Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (21)

XX
Шестнайсети ден преди Календите на март

— Кастор! Събуди се, проклет сънливецо! — каза сенаторът, нахлувайки в стаята на секретаря си, подобно на мишка, която се бори с котка.

От леглото се надигна крясък и Туча изтича уплашена като мишка, която бяга от котката.

— Дръжте крадеца! — изкрещя Кастор, колкото му глас държи, като видя да се появява един непознат с не много успокояващ външен вид.

— Мълчи, глупако, аз съм Аврелий!

— Le nundinae едва са почнали, значи ми дължиш една златна монета! — припомни гъркът, събуждайки се напълно. — Е, какъв е този шум?

От двайсет години в дома на Виминал не се беше чувал плач на новородено. Секретарят погледна учуден набръчканото личице на бебето:

— Богове, кога успя да го изсипеш толкова бързо?

— Бързо, трябва да го затоплим, преди да умре от измръзване!

Миг по-късно в цялата къща кипеше трескава дейност. Робините люлееха бебето на смени, хранеха го с козе мляко, пееха в хор приспивни песнички, минаваха по кожата му с хавлия, за да я почистят от кръвта от раждането и от мръсотията от бунището.

Едва когато видя малкото на сигурно, в грижовните ръце на жените, Аврелий излезе от полусянката, показвайки се на светлината на факела.

— За Плутон и всички богове на Тартар, как си се докарал! — възкликна Кастор в плен на учудването.

Аврелий взе фенера, добра се до голямо медно огледало и погледна недоверчиво вътре полирания метал. Червеникавата повърхност придаваше на лицето му вид на скитник, дълга брада, мръсна коса, дълбоки рани по устните, с изплашени очи като на луд човек. „Вкъщи съм“, беше единствената му мисъл, докато се хвърляше на най-близкото легло.

Спа останалата част на нощта и цялата следваща сутрин. После прекара един час в судаториума, наслаждавайки се на врялата пара, която се вдигаше от горещите камъни, върху които слугите постоянно изсипваха черпаци с цвъртяща вода. Накрая се излегна в топлия басейн, докато и balneatores го засипваха многократно с пясък и го дращеха с една чесалка, заедно с мръсотията и саждите, натрупани в ада на котела.

Аврелий, бляскав и отпочинал, зае най-накрая място на подплатеното кресло, с гръб, подпрян на купчина топли възглавници, и зачака да му сервират вечерята.

— Стриди от Лукрин посъветва старият archimagirus Хортензий, — подканвайки да дойдат слугите с поднос, пълен с морски дарове. — Дойдоха в галоп директно от Кампания! После имаме остиенски пържоли с копър, дроб от угоена гъска със смокини, печено шкембе и плодови луковици в салса от вино.

Патрицият се огледа наоколо, замаян, дъвчейки бавно първата мазна стрида, за да усети по-добре вкуса й. Там в неговия салон, покрит с фрески с любовни сцени между Венера и Марс, скрит под топлата завивка и пред едно страхотно блюдо с мекотели, тъмната бърлога на Сарпедон му се струваше далечен кошмар. Беше достатъчен блясъкът на ножа, с който Теренций режеше тържествено печеното, за да го върне веднага към жестоката реалност. Играта не беше свършила, убиецът все още обикаляше улиците на Рим, необезпокояван, готов да убие отново…

Следващата нощ никой не затвори очи. Малкият Публий пискаше до сутринта и не успяха да го успокоят нито керамичната бутилка, пълна с козе мляко, нито звънчетата от слонова кост, с които робините дрънчаха около него.

— Добър знак, означава, че е жив. Но има нужда от майка си — отсъди лекарят Хипаркус след щателен преглед на новороденото.

Беше почти вечер, когато Аврелий постави внимателно вече измореното бебе върху една възглавница с лебедови пера и го остави в една кошница заедно със залъгалката, звънчетата и с много дрехи от мека вълна и пелени от снежнобял лен. Прибави разкъсаното парче плат, в което беше обвито при раждането, и накрая скри под възглавницата една кесийка със сестерции и една златна bulla, от тези, които само ingenui, децата, родени свободни, можеха да обличат.

После си сложи отново старата туника, избледнялото наметало, отворените обувки и така нагласен, извика носачите. Освен това носеше на врата си робския нашийник. Нубийците се отправиха с бодра крачка към Субурата с техния странен товар един скъп портшез със затворени стъкла, които прикриваха вътре едно новородено и един невероятен роб с нашийник.

Скрит зад една стена, Аврелий шпионираше дома на Сарпедон. Баните затваряха и последните закъснели клиенти излизаха точно в този момент. Слуги с недъзи, възрастни без опора, женствени роби в напреднала възраст, свикнали в разцвета на младостта си да се наслаждават на лесен просперитет и неспособни сега да се примирят с жалкото си съществуване, а сред тази тълпа и гърбушко, на който му липсваха два пръста от дясната ръка…

Скапола, Аврелий потрепери, е опорната точка между престъплението на Лупий и другите три. „Най-после!“ — каза си, подготвяйки се да излезе на открито. В този момент вратата на бордея на Сарпедон се отвори широко и в компанията на Зосим се появи енергичната гостилничарка. И двамата държаха един огромен завързан вързоп, от който се подаваха две здрави дървени пръчки. Купчината ленти мънкаше по адрес на Зосим недъгави и фъфлещи обиди, удряйки го по главата с тоягата, която обездвижваше дясната му ръка. В скривалището си Аврелий се улови да се смее безмилостно, наслаждавайки се доволно на резултата от насилствения си спор със Сарпедон на тема изоставените деца.

Странната тройка изчезна скоро по посока на таверната, а междувременно Скапола имаше време да се отдалечи, и когато патрицият се осмели да подаде носа си навън, не откри никаква следа. Тогава измина набързо няколкото крачки, които го деляха от баните, и почука лекичко на входа на сутерена.

— О, небеса, ти си тук! — възкликна Афродизия, прикривайки си устата от страх. — Не трябваше да идваш. Сарпедон пусна по петите ти половината Субура, кълнейки се да те жигоса със собствените си ръце, когато те открие. Счупил си му ръцете, избил си му пет зъба и едва не си го удуши!

— Да благодари на боговете, че е още жив — отвърна Аврелий.

— Не стой там на прага, биха могли да те познаят — придърпа го вътре миячката, затваряйки веднага вратата.

— Видях да излиза един мъж от банята, един куц мъж, на когото липсват два пръста. Познаваш ли го? — попита патрицият, докато слизаше по тъмните стъпала в дъното на мазето.

— Днес се обслужи при нас, но не ми се струва да съм го виждала никога преди това — обясни жената, вече сигурна, че този странен роб с хилядите си въпроси беше отишъл в котелното с определена цел.

— Какво знаеш за Кармиана?

— Нерий я откупи. Живеят недалеч оттук в две стаички на партера, с гледка към един малък двор. Не могат да се примирят със загубата на детето си. Търсиха го часове наред на сметището, безуспешно. В този студ кучетата сигурно са много гладни — каза, потръпвайки.

— Дойдох да се сбогуваме, Афродизия. Аз приключих тук, ще си тръгна завинаги.

Жената кимна, опитвайки се да не се натъжава.

— Как ще се справиш със Сарпедон? — попита патрицият твърде унесен.

Слугинята повдигна рамене, без да отговори, приближи се до фенера, за да види приятеля си за последен път, и не се запита защо косите му не миришеха на мухъл, лицето му беше перфектно избръснато, а устните вече заздравяваха. — Да, изглеждаш точно като господар… — промърмори, сякаш говореше на себе си. — Не си тръгвай веднага, моля те. Другите ще останат в гостилницата до късно. Да изиграем една игра! — каза нервно, с очи, които светеха от превъзбуда. — Аз ще се престоря на робиня на богат мъж. Ти си господарят, разхождаш се из дома си, когато ме виждаш и казваш: „Има прах тук; погрижи се ти, Афродизия, другите робини са много небрежни!“.

Аврелий прехапа устни, притеснен. При изпълнението на комедийната роля бедната девойка беше много близо до истината.

На миячката на чинии не й беше убегнало смутеното му изражение:

— Извини ме, отново се отдадох на фантазиите си. Истината е, че никога не съм срещала някого като теб, толкова възпитан и…

„Така чист“, предусети наум сенаторът, миг преди Афродизия да завърши фразата.

— Виж, ако изгася лампата, ти няма да виждаш и можеш да се правиш, че съм красива, нали? Една елегантна и грациозна жена, може би камериерката на матроната каза тя, духвайки бързо фитила. — Ето, ще успееш ли да си го представиш? Това не е порутена къщурка, а една много богата стая, с арки и мраморни колони. Има статуи наоколо, мебели от абаносово дърво и пердета от фин ленен плат на вратите.

— И една масичка от розово дърво, отгоре със сребърен триножник за фенера — прошепна Аврелий, който беше започнал да описва подробно стаята си. — Има едно широко столче, подплатено с възглавнички, една мозайка от порфир на пода и един бронзов свещник с лампички с форма на маска. Една пластинка от алабастър затваря прозореца, а таванът е декориран с гипсови украси…

— О, богове, колко си добър да си измисляш тези неща. Изглежда, сякаш ти самият си живял там — промърмори Афродизия очарована.

— Ти си облечена с дреха от тънък муселин и имаш коси, събрани в сребърна мрежа — продължи патрицият мимо волята си тази абсурдна фантазия.

— Ти пък излизаш сега от банята и кожата ти е гладка и лъскава от олиото — продължи тя, докосвайки бузата му с мазолестата си ръка.

Аврелий усети докосването на грубите пръсти и си ги представи, че са по-гладки от тези на богата матрона, омекотени с магарешко мляко.

— В стаята има легло от кукуч, един бродиран вълнен юрган и навсякъде топли копринени възглавници — завърши патрицият, докато падаше прегърнат от жената върху леглото с тръни. — А ти си красива, приятелко моя, красива си…

Аврелий затвори вратата, без да шуми, за да не събуди миячката на чинии.

Бързо изтича към площада, където нубийците пазеха носилката. Защитено със затворени прозорци, бебето спеше спокойно в люлката си. Взе кошницата и държейки я под ръка, се отправи към улицата, която му беше посочила Афродизия.

Прозорците на малката къща към двора бяха затворени, но от пробитите дъски на капаците на прозорците проникваше светлина. Остави кошницата пред вратата, почука и избяга зад стената. Кармиана отвори и погледна в сянката. В двора нямаше никого. Само след миг, когато погледна надолу, видя кошницата с бебенцето.

— Нерий, Нерий, чудо! — извика, колкото й глас държи, докато вдигаше люлката нагоре към небето. — Добрите богове ни върнаха Публий!