Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (14)

XIII
Трети ден преди Календите на февруари

На следващата сутрин Аврелий излезе с енергична стъпка от малкото игрище на Clivius Pullius, портика на Ливия, където беше ходил да направи някое и друго упражнение с Кастор.

— Тази девойка, дали си дава сметка, или не, е много нахална да си въобразява разни неща — каза, поемайки към къщи. — Човек като Главк няма да помисли два пъти, преди да й се нахвърли отгоре. Марцелина се радва на извънредна свобода и той би имал на разположение много случаи да я среща тайно.

— А с този? Не забравяй, че Никомед е бил хомосексуалист — отвърна свободният роб, накуцвайки зад него. — Освен това бих искал да разбера как ще успееш да свържеш сестрата на Вераний с управителя на една долнопробна баня.

— Марцелина със сигурност ходи в термалните бани.

— Не и в това учреждение, господарю. Само за мъже е.

— Значи си ходил!

— Да, но почти без резултат. Хората там държат завързана устата си и дори Сарпедон не пожела да говори с мен. Все пак научих, че е в беда, защото му липсва служител в котленото и няма достатъчно пари, за да си купи. Никой не би се предложил доброволно за такава тежка работа, още повече че пред вратата има две гърнета, от които и fullones минават да вземат урината, необходима за техните багрила, следователно можеш да си представиш на каква смрад лъха там наоколо. Прибирайки се вкъщи, трябваше веднага да се изкъпя. За щастие Туча беше там да ми помогне.

— Навярно очаква някаква изгода, Кастор — предупреди го патрицият.

— Грешиш, като изпитваш антипатия към робинята, господарю. С радост ще се хвърли в леглото ти, ако решиш да я поканиш.

— Дори не си го помислям — изключи Аврелий с усмивка. — Замести ме ти, Кастор, в качеството си на мой секретар.

— Да, очевидно предпочиташ онази малка мързелива варварка, която дори не те поглежда. Внимавай, сее беди! Не говори с никого, освен със стария писар и келнера Модест. Вероятно е последната, която се е срещнала с Главк, докато е бил жив.

— Глупости, Паконий щеше да я разпознае.

— Да, точно както е видял убиеца! — каза Кастор саркастично. — Кой ти каза, че именно старецът не е прерязал гърлото на бедния Главк? Ние хвърляме във въздуха града в търсене на въображаем убиец, а междувременно основният заподозрян стои в таблинума на нашата къща да пише красиво любовни стихове!

— Помисли, Кастор, Паконий беше в окови, следователно, ако беше убил Главк, щяхме да намерим оръжието на престъплението в килера. Както беше вързан, старецът със сигурност не е бил в състояние да се разпорежда с камата.

— Може да я е връчил на някой съучастник, на Делия. Струва ми се правдоподобно…

— А Лупий и Никомед? — отбеляза набързо сенаторът, без да се притеснява да взема под внимание тази неприятна възможност — Не, Кастор. Не сме изправени пред изолирано престъпление, а пред серия от свързани помежду си убийства. Един и същи убиец е убил повече от един път, и то все по един и същи начин!

— Навярно, но ако бях на твое място, щях да задам някое въпросче на Делия. Момичето има вид, че може да борави добре с нож… — подсказа освободеният роб, заставайки настрани, за да посрещне господаря.

Аврелий, на когото този ден му беше дошло до гуша от прерязани гърла, се заключи в библиотеката със свитъка на Федър. Лека-полека с четенето оценяваше все повече неговите приказки въпреки неизбежния им поучителен край. Много хора в Рим биха харесали подобна книга, помисли си, и може би наистина си струваше да я представи публично.

— Domine, едно съобщение от вдовицата Арионила — прекъсна го интендантът, връчвайки му писмото.

Поздрав от Фулвия Арионила до Публий Аврелий Стаций.

Интересувам се да си възвърна двама от робите, които ти купи наскоро. Става въпрос за триклинария Теренций, който вече беше на служба при мен и градинаря Скапола. Оставям те да избереш цената, сигурна, че няма да се възползваш от една беззащитна вдовица. Сбогом.

— Някой си Пупилий очаква отговор.

— Прати ми го, ще му го съобщя на глас.

Малко след това влезе робът с боядисаната коса, който беше изгубил много от времето на Аврелий в деня на пазара. Беше едър и мускулест, но нещо в предпазливата походка, в бягащия поглед, в боязливостта, с която се спря на почтително разстояние от патриция, криеше една крехкост въпреки грубия му глас.

— Чета, че Арионила би искала да откупи двама роби. За съжаление твоята намеса вдигна цената.

— Господарката ще ти заплати с удоволствие — увери го Пупилий. Жената се радваше почти безплатно на услугите на озеленителя, помисли сенаторът, значи Теренций я интересуваше наистина.

— Мога да й преотстъпя Скапола. Предпочитам да задържа келнера — каза, като внимаваше в реакциите на посредника.

— Но точно на него domina Фулвия държи повече! — възрази Пупилий.

— Ще кажеш на господарката си, че ако иска да осъществи покупката, ще трябва да дойде лично, и то сама — отвърна Аврелий. Той щеше да помисли насаме как да предпази наивната матрона от измамите на хитрия озеленител!

— Госпожата държи много на доброто си име, за да излиза без придружител — заяви слугата натъжен и се сбогува.

— Почакай малко, Пупилий. Казаха ми, че си бил много близък с Никомед, значи е нормално да искаш да бъде наказан убиецът му — спря го сенаторът, карайки направо.

Изненадан, червеният видимо се сепна и Аврелий се запита дали не е бил точно той отблъснатият любовник, виновникът, когото търсеше.

— Молих го да остане с мен онази вечер, но Никомед не ме послуша — промърмори Пупилий с треперещи устни. — Щеше да е жив още, ако Теренций не му беше позволил да излезе, за да го отстрани от моята компания!

— И той ли е бил навън онази нощ? — попита Аврелий, разчитайки на явната неприязън на роба, за да стигне до истината.

— Наистина не знам — отговори Пупилий честно. — Като началник на робите идваше и си тръгваше, когато му хареса.

— А защо Италик е решил да продаде един толкова ценен роб? Можеш ли да ми обясниш?

— Сенаторе, не ме поставяй в неудобно положение, като искаш да разкрия семейните работи на външен човек; питай господарката за тези неща! — възрази червеният, малко сърдит, но Аврелий забеляза, че се оглежда сякаш за да пресметне компенсацията за евентуален донос.

— Колко? — попита строго. От опит знаеше, че всички могат да бъдат купени — някои, най-стиснатите, с мизерни пари, други с много пари, със славата, амбицията, лихварството, понякога дори с любовта. — Побързай, преди да промениш мнението си! — отсече.

Пупилий се колебаеше, боязлив както да поиска твърде много, така и да пропусне тази неочаквана възможност.

— Трийсет сестерции! — изхвърли се накрая с притаен дъх в очакване на реакцията на патриция.

— Ще ти дам половината, и то само ако новината си заслужава — обеща Аврелий, а Пупилий се съгласи доволен.

— На господаря въобще не се хареса, че Теренций беше поел в свои ръце фирмата. Мислеше, че господарката се влияе от него и че е, така да се каже, прекалено привързана към него.

От добре по-добре, помисли си Аврелий. Вероятно неподкупният триклинарий беше замествал господаря и в брачното ложе освен в касата.

— Какво общо имаше с това твоя приятел?

— Той писа на господаря в провинцията, за да го информира за това, какво се случва в дома му. Естествено се надяваше на отплата. Когато беше с мен, нямаше нужда от никакви пари, но после започна да ходи по жени, така парите, които ни даваше Фулвия, не му стигаха вече.

Аврелий се усъмни: а ако и Никомед беше убит като Главк, понеже е знаел твърде много? Нищо по-лесно за една зряла влюбена матрона от това, да опита да се освободи от неудобния си съпруг и един нахален свидетел.

— Как умря Италик? — попита.

— Беше блъснат от каруца, в Нарбонска Галия — отговори Пупилий, а патрицият зачеркна тази следа от картата с хипотезите, която трябваше да го доведе до разрешаване на заплетения случай.

— Сега — продължи робът — без господаря и Теренций нещата не вървят добре. Аз работя от сутрин до вечер, за да помагам на господарката, но възрастта започва да ми тежи и откакто умря Никомед, мисля още повече за него от преди. Струва ми се, че вчера Италик го доведе вкъщи, един уплашен роб само на четиринайсет години, с къдрави разчорлени коси и очи, подути от сълзи. Колко мило беше! Помня първия път, когато го заведох да види акробатите на Септа Юлия и му купих сладки. Денем работехме, а вечер обикновено играехме заедно.

— На latrunculil — попита Аврелий с решителен тон.

— Е как, на зарове! Никога не успях да разбера нищо от тези latrunculi.

— Може би Никомед ги е познавал.

— Може би, беше интелигентен. Може да ги е научил, ако е имал желание, но напоследък беше постоянно в публичния дом и не мисля въобще, че е, ходил да играе шах! — проплака Пупилий.

Аврелий го погледна с разбиране. Един емоционален мъж, вече в напреднала възраст, изгарян от страст към едно момче, което с израстването си се беше оказало различно от каквото си мислеше, че е и беше уволнил стария покровител, за да се хвърли стремглаво към бордеите.

— Кой бордей е посещавал Никомед? Не се прави, че не знаеш, Пупилий; със сигурност си ходил с него много пъти!

— Вярно е, чаках го да излезе, после тичах набързо вкъщи, за да не забележи, че го надзиравам. Щях да направя това и последната вечер! — съжали червеният — Посещаваше бордея на Виколо Корто, зад портиците на Помпей.

— Знаеш ли нещо за кожената кесийка, която била намерена в ръцете му? — разпита още сенаторът, връчвайки му петнайсет монети, предназначени да изчезнат бързо в джобовете на някой младеж на Еквилин.

— Беше празна — каза Пупилий с монотонен глас. — Сутринта, когато го открих мъртъв, след като бях търсил цяла нощ под дъжда, погледнах вътре. Бях я забелязал от известно време на врата му и се надявах да държи вътре нещо мое — промърмори, с очи, забулени в сълзи.

Аврелий го видя да се оттегля превит, с жилавите си коси, които се открояваха в сянката като пламъци, нарисувани набързо от недобре платен художник. Можеше ли той да е мистериозният убиец? Ами ако в тази поредица от престъпления имаше хомосексуална нишка, Пупилий, с неговите изявени наклонности, със сигурност беше най-подходящият кандидат за ролята на виновен.