Приложение II
В сянката на империята
Обичаи, навици и любопитни факти за Рим на Публий Аврелий Стаций
Резюме
Latrunculi и хазартни игри
В известен свой труд изтъкнатият историк Хьойзинха твърди, че цялото развитие на цивилизацията, дори в нейните най-трагични аспекти като войната, се е дължало не толкова на човека като homo fabe или homo sapiens, а като homo ludens, тоест човек, който играе, който се забавлява, установявайки правилата на церемониите, ритуалите, жестовете, партиите за игра, било то на бойното поле, в научен кабинет или в личен план.
Дали ще се приеме, или не тази теория, истината е, че играта винаги е имала първостепенно значение в живота на всички народи, особено на римляните, които наричали ludi дори битките на арената, грандиозни игри на късмета и ловкостта, където залогът е животът. А Юлий Цезар, когато решил да рискува всичко и за всички, прекосявайки Рубикон, казал просто: „Alea iacta est“, където alea означавало „случай“ и било името, което латините давали на зара, който, след като бил хвърлен, не можело да се върнеш назад.
Заклети комарджии, всъщност римляните били много запалени по хазартните игри, които си оспорвали със заровете и ашиците на съответните поставки, наречени tabulae lusorie. Те можело да бъдат подноси от обикновено дърво от пиния, масички от мрамор или полускъпоценни камъни; или пък груби резбовани графити върху пейките, тротоарите, стъпалата или обществена настилка: единствено последните са стигнали до нас, а нищо не е останало от най-богатите шахматни дъски, като тази появила се при триумфа на Помпей, за която говори, Плиний, или la tabula от дъб, описана от Петроний в Satirycon.
Сред хазартните игри най-популярна била felix six, чиято tabula била съставена от шест букви, разположени така, че да образуват сентенция. Познаваме някои от тези любопитни текстове, като призива: arthi Occisi, Britto Victus, Ludite Romani (Като убиете партите, като победите британците, играйте, римляни!); или пък да цитираме друг пример, мотото, открито в една таверна, което служело и като меню: „Abemos in cenapullum, piscem, pernam, paonem“ (За вечеря имаме пиле, риба, шунка и паун).
Освен това била известна и играта на „дванайсет линии“, duodecim scripta, един вид древен backgammon, вече изобразен на задната част на огледало от II-III век преди Христа, и от които произлезли северните Taefle and Fayles и Ad Elta Stelpur, познати към хилядната година. Сред фанатичните играчи на „дванайсет линии“ най-отявленият безспорно бил император Клавдий, който не само накарал да оборудват каруцата му, за да продължи партиите на път, но написал и кратка история на играта, която за съжаление била изгубена.
В редиците на игрите, които изисквали употреба на шахматна дъска, най-трудната и най-обичана все пак била тази на latrunculi, достигнала до нас вероятно (с много промени) от гърка Petteia, известен от времето на Троянската война. Latrunculi са споменати от много класически текстове, някои от които, Tristia на Овидий и Laus Pisonis, ни описват дори фазите на една партия. Освен това тези вметки не са достатъчни да ни илюстрират правилата: авторите предполагат, че читателите познават чудесно едно толкова популярно забавление, така че не се притесняват никога да илюстрират принципите, които стоят в основата.
Поради същата причина не притежаваме никаква сигурна информация за размерите и броя на кутийките върху шахматната дъска, някои учени, убедени, че претендентите са подреждали 30 фигури всеки, предполагат, че са разполагали с 15 кутийки настрана, но археологическите доказателства, способни да подкрепят тази теория, остават оскъдни: всъщност, макар да са били намерени части от много големи шахматни дъски, не съществува никаква сигурност, че са били с квадратна форма, нито пък че са използвани за игра на latrunculi.
И по отношение на стойността на фигурите въпросът е още спорен, макар да се знае, че са съществували поне два различни вида, обикновените mandrae и най-силните bellatores (о milites), тоест „войници“ От текста на Овидий заключаваме, че и двете фигури са се движели по права линия, но не знаем колко хода наведнъж. Впрочем смята се, че mandrae, тоест обикновените пешки, се премествали с една-единствена позиция, а най-силните пешки имали правото да преминават цялата линия; все от прочита на Tristia може да се разбере, че някои пешки били „изяждани“ може би, когато попадали между две с противоположен цвят, или може би, когато било възможно да ги прескочат като нашата игра на дама.
В заключение за най-разпространената в Древен Рим стратегическа игра не се знае нищо сигурно. Следователно ние трябва да се задоволим да представим партиите, представяйки си богатите шахматни дъски от твърди камъни, слонова кост и сребро, на които се съревновавали най-големите шампиони на Рим, сред които бил и Юлий Кан, шахматист и философ, живял в Рим през I век след Христа, който се появява и в „Cuiprodest“.
