Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (17)

XVI
Шести ден преди Ноните на февруари

Този път робите не плачеха. Бяха мълчаливи и тъжни, докато сновяха напред-назад из стаята, където лекарят Ипарк оглеждаше остатъците от техния нещастен другар.

— Свърши ли? — попита Аврелий светилото, дърпайки го настрани.

— Прободна рана, причинена отзад с дясната ръка, или отпред, ако нападателят е бил левичар. Острието е било много добре наострено и е разрязало месото, сякаш е пробило мокра бучка пръст, прерязвайки напълно артерията му — обясни Ипарк. — Умрял е мигновено, без да страда, но кръвта му е изтекла с голяма сила. За да се осъществи подобен удар, със сигурност не е била необходима огромна сила. Би успяло и едно дете.

„Или жена“, помисли мрачно Аврелий.

Докато събираше инструментите си, лекарят подшушна на сенатора:

— Преди да умре, е имал сексуални отношения. Има следи от сперма по туниката.

Сенаторът даде знак на Кастор да се приближи и му прошепна на ухото:

— Вземи с теб Парис и виж дали има някъде лекьосана рокля.

Двамата освободени роби се появиха малко след това с вид на облекчение. В къщата не бяха открили нищо подобно.

Слугите се спуснаха към перистилия изумени. Филид и Нефер оглеждаха уплашени тялото на младежа, с когото до предната сутрин се бяха смели и шегували. Фабел мърмореше със сълзи на очи:

— Ако не бях заспал…

— Такова красиво момче! — поклати глава Ацел, притискайки към гърдите си своя Ганимед. И Тимон, и Полидор бяха развълнувани, а Иберина, която се беше надявала да стане двойка с флейтиста, плачеше огорчена.

Като се наведе пред ковчега, Аврелий чу някой да казва тихо:

— Мислите ли, че наистина е толкова натъжен? За него беше просто един роб. — Нямаше нужда да повдигне очи, за да разбере, че говореше Делия.

Вече всички слуги наблюдаваха господаря, сякаш очакваха от него решителен жест. Патрицият излезе напред бавно, мина през антрето и пое надясно към Ларариума, светия олтар на боговете, покровители на Аврелиите.

— Някой в тази къща — каза — е вдигнал ръка срещу един от моите роби, мислейки да убие безнаказано мен, семейството ми, хората ми. Кълна се в Ларите на този дом и в моята чест на римски гражданин, че ще намеря този мъж на всяка цена и с всички средства и ще го накажа за престъплението. И ако открия, че виновникът е сред вас, ще го съдя лично, съгласно древното римско право на живота и смъртта на paterfamilias, и ще ви дам правото да изпълните присъдата!

Кастор и Парис застанаха до него:

— С теб сме, господарю. — Тогава, един по един, робите се изредиха пред господаря, подновявайки обета си за вярност към него.

Аврелий погледна всеки от тях дълбоко в очите. Кой ли от тях лъжеше?

 

 

Погребението беше грандиозно и тържествено, невиждано за един роб, докато оплаквачките пееха своите печални песни, Аврелий начело на кортежа постави праха на Модест в една ниша на големия семеен мавзолей, в края на улицата, която носеше името на неговия род. Там прахът на момчето беше нареден редом до този на предците на консулите и сенаторите и на цели поколения слуги, верни на господарите в гроба, както бяха между стените на големия domus на Виминала.

Вечерта сенаторът извика секретаря си в библиотеката за разговор на четири очи.

— Вземи колкото пари искаш, Кастор. Плащай, подкупвай, заплашвай, изнудвай, прави каквото искаш, но ми намери свидетели, които могат да ми докладват всеки ход на Модест, откакто напусна този domus, до момента, в който бе убит! — заповяда.

Кастор се съгласи предано, но личеше, че не вярва в ползата от това начинание.

— Започни веднага да разпитваш хората в къщата. Искам да знам точно какво е правило момчето, преди да излезе, какви неща е свършило и с кого е говорило.

— Вече направих това още когато се надявах, че можем да го намерим жив, господарю. В деня на смъртта си Модест е бил на служба в столовата. Парис го е бил поверил на Теренций, докато направи от него един завършен триклинарий. С него е прекарал голяма част от сутринта, упражнявайки се да подрежда чиниите. Туча им помагала, плетейки венци от клонки за окачване на стените.

— Туча и Теренций, значи — каза патрицият.

— Не само — добави освободеният роб с неохота. — Модест изглеждал в отлично настроение след закуска, така че свирил дълго време на aulos на една приятелка. Чули са ги да пеят и изглежда, дори тя се е изявила в нещо като танц…

— Става въпрос за Делия, нали? — попита сенаторът и Кастор кимна сериозно, сбръчквайки чело. — Следобед ли е излязла?

— Да. Никой не знае къде е ходила, но и другите са били навън. В този час по-голяма част от слугите ходят да се къпят.

— Сигурно някой ходи при Сарпедон.

— Невероятно е, господарю. Със заплатите, които плащаш, твоите служители със сигурност могат да си позволят по-добро. Все пак точно Делия е човек, който би се осмелил да стъпи вечерта в Субура или до градските стени.

Патрицият изглеждаше потиснат:

— Лупий, Главк, Никомед, Модест… Възможно ли е да няма никаква нишка, която да свърже четирите убийства помежду им?

— Нишки има в изобилие, господарю — отбеляза Кастор. — Проблемът е, че са твърде заплетени. Освен това следите хвърлят подозренията, че ядрото на загадката се намира точно тук, в нашата къща.

— Не сме единствените, които го мислят — каза Аврелий, показвайки на секретаря свитъка, който му беше хвърлен в скута.

— Който е написал това, е предусещал, че ще се случи ново престъпление — добави Кастор сериозно. — Доколкото знаем, доносникът може да е всеки от милион и половина жители на Рим.

— И все пак в цялата тази бъркотия би било лесно и за някой от робите да се предреши с тога и да се смеси с клиентите, за да ми даде папируса.

— Как възнамеряваш да процедираш, господарю: да разпиташ Скапола?

— Да изчакаме. Не ми се струва, че следите, които забелязах в перистилия, са оставени от някой куц човек, без да смятам, че същия този ден градинарят се намираше при разсадника на Фулвия Арионила.

— Отново ти препоръчвам да говориш с Делия; струва ми се, че я отбягваш — каза Кастор предпазливо.

— Прав си, това е нещо, което отлагам от доста време — съгласи се патрицият — Впрочем видях, че си се сприятелил с Туча.

— За съжаление нашите отношения са застрашени от незначителните парични средства, с които разполагам, господарю — осъди го освободеният роб, който в действителност беше по-богат от един конник. — Против принципите ми е да си развържа кесията за това, което мога да имам безплатно.

— Кому е необходима такава неотстъпчивост? — попита Аврелий, на когото му се струваше не само естествено, а задължително да компенсира услугите на своите любовници.

— Израснал съм в предградията на Александрия, domine, и трябваше да се науча отрано да получавам с други средства онова, което господата получават с пари. Освен това Туча се стреми по-скоро към престижна позиция, отколкото към пари. Интересува я да се откроява сред първите, да придобие подобие на власт. Неслучайно прави мили очички на нашия Парис. Вероятно историята за връзката й със Сатурнин е истина и все още съществува. Помниш ли, че Парис ти каза, че я е виждал да се навърта в кухнята? Тъй като скалъпеното извинение за оправдаване на нейното присъствие не беше особено убедително, разгледах щателно кубикулума й. Сред кремовете и ружовете имаше една сребърна кутийка, по която имаше следи от зелен прах.

Аврелий пребледня. Слугинята тъкмо щеше да сервира храната му, когато интендантът я беше хванал.

— Уплаших ли те? — засмя се освободеният роб. — Бъди спокоен, господарю, не ставаше въпрос за бучиниш, нито пък самакитка. Беше само брашно, получено от изсъхналото тяло на няколко жаби, което амбулантните търговци продават като афродизиак… Според мен Туча искаше да го прибави към твоето ядене.

— За Юпитер, Бакхус, Диана и всички почитани богове! — промърмори Аврелий разгневен. — Възможно ли е човек да не се чувства сигурен дори у дома си? Няма да й се размине на тази змия.

— Споделих ти само едно подозрение, господарю, не можеш да съдиш по намеренията. И не разбирам защо се ядосваш толкова много, даже трябва да се чувстваш поласкан! — подразни го освободеният роб.

— Дръж я под око, Кастор, и ако забележиш някога да показвам някаква склонност към нея, ме залей с кофа студена вода! — заповяда му строго господарят.

— И още нещо, domine. Изглежда, никой в града не познава проститутка на име Норбана. От друга страна, отдавайки се на разгулен живот, жените обикновено приемат гръцки псевдоним, за да не навредят на репутацията на семейството си. За жалост нямаме представа как изглежда момичето, защото описанието на хлебаря Бозий беше също толкова объркано.

— И Чинция не я познава — каза патрицият, който се беше информирал при известната куртизанка. — Все пак се постарай да узнаеш всичко за нейните възможни конкурентки.

— Имаш ли други заповеди, господарю? — поиска да узнае Кастор, сбогувайки се.

— Да. Когато всички се оттеглят, вземи Делия и я доведи в стаята ми.

 

 

Аврелий чакаше робинята пред една купа cervesia. Беше хапнал добре, а подът под краката му беше приятно топъл, като въздуха, който се вдигаше от зачервения от жарта мангал. Следователно беше в много добро духовно разположение, за да се справи с някаква сприхава слугиня, без да рискува да изгуби търпение веднага.

— Ето я, domine — каза Кастор, бутайки вътре жената, без да се церемони.

— Затвори вратата и седни! — заповяда патрицият на момичето, което се притискаше подозрително до стената. Робинята не се помръдна и милиметър.

— Казах ти да седнеш! — повтори Аврелий твърдо, опитвайки се да не се вбеси веднага.

Делия седна с безгранична мудност в ъгъла на една подплатена cathedra. Аврелий откачи един фенер от бронзовия свещник и го постави на една масичка до момичето, за да вижда по-добре лицето му.

— Виж, знам, че не ти харесва да стоиш тук и че не се разбираш с никого, но ще трябва да се адаптираш рано или късно — каза й искрено. — Опитай се да ми помогнеш, като отговориш на въпросите, които ще ти задам. Разбра ли?

Делия кимна с глава.

— Значи разкажи ми първо за твоя стар господар Брадати — попита патрицият, подемайки разговора отдалече. — Обичаше ли го?

— Като баща.

— Сигурно ти е било неприятно да научиш за неговата смърт…

— Бях с него. Всички останали слуги от къщата бяха избягали презглава — каза Делия гордо.

— Видя ли го да си прерязва вените? — замръзна Аврелий.

— Аз му помогнах — усмихна се гордо жената.

„Олимпийски богове — изстена Аврелий, — но какво се беше случило в дома му, да не би да е възкръснала Порция?“

— Значи този спектакъл на смъртта не те впечатлява много — каза учуден.

— Не ме е страх от смъртта — отвърна тя с известна арогантност.

— Дидий Брадати те е научил и да играеш на латрункули, разкривайки ти тайните, не е ли вярно?

Момичето се съгласи мимо волята си и Аврелий му показа пешката, паднала от дрехите на Главк.

— Виждала ли си я някога? — попита.

— Това е обикновена дървена mandra. Тези на Брадати бяха от кости — каза тя с осезаема нотка на носталгия в гласа.

— Кажи ми как е възможно един толкова нежен господар да не ти даде свобода като завещание?

— Беше го направил, но неговият племенник скъса писмото за освобождаване — каза момичето с подигравателна усмивка.

— Това е тежко обвинение. Защо би извършил подобна несправедливост? — попита Аврелий, предполагайки какъв ще бъде отговорът.

— Очевидно предпочиташе да остана робиня — обясни Делия, без да влиза в подробности.

„На колко ли години е била по това време? — питаше се Аврелий. — Максимум двайсет, малко, за да се опълчи на бруталността на един мазен и нечестен господар. А Зоя беше говорила за любимата на Никомед, за една жена, която е преживяла едно разтърсващо изживяване…“

— Много пъти ли си опитала да избягаш?

— Недостатъчно, щом имам още това! — отвърна Делия саркастично, докосвайки нашийника си.

— Защо си ходила в стаята на Главк малко преди да бъде убит? Не отричай, видели са те!

— Кой е изпортил? — Делия се присмя ехидно с толкова злобен тон, че Аврелий трябваше да се напрегне да остане сериозен. — Да тръгваме, сенаторе, знаеш добре, че Туча би казала всякакви неща, за да ме представи в лоша светлина!

— Не е единствената, която те обвинява. Обясни ми какво прави този ден, и няма да ти се случи нищо лошо.

— Ами ако ти кажа, че се опитвах отново да избягам? На пазара цареше пълен безпорядък, множество хора, и Софрон, който лесно използва камшика, не изглеждаше толкова хитър, така че си помислих, че ще мога да се смеся с някоя група купувачи и да мина незабелязано.

Аврелий си позволи минутка размисъл: всъщност пазачът му беше казал, че му е отнело известно време, за да намери момичето…

— Как така тогава си се върнала обратно? — попита, несигурен дали да повярва, или не на думите на робинята.

— Входовете се пазеха. Пазачите, преди да пуснат някого да влезе, се уверяваха, че не носи нашийник.

— А Модест? Имаш ли алиби за деня на неговата смърт? — попита Аврелий, не много убеден.

— Разхождах се сама из града, когато е умрял. Нямаше кой да ми прави компания.

— Беше единственият роб, с когото си завързала приятелство.

— Ценях музиката му — вдигна рамене момичето.

— Казаха ми, че умееш да танцуваш, ще ми бъде приятно да те гледам.

— Танцувам много зле! — каза Делия грубо.

Патрицият въздъхна. С тази твърдоглавка нямаше да стигне доникъде.

— Защо ми се ядосваш толкова? — попита я обезкуражен. — Ако не ти бях господар, щеше да бъде някой друг, може и по-неприятен от мен. Можеше да имаш по-лоша съдба от това, да си робиня на Публий Аврелий Стаций!

Девойката сведе поглед и изпадна в красноречиво мълчание.

— Помогни ми да открия кой го е убил — помоли я Аврелий, слагайки ръцете си на раменете й.

— Не ме докосвай! — скочи тя с очи, показващи все още непотиснат гняв.

Аврелий остана вкаменен. Имаше намерение да отиде към нея с приятелски жест и му се струваше несправедливо да му се приписват скрити намерения. Изведнъж се почувства смешен — той, един римски патриций, на когото всички, дори и властимащите, се кланяха с уважение, да позволява на една робиня да се държи по този начин с него… За един миг търпението му и добрите му намерения изчезнаха като сняг на слънце.

— Как се осмеляваш да ми заповядваш? — изкрещя, сграбчвайки я грубо за ръцете.

— Аз не ти принадлежа! — каза отчетливо Делия задъхана.

Аврелий усети, че се опитва да му се изплъзне, с ръце, обтегнати от усилието, сърдито лице, твърди очи, разпръскващи отрова, и изведнъж си даде сметка, че не само желаеше тази жена, но по закон и обичай имаше всички права върху нея. Сграбчи я още по-силно и я притисна към себе си.

— Ти си моя робиня — напомни й. — Мога да правя с теб каквото си поискам, по моя преценка!

— Ами направи го тогава, само знай, че след това ще се самоубия — отговори студено Делия.

— О, безсмъртни богове, може би си мислиш, че си матрона Лукреция? — смъмри я Аврелий вбесен. В зората на историята съпругата на Колатин се беше самоубила заради това, че беше понесла насилие от сина на крал Тарквиний. От нейната жертва се родили републиката, консулството и славата на Рим. Лукреция обаче беше матрона, не робиня, и освен това от тези далечни времена много неща се бяха променили в Рим.

В този момент Делия го погледна дълбоко в очите, а патрицият разсеяно разбра, че не се шегуваше.

— Отивай си! — каза сурово, улавяйки изведнъж чувство на отегчение заради това враждебно присъствие. — Излез оттук!

Робинята остана неподвижна.

— Кастор, изведи оттук тази глупачка! — изкрещя побеснял.

— Както искаш, domine — побърза да се подчини свободният роб, появявайки се веднага.

— И прати Нефер да ми направи един масаж; тази ми скъса нервите! — нареди грубо и тресна вратата.

Малко след това красивата египтянка тропаше леко на кубикулума на господаря с гъбата и масло от мускус. Никой не забеляза, че зад една колона в перистилия робинята Делия плачеше тихичко.