Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (26)

XXV
Десети ден преди Календите на март

— Парис, провери ли всички обувки на слугите, една по една?

— Да, domine, за трети пореден път — обясни търпеливо администраторът — Има петдесетина чифта калцеи, които носят печата на Септимий. На някои от старите обувки е отпечатана буква „А“, на други — кръст или чертичка, но по-голямата част нямат никакъв отличителен знак.

Аврелий въздъхна, освобождавайки с жест интенданта.

Добрият Парис не се помръдна.

— Имам нужда да поговоря с теб, господарю. Става въпрос за нещо сериозно — каза уважително, но в същото време решително. — В тази къща не може да се живее повече, слугите се гледат един друг с подозрение и се отнасят с недоверие към най-малките жестове. Вчера Тимон за малко да скочи върху Хортензий, който отиваше към него с ножа за печено в ръка. Филида се страхува да остане сама и се е преместила със сгъваемото си легло в стаята на друга слугиня. Ганимед спори всеки ден с Агатон, обвинявайки го, че иска да му пререже гърлото, за да го замести в услугите на Азел. Дори Фабел, който не може да навреди и на една муха, спи с наточена шпага под възглавницата си.

— Смъртта на Модест разстрои всички и никой не се чувства сигурен вече — призна Аврелий. — Аз самият понякога се изненадвам, че ви шпионирам, питайки се кой ли е виновен. А би трябвало да се чувстваме свързани и сплотени.

— Именно това се опитвам да ти обясня, domine. Ние се опитваме да превъзмогнем този лош момент, без да се нарушава хармонията в къщата, обаче никога няма да успеем, ако винаги има кой да сее зло.

Патрицият повдигна вежда, макар да знаеше какво ще последва.

— От много време слугите ме информираха за изчезването на различни предмети, вчера Нефер дотича при мен отчаяна, защото не намираше вече перлената огърлица, която си й подарил. Открихме я в стаята на Делия заедно с една твоя книга — каза Парис, подавайки на Аврелий свитъка на Посейдоний.

Значи Делия не се ограничаваше да отмъква книги, но и си позволяваше да извършва истински кражби…

— Не може да продължаваме така, господарю. Тази дивачка забърква всякакви каши и другите слуги не могат повече да понасят да й се разминава. И сред най-толерантните слуги започва да се усеща недоволство, че в една толкова напрегната обстановка намира начин да просперира. Като глава на слугите ти настоявам да вземеш мерки!

— Какво искаш да кажеш, Парис? — сбръчка чело Аврелий.

— Знам, че е против принципите ти, domine, но ти си длъжен да я накажеш, или останалите слуги ще спрат да ти имат доверие.

Аврелий присви устни притеснен, унижението от наказанието, бича с камшик по високомерните й рамене, красивата уста, която се отваряше, за да изстене и изкрещи…

— В този дом не се бият слугите, Парис. Знаеш много добре, че винаги сме избягвали да използваме подобни средства. Камшикът виси неизползваем на стената от толкова отдавна, че кожените каишки вече се разпадат. Аз искам да живея сред верни слуги, не сред злопаметни врагове, готови да ме предадат за отмъщение!

— Точно твоите роби искат това от теб, domine. Тук никой не е имал подобно отношение към Делия. А тя не говори, не се сприятелява с никого.

Сенаторът се опита да преустанови разговора, но интендантът го прекъсна, събирайки цялата си смелост, за да каже онова, което от много време го мъчеше.

— Искаш ли да узнаеш истината, господарю? Ако Делия се е осмелила да си присвои тези неща, го е направила, защото знае, че ти я закриляш!

— Но аз никога не… — опита се да отрече Аврелий.

— О, да, domine, признай го! Прикриваш отсъствията й, лъжеш, за да й спестиш някое наказание, оставяш я да се държи с теб като с равен… Помисли за момент какво си мислят другите!

Патрицият замлъкна умислен. Въпреки волята си трябваше да признае, че имаше нещо вярно в онова, което твърдеше интендантът.

— Ти си господарят и твоята дума е закон, съгласен си, нали? Твоите слуги винаги са те обичали, защото си се държал справедливо с тях. Ти си paterfamilias, не можеш да позволиш една, да я наречем, лична симпатия да се смесва с твоите задължения. Винаги си ми давал свобода по отношение на робите, domine. Сега мисля, че Делия трябва да понесе едно примерно наказание, за да покажеш на всички, че в този дом няма двоен стандарт. И трябва да стане ясно, че заповедта идва от теб подчерта интендантът. — Мога ли да действам?

Патрицият кимна сериозно, без да каже нито дума. Докато администраторът се оттегляше с поклон, вътрешно учуден, че се е осмелил да се обърне по този начин към господаря, Аврелий се хвана за главата, обхванат от дълбока загриженост. Значи беше достигнал до положение да не познава повече слабостите си? Беше поел закрилата над Делия, беше я оставил да действа, правейки се, че не знае, че неговото отношение беше обидно за другите слуги, открит присмех над общите усилия да съдействат и да живеят в мир. Мислеше, че не знае какво го беше накарало да я покрие, тъй като беше заобиколен от много сервилни ласкатели, свободните римляни повече от робите, беше се възхитил на смелостта на тази жена, нейната гордост, опърничавата й независимост. Опита се да се убеди, че не беше привличане, което изпитваше към нея това, което го тласна към едно твърде снизходително поведение. После все пак помисли отново за Делия, докато се гърчеше в ръцете й, под топлия натиск на тялото й, под напора на желанието, което беше усетил пред непокорството на робинята… и трябваше да се разубеди.

Повтори си мисълта, сякаш рецитираше урок, не трябва повече да се оставя да бъде воден от страстта. Желанието трябва да се потиска като болката, докато не се постигне по-голямо откъсване от онзи, който се е научил да не зависи от човешките нужди. Sapiens е единственият наистина свободен човек, защото не е роб дори на самия себе си: наслаждава се на удоволствията, но не са му наложителни; обича живота, но смъртта не го плаши. Изведнъж му се стори, че лицето на Епикур, твърдо на мраморния бюст, го фиксираше с поглед на мълчалив укор, сякаш за да го предупреди, че пътят към мъдростта беше още решително, безутешно далечен.