Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (29)

XXVIII
Пети ден преди Календите на март

Няколко дни по-късно Аврелий беше по-скоро неспокоен: така желаният разпит на Скапола нямаше очаквания ефект. Градинарят се кълнеше, че не знае нищо за Лупий и другите и че е ходил в баните на Сарпедон само защото скромните термални бани, които посещаваше обикновено, бяха затворени за модернизация. Вечерта на ареста, излизайки от разсадника на Фулвия, се беше спрял в една popina, изпивайки може би няколко чаши повече.

Така, като видя красивото лаврово дърво още непокътнато в обществения парк, му беше дошло наум да подари на гражданите един труд от своята най-добра ars topiaria. Тъкмо се беше заловил усилено да трансформира безформения храст в изправен лъв, когато стражарят се беше намесил да го спре, без всякакво уважение към неговите творчески усилия. Силно засегнат, Скапола беше прекалил малко в протеста си и беше окован.

Аврелий му вярваше, особено за куция крак: трудно един куц мъж можеше да влезе в един бордей с писари толкова тихо, че Паконий да не чуе нищо…

— Къде криеш ботушите с отпечатъка, които търсим? Сигурен съм, че следите в градината си ги оставил ти. Всъщност бяха с различна дълбочина, както се случва, когато се опираш на един крак — сгълча го патрицият строго.

Градинарят отрече с инат:

— Имам само още един чифт обувки освен онзи, който ми купи ти. Питай моите другари!

Все по-потиснат, Аврелий трябваше накрая да се предаде: ако Скапола казваше истината, трябваше да започне всичко отначало. Щеше да започне от Теренций, който в случая беше основният заподозрян. Ако го разпиташе отново, това нямаше да доведе до никакво предимство; триклинарият не беше човек, склонен да се остави на влияния, нито пък, който да се остави лесно на страха. Познавайки обаче слабото му място — ревността, — сега може би щеше да е в състояние да отвори една пробойна в устойчивото безразличие, пукнатина, в която да се вклини, за да го принуди да разкрие тайните си…

Докато обикаляше по коридорите на дома с подобни размишления, Аврелий забеляза от пролуката на вратата стария Паконий, който пишеше трудно под диктовка. Читателят оставаше невидим, скрит от входа, и не можеше да е обичайният Федър, защото треперещият глас, който рецитираше еротичните стихове на Пропенций, притежаваше женствен тембър, който не можеше да бъде объркан.

Заинтригуван, сенаторът погледна в стаята, за да открие с голямо учудване една невиждана Делия, със спокойно и добро поведение.

— … Quod sipretendens animo vestita cubaris… „Ако ти, твърдоглавке, се излегнеш облечена…“ — рецитираше робинята, много вглъбена в абзаца.

— … Scissa la veste, meas experiere manus…, „като скъсаш роклята, ще усетиш по тебе моите ръце“ — завърши Аврелий, излизайки иззад касата на вратата.

Момичето се обърна внезапно, видя го и се изчерви до уши. Веднага след това, като прие отново навъсеното си изражение, се изправи на крака и изчезна мигновено в атриума. Значи беше истина, помисли си патрицият. Делия и Паконий са били приятели или дори съучастници. Може би старецът беше видял именно нея да влиза в килера онзи ден и може би й беше подал ножа…

— Прости ми, domine, ако съм изгубил времето на робинята ти. Федър е много зает да организира своята recitatio и за известно време няма да има време да ми диктува.

— Няма значение, продължавай, преписвайки директно от текста. Вярно, ще ти отнеме повече време, но не бързаме за никъде — отвърна Аврелий, подавайки му свитъка, който Делия беше изоставила на масата.

Ръката на писаря трепереше леко, потапяйки тръстиката в мастилото, после се спря на листа неуверена.

— Продължавай! — заповяда Аврелий изумен: защо ли писарят се колебаеше? Паконий вдигна поглед, фиксирайки, както обикновено, някаква точка далече зад събеседника си.

Обзет от съмнение, патрицият изследваше разчертаната страница на писаря: почеркът беше много елегантен, почти перфектен, но имаше карфици, които указваха краищата на страницата… защо тогава един толкова способен писар имаше нужда от четец, за да продължи нататък?

Аврелий сбръчка челото си. Колкото и да беше невероятно това, което подозираше, все пак щеше да го установи веднага. Импровизира един куплет, напълно измислен, и го диктуваше на писаря, поставяйки му междувременно пред очите правилния текст.

Доверчив, старецът се канеше да нанесе върху листа фалшивия стих, когато патрицият взе деликатно писалката от ръцете му.

— Почакай — каза тихо, прекарвайки една ръка пред очите си, които едва се движеха. Тогава докосна бялата си коса с нещо като груба ласка.

— Сляп ли си, Паконий, така ли е? — Миглите на писаря се обляха в сълзи.

— Не съвсем, domine. Различавам светлините и сенките.

— Това обяснява защо не си разпознал убиеца.

— Трябваше да крия състоянието си, domine: кой би купил по милост един вече недовиждащ писар? Щях да прося по улиците, а все още умеех да пиша перфектно: върших тази работа в продължение на много години, така че няма нужда да виждам, за да вървя правилно по страницата! Освен това все още се справям, вървя добре и почти никога не се спъвам.

— Защо не каза? Щях да те пратя на преглед.

— Страхувах се да не бъда продаден отново — призна писарят. — Когато ме попита за смъртта на Главк, почти потънах от срам, защото знаех, че беше невъзможно да ми повярваш, когато твърдях, че не съм видял нищо.

— Нито дори сянка? — попита Аврелий внимателно.

— Не, господарю: чух само лек шум.

Убиецът поразяваше в гръб, с дясната ръка, помисли Аврелий, не фронтално, или Паконий не е забелязал тъмния профил срещу светлината, която идваше от пролуката.

— Делия е знаела за твоя недъг, нали?

— Да, както и Главк. Не я наказвай, господарю, замълча си, за да ме предпази. Сега обаче няма да искаш повече да продължа текста си.

— Ще можеш ли? В противен случай не се съмнявай: пак можеш да живееш в моята къща, уважаван, както заслужаваш.

— Тази работа е целият ми живот, domine.

— Тогава започвай. Това, което правиш, е най-добрият Пропеций, който някога е бил виждан в Рим! — каза Аврелий, потупвайки го по рамото. — Ще потърся Делия, ще продължи да ти чете — обеща, мислейки възхитен, че дори за да премахне от себе си всякакво съмнение за убийството, момичето не беше предало тайната на стария си приятел.

Но къде беше сега тази робиня, избягала, сякаш гонена от Цербер?

Откри я в пералното отделение, на върха на една стълба, вглъбена да избира мръсните дрехи от плетените кошници, сложени една върху друга на стената. За да има по-голяма свобода на движенията, държеше повдигната туниката си, навита около кръста й, и с ръцете си отделяше бързо хавлиите от кърпите и пердетата.

Щом го видя да влиза, Делия пусна роклята си да падне върху краката й.

— Започни отново диктовката. Отсега нататък това ще е твоята работа — каза й Аврелий. — Не предполагах, че Паконий е сляп — добави после тихо.

— Има много неща, които не знаеш, Публий Аврелий Стаций — отговори Делия сурово, слизайки по стълбата.

Сенаторът подскочи. Беше отишъл при нея с намерение да похвали лоялността й към писаря, чувствайки вина за това, че й беше приписал мръсни мотиви, докато тя се опитваше единствено да зашити приятел. За момент дори се канеше да се извини и да й предложи примирие за взаимната враждебност. Тази дръзка робиня обаче му четеше конско!

— А, така ли, и кои? — попита раздразнен.

— Теб самият, преди всичко.

Аврелий стисна устни засегнат, а междувременно гледаше пълните с дрехи кошове, питайки се колко ли време щеше да отнеме на момичето да премахне от една почервеняла рокля следите от кръв на Модест.

— Питал ли си се някога например защо толкова настървено търсиш убиеца на твоя сервитьор? О, бил си привързан към него, не се съмнявам, но не това е истинската причина… Работата е там, че убиецът е засегнал гордостта ти, убивайки твой роб. Би се вбесил по същия начин, ако ти подпалят къщата или ти откраднат някоя статуя от твоята известна колекция. Не понасяш някой да те предизвиква, да слага ръце на нещо, което ти принадлежи, да удря стените на дома на твоите предци: това, не смъртта на клетия човечец, е, което големият и могъщ сенатор Стаций не може да понесе! — му подхвърли в лицето робинята.

— Не е вярно! — разпали се Аврелий, възмутен. — Животът в моите очи няма цена. Модест беше човешко същество!

— Твоя собственост — подчерта безмилостно Делия.

— Аз уважавам робите — опълчи се патрицият и добави сурово: — Отнесох се с уважение и към теб, ако си спомняш.

— О, много ти благодаря, знатни сенаторе! — каза иронично Делия. — Но ти не мислиш за мен; това, което искам аз, не те интересува въобще, искаш да се подложиш на изпитание. Изпитваш нужда да изпробваш епикурейската си atarassia, показвайки, че можеш да се владееш и да останеш невъзмутим при всякакви обстоятелства; все пак добродетелта, която се правиш, че притежаваш, е рядка и не ми се струва въобще, че си постигнал значителни резултати!

Аврелий усети, че кръвта му се покачваше в главата, и полудя:

— Как се осмеляваш да ми даваш уроци по философия, ти, една невъзпитана робиня, която всички предпочитат да държат настрана? — отвърна бесен.

Делия не остана по-назад:

— Робиня ли? По-красива съм от теб дори и с нашийник на врата. Отвращава ме арогантността ти на римлянин, свикнал да купува, да развращава, да налага волята си с ласкателствата на властта и парите. Ще се учудиш, ако научиш, че има неща, които не се продават. Аз например!

— И кой си мислиш, че би те купил? — отвърна Аврелий раздразнен.

— Какво ти казах? Ти си роб на яда си, неспособен да контролираш емоциите си! — присмя му се презрително.

Патрицият я фиксира с мрачно изражение, колебаещ се дали да я целуне, или да я удуши. Изборът беше бърз.

— Правилно си забелязала. Даже мисля да се откажа напълно да противодействам на моите животински инстинкти, като започна още сега! — възкликна, притискайки я към себе си. Неочаквано Делия се отпусна, сякаш усилията й да се защитава бяха изчерпали напълно енергията й.

— Lus osculi е предвидено от закона — обясни иронично сенаторът — Според древната традиция на mos maiorum, pater familias има право да целува по устата всички жени в къщата, за да провери дали не са пили вино! — добави и я целуна.

Когато се отдалечи от устните й, забеляза на лицето й сянка на зле прикрито задоволство. Тогава сенаторът я освободи от прегръдката и излезе, казвайки:

— Не забравяй да връщаш книгите в библиотеката, когато ги вземаш назаем!

 

 

Изправени в перистилия, Аврелий и Кастор си размениха погледи на съучастничество.

— Готов ли си? — попита патрицият секретаря, с който беше уговорил една малка комедия с ексклузивното участие на равнодушния Теренций.

Триклинарият беше в голямата зала и обучаваше най-младите роби как да поднасят елегантно ястията, точно както беше направил и с Модест следобеда на неговата смърт.

— Не така, Полидор, дръж изправени раменете си и не се навеждай прекалено много, в противен случай ще разсипеш бокала. Ти, Тимон, трябва да си подстрижеш косата; много е къдрава, сътрапезниците могат да намерят някой косъм в яденето си.

Гласът му беше спокоен, а безгранично търпението, с което триклинарият коригираше тромавостта на новите сервитьори. Аврелий се спря да го наблюдава, забелязвайки едва тогава колко добре се чувстваше сред младежи: Теренций и Филип бяха атинци, а сред гърците връзките между подрастващите и зрелите мъже бяха позволени, даже желани. Може би беше сбъркал, като беше изоставил прекалено бързо уликата за престъпление на хомосексуална основа.

Имаше и други кървави престъпления в Рим, замисли се Аврелий. Жертвите обаче до този момент бяха все жени: жени с лоша репутация въобще или все пак леснодостъпни за този, който иска да се сближи с тях. Този път обаче убитите бяха всички млади, привлекателни и роби. Освен това имаше ли голяма разлика между една жена и един роб, в очите на един римлянин от стар род, възпитан в mos maiorum! Онези, които бяха последователи на това право, смятаха и двамата за еротични предмети, лишени от възможността да избират, по-нисши същества, които трябваше да подлагат на собствените си желания. И все пак, каза си Аврелий, нещо не се вписваше в това съждение. Гърците като Теренций ценяха женствените голобрадци и никоя юношеска любов не би устояла на растежа на първите косми по бузите на младежа на смяна. Никомед, Главк и Модест, напротив, бяха преминали възрастта на ранното юношество, без да се смята, че Лупий беше почти достигнал прага на старостта и беше по-скоро трудно да си представи един изтънчен атинянин да си изгуби ума по един брутален бивш гладиатор… И освен това поне според Пупилий, Теренций беше показал, че желае по-скоро услугите на красивата Арионила, отколкото на любовниците, а тази страстна афера свидетелстваше ако не за невинността на триклинария, поне за неговия добър вкус. Уликата за младежите можеше да почака: щеше да се фокусира върху вдовицата, реши сенаторът, давайки път на уговорения план.

Зае място до отворената врата на триклиниума и направи знак на Кастор да започне рецитала.

— Тук ли мислиш да я приемаш, domine? — попита освободеният роб на доста висок глас, така че да бъде чут и в съседната стая.

— Не, трябва ми по-спокойно, по-усамотено място. Фулвия Арионила държи много на доброто си име — от говори патрицият, докато Кастор шпионираше реакцията на Теренций.

— Сега какво ще правим? — попита секретарят, когато се бяха отдалечили: флегматичният келнер всъщност не беше трепнал с мигли.

— Това беше само прологът, ще продължиш комедията тази нощ заедно с Парис. Бързо ще преминем към истинското представление, но за да изляза на сцената, трябва да ангажирам без нейно знание примадоната… Приготви ми носилката, ще ходя при Фулвия Арионила!

— Съгласен съм — каза Кастор, отдалечавайки се в градината. Крясъкът на господаря го достигна до мраморната вана.

— Спри, не мърдай! — подкани го Аврелий, бягайки до освободения роб, който стоеше в средата на алеята с единия крак във въздуха.

Без да каже дума, му посочи следите с кичура, които беше оставил на пясъка.

— Небеса на Тартар! — възкликна раздразнен секретарят. — Виж сега, аз съм убил Главк!

— Дай ми обувките бързо! — заповяда сенаторът и двамата се наведоха да наблюдават внимателно новите калцеи на Септимий, с добре виждащ се печат в средата на подметката. Аврелий си сложи обувката и настъпи пясъка: само една половинка от голяма буква „S“, там, където тежеше тялото, беше изразена върху земята: другата, в съответствие с вдлъбнатината на стъпалото, не оставяше никаква следа.

— За Хермес известният кичур не беше нищо друго освен горната на „S“ от Септимий! Ама, разбира се, има толкова следи в нашата къща: робите, които използват тези ботуши, са поне петдесетина! — избухна в смях Кастор.

— И хилядите клиенти, които се ползват от услугите на Септимий в цял Рим. Ето че пак сме лишени от най-важната улика… — простена Аврелий безутешно.

— Не унивай, господарю — окуражи го гъркът. — Имаме Теренций: ще видиш, планът ще успее!

 

 

Онази вечер в единайсет часа големият domus се приготвяше за сън.

Господарят се беше затворил в кабинета, щом свърши вечерята, с намерение да чете на светлината на ароматизирани свещи, докато разтопеният восък не беше накарал да паднат два или три от пироните на цилиндъра, за да отбележи часовете на нощта. Някои слуги се мотаха още под окачените факли на стената на перистилия, в очакване да стигнат до апартаментите си.

Робините вече бяха легнали: кубикулумите в техния квартал не приютяваха нищо друго освен ракла за дрехите и две дървени легълца, снабдени с топли вълнени дюшеци, върху които най-младите момичета, опънати лениво под капаците, си разменяха тайни, които от следващия ден щяха да намерят написани с графит по крепостната стена, предложени от клюкарски ръце на недискретните очи на минувачите.

Теренций се беше оттеглил отскоро в съседния кубикулум на този на Кастор. Изморен от дългия работен ден, загасваше с едно духане фитила на фенера, когато му се стори, че чува името си сред тихата глъчка, която идваше от съседната стая. Като се изправи тихо на крака, опря ухо на стената. Не беше сбъркал: Кастор и Парис, доверените освободени роби на господаря, дискутираха тихо върху един аргумент, който го засягаше много отблизо.

— И така, Кастор, изглежда, че новият триклинарий ще ни остави скоро…

— Говори тихо, Парис. Той спи точно тук, в съседната стая…

— Спокойно, вече е изгасил лампата. Но сигурно ли е, че онази Арионила ще намери пари, за да го купи?

— Господарят не иска пари: Фулвия му харесва и понеже не намира друг начин да я направи своя…

— Не ми казвай!

— С две думи, този мошеник й е предложил размяна, жената му се отдава и в замяна той й оставя Теренций.

— Каква омразна размяна, бедната Фулвия със сигурност няма да приеме.

— Напротив. Изглежда, че е съгласна на всичко за него. Сенаторът си уговорил среща с нея след два дни, по залез-слънце във вилата в Джаниколо.

— Кой знае какво би направил Теренций, ако узнае това!

— Наистина ли мислиш, че му е изгодно да протестира? Арионила възнамерява да го освободи и няма да е първият роб, който дължи свободата си на една влюбена господарка…

— С две думи, е късметлия!

Теренций вдигна ухото си от стената и стисна юмруци: щеше да попречи на това, на всяка цена.