Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (20)

XIX
Идите на февруари

Патрицият беше гол, краката му бяха покрити само с мазен парцал, завързан на хълбоците. Потта по челото, събрана от мръсната ивица плат, оплиташе косите му, стичаше се на вадички по гърдите и слабините, падаше пареща върху наранения му от камшика гръб.

Вратата се отвори широко и Нерий се появи на прага на сутерена.

— Отивам при моя патрон, за да ми изготви акта за продажба на Кармиана.

— Много ли време няма да те има? — попита Аврелий, спирайки за момент да хвърля дърва в котела.

— Живее извън града, но два дни биха били достатъчни да отида при него.

— Да те закриля Юнона! — пожела му Аврелий, повдигайки друг сноп.

— Виж Публий — поколеба се за момент освободеният роб. — Кармиана би трябвало да роди в края на месеца, но ако се случи нещо преди това… няма на кого другиго да я поверя.

— Аз ще я наглеждам — обеща му Аврелий. В този момент Сарпедон се появи на прага.

— Работи ли се тук, или си губите времето в приказки? Какво чакаш, за да тръгнеш, да се отели волът ли? — Нерий излезе веднага, без да погледне с разтревожен поглед новия приятел.

Като остана сам с Аврелий, Сарпедон затвори вратата, слезе бавно по дървените стълби и се спря пред патриция, който продължаваше да хвърля на поразия дърва и въглища в пещта. Сграбчи го за ръката, обръщайки го грубо към себе си, и го удари със сила по устата няколко пъти, спирайки се едва когато видя устните му да кървят. После, най-накрая удовлетворен, избухна в звучен смях. Аврелий усети пламъка на гнева да се качва в главата му и сви юмруци в опит да се овладее, за много малко би могъл да прати Сарпедон в солните мини.

Значи Зосимус беше упражнявал ролята на шпионин, помисли патрицият, почиствайки си отгоре-отгоре раната, и се запита за пореден път дали си струваше да играе целия този неприятен театър. Живеейки заедно с работниците в котелното, все пак беше узнал някои подробности за Лупий, които никога не биха били споделени с някой магистрат. Огнярят беше бивш гладиатор, с тяло, белязано от множество прободни рани. Имаше врагове в изобилие, защото неговото насилствено и брутално поведение му навличаше антипатията на всички. Приятели имаше наистина много малко, всички запалени играчи на зарове. Вечерта, когато беше убит, действително беше получил посещение от някой си Косуций, с който се беше напил и беше изгубил на астрагали. Този самозван приятел беше напуснал стаята му малко преди да бъде разкрито престъплението и не беше намерена повече и следа от него, а Нерий и Кармиана бяха успели да го опишат като висок, рус и здрав мъж.

— Публий, мързеливецо, отиди да набереш още дърва! — изкрещя Сарпедон, отваряйки люка на котела. — Ти, Зосим, заеми мястото на този цепеняк! — добави после към помощник-шпионинът, който побърза да се подчини, забелязвайки отворените в злобна усмивка устни на Аврелий.

Беше почти вечер, когато грубият глас на гостилничарката извика Сарпедон и Зосим в таверната:

— Ей, вие, няма ли да изиграете една партия на зарове тази вечер? Масите за игра са вече готови! — Жената, която с превъзбуденото присъствие представляваше най-голямата атракция в таверната Жълтия слон, чакаше насред улицата с ръце на хълбоците и разчорлени коси. Съпругът й Фурон, собственик на таверната, я беше назначил да привлича възможно повече клиенти. Всъщност, макар хазартната игра да беше забранена, наказанията бяха само за играчите, а нямаше правила срещу собствениците на незаконните игрални домове.

— Идваме, идваме! — отговориха двамата, излизайки бързо. Най-после на спокойствие Аврелий приключи да вади пепелта от вече студената пещ и си изчисти потта от очите. Вече не го тормозеше работата, нито пък побоите на Сарпедон, а невероятната мръсотия. Огнярят не позволяваше на слугите си да влизат в банята му, нито пък им оставяше достатъчно свободно време, за да ходят където и да било за ежедневни къпания. Афродизия и Кармиана, на служба в горната стая, успяваха по някакъв начин да се изкъпят в басейна, но мъжете бяха принудени да се измият набързо с леден душ, за да влязат след това в мръсния бордей.

Патрицият прокара ръце през смърдящите си коси и се усмихна при мисълта как щеше да изпадне в потрес изтънченият Азел, като го види в това състояние. И ръцете му, разранени от порязванията и мехурите, бяха мръсни. Саждите бяха почернили кожата му и малкото вода, която можеше да добие от извора на кръстопътя, не беше достатъчно, за да махне от ноктите — ноктите, които прекрасната Нефер пилеше с такава деликатност — черната черта, която ги очертаваше.

— Тук ли си, Публий? — попита Афродизия, влизайки. — Най-после имам минутка само за себе си. Кармиана се уморява много в това състояние и трябва да върша и нейната работа.

— Разкажи ми какво знаеш за Лупий, моля. Ти си тази, която го е познавала най-добре — подкани я патрицият.

— Предпочитам да се правя, че никога не е съществувал. Да си лягам с него, ме отвращаваше. Беше жесток мъж — каза слугинята.

— По-лош от Сарпедон? — учуди се Аврелий.

— Не знам, зависи как Сарпедон ще се държи с Кармиана.

— От какво те е страх?

— Сарпедон мрази Нерий, но не може да му откаже Кармиана, защото са сключили договор. Опасявам се, че ще намери начин да си отмъсти на бебето, за щастие раждането не е много скоро.

— А ако беше? — попита Аврелий, сбръчквайки чело.

— Ако бебето се беше родило сега, щеше да бъде роб на Сарпедон и той щеше да има право да го изложи… Затова се опитвам да й спестя затруднението и я изпратих да си почива.

— Добра си, Афродизия — установи патрицият възхитен.

— Всички знаят това. Никой обаче не ми е казвал, че съм красива. И кой би могъл? — каза жената с горчива усмивка.

Аврелий млъкна смутен, да протестира с лъжа в този момент, нямаше да послужи за нищо. Афродизия… защо й бяха лепнали това име, вдъхновено от богинята на любовта, което в нейния случай звучеше като подигравка?

Робинята приготви черен хляб и една паница студен бульон, впрочем нямаше огнище, на което да го стопли. Двамата слязоха в сутерена и запалиха фенера.

— Странен мъж си, Публий, много различен от останалите роби. Знаеш много неща, но понякога ми се струва, че не знаеш най-очевидните неща, като когато ме попита дали Лупий е бил по-лош от Сарпедон — каза Афродизия, клякайки на земята, за да яде.

— Защо? — учуди патрицият.

— Бях неговата verna, робиня, родена вкъщи. Беше купил майка ми за жълти стотинки. Беше грозна като мен, бедната жена. Преди да умре, тя ми каза, че Лупий… не беше сигурно, но мислеше, че…

Аврелий усети, че замръзва: възможно ли е този мъж да се е възползвал години наред от дъщеря си? Да, заключи, беше възможно, а в образцовите домове младите свободни роби не се ли възползваха от робините, правейки се, че не забелязват, че могат да им бъдат сестри?

— Биеше ме, обиждаше ме, не ми позволи дори да си задържа децата… Първото се беше родило живо, знаеш ли? Но не успя да издържи първата вечер в бивака… Намерих го на следващата сутрин измършавяло на боклука, където Лупий беше наредил да го изхвърлят. Второто се роди мъртво и може би стана по-добре така.

Патрицият поклати глава разочарован, много драми, твърде много страдания зад мраморния театър, където големците на Рим играеха ролята си на господари на света.

— Не съм говорила за тези неща с никого, Публий, но знам, че няма да разкажеш наляво-надясно. Даже и покрит с парцали, ти не изглеждаш като един от нас. Косите ти например… черни, къси, добре подстригани… а когато дойде, имаше гладки бузи, като на човек, който се бръсне всеки ден. Твоят господар е бил добър с теб, навярно си забъркал нещо голямо, за да те изпрати тук, но скоро ще дойде да те вземе обратно, ще видиш…

Аврелий сведе глава. Чувстваше се силен да мами така Афродизия и недостоен да спечели нейното доверие.

— По твоите ръце няма мазоли, нито задебелявания… това са ръце на господар — продължи тя, хващайки ги. — А виж, моите са груби, напукани, мръсни… и знай, че би ми харесало да се погрижа за тях! Понякога се оставям на фантазията и си представям, че съм слугиня в богато семейство, че живея в красива къща сред мозайки и обрисувани колони и че спя в чист кубикулум, без бълхи в дюшека. Ах, бих работила като луда, за да задържа всичко това! И един ден господарят, минавайки, ще ме забележи и ще ми каже: „Много си добра, Афродизия!“

Докато слушаше мечтите на слугинята, Аврелий усети буца в гърлото си. Тази бедна жена не ламтеше нито за свобода, нито за богатство, неспособна да разбере щастливата съдба, бленуваше само за не толкова скотско робство.

— Може би един ден някой ще те купи — опита се по някакъв начин да я успокои.

— И кой? В хубавите къщи искат добре изглеждащи слугини. Някоя като мен би направила лошо впечатление на гостите.

— Стига с тази история! Ако си облечена и сресана добре… — опита се да възрази патрицият.

— Не мога да си сменя лицето, Публий! — каза Афродизия грубо и точно в този момент един развълнуван глас извика от дупката: „Бързо, тичайте, Кармиана има родилни болки!“

Беше трудно, но се справиха. Аврелий се усмихна щастлив, съзерцавайки майката, която лежеше на сламеника с малкото до нея. През целия си живот, толкова разнообразен и изпълнен с приключения, това беше първият път, в който помагаше да се роди дете.

— Ще го нарека Публий като теб — каза Кармиана, погалвайки главичката на новороденото, а Аврелий откъсна поглед за миг. Преди двайсет години друго бебе беше носило неговото име. Да се роди в богата къща, подпомогнато от лекари и акушерки, не се беше оказало достатъчно да го спасят.

— Добре, добре! Ето още един малък роб за господаря Сарпедон! — възкликна огнярят, отваряйки широко вратата.

О, богове, уплаши се патрицият, беше забравил за това гнусно животно!

— Оставете го, господарю. Нерий ще работи, за да откупи и двамата! — помоли го Афродизия, вкопчвайки се в туниката му.

— Дума да не става. Този надут освободен роб има нужда от един урок. Договорът ме принуждава да му дам свинята, а? Прасенцето обаче е за мен и ще направя с него каквото си поискам — каза, навеждайки се над леглото, където лежеше Кармиана с малкото.

— Не го излагай, моля те! Нерий ще ти плати!

— И сто сестерции не струват това удоволствие! — отвърна огнярят, измъквайки й вързопа с парцали, в които беше обгърнато бебенцето. — Накара да се намеси един патрон, за да може да те купи, а аз трябваше да бъда добър и да мълча, но ще се изненада, като се появи! — заключи, затваряйки вратата с бебето на ръце.

Кармиана изкрещя с пълно гърло, когато го видя да се отправя по посока на боклука, а Афродизия трябваше да я удържи с всички сили, докато се мяташе, полудяла от мъка. Аврелий успокои двете жени с един жест, излезе мълчаливо и започна да следи Сарпедон през нощта.

Мъжът прекоси изцяло Виа Субура, после се отправи забързано към хълмовете на Есквилина. Нямаше никакви лампи в тази част на града и постройките също постепенно оредяваха, отстъпвайки място на необработените земи, които големите богаташи превръщаха в приятни места, за да се разхождат там с приятелите си и красивите матрони. Колко далечен беше сега този свят за сенатора Публий Аврелий Таций…

Изведнъж патрицият погледна в тъмнината разтревожен, разсеян от мислите си, беше изгубил Сарпедон! Повъртя се наоколо за момент, несигурен какво да предприеме. Беше мислил да нападне огнярят на бунището, преди да изостави бебето, но сега реши, че щом го забележи, ще му скочи отгоре веднага, без да губи време, вероятността да му избяга беше много голяма, за да бъде предпазлив.

Ето го, си каза, забелязвайки го най-после в сянката, и всичките му мускули се напрегнаха, готови да скочат като тези на нощен хищник при улавяне на плячката. Един скок, и беше върху него. Твърдата ръка проряза въздуха, връхлитайки изведнъж на врата му, и Сарпедон падна на земята. Аврелий разрови развълнуван из мръсните дрехи, търсейки плачещия вързоп, и усети продължителна тръпка, когато забеляза, че го няма вече — за секундите, в които го беше изгубил от поглед, огнярят беше успял да се освободи от бебето!

Сега звярът се изправяше и се подготвяше да атакува. Ядът, не разумът водеше патриция, и дългите години, в които, размишлявайки върху мъдростите, се беше мъчил да овладее емоциите си, не послужиха за нищо. Неговите свити в юмруци ръце удариха сляпо врага, шляпайки силно лицето му до степен, че да го сведе до кълбо кръв. Сарпедон изкрещя с пълно гърло, когато Аврелий тъкмо си вдигаше лакътя, счупи му костите с два тежки удара. В момента, в който усети пръстите да го стискат за врата, огнярят се помоли на Хефест и боговете на подземния свят, които се канеха да го приемат.

Аврелий не се поинтересува дали го беше убил. Изтича до бунището колкото можеше по-бързо, с надеждата да стигне, преди да застуди, да падне слана и да се появят мишки. В тъмнината на нощта потърси пипнешком сред купищата боклуци, напипвайки няколко вече изстинали телца. Няколко часа бяха достатъчни на студа, за да угаси всеки дъх живот у тези нещастни дечица на някоя мизерна проститутка или може би на някоя твърде заета матрона, за да отглежда още потомство.

След дълго неплодотворно търсене патрицият седна усамотен, с ръце на главата. Всичко беше безполезно… Не, каза си изведнъж, чувайки един стон да идва от една тъмна точка вляво. Скочи на крака по посока на бебешкия плач. Бебето на Кармиана беше там върху купчина отпадъци, все още живо!