разпитан след престъплението, лъжесвидетелства, че не е видял нищо. Дори и дълбок сън не би оправдал подобна разсеяност.

От друга страна, старецът изглеждаше прекалено спокоен и продължаваше да се държи, сякаш нямаше нищо за криене. Даже беше молил Парис да му намери работа. „Какво ли е поверил първоначално на писаря?“ — запита се патрицият. Трактатът, за който библиотеката на Аврелий претендираше незабавно връщане, или Aratea на Германик, много търсена сега, когато братът на автора стоеше на трона на Цезарите?

Звънна със звънеца да извика писаря.

— Ave, domine — каза този на влизане.

Аврелий го огледа внимателно. Паконий имаше бяла коса, дълга до раменете, семпли и чисти дрехи, тих глас като на човек, който е живял дълго и знае, че няма смисъл да се ядосва за нищо. Като цяло красиво старче, макар че имаше нещо странно в начина, по който гледаше хората, без да ги поглежда никога в очите.

Патрицият му показа един текст, а писарят започна да разглежда с компетентно изражение, докосвайки внимателно листовете:

— Чудесен е този нов папирус „хартия на Клавдий“ — възкликна. — Тънък и в същото време устойчив на времето.

— Състои се от два пласта слепени един за друг, единият от падащи, но твърди фибри, другият от фин жречески папирус. Измисли го императорът лично, голям ценител на книгите — обясни Аврелий, възползвайки се от удобния момент, за да подхване темата, която го интересуваше. — Изглеждаш ми честен човек, Паконий, но се съмнявам, че ми каза истината за престъплението. Ти си единственият очевидец, но си сдържан свидетел. Как да не се усъмниш в някого, който декларира, че не знае нищо за убийство, на което е присъствал от толкова близо?

Писарят поклати глава огорчен.

— Кълна се, господарю, всичко, което си спомням, е някакъв шум.

Противно на всякаква логика, Аврелий беше на път да му повярва. Може би Паконий е бил дрогиран, предположи за момент, но старецът побърза да го опровергае, като уточни, че не бил пил или ял нищо в часовете преди търга.

— Ако знаех други подробности, нямаше да ги премълча, domine. Аз обичах Главк. Оф, знам, че забърка много каши, но винаги заради жизнерадостността си, заради желанието си за живот. Беше млад, симпатичен и знаеше да слуша, рядко срещано качество.

— Щом е умеел да печели доверието на другите, може да е узнал някоя опасна тайна… — предположи Аврелий.

— Трудно е да се повярва в това, domine. Неговите приятели бяха роби или селяни и нещата, които му споделяха, бяха незначителни — любовни забежки, клюки, спорове на слуги, нищо сериозно, което може да оправдае убийство.

— Някои виждат нещо съмнително в неочаквания край на Сатурнин. Ти знаеш ли нещо?

— Постоянно се разболяваше. Синът му го помоли да се прегледа, но той не пожела. Казваше, че лекарите са добри единствено в това, да погубват хората.

— Какви симптоми имаше?

— Повръщане, слабост, коремни болки… спомням си добре, защото първата криза я получи, докато ни диктуваше един текст. Впрочем имаш ли добър четец?

— Честно казано, не.

— Ако искаш, мога да ти препоръчам един — свободен роб от къщата на Август. Едно време беше поет, но после се сби със Сеян, съди се и престана да публикува. Оттогава не се завърна на върха и живее, приемайки работи тук и там.

— Съгласен съм, стига да е добър… Сега кажи ми мнението си за слугите, които купих — попита сенаторът и като видя, че Паконий се колебае, добави: — Ако не ми кажеш ти, ще трябва да прибегна до слуховете на злите езици и ще стане по-лошо.

— Скапола е добър човек, но е малко неподреден — реши се старецът. — От известно време на господаря не му трябваше повече градинар, но беше много привързан към него, за да го продаде, така че го заемаше на приятели в случай на нужда. Теренций беше много способен, макар че, бидейки ръководител на прислугата, предпочиташе да пази дистанция. За Туча не знам много, освен че Сатурнин имаше специално отношение към нея.

— Познаваш ли Делия? — попита Аврелий с любопитство.

— Много особена жена е, domine. Има качествата на патрицианка, но това, което за един свободен роб е качество, за един роб е непростим дефект.

— Благодаря — сбогува се господарят — Изпрати ми твоя поет. Ще видя дали да го наема.

След като излезе писарят, Аврелий се зае с латрункулите. Не беше наредил още пешките, когато Кастор нахлу в стаята.

— Господарю, имам една златна новина! — обяви много развълнувано.

— Пет сестерции, нито стотинка повече — предложи сенаторът, без да повдига поглед.

— Десет, заслужава си!

Патрицият се предаде. Гласът на гърка беше много триумфиращ, защото ставаше въпрос за поредната измама.

— Онзи Лупий, когото ме изпрати да търся, огнярят…

— Какво за него? — попита Аврелий.

— Умрял е и той преди по-малко от две години, с прерязано гърло като Главк! Обществената баня се намира в една insula на Субура. Сега се управлява от някой си Сарпедон, един дебел, сприхав и вулгарен мъж, който бие прислугата. Четирима служители работят като мулета, за да върви добре, както той го нарича, „спа центърът“ Всъщност става въпрос за една forica, обществена баня с десетина каменни седалки, подредени срещу стената. Наблизо има една стая с дължина от двайсетина крачки, иззидана от едната страна, така че да оформи вана. За един квадрант имаш достъп до банята, а за два аса си плащаш и някоя бърза промивка — обясни Кастор.

— Въобще не е евтино за място като това — коментира сенаторът — А този Сарпедон там ли живее с робите си?

— Освободеният роб и робите, които работят в пещта, спят в мазето, в тежки условия. Сарпедон пък има едно помещение изцяло на партера, което гледа към улицата, но е свързано с мазето чрез стълба. Едно време там живееше Лупий. Тялото му било открито в локва кръв точно в тази стая. Бяха му прерязали гърлото от край до край и навярно не е било лесно начинание, тъй като, бидейки стар гладиатор, със сигурност е знаел да се защитава.

— Ако правилно съм разбрал, Главк не е работел вече в котелното, когато огнярят е бил убит.

— Не, въпреки това скоро се обадил на приятелите си. Прислужницата в кухнята, която между другото е много грозновата, разказа, че дошъл да им донесе дрехи и малко храна.

Аврелий даде знак на съгласие умислен. Господар и роб, заклани за по-малко от две години — едно наистина учудващо съвпадение…

— Ако случаят на Главк не е изолиран, да се разследва в средите на издателя, е изгубено време, domine — посъветва секретарят — Каква беше ползата ти от посещението при Созиите например? Не мисля, че ще ти е много полезно да знаеш, че Вераний, осен че чете Виргилий и Софокъл, притежава много копия на един неразбираем александрийски пасквил на Сотад за сватбата на Птоломей и Арсиной!

— Неразбираем? Днес може би, но преди три века е бил скандален, така че писателят е преминал през куп беди.

— Наоколо има един опасен убиец, а ти се губиш из лабиринтите на литературата! — промърмори гъркът.

— Интересува ме това семейство, Кастор. Затова поканих на вечеря Марцелите — опроверга го господарят.

— Трябва да гледам бебетата! — каза освободеният роб ядосано.

— Друз вече не е бебе, вече е почти на седемнайсет години. Аз на неговата възраст носех вече мъжката тога.

— А годеницата навярно е някоя непоносима сополанка… Ей, какво правиш, и ти ли се зариби по latrunculi? — отбеляза Кастор, посочвайки таблата на масата.

— Мъча се да вникна в духа на играта, тъй като la mandra е една от малкото улики, които имаме. Впрочем какво направиха пешките на Главк?

— Въобще не притежаваше нищо. Наемаше ги от нашите момичета… Освен това три от нашите робини са имали връзка с него. Може би знаят нещо, на което ние не обръщаме внимание.

— Не, слава богу. Когато ги разпитах, не открих нищо, освен че не са успели да доведат докрай нито една партия, без да бъдат обърнати на спалнята!

Когато освободеният роб се сбогува, Аврелий сложи окончателно настрана шахматната дъска. Мачът, който беше организирал срещу непознатия убиец, беше много по-сложен и вълнуващ, от който и да е ход при latrunculi. Главк и Лупий, помисли си — първият с женствена нежност, свикнал да преследва целите си с хитрост и преценка, вторият силен като звяр, който си беше спечелил свободата, убивайки другарите си на арената. Странна е тяхната съдба. Запозна ги едно случайно обстоятелство — наказание, наложено му от един обиден баща — и двамата се бяха срещали известно време, като накрая са имали един и същи ужасен край.

За да се опита да си изясни ситуацията, Аврелий излезе в своя частен перистилий и се спря под един гол бъз, въздъхвайки дълбоко. Харесваше това скрито кварталче, запазено само за него. Къщите на богатите бяха елегантни и пищни, но приличаха по-скоро на сцена, отколкото на убежище, където да се почувстваш сам. Животът там течеше пред погледите на всички, сред клиенти и слуги, които се лутаха напред-назад безспирно, шпионирайки и критикувайки всички действия на господаря си. Невъзможно беше да приютиш там приятел или да приемеш жена, без на следващата сутрин новината да станеше обект на обсъждане от клюкарите. В тези условия най-съкровените политически тайни, и особено тези от спалнята, не оставаха дълго такива — прошепнати от уста на уста, изписани по стените от ръцете на клюкари, биваха предлагани като храна на клеветниците, коментирани в базиликите, повтаряни на висок глас на официалните обяди. Квиритите не се обиждаха — за един римлянин жилището не беше нищо повече от мизерна притурка на това, което беше неговият истински дом — улицата, площада, Форума, с две думи, целия Рим.

Аврелий обаче искаше едно местенце далеч от неприятните шумове, от кавгите на слугите, от исканията на послушниците. Тъкмо се наслаждаваше на един миг спокойствие, когато с крайчеца на окото си видя някой да се приближава предпазливо зад него.

Всичките му сетива се обостриха. Годините, прекарани в легионите, а още повече годините, прекарани в града, където мечът и камата можеха да се скрият под всяко наметало, го бяха направили предпазлив. Изчака да го доближи нарушителят, после се обърна светкавично и го сграбчи с двете ръце. Остана вцепенен, след като пред него се оказа не озлобеното зъбене на един убиец, а тъповатата усмивка на Русокосата Туча.

— Дойдох да видя дали имаш нужда от нещо, господарю — придума го жената, доближавайки се с чувствени движения.

— Парис не те ли е предупредил, че никой не може да стъпва тук, освен ако не е по моя заповед? — предупреди я студено Аврелий.

— Да, но си помислих… — промърмори засегната, така че раздразни още повече патриция.

— Следващия път се подчинявай! — отсече сенаторът.

— Помислих, че се интересуваш от Главк — намекна тихо, в очакване патрицият да й даде знак да продължи. — След търга, на който имаше добрината да ни купиш, ние жените те чакахме под портика… — каза и се спря, за да направи пауза за по-голям ефект.

— И? — попита сенаторът сухо.

— Далия не остана с мен целия ден, когато ни купи. Аз самата я видях да се отправя към задната част на работилницата, в която току-що бяха завели писарите — разкри с въздишка в очакване на поздравления заради шпионажа.

— Говориш ми, за когато Делия отиде до банята, а Софрон трябваше да те остави сама, за да я преследва? — смрази я патрицият, укорявайки я. Девойката прехапа език — не беше добра идея да гледа да предразполага сенатора, като му разкрива случая, но как можеше да предвиди, че ще реагира по този начин, вместо да я похвали, че предава приятелката си?

— Можеш да се оттеглиш — изпрати я Аврелий. — Ако имам нужда от теб, ще те повикам.

Жената се поклони, свеждайки поглед смирено. Все пак на патриция не му убегна раздразнителният поглед, който за момент се запали в очите й. Видя я да се отдалечава в перистилия с премерена мудност. Обвитите й в зелено бедра се олюляваха като криволичещите извивки на змия.