Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (5)

IV
Идите на януари

Новите слуги стояха прави пред стола, покрит с кърпа от визон, на който Аврелий седеше изпъчен неподвижно с тържествената си тога. Парис беше настоял за тази церемония:

— Трябва да ги впечатлиш, като се надуваш малко. — Беше подсказал. — Ще помогне да затвърди престижа ти!

Постановката наистина даваше очаквания ефект, защото петимата го гледаха втренчено, изплашени, без да си отворят устата. Начело на малката група беше триклинарият Теренций, прав като струна, с гладко избръснато лице, изразяващо умерен интерес. До него русокосата Туча откриваше пълничкото си лице в медена усмивка в опит да впечатли новия си господар. Озеленителят Скапола се вълнуваше, като едва овладяваше трескавото желание възможно по-скоро да бъде полезен с ножиците си. На втора линия малко отдалечен стоеше старият писар Паконий, с бели коси, падащи на раменете. Последна беше Делия с по-мрачно от обикновено лице и нахален поглед, който фиксираше Аврелий без сянка на покорство. Патрицият я погледна с любопитство, а момичето прехапа устни, опънати като кожата на тъпан по време на дионисиева оргия.

— Обичайното конско, а? — коментира Кастор с известно недоверие. Проповедта можеше да проработи за малко, но на новодошлите нямаше да им трябва много време да разберат, че имаше какво да се желае по отношение на дисциплината.

Междувременно от всички криволичещи пътища на големия domus идваха на тълпи роби, нетърпеливи да клюкарстват за своите нови другари. Готвачът Хортензий оглеждаше враждебно другите пет усти за изхранване, притеснен дали ще успее да измъкне от килера хранителните продукти, необходими за освободените членове на неговото многобройно семейство. Бръснарят Азел възобновяваше разочарованието си, претърпявано при всяка нова покупка, оплаквайки се, че господарят, чужд на вкуса му, упорстваше да купува робини вместо женствени младежи. Модест, Тимон и Полидор наблюдаваха разтревожени новия безупречен роб по трапезата, надявайки се да не им се меси много, а Филида и Иберина вече се горещяха в търсене на претекст, за да се скарат с двете неканени гостенки, които рискуваха да подкопаят позициите им сред робите. Ядосаната Нефер прекарваше през сито скромното облекло на Делия, ако бяха наети и други толкова груби прислужнички, мислеше си, скоро домът на Аврелиите щеше да изгуби завидната си репутация на място, което приютява най-елегантните робини в града.

— Тихо, говори господарят! — заповяда Парис, но призивът трябваше да бъде повторен многократно, преди да настане тишина в залата.

— Чуйте ме добре — започна сенаторът — В моя domus слугите не биват бити за нищо, нито пък пренебрегвани, ако имат основателно искане. Моите слуги не се погубват от работа, ядат обилно, имат дрехи, за които може да им завидят много свободни граждани, и получават добро заплащане. Когато се разболеят, биват лекувани, а не оставяни да мрат на улицата. Могат да се задомяват, а ако имат деца, могат да ги отглеждат спокойно, сигурни, че няма да им бъдат отнети заради пари или поради каприз. В замяна очаквам пълна вярност към моя дом, който е мой, но и ваш, единственият, който сте имали или ще имате някога. Това е всичко — каза, ставайки.

В един ъгъл се подсмихваше интендантът, доволен от тази проповед. Не беше лесна работа да се управляват повече от сто подчинени от различни раси и с различни нрави, някои лишени дори от начални познания по гръцки и латински. Онази хетерогенна тълпа трябваше да бъде научена стъпка по стъпка, за да се адаптира в средата и да работи в хармония, без да нарушава никога спокойствието на господаря, чието благоденствие беше напълно обречено. Полека-лека, когато идваше друг нов роб, се прибавяше към голямата familia, беше нужно да му се помогне да се интегрира без твърде много сътресения, да се сметне за едно цяло с дома и господаря.

Парис въздъхна, съзерцавайки опечален новите слуги. Щяха да му създадат много неприятности, с изключение може би на Теренций, роба по трапезата, единствения, който имаше вид на цивилизован човек.

— Можете да тръгвате — нареди Аврелий, без да бъде чут.

— Чухте ли? Тръгвайте! — намеси се авторитетно Парис и едва тогава малката тълпа започна да се изнизва.

— Почакай за момент, Теренций! — извика го сенаторът.

— Да, domine — отвърна той с безпогрешен акцент.

— Откъде си? — каза Аврелий, замислен над перфектното произношение на прислужника. Само един образован чужденец с богата култура можеше да произнася латинския без никакво диалектно влияние.

— От Атина, domine.

Патрицият се усмихна. Грък от Атина, люлката на всички цивилизации! Какво ли щеше да си помисли Кастор, който, бидейки добър александриец, смяташе за пропаднала старата столица на изкуствата?

— Ще помогна на твоя администратор да направи така, че твоите нови приятели да се нагодят бързо към нашите привички. Предполагам, че ти ги познаваш всички добре…

— Доста добре, domine. При Сатурнин вършех работата на глава на къщата.

— Доверени лица ли са? — попита Аврелий учуден.

— Доколкото могат да бъдат робите, domine, като другите…

— Добре ли се чувстваше при издателя? — попита Аврелий все по-учуден.

— Разбира се, господарю. Господарят беше точен и добър. Тук със сигурност ще се чувствам по-добре.

— Но защо така? — попита сенаторът смаян.

— Обстановката ми подхожда повече — обяви робът по трапезата с известна важност, посочвайки богатото обзавеждане на таблинума.

„О, богове, този роб е по-надменен от стар патриций, помисли Аврелий. — Ще си допадне с Парис, има същото прекалено кастово самочувствие!“

— Служил ли си при някой друг в Рим?

— При търговеца Марк Италик, domine — потвърди робът, отговорен по трапезата, а патрицият кимна. Далечни бяха времената, когато слугите вкъщи израстваха с paterfamilias и оставаха да му правят компания за цял живот. Войните бяха внесли на пазара такова количество роби, че сега големите богаташи не знаеха не само имената, но и броя на робите си, смятани вече за прости служители, които могат да бъдат сменени при нужда.

Аврелий погледна внимателно роба, отговорен по трапезата, преди да се сбогува с него. Теренций носеше туниката си с вродена елегантност и само след два дни се движеше в голямата къща, сякаш беше живял винаги там. В този момент беше изправен в дъното на залата, до шкафа, на който стоеше една голяма ваза, много внушителна, но без никаква артистична стойност, една по-скоро добре направена имитация, но не достатъчно добре, че да заблуди един любител.

— Внимавай да не се облегнеш на тази амфора, Теренций — каза патрицият, воден от неочаквано вдъхновение — Платих безумна цена на един антиквар от Saepta Iulia!

— Наистина ли, domine? Опасявам се, че са те излъгали. Без съмнение това е фалшификат — заяви уверено прислужникът.

— Прати ми секретаря — заповяда на Парис, който си намръщи устата веднага. Съперничеството между него и Кастор беше известно на всички. След години на презрение и злоба двамата, за добро или лошо, бяха решили да съжителстват, но само с цената на взаимни и неизбежни отстъпки. Кастор трябваше да признае на администратора пълни права върху дома и управлението на имуществото на Аврелиите. Парис от своя страна беше принуден да абдикира от абсурдното желание да наложи властта си върху недисциплинирания свободен роб, който всъщност, освен че беше слуга, беше и най-добър приятел и довереник на господаря.

— Приготви се, Кастор — обяви Аврелий. — Искам да дойдеш с мен в магазина на Созиите, където възнамерявам да проуча Марцел Вераний, покровителя на Друз Сатурнин. Няма по-добър начин да опознаеш някого от това, да разбереш какво чете.

Гъркът опита ловко да се измъкне. Библиотеката се намираше покрай Викус Тускус, в околностите на храма Диоскури на Форума. Господарят щеше да си отиде с носилката, а той, за да върви в крачка с носачите, трябваше да тича като глиган, преследван от глутница кучета.

— Ох, от вчера вечерта не ме държат краката, domine. Тази стара деформация на глезена не ми дава мира!

— Можеш да се качиш на портшеза, ако е наистина необходимо — позволи патрицият, правейки се, че не е забелязал, че Кастор беше играл на тригон цяла сутрин. — Какво откри за предишните собственици на Главк? — попита го после, докато слугините го обличаха от главата до петите.

— Както вече ти казах — отговори гъркът, — първият е бил пекар, някой си Возий, който го е купил още щом дошъл от Месина, после го дал малко след това на търговеца Норбан, който на свой ред го направил непредпазливо възпитател на децата си. Главк живял в дома му близо година, после забъркал една каша и за наказание бил продаден на огняря Лупий. Останал в котелното само един месец; какъвто бил деликатен, нямало да издържи много на тази изтощителна работа. Лупий, който бил строг и брутален, но въобще не глупав мъж, разбрал веднага, че ще е голяма загуба да принуди един достатъчно образован грък да хвърля дърва в пещта, когато с парите, които може да изкара от неговата продажба, ще може да вербува двама енергични необразовани скити. Така се отървал от него, давайки го на Сатурнин…

Когато сенаторът беше напълно готов, Иберина приключи да закопчава наметалото му и Филида му сложи ръкавици, Кастор изтича да му проправи път до портшеза. Малко след това мощните нубийци се отправяха долу по Виминала с двоен товар.

— Добре, имаме с какво да се занимаем. Ще започнеш веднага да търсиш Бозий и Норбан — заповяда Аврелий, бутайки настрани освободения роб, който се беше разположил удобно на вълнените възглавници, заемайки сам почти цялото легло.

— Вече го направих, domine. Норбан е починал малко след като продал Главк.

— Отлично, Кастор! Не ми казвай, че си открил поради какво нещастие приятелят ти е свършил изтегнат в котелното.

— Има нещо общо с това с дъщерята на господаря.

— Обзалагам се в това. Учудвам се, че обиденият баща не го е одрал жив…

— Норбан е бил стиснат, господарю. Изпращайки го при огняря, намерил начин да го накаже, без да се охарчи много.

— Какво е станало с момичето?

— Не се знае. Що се отнася до Бозий, има работилница на Кливиус Орбиус, зад Алгитериума. Всичко, което научих за Лупий, е, че е управлявал термален център в Субурата — обясни Кастор, поддавайки се да види какво става, носачите бяха спрели ненадейно и оставили портшеза на земята. — Обичайното задръстване, господарю. Изходът на Субурата е задръстен от няколко преобърнати карети, а съседните улици са непроходими, защото ремонтите, започнали през миналата година, вървят бавно. Ще мине доста време, докато се раздвижим.

— В такъв случай разкажи ми още нещо за твоя приятел; значи афери, измами, жени… — Възползва се Аврелий, опитвайки се да бъде чут сред виковете на ядосаните пешеходци, които се мъчеха да си проправят път.

— Жени имаше в изобилие, господарю. Главк беше красив до такава степен, че чак изглеждаше женствен, даже и неговите наклонности да бяха различни. Това беше голямо преимущество, разбираш ли? Момичетата, вместо да се пазят от него, както биха направили с някой мъж с по-мъжествен вид, му се доверяваха сляпо. Много се харесваше и на хомосексуалистите обаче.

— Мислиш ли, че е имал вземане-даване с някоя от слугините на Сатурнин, които купихме? Туча ми изглежда доста благосклонно настроена.

— Тя хвърля око на господарите, domine, не на слугите. Или поне се цели възможно най-високо, започна да се навърта около Парис…

— Поздравления! — усмихна се Аврелий, познавайки целомъдрието на интенданта склонност, с която дори известната куртизанка Чинция не беше успяла да се справи.

— А за Делия — отговори гъркът, — забеляза ли косите й?

— Да, къси и безформени, сякаш са били подстригани до нула номер — кимна Аврелий.

— Така се постъпва с робините, които се опитват да избягат. Ако опитат, пак биват бити с камшик, а рецидивистките могат да бъдат жигосани — припомни Кастор.

„Ето защо Парис й е сложил огърлицата“, помисли патрицият, който не искаше да слага на робите желязо с инкрустиран надпис: Аз съм избягал роб, заведи ме при господаря ми.

— Ей, движим се! — възкликна Кастор, като усети да се поклаща портшезът, но нубийците напреднаха само с няколко крачки.

— Има ли някой роб, с който Главк да е бил в особено добри отношения? — попита сенаторът.

— Може би Паконий. Бяха единствените постоянни писари на Сатурнин. Другите ги наемаха за деня, а текстовете ги диктуваше издателят лично… но защо толкова много въпроси за личния живот на нашия беден писар, domine? На пазара имаше хиляди хора и всеки може да е влязъл в килера да пререже гърлото на жертвата!

— Ако е бил външен човек, имаме малко възможности да го намерим. Трябва да тръгнем от презумпцията, че убиецът е познавал жертвата. Единствената улика, на която можем да разчитаме, е отпечатъкът с къдрицата… Между другото, да не забравиш да посетиш онзи Курций, за когото ми говори обущарят. Сред клиентите му може да има някого, когото да познаваме.

— Забравяш за пешката от latrunculi, господарю. Главк играеше често на latrunculi и много от нашите слуги се научиха от него — изпусна се Кастор с надеждата да се избегне неудобното преместване в Трастевере.

— Latrunculi, да! — Пое топката Аврелий. — Носи се слух, че шампионът Юлий Кан е бил предизвикан от непознат съперник; ще отида да си поговоря с него тези дни, може да науча нещо полезно. Преди това обаче искам да се върна на пазара, за да разбера как може да се е случило убийството. Възнамерявам също така възможно най-скоро да направя оглед на вилата, където е починал Сатурнин, като заведа с мен всички негови стари слуги. Сигурен съм, че знаят нещо за смъртта на господаря си. Смятам да наблюдавам реакциите им, когато се окажат отново в къщата.

— Ще ти е необходимо позволението на наследника, т.е. на младия Друз.

— Имам това на Марцел Вераний, покровителя. Струваше ми един свитък от Одите на Пиндар. Впрочем Марцел би скочил в огъня за рядка книга. Все пак скоро ще ти се удаде случай да се запознаеш с него. Поканих го на вечеря с младия Друз и неговата годеница.

— А, почти бях забравил, domine… дойде ми наум къде съм виждал Пупилий, онзи, който ти беше конкурент на търга на пазара за цветя. Неговата господарка, вдовица, притежава малък разсадник.

— Знаеш ли случайно кой е бил покойният й съпруг?

— Някой си Марк Италик — отговори Кастор. В този момент носилката бе вдигната изведнъж и нубийците се втурнаха с пълна сила към Форума.