Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (19)

XVIII
Четвърти ден преди Идите на февруари

— Отива ти! — възкликна гъркът, като приключи със слагането на врата на Аврелий нашийник с надпис: „Хвани ме. Принадлежа на Кастор, освободен роб на Публий Аврелий Стаций.“ Казах на всички, че за няколко дни ще отидеш на Албанските хълмове, за да размишляваш върху писанията на епикурейците. Сигурен ли си, че искаш да държиш Парис в неведение за твоите намерения?

— Ще умре от страх, ако разбере! — пошегува се Аврелий. — Ти гледай да не се възползваш от отсъствието ми и да ме окрадеш, както обикновено. За щастие ключовете от касата ги дадох на Парис.

— Това е обиден жест, domine, да ми отказваш достъпа до касата… хайде покажи ми дали като роб си убедителен — каза Кастор, голям експерт по дегизиранията, изпипвайки всичко до най-малките подробности. — За прекалено чистите нокти няма проблем, със сажди ще ги изцапаш веднага. Ръцете са пълна катастрофа, вижда се идеално, че не си работил нито ден през живота си, и ще ти трябва малко, за да ти се появят мазоли. Вълненото наметало можеш да го задържиш, и бездруго ще ти го откраднат веднага. Що се отнася до обувките, въобще не са подходящи.

Гъркът излезе набързо и се върна обратно с чифт полупробити сандали.

— Но те са открити, а навън вали! — възрази Аврелий.

— Какво? Може би мислиш, че един огняр от Субура носи сенаторски калцеи с люнет от слонова кост? Сега последно… — добави Кастор хитро. — Това ще го задържа аз! — каза, сваляйки от показалеца му пръстена с печата на Аврелиите. Патрицият потрепери. Този печат беше равностоен на негов подпис, удостоверяващ всякакви документи. — Готов ли си, сенаторе? Да тръгваме!

Аврелий хвърли последен краткотраен поглед на своя красив дом, на Ларариума в антрето, на книгите, на статуите, на топлия под, после излезе в нощта, без да се обръща назад.

— Не, така не става — смъмри го гъркът — Върви по-изгърбен, гледай надолу, забрави, че си господар, ако искаш някой да се хване в капана. Стига с този горд поглед, това надменно изражение, тази презрителна гримаса. Сега ти си робът Публий, не го забравяй!

Двамата слязоха бързо по Викус Патрициус, по посока Субура, вървейки един до друг.

— Малко обноски, Публий, върви зад мен, както приляга на един уважителен роб! — укори го освободеният роб, който започваше да се радва на цялата тази комедия.

Когато стигнаха долината, която разделяше Виминала от Карине, започнаха да се вмъкват по уличките на най-бедния квартал на Рим, толкова тесни улички, че светлината едва проникваше през процепите между покриви, луфтове и висящи балкони във въздуха между една insula и друга.

— Банята на Сарпедон е там долу — каза Кастор, посочвайки една много висока порутена постройка. — Нека Хермес те пази!

— Vale! — поздрави го Аврелий. После, без да се колебае, влезе във вълчата бърлога.

На следващата вечер патрицият лежеше изтощен на едно легло в мазето на Сарпедон с натъртени кости, с ръце, покрити с кървави мехури, с гръб, който гореше от ударите с камшик.

— Донесох ти малко супа — каза Афродизия. Миячката изглеждаше точно както я беше описал Кастор — много любезна и много грозна.

— Хайде, яж! — подкани го, подавайки му една купа, в която плуваха остатъци от развалени зеленчуци. — Ако не се храниш, ще станеш по-зле!

Аврелий се опита да преглътне една лъжица от този буламач, притъпявайки отвращението си.

— Не трябва да отвръщаш по този начин на господаря, или ще те бие всеки ден — съветваше го междувременно жената, затопляйки с чашата сбръчканите си от замръзване ръце. — Знам, че не беше твоя вината, че котелът щеше да изгасне. Зосимус забрави да сложи дърва, но Зосимус го нямаше, а господарят искаше да набие някого. Кураж, Публий, ще свикнеш… — промърмори, като приключваше да сърба супата, която Аврелий не беше успял да изяде. После мина по раните му с парцал, накиснат във вода с оцет — Защо не крещиш? Ще се почувстваш по-добре — попита Афродизия, без да получи отговор. — Сега трябва да тръгвам; ще се видим, когато господарят излезе навън — обеща, излизайки много бързо.

Патрицият се опита да се свие под наметалото, за да противодейства на влагата. Сутеренът не беше много студен, защото котелът, който оставаше запален четири часа дневно, се намираше само на две стени разстояние. Водата на горния басейн все пак проникваше през инфилтрациите по протежението на пропуканите стени и се спираше на пода от глина, пропивайки го целия, включително и ъгъла, в който опънат на сламеника се беше проснал изтощен сенаторът.

„Как можеше да се живее в тези условия, цял ден да се задушаваш на ужасната жега от пещта, а нощем да гниеш върху дюшек, гъмжащ от насекоми?“ — запита се Аврелий. Няколко години щяха да са достатъчни, за да изгният костите ти. Хората остаряваха бързо в хипокауста на термалните бани, заключи патрицият, спомняйки си за своите другари по работа. На колко ли години е Афрозидия — трийсет, четирийсет или още малко? Зосимус пък беше много млад, сигурно е минало известно време, преди да забележи ефекта от тази толкова тежка работа. При Нерий нещата стояха различно. Беше освободен роб и можеше да си тръгне когато си пожелае, но оставаше в пещта, за да откупи една робиня на Сарпедон, Кармиана, която чакаше дете от него. Невероятно, добрият работник беше успял, ас след ас, да събере парите, за да я откупи, и сега му оставаше само договорът за продажба. След няколко дни щеше да я освободи, за да я направи своя жена.

Аврелий въздъхна, заричайки се, че на следващия ден ще подхване темата за Лупий. Не се беше осмелил да задава веднага много въпроси, за да спечели преди това доверието на другарите си.

Стоеше така със затворени очи, твърде изморен и за ръцете на Морфей, когато улови шум, идващ от вратата. Някой, мислейки, че е заспал, идваше към него крадешком с намерение да свали наметалото му. Обърна се светкавично и сграбчи с двете си ръце натрапника.

— За всички богове, но ти си Зосимус! — възкликна, докато робът се дърпаше, за да се измъкне от стискането.

— Милост! — изстена младежът.

Патрицият отпусна хватката непредпазливо и съжали. Ритникът на коварния слуга го застигна, докато се обръщаше.

Аврелий не се стърпя повече. Вбесен, сграбчи огняря за врата, после, държейки го неподвижен до стената, му зашлеви една серия от звучни шамари. Да се биеш, очевидно беше единственият начин да бъдеш оставен на мира в тази отвратителна, насилническа обстановка.

Робът се изви, крещейки, докато патрицият не реши, че дозата удари беше достатъчна, за да премахне желанието му да си присвоява неговите вещи.

Когато го остави да си тръгне, Зосимус изтича навън, като го проклинаше тихо.

Край на първи ден, помисли си Аврелий, заспивайки изведнъж.