Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (38)

XXXVII
Осми ден преди Идите на март

Когато Аврелий се яви на вратата на шампиона по шах, остана учуден, че не чува празничния шум, който оживяваше единствено залата.

Учителят е неразположен, му каза портиерът, и не приема никого. Веднага обаче гласът на господаря го опроверга:

— Кой е, някой от учениците ми ли? — попита разтревожен.

— Публий Аврелий Стаций — обяви робът, въвеждайки сенатора в таблинума, където Юлий Кан, опънат върху купчина възглавници, лежеше унил пред известната маса за игра.

— Сам ли си? — попита учуден сенаторът.

— Можеш добре да видиш това! Малко трябва, за да изчезнат почитателите ти: една изгубена партия, един отказ на Палатин, и около теб всичко се опразва… Тръгвай си, Публий Аврелий; не е удачно за теб да те виждат тук, докато съм в немилост.

Патрицият се усмихна, заемайки място на една пейка:

— Чудесно, най-после ще можем да разменим няколко приказки без цялата банда идиоти.

— А именно реч, достойна за аристократ, който не иска да се обърква с ласкателите. Рано или късно обаче и ти ще трябва да ухажваш някого, Аврелий.

— Разбира се: красивите госпожи! — пошегува се патрицият.

— Завиждам ти, знатни Стаций; ти нямаш нужда от никого. Виж колко съм беден аз: мамя, виждаш ли? Преструвам се, че съм много зле, за да приемам гости, така си спестявам неудобството да чакам напразно. Проклетият Маг ми отне съня и спокойствието. Беше роб, знаеш, и го заяви пред всички, щом спечели състезанието. Представи си изражението на Вибена!

— Не бях забелязал, че Вибена има лице, освен горните крайници — пошегува се патрицият и изглежда, се хареса на Кан този злонамерен коментар на стария ученик.

— Разбирам, че един слуга те е победил, но защо те изгаря толкова това? Ти си стоик и винаги си твърдял, че робите са хора като всички останали.

— Уви, сенаторе, аз съм също така римски гражданин, свикнал да побеждава: Рим не е вземал никога под внимание травмата от поражението.

— Да. Иракли, Кан, Тевтобург… винаги, когато легионите ги вземаха, сякаш Олимп щеше да падне!

Всъщност римляните умееха всичко друго, освен да губят. Преди векове, пометени от слоновете на Епир, бяха на път да се предадат на паниката и пред Анибал само фалшивите пророчества на свещениците ги бяха спасили от отчаянието. Самият Август не си беше дал мира заради поражението, претърпяно от варварина Арминий, така че на смъртното ложе искаше все още изгубените легиони от Вар.

— Няма да играя никога повече — заяви философът, навъсен.

— Би било глупост. Пир обяви победата твърде рано и Картаген накрая бе разрушен. И орлите, които Вар взе в Теутобург, в края на краищата са върнати — отбеляза патрицият.

— Domine, лекарят ти приготви чая — съобщи в този момент Ариост, който се грижеше за това, проправяйки път на един слаб и брадат малък мъж, в когото Аврелий разпозна веднага Василий Халикарнаски, най-страшния конкурент на Ипарк на Римския площад.

— Изпий го веднага, или ще се съсипе здравето ти! — посъветва светилото, наблюдавайки експертно клепачите на пациента. — Специалист съм по храносмилателните болести и те уверявам, че тези спазми няма да минат, докато не се успокоиш.

И Сатурнин, спомни си Аврелий, беше предупредил, че има стомашни спазми, преди да умре.

— Да се беше прегледал при теб моят приятел издател! — възкликна патрицият разкаян.

— Искаш да кажеш Сатурнин от Argiletum? Наистина го направи, но тайно, защото беше имал винаги навика да говори лошо за лекарите.

Аврелий скочи на крака:

— Значи ти знаеш нещо за неговата странна болест!

— Рядка, не странна. Не мисля, че предавам доверието му сега, когато е мъртъв, доверявайки ти, че още първия път, когато го прегледах, нямаше какво да се направи. Бях принуден да му кажа, че за болестта, от която беше болен, нямаше лечение и беше само въпрос на време…

Следователно Сатурнин знаеше, помисли патрицият, умислен: нямаше никаква отрова, никакво престъпление зад смъртта на издателя; добрият Ипарк беше познал напълно тази трудна диагноза от разстояние.

— Бъди спокоен, прав е Василий! Поражението ме хвърли на земята, а новината, че Клавдий не възнамерява да предостави пенсията на моите протежета, направи останалото! — оплакваше се в този момент Юлий Кан. — Сега сигурно Магът се смее зад гърба ми!

Сенаторът беше вече на тръни и не можеше да си губи времето да съчувства на философа.

— Виж, Юлий: преди време ти подари на клиента си една шахматна дъска с latrunculi с три червени линии на ръба.

— Помня ги — призна Кан. — От години не произвеждат вече такива.

— Все още може да се намери някоя и друга, нали?

— Не мисля; резбоваше ги един занаятчия, който почина преди известно време. Пешката, която ми изпрати Магът все пак, беше точно от този тип. Защо се интересуваш?

— Къде беше вчера следобед? — попита патрицият изведнъж.

— Тук с Аристид, естествено — отговори Кан, учуден. Аврелий повдигна вежди: любовникът на Юлий щеше да се подчини раболепно на всякаква заповед на господаря.

— А в навечерието на 13 февруари?

— Какво е това, Стаций, разпит ли? — разсърди се философът. — Не съм длъжен да ти отговарям, освен ако не идваш по заповед на Сената.

— Нямам никакво пълномощно, Кан, но ако откажеш да съдействаш, ще започна разследване за мистериозната смърт на някои слуги. Всички бяха млади и красиви като твоя юноша и освен това играеха на latrunculi: има защо да се мисли лошо, не мислиш ли? Сега ми каза, че твоето положение в Палатина вече не е така сигурно, а грациозният Аристид ще ти бъде много верен, но е само един роб, който може да бъде наказан с арест или с мъчение. Не мисля, че неговата деликатна кожа би издържала дълго камшика; освен това, ако наистина си далеч от тази работа, е по-добре да ми отговориш, без да си измисляш истории!

— Както искаш, все пак скоро всички ще разберат. Този ден бях при Нарцис, в двореца, за да подкрепя исканията на моите клиенти. Този арогантен злодей ме остави да чакам три часа в антрето.

Министърът лично… желязно алиби, бе принуден да допусне Аврелий: значи отпада и Юлий Кан.

— Няма да казвам какво ми струваше да се унижавам по този начин! Аз, римски гражданин от добро семейство, принуден да моля един бивш арогантен роб, който все още носи на бузата си шамара на свободата! Сякаш не беше достатъчно, не постигнах нищо, така клиенти и ученици изчезнаха, останах сам. Нямам вече нито един другар, с когото да играя latrunculi — простена философът в разгара на отчаянието си.

— Господарю, едно посещение за теб — обяви в този момент портиерът.

— Как се казва? — попита Кан с надежда.

— Никой, domine, обаче ми каза да ти връча тази пешка, за да се представи — каза робът, показвайки una mandra, чийто ръб носеше трите съдбоносни червени ивици.

Майсторът се усмихна, докато Арсаций влизаше в елегантния таблинум, обвит както винаги в своята ужасна мантия, пълна с кръпки.

— Разбрах, че се отегчаваш. Ако искаш да изиграеш една партия, Магът е на твое разположение — потвърди старецът, изваждайки от мантията си шахматната дъска на Митридат.

Очите на Юлий Кан светнаха изведнъж и учителят метна одеялата, въоръжавайки се щастлив с пешките.

 

 

Няколко часа по-късно сенаторът седеше в таблинума пред младия Друз.

— Няма да има никакво разследване — обясни за пореден път, играейки си нетърпеливо с едно подострено перо. — Баща ти не е бил убит: бил е болен, вероятно от дълго време.

— Щях да разбера! — протестира момчето.

— Това мисля и аз — каза Аврелий, инат да повярва, че момчето наистина е в неведение по въпроса.

— Виждам много добре, че нямаш никакво намерение да ми помогнеш: ще трябва да поискам среща с Месалина чрез малката Октавия: вместо да ми помогнеш, ти искаш да ме убедиш, че Марцел Вераний не харчи наследството ми! — каза младежът ядосан.

— Според моя администратор финансовото положение на семейството ти е било критично още преди баща ти да почине; затова си побързал да се сгодиш за Марцелина.

— Лъжеш! Вераний ми отмъкна къщата, слугите и работилницата и си позволява да ме командва, сякаш съм дете! — възкликна Друз вбесен.

— И какво друго? — отвърна Аврелий презрително. Младежът, решен на всичко, и то веднага, прекаляваше с претенциите си: ако трима обикновени роби се бяха намесили с плановете си, нямаше да се замисли да се освободи от тях… на седемнайсет години рядко се замисляш за един непоправим жест, преди да го извършиш.

— Аз съм мъж и този злодей Марцел скоро ще забележи! — протестира Друз, яростен, а в очите му минаваше лъч отровно лукавство.

— Внимавай да не се надцениш — предупреди го Аврелий. — Марцелина не е Туча, трябваше вече да си го разбрал.

— Какво искаш да кажеш? — попита младежът, пребледнявайки.

Как можеше да знае Стаций, че Марцелина беше отблъснала досега всички опити да я доближи?

— Не страдай много, може би е за твое добро: който прави любов с нея, не живее дълго — коментира Аврелий огорчен.

Друз пребледня, видимо обиден:

— Внимавай какво казваш, Публий Аврелий! Говориш за бъдещата съпруга на един римски гражданин!

— Баща ти подписа договор за зестра преди година и половина. Оттогава трима роби, които имаха интимни отношения с годеницата ти, умряха с прерязани гърла и един от тях сигурно е отивал при нея вечерта, в която бе убит.

— Не знам къде искаш да стигнеш с тези абсурдни изводи — ядоса се младежът, мъчейки се да се усмихне със задоволство. — Нали не мислиш, че Марцелина е серийна убийца!

— Не тя, а някой, който е много близо, някой, който не може да понася авантюрките й.

— Моят зет ли? — попита Друз, потресен. — Знам, че е мошеник и използвач, но не и насилник. От друга страна, е невъзможно да знаеш какво крият хората в душата си…

— Всъщност не намеквах за него, а за теб, млади Друз? — продължи Аврелий подигравателно.

— Не говориш сериозно, сенаторе: когато умря Никомед, все още нямах шестнайсет години! — защити се момчето.

— А, значи знаеш за него — усмихна се Аврелий, правейки се на изненадан. — А сигурно и за Главк и Модест. Учудвам се, че момче, гордо като теб, винаги си е затваряло очите пред забежките на годеницата си, особено след като тя внимаваше да не те въвлече.

— Стига! — извика момчето, изправяйки се.

— Или може би въобще не си ги затварял, млади Друз? — продължи Аврелий с насмешка. — Можеше да прекратиш този договор по всяко време, обвинявайки Марцелина в прелюбодеяние, но после щеше да се наложи да се правиш на горд с празната торбичка. Но на теб ти стигаше да се държиш твърдо до сватбата и след това би било лесно да сложиш под носа на жена си някой миловиден слуга и да чакаш, бедничката, да клъвне примамката: ако я хванеше в крачка, щеше да ти бъде дадено правото да задържиш зестрата, все пак, за да направиш това, беше необходимо да забавиш скандала, така че всичко да се случи изневиделица. Със сигурност вече си в течение за онзи хитрец, който е имал същия като твоя план и на когото му е бил отказан развод: съдиите постановиха, че е знаел добре с какво си е имал работа, женейки се за подобна жена! Тогава как си разрешил проблема със съчетаването на родството с изискванията на касата, хитри ми Друз? Може би си убил един по един всички любовници на Марцелина, за да не узнае никой за нейната невъздържаност?

— Няма да слушам повече обвиненията ти, Аврелий! — скочи младежът с пребледняло лице. — Ти си циничен, перверзен, деградирал и мислиш, че всички са замесени от твоето тесто! — изкрещя, втурвайки се навън, с лице, изкривено от яд.

 

 

— Не прекали ли малко? — коментира учуден Кастор, който беше чул целия разговор от съседната стая. — Всъщност е само едно момче.

— Както и нашият основен заподозрян. Арсаций ми каза, че е изгубил една пешка от играта си малко преди смъртта на Главк, а подобни пешки има много малко в Рим: Друз Сатурнин може да я е взел от неговата шахматна дъска.

— И също така и Марцел!

— Момчето обаче умее да си прави сметката добре, много повече от зетя. Бих се заклел, че е бил в течение на болестта на бащата, но отрича упорито с надеждата да разследва Вераний; по този начин всъщност Марцелина би влязла във владение на цялото семейно наследство.

— Направо! — възкликна гъркът.

— Не само: ако е син на добра жена, както си мисля, очаквам да опита да забремени девойката, за да се ожени за нея набързо, преди нейните авантюри да станат публично достояние и той да рискува да изгуби зестрата.

— Речта, която му изнесе, със сигурност ще го подтикне… Никога не губиш порока си да си играеш с живота на другите, нали, господарю? Нито дори с твоя, поне доколкото може да се съди от сцената с бръснача!

— Какво знаеш ти? — възкликна Аврелий ядосан.

— Бях зад завесата на шкафа, domine. Когато те чух да даваш тази заповед на Азел, реших, че щеше да се втурнеш в поредната необмислена постъпка, и се почувствах длъжен да те закрилям.

— Трябва да спреш да ме шпионираш, Кастор! — нападна го патрицият яростно. — Възможно ли е всеки път, когато съм сам с някоя жена, да се криеш в непосредствена близост? Забранявам ти, разбра ли, забранявам ти категорично да се занимаваш с моите лични неща!

— Животът на един римски патриций е публичен, domine: можеш да се скриеш от погледите на тълпата, а може би и от тези на божествения Цезар, но не и от очите на слугите си — напомни му секретарят.

— Значи си в течение какво казаха Делия и Друз — каза Аврелий примирен. — Мислиш ли, че са искрени?

— Робинята да, господарю; имам основателни причини да твърдя това. Проверих прането в деня на смъртта на Модест и не видях нито една мръсна или мокра женска дреха: и все пак убиецът трябва се е изцапал с кръв… — разкри освободеният роб.

— Защо не ми каза по-рано, магаре такова! — изкрещя патрицият вбесен.

— Нямаше да те убеди, domine, твърда глава си — отговори гъркът с вид на човек, който след петнайсет години рамо до рамо до господаря си знае много за него. — Делия е извън сметките, повярвай ми. Виж, Друз поражда много съмнения у мен.

— Ипарк твърди, че Модест е имал сексуални отношения малко преди смъртта си. Познавайки кротостта на бедния младеж, можем да изключим, че жената не е била съгласна, следователно е ясно, че Марцелина е била дашна, и то на всеки, брат или годеник, няма значение. От двамата по-подозрителен е Друз. Всъщност Вераний се държи доста снизходително със сестра си и не показва никаква ревност.

— Грешите, младият Сатурнин няма нищо общо с престъпленията. Вераний има отличен мотив да убива! — каза неочаквано един глас.

Двете глави се обърнаха към открехнатото перденце, откъдето надникна голямото лице на Туча, за пръв път без обичайната глупава усмивка.

— Ах, ти, шпионке, подслушваше ли? — избухна Кастор, вбесен. Аврелий го накара да млъкне: естествено робинята не беше човек, на когото можеше да се вярва, но понякога точно от най-гадните клюки излизаше истината…

Туча зае място на стола с изправен гръб и с лице, изразяващо решителността на човек, готов, каквото и да му струва, най-после да излее душата си.

— Нощта, когато Сатурнин умря, Марцелина беше във вилата при нас, заедно с брат си — каза робинята. — Валя много силно и отивайки да затворя прозорците, чух подозрителен шум в кубикулума на Главк. Почуках на вратата му, без да получа отговор. Бях сигурна, че има някого с него; всъщност малко след това, докато по чиста случайност се бях спряла в коридора.

— Искаш да кажеш, стояла си нарочно там, за да разбереш кой ще излезе… — разтълкува думите й секретарят.

— Излезе една жена с лице и тяло, скрити в едно одеяло — продължи робинята.

— Може да е била Делия — отбеляза Аврелий.

— Ако беше така, щях да съм много щастлива да ти го съобщя, domine — прошушна Туча. — За съжаление жената, която видях на светлината сред светкавиците, имаше съвсем друга походка.

— И си побързала да съобщиш на младия господар — заключи Кастор.

— Не, Друз не знае нищо за тази история — излъга безсрамно робинята, защитавайки безстрашно младежа, който беше вече нейната последна надежда.

— Какво общо има с всичко това Вераний? — поиска да разбере патрицият.

— Малко по-късно — започна Туча. — Марцелина получи нервна криза и всички я приписаха на смъртта на издателя… аз обаче, тъй като я бях видяла в стаята на Главк, помислих веднага, че срещата с него я беше разстроила толкова много. Брат й се зае с това.

— Наблюдавала си сцената през ключалката! — отчая се Кастор. — С теб човек не може да се почувства на сигурно дори и заключен в нужника.

— Признавам, че хвърлих един поглед. Двамата бяха прегърнати и тя ридаеше на рамото на брат си, който напразно се опитваше да я успокои. Уверявам ви, че въобще не бяха братски техните ласки: държаха се, сякаш са любовници от дълго време.

— Щуротии! — промърмори възмутен освободеният роб. — Не искаш да кажеш, че Вераний е влюбен в сестра си, нали?

— Внимавай, Туча! — заплаши я Аврелий. — Вече съм те хващал няколко пъти да лъжеш и съм убеден с пълно основание, че ти си скрила в стаята на Делия откраднатата огърлица. Ако този път открия, че си си измислила всичко, ще направя и невъзможното да останеш завинаги във Виколо Корто, в един бордей, който знам, където ще ти бъде много трудно да съблазняваш многообещаващи младежи!

Робинята не се изплаши:

— Споделих ти спонтанно едно мое впечатление, domine, а не бях длъжна да го правя. Знам, че има за какво да ти искам прошка, и се надявам с това, което ти казах, да се уравновеси дългът…

 

 

— Това са клюки на една жлъчна жена, господарю! — възкликна Кастор, когато излезе робинята. — Туча дава пълна свобода на въображението си, за да отнеме Друз от красивата му годеница и да го вкара триумфално в леглото си. В този дом не успя да стигне по-далеч от секретаря — и като става дума за споменатия, не е малко — значи се надява да се върне в старото гнездо, където се радва на по-големи възможности.

— Не си мислете, че лъже. Тя знае, че този път няма да й се размине.

— Обвинението е твърде тежко, domine, въобще не съм убеден!

Аврелий не възрази; мислеше за Афродизия, за насилията на Лупий, за всички изнасилвания, извършвани ежедневно от заможните момчета спрямо робините vernacolae, в чиито вени често течеше същата кръв като на господаря им.

— Кръвосмешението е много тежко престъпление! — настоя още александриецът.

— И все пак твърде разпространено: Калигула си е легнал и с трите си сестри, включително с Агрипина, в намерението си да подражава на Олимпийския Зевс.

— Да, и когато Друзила платила с главата си, този луд, сигурен, че е безсмъртна, започнал да скърби, като видял, че не възкръсва! Господарю, не можеш да ми даваш за пример един ненормалник, който е провъзгласил коня си за сенатор!

— Мислиш ли, че някой, който е способен да пререже гърлата на трима мъже хладнокръвно, е пример за голямо умствено равновесие? — отвърна патрицият. — Все пак Калигула не е бил единственият, който е дал лош пример: самият Домиций Ахенобарб, първият мъж на Агрипина, е имал вземане-даване публично със сестра си Лепида, без да се смята, че по времето на Ливия подобен скандал избухнал дори сред весталките.

— Защо тогава Туча не е използвала оръжието за изнудване, за да попречи на Марцел да я продаде? — попита освободеният роб.

— Може би се е опитала, а той й се е изсмял в лицето: думата на робинята срещу тази на един римски гражданин не струва много. А предполагаш, че има право; помисли за безразличието на Вераний към жените, за неговите коментари за красотата на сестра му, за някои твърде предпазливи жестове, за онези погледи, излъчващи задоволство или притежание, които й хвърля доста често.

— Погледите, хубаво доказателство! — избухна освободеният роб. — Ще трябва да намериш нещо по-съществено, господарю!

— Памфлет! — възкликна Аврелий, удряйки с ръка челото си. — Творбата за брака на Птоломей и Арсиноя, която Марцел Вераний отрича, че има, е история за кръвосмешение: двамата са били брат и сестра! В Египет съюзът между родственици е бил обичайно нещо, но Сотад не е мислел така и нападнал забранените бракове именно в тази книга! А и Софокъл, един от авторите, предпочитани от Вераний, засяга тази тема!

— Продължавам да не вярвам, господарю, Марцелина би се възпротивила: не е някакво хитро чудовище, а девойка с нормални апетити, която цени красивите мъже…

— Умът на Марцелина не е зрял като тялото й, а брат й е нейната единствена истинска опора. Става въпрос за едно самотно момиче, израснало далеч от майка си, без дойки, без доверени робини, на които да се осланя.

— Сега, като се замисля, Арсаций ни призна, че слугите от къщата са били продадени точно когато сестрата е дошла да живее в Рим — заподозря Кастор.

— Може би точно тогава обичта на Вераний се е трансформирала в нещо различно. Освободил се е от слугите и е задържал само един стар слуга, който, целият обзет от страстта си към латрункулите, не се намесва ни най-малко в чуждите работи.

— Всъщност Вераний можеше с лекота да скрие мястото на срещите с Марцелина. Освен това купува обувки от добрия Септимий и облича една тъмна мантия, чиито ръкави с кървави петна биха изглеждали като невинни дъждовни капки — допусна освободеният роб.

— Когато бе убит Главк, имаше буря, както и следобеда, в който умря Модест — припомни Аврелий. — А нашият библиофил няма алиби за никое престъпление.

— Както и Друз Сатурнин, ако става въпрос — забеляза секретарят.

— Кой от двамата тогава? — намеси се Аврелий. — Първо щях да се обзаложа за момчето, но откакто Туча ни направи разкритията си, промених мнението си.

— Да видим как може да са станали нещата: Марцел живее години наред, разделяйки вниманието си между своите твърде ценни кодекси и сестра си, с която е болезнено свързан. После момиченцето пораства и само Боговете от Еребус знаят какво се случва между стените на дома! Мислиш ли, че я е изнасилил? — попита Кастор, предавайки се на новата теория.

— Не мисля: тя е била още момиченце и изнудване от любов щеше да е достатъчно да я огъне пред желанията на брат й.

— Няколко години след това Вераний бе принуден заради социалния си комфорт да се сгоди за Марцелина, така избира нарочно едно много младо момче по такъв начин, че да отсрочи възможно повече брака. В един момент обаче тя забелязва, че съществуват и други мъже: щастливи, скромни и покорни мъже, които нямат върху нея властта на всемогъщия й брат — отбеляза гъркът.

— Всъщност са роби и се отнасят към нея с уважение, а Вераний, макар да я обича, се държи с нея не особено уважително, защото оценява единствено интелектуалните интереси. Марцелина, далеч от това да е една учена, е обикновено момиче, с голямо желание да се забавлява… — продължи сенаторът.

— … Така тя се забавлява по свой начин, докосвайки се полека-лека до семейните слуги, които й се случва да среща. Марцелина е красива, на разположение и освен това е свободна: съчетание от елементи, такова, че да предизвика безгранична гордост у един роб — съобщи освободеният роб.

— Главк, изпечен хитрец, обмисля да се възползва, за да се откупи; Никомед пък се влюбва до полуда; а когато нашият Модест излиза от къщи, за да се види с нея, е щастлив, сякаш Афродита лично беше отворила вратите на Олимп! — напомни Аврелий. — Но междувременно Марцел Вераний, който беше въвел момичето в забранените игри, става маниакално ревнив, до такава степен, че да елиминира всеки мъж, който я доближи.

— Не, господарю, хипотезата не издържа — поклати глава Кастор. — Да допуснем също така, че момичето е мълчало за кръвосмешението, не би стояла обаче да гледа, докато брат й убива един по един претендентите й! Освен това, domine, самият ти показа колко малко Вераний се притеснява за репутацията на Марцелина: обикновено момите за женене не са свободни да ходят на термалните бани без ескорт, нито пък прекарват цели следобеди сами с годеника си или с някой сенатор с лоша слава.

— Един момент, помниш ли, когато предположихме, че Вераний може да е използвал сестра си като примамка, за да си осигури любовници? А ако нейната поквара го е подтикнала да я хвърли в обятията на други мъже, за да я наблюдава, докато си ляга с тях? Онзи ден в дома й се престори, че не забелязва, че се канех да я целуна…

— Защо да убива тогава? — отбеляза гъркът, озадачен.

— Може би в очите на Вераний Марцелина е много важна, за да рискува да я загуби, а нейните любовници може да са били пожертвани, щом са й се насладили. Една перверзна форма на наказание, което наранява не само мъжете, а и самата сестра, попаднала в капана на затвора, от който не може да излезе.

— Значи Марцелина трябва да му е съучастница? Предпочитам да мисля, че не разбирам напълно това, което се случва — надяваше се сенаторът.

— Всичко е много странно, но правдоподобно — допусна Кастор, почти убеден. — Манията на Вераний да убива, изглежда, нараства с времето: Никомед бе убит, след като беше излизал дълго време с момичето, Главк успя да я види едва няколко пъти, а за Модест накрая една-единствена среща беше фатална.

— Небеса, само една среща! — отсече Аврелий. — А Друз замина оттук, изключително решен да съблазни годеницата си! Трябва да го намерим бързо, преди да е станало твърде късно! — изкрещя разтревожен, втурвайки се навън.

 

 

Вратата на къщата на улица Фламиния беше затворена. Почукаха няколко пъти, но безуспешно. Може би Арсаций беше още зает с латрункулите с Юлий Кан, или пък какъвто беше глух, не беше чул чукането на вратата. Къде бяха тогава годениците? Сигурно бяха намерили скривалище някъде, далеч от наблюдателните погледи на Марцел, обаче в този квартал нямаше много тайни кътчета, където една млада двойка можеше да се спотаи.

— Портиците на Випсания! — възкликна Аврелий изведнъж, спомняйки си, че стените зад колонадата бяха покрити с графити дистихи на влюбени, за да увековечат техните срещи.

Малко след това Аврелий и Кастор прекосяваха нагоре-надолу портика, изследвайки най-скритите дълбини не без да обезпокоят няколко тайни срещи. От годениците обаче нямаше и следа.

— Бъди внимателен, domine — каза изведнъж Кастор със сподавен глас, тласкайки патриция към подслона, докато му показваше голямата карта на империята. Пред фреската се издигаше с гръб една фигура, увита в черно платно, от което се подаваха три големи кости от онези, около които се навиваха папирусите.

— Той е, няма никакво съмнение; кой друг би могъл да носи под ръка свитъци от този род? За щастие стигнахме навреме, очевидно не знае още нищо. Да го спрем веднага, преди да успее да намери младежите: ако е луд, колкото мислим, този път ще скочи директно на врата на Друз, без нито дори да опита да се скрие! — каза Кастор, излизайки на открито.

Предпазливи, двамата се отправиха към маниака, готови да го блокират; обаче нямаше нужда. Всъщност колекционерът, когато ги разпозна, се отправи веднага към тях, мъчейки се под тежестта на свитъците.

— Здравей, Марцел Вераний! — изпречи му се Аврелий, блокирайки хода му.

— А, сенаторе, слава богу, че те срещнах. Помогни ми, моля те, не мога повече с този товар! — каза библиофилът, подавайки на патриция най-големия от папирусите.

Свитъкът се спря във въздуха, в неравновесно положение, и при улавянето му Аврелий почувства, че замръзва.

— Направи го отново! — подстрека го глухо, връщайки плика в ръцете на колекционера. Марцел, учуден, му подаде отново тома с изпитателен поглед.

— Безсмъртни богове, не бях забелязал досега, че е левичар! — простена патрицият, призлявайки му.

— Какви идиоти сме били: бил е Друз тогава! — възкликна Кастор със затворени очи. — А Марцелина е с него!

— Моята сестра! — изкрещя Вераний разстроен и изпусна свитъците, затичвайки се към къщи.

 

 

— Друз, отвори, знаем, че си там! — крещяха три гласа в унисон, докато се опитваха напразно да разбият вратата.

— От двора, бързо! — заповяда Аврелий, втурвайки се в задната част на сградата. Бръсначът, обувките на Септимий, шахът на Арсаций, урокът по гръцки, мантията, бурята, къдравата коса… всичко беше толкова очевидно: как можеше да бъде толкова глупав? За един миг беше пред околната стена и я прехвърли с един скок, качвайки се на раменете на Кастор, а огромният мъж се опитваше да го последва по същия път, притискайки брутално с тежестта си гърба на бедния левантинец.

Аврелий се приземи пъргаво в двора и се огледа наоколо. Къщата, вече тъмна през късния зимен следобед, изглеждаше напълно празна: беше на здрачаване, помисли разстроен за момента, в който убиецът убиваше. Един убиец, който винаги беше имал на разположение оръжието на престъплението, можеше да има достъп до пешките на латрункулите и трябваше да познава слепотата на Паконий, за да се осмели да убива в негово присъствие.

Патрицият напредна в отвореното пространство, където се отваряха стаите на слугите, които бяха празни от доста време, оглеждайки ги една по една. В тъмните бордеи все още лежаха изоставени в прахта скелетите на старите мръсни постелки и мухлясалите tori, пълни със стърнища, които перфорираха подплатите в една перверзна пародия на изнасилване. Сякаш случайно забеляза сред дрехите, увити около един сламеник, едно по-светло петно и присвивайки очи, забеляза тесния и продълговат профил на един човешки крак. Твърде късно, си каза, усещайки тръпка от студ.

Бръсначът сряза въздуха, а дрехата падна на земята, откривайки безжизненото тяло.

Само миг преди това фините сетива на патриция бяха уловили шума на една дреха и задъхване; нищо друго освен един дихание, приглушен и неразличим дъх, все пак достатъчен, за да го накара да подскочи изведнъж. Острието изсвири гневно на един косъм от неговия врат, докосвайки лоба на ухото, и в същия миг Вераний, като се показа на вратата на квартирата, изкрещя, хвърляйки се напред:

— Не прави това, Марцелина!

Жената обаче, вбесена, затова че беше пропуснала Аврелий, вече се нахвърляше върху младежа, лишен от усещания, който лежеше неподвижен на леглото. Вераний се устреми към сестра си, за да я спре, и острието, избутано с опустошителната сила на лудостта, го прободе напълно.

— Марцел! — изкрещя тя, хълцайки, и изхвърли оръжието, взирайки се със затворени очи в кръвта, която пулсираше от откритата рана и се спускаше, вълнувайки се, по разкъсаните му гърди.

— Вината е моя — каза той, вдигайки окървавените си ръце, за да погали косите й. — Обичах те твърде много, повече от позволеното: от онази вечер на здрачаване, когато като малко пораснало момиченце се скри в обятията ми заради страха ти от бурята и аз забравих, че си ми сестра… Но сега всичко ще се нареди; без мен ще бъдеш свободна да оздравееш…

— Исках да умреш заради това, което ми причини! — простена тя отчаяна. — Мразех те и все пак не можех да не те обичам: ти беше всичко, което имах, баща, брат, годеник. Затова убивах тях вместо теб!

— Затварях си очите, за да не виждам истината, Марцелина. Когато видях на пазара робите пред тялото на писаря, започнах да се съмнявам: видях те да изчезваш внезапно развълнувана, а след малко да се връщаш с безучастен и блуждаещ поглед. Спомних си колко беше разстроена онази вечер, във вилата на Сатурнин, а тогава си си имала работа с Главк. Опитах се да прогоня лошите си мисли, но в същото време направих възможното да объркам сенатора, за да останеш извън всякакви подозрения: скрит сред тълпата от клиенти, накарах да му предадат съобщението, което обвиняваше Теренций, но не бе достатъчно, за да отклоня разследването от него. Едва след убийството на флейтиста бях убеден във вината ти: знаех, че момчето е изгубило много кръв, а вечерта на неговата смърт бях открил наметалото ти да съхне. Тогава открих какво съм направил с теб и се потресох… преди живеех с илюзията, че си щастлива, че ние двамата сме си достатъчни.

Не ти казах нищо, исках да те предпазя, още повече от преди. Щях да се освободя под някакъв претекст от договора с Друз и щях да те отведа надалече, грижейки се за теб без твое знание. Щяхме да останем сами, както в добрите стари времена, когато те носех на конче, но първо трябваше да те спася от обвинение в убийство… Когато ми разказа, че си срещнала сенатора в баните, заподозрях, че вече е по следите ти. Тогава помислих, че ако извършех престъпление, точно същото като другите, в момент, когато си обкръжена от неподозиращи хора, никой нямаше да се усъмни в теб. Изпратих покана на Тимон точно в деня, когато ти отиваше в дома на Аврелий: бях те видяла да гледаш този роб и знаех, че щеше да е следващият. Когато на негово място се яви сенаторът, разбрах, че е клопка, но въпреки това трябваше да действам и реших да убия стражата гигант, така че да създам решително доказателство за твоята невинност. Раних го в гръб, нямах сили да прережа гърлото му, всичко друго съм, но не и насилник, знаеш. Така се ограничих да скъсам качулката на мантията, за да подчертая присъствието си.

— Не умирай, Марцел, какво ще правя без теб? — плачеше девойката.

— Сенаторе… — повика Вераний, принуждавайки се да говори, докато кръвта пулсираше вече с все по-малко сила от раната. — Вземи ключа от касата. В сейфа ще намериш един документ, подписан с моя печат: изповедта, в която декларирам, че съм убил мъжете. Марцелина не трябва да плаща за моите грешки; ще я заведеш на село при майка ни, от която я отнех преди време, да бъде само моя. Когато ме няма вече, ще стане жена като всички други. Кажи ми, че ще направиш това, моля те…

Патрицият се поколеба. Беше се заклел, че ще накаже виновника за тези гнусни убийства: но кой беше истинският престъпник?

— Аврелий — промърмори Марцел с тих глас, без да успее да довърши изречението. Патрицият извърна лицето си, за да не пречи на брата и сестрата да се прегърнат за последно. Последна вълна кръв и мъжът остана неподвижен, с очи, отворени към Марцелина, свлечена над безжизненото тяло.

— Друз умря ли? — попита студено Кастор.

— Не, само припадна. Марцелина го беше омаяла и тъкмо щеше да му пререже гърлото, когато пристигнах. И в този момент убиваше задочно Вераний: всеки път, в известен смисъл, убиваше него. Това кръвосмешение, консумирано толкова рано, когато тя беше още малко момиченце, беше оставило у Марцелина незаличима следа. Привличаха я мъжете, които приличаха на брат й не както изглежда сега, а както тогава. Помниш ли, когато се опитвахме да си представим как е изглеждал Марцел Вераний преди повече от десет години? Слаб, рус, с голяма глава с къдрава коса и благо и съблазнително поведение. Сред подобни мъже Марцелина избираше компанията си за кревата. Всички убийства са извършени на здрачаване, по време на буря, както първия път, когато е била изнасилена. Бурята беше отприщила нейната лудост, когато, наказвайки любовниците си, девойката си отмъщаваше жестоко на един-единствен мъж, когото обичаше твърде много, за да убие.

— И се подготвяше да омете и Друз, след като прави любов с него — отбеляза Кастор, дълбоко разтревожен. — Значи си рискувал много онзи ден, в неговата къща, ако Вераний не беше дошъл навреме… Докато бягаше тук обаче, си разбрал, че е била тя. Как разбра?

— Когато видях, че Вераний е левичар, ми дойде наум за бръснача. Марцелина беше винаги с гладка кожа, макар да не се депилираше на термалните бани: много по-лесно е да си бръснеш краката, отколкото брадата, и момичето правеше това само, също както си боядисваше косата само вкъщи. И после си спомних, че в деня на търга Арсаций трябваше да си закърпи мантията. В онази къща имаше само три мантии, следователно Марцелина, за да отиде на пазар, трябваше да е взела назаем тази, в която слугата държеше своите latrunculi: всъщност глашатаят беше забелязал лошото й състояние. Главк беше в окови и на Марцелина и стигаше само един миг: той самият й беше споделил, че Паконий е сляп. Пешката трябва да се е плъзнала от гънките на шинела на Арсаций, падайки върху писаря.

— Защо да го убива точно тогава, сред всички тези хора?

— Главк трябваше да умре. Марцелина се е приготвяла да го убие във вилата на Сатурнин, но била възпрепятствана от Туча. Всъщност получила онази нервна криза, която брат й се опитал да успокои.

— Не разбирам — каза освободеният роб.

— Започнала с Никомед. До този момент братът и сестрата се заблуждавали, че тяхната забранена връзка нямало да причини нещастие на никого. Даже Марцел се опитвал да се оправдае, търсейки в историческите и литературните творби от предходните векове подобна на тяхната страст. Може би Марцелина се е сприятелила с роба точно защото беше хомосексуалист, или в началото е търсела наистина една различна връзка, с която да замени неудобната, която я свързвала с брат й: Друз със студения си егоизъм не можел, разбира се, да запълни една толкова голяма емоционална празнина. За известно време всичко вървяло добре, докато една вечер по време на буря в ума на жената нахлула лудостта. Убила го веднага щом се разделили от прегръдката и същото щяла да направи с Главк, ако Туча не ги била прекъснала. Марцелина не можела да понесе, че робът продължавал да живее, а Главк щял да бъде продаден, и веднъж останал на сигурно в чуждия дом, нямало повече да е достъпен: пазарът бил последната възможност.

— Значи е прелъстила Модест нарочно, за да го убие — изтръпна освободеният роб.

— Не точно — поправи го Аврелий. — Марцелина беше момиче с нормални апетити и мъжете го привличаха, но когато се появяла същата ситуация на нейното драматично преживяване, свързвала секса със смъртта. Усещала притискащата необходимост да убива мъжете, с които е имала физически отношения; мисля, че е било по-силно от нея, така че не е можела да се справи с това. Никога не е изработвала сложни планове, за да избяга от правосъдието, нито да се прикрие по някакъв начин, освен, измъквайки косите си от кесийката на Никомед. Именно това ме отклони от правия път. Аз търсех хитър и разумен виновник, способен да прикрие следите за своите злодеяния, а Марцелина беше невероятно проста.

— Какво ще правим сега с нея? — попита освободеният роб. — Не е била отговорна за действията си…

— Заклех се, че ще накажа убиеца на Модест.

— Verba volant, господарю. А признанието на истинския виновник е тук — потвърди Кастор, посочвайки свидетелството на колекционера.

— Едно бясно куче няма никаква вина за смъртоносното си ухапване и въпреки това го убиват — отвърна патрицият — Марцел Вераний каза, че сестра му ще оздравее, но дали можем наистина да му повярваме?

— Не знам — замисли се навъсен робът.

В този момент Марцелина започна да пее: вече не щастливите музики от банкетите, а една печална погребална песен на един глас, може би същата, с която Вераний я приспиваше като малка. Изглежда, убийцата не осъзнаваше, че двамата мъже решаваха съдбата й. Когато умря брат й, който беше причината за нейната лудост, и последният лъч разум беше вече изчезнал от очите й, втренчени със слисан поглед в трупа, който лежеше в краката й. Между патриция и роба се прокрадна студен поглед на съглашение.

— Ще заведеш момичето при майка му поверявам ти го — каза Аврелий с непроницаемо изражение.

Точно в този момент Друз промърмори нещо, съвземайки се.

— Какво се случи? — попита с все още премрежен поглед.

— Изгуби една зестра и спечели живота си — отговори Аврелий с презрение, обръщайки му гръб.