Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (16)

XV
Календи на февруари

На следващата сутрин сенаторът беше подложен на изключително скучния ритуал по посрещане на clientes. Аврелиите бяха едно много древно семейство, уви, почти на изчезване. Така патрицият по същия начин, по който беше наследил от своите пестеливи и не много плодовити предци огромно наследство от латифундии, трябваше да се натовари и с традиционните задължения по отношение на защитените, които възлизаха на няколкостотин. И ако към тях се прибавеха и робите, които работеха извън къщата, и множеството освободени роби, които разчитаха все още на покровителство, броят от хора, които чакаха пред вратата му, за да му пожелаят добър ден и да получат в замяна sportula, стигаше до небесата.

Викан от всички страни, Аврелий нямаше търпение да приключи с тази изтощителна церемония, но тълпата във вестибюла беше все още гъста и други хора се струпваха на входа да чакат. Стана така, че беше на косъм да не прочете поредната молба под формата на писмо, която падна в скута му.

Щом вдигна поглед от листа, сенаторът се изправи изведнъж, опитвайки се да види сред тълпата кой му го остави, а клиентите, увити в белите си тоги, му се сториха всички еднакви.

— Заеми моето място, Парис! — заповяда и докато сенаторът изчезваше в дебрите на коридора, от масата на слушателите се въздигна един хор от звучни протести.

Едва когато беше на сигурно в средата на големия перистилий, навъсеният Аврелий прочете отново свитъка: „Под твоя покрив има някой, който вече уби и ще убива още.“

Намръщен, седна на една мраморна пейка и започна да пресява един по един робите, които беше купил онзи злополучен следобед.

Теренций. Какво знаеше за него? Почти нищо, освен че една уважавана матрона би преобърнала всичко, за да го има на разположение. Атинянинът все пак показваше особени качества за един роб — компетентност в областта на изкуството, отлично формално образование, крайна сдържаност на безупречните му, но в същото време презрителни обноски… Един студен и решителен мъж, който не беше трудно да си представиш с кама в ръката, готов да убие врага си, за да се върне после към ежедневните си занимания, сякаш нищо не се е случило.

Паконий — ясно е, че както беше окован, не би могъл да е скрил оръжието на престъплението, и все пак историята за този толкова дълбок сън въобще не беше убедителна. Тогава кого пазеше стареца и защо?

Макар уликите да бяха срещу него, Скапола не му изглеждаше много като убиец, но може би, както беше голям ентусиаст да размахва градинарските ножици, озеленителят би бил също толкова сръчен и с ножа.

Тогава жените — Туча беше умела в преструвките, ласкателствата и предателствата с цел да получи някаква минимална привилегия. Кой знае дали наистина е била любовница на покойния издател, или това самохвалство е било отражение на едно насъбрано желание, останало завинаги незадоволено… Предния ден Парис я беше открил в кухнята, където нямаше право да ходи. Робинята беше наведена над едно от вече готовите ястия и като забеляза, че е открита, побърза да се отдалечи. Когато интендантът докладва този епизод, на Аврелий му настръхнаха косите. Сатурнин беше умрял, след като беше страдал от странни спазми на стомаха.

Накрая Делия — твърда, враждебна, непроницаема, Делия, която хранеше към него мълчаливо и осезаемо негодувание.

Патрицият подскочи изведнъж, поразен от една колкото неприятна, толкова неизбежна мисъл. Подозренията не можеха да се ограничат само до новите слуги. Виновникът можеше да е някой от неговите най-доверени хора, тези, на които всеки ден поверяваше дома си, имуществото си и живота си — готвача Хортензий, бръснаря Азел, остиария Фабел, гиганта Сансон, келнера Модест. Всички те посещаваха Главк и всички можеха да познават също толкова добре Никомед или Лупий. „А защо не и самите Парис и Кастор?“ — каза си патрицият, повдигайки рамене при абсурдната хипотеза. Не, не можеше да е някой от семейството му, реши категорично и в този момент погледът му избяга към алеята, където малката статуя на Купидон се издигаше в зимната си самота, съблечена от увивните растения, които щяха да я покрият наново през лятото. В долната част на колоната, която подпираше бронза, се забелязваше отпечатък от крак, много ясен, и пресечен от един отрязан кичур.

Беше още там и наблюдаваше изумен отпечатъка, когато Парис дойде при него.

— Случайно да си изпратил Модест да извърши някакво поръчение, domine? — промърмори интендантът изморен, че се беше наложило да потушава бунта на разочарованите клиенти. — Искам да му дам една задача, а не съм го виждал от вчера следобед.

Аврелий изпита нещо като мрачно предчувствие. Каква глупост, помисли, съвземайки се, ядосан на себе си заради цялата тази тревожност. Сигурно момчето беше на пазар или пък се беше спотаило в някой ъгъл в компанията на някоя отзивчива робиня.

В този момент се появи Кастор, видимо разстроен.

— Кубикулумът е празен, а леглото непокътнато. Тази нощ не се е прибирал вкъщи.

— Никога не е излизал без позволение — простена управителят с насечен глас. Тримата се гледаха втренчено мълчаливи. Умът им беше зает от една-единствена ужасна мисъл.

— Да го потърсим веднага! — отсече сенаторът, вземайки в ръце ситуацията.

— О, небеса, вярно ли е, че… — В този момент идваше Нефер.

— Тихо! Събери жените и ги разпитай една по една кога за последно са виждали Модест — заповяда й Аврелий. — Увери се, че говорят свободно. Каквото и да са забъркали, няма да бъдат наказани. Ти, Кастор, бий камбаната да обявиш тревога.

Няколко минутки по-късно повече от сто слуги се събираха в перистилия, но никой нямаше ни най-малка представа къде можеше да бъде изчезналото момче. Когато Полидор и Тимон, най-добрите приятели на Модест, избухнаха в плач, сред слугите настана паника.

— Бъдете спокойни, ще го открием — каза Аврелий, стараейки се да не прозира неговата тревога.

— Може би Фабел си спомня дали го е видял да излиза — подсказа секретарят и всички се втурнаха във вестибюла, без да хранят прекомерни надежди. Фабел, който не можеше да държи отворени очите си повече от няколко минути, като портиер беше пълна скръб. Намериха го дълбоко заспал, тъй като дори тревогата не беше успяла да го измъкне от ръцете на Морфей. Блъскан от всички страни, остиарият отвори едното си око, за да го затвори веднага след това. Сънуваше странен сън, с множеството хора, които го разтърсваха до невъзможност.

— Събуди се, нещастнико! — Вдигна го на крака сенаторът, сграбчвайки го за туниката. — Виждал ли си Модест?

— Наистина бях задрямал — промърмори разкаян.

— Как ли да не знае нещо тази издънка! — измънка Парис навъсен, господарят беше прекалено добър, трябваше да помисли как той да смъмри добре портиера по-късно.

— Вчера обаче мина пред входа, елегантен и парфюмиран! — спомни си изведнъж Фабел.

— В колко часа? — попита патрицият.

— Осем, най-много девет… Все още беше светло.

— Разделете се на групи и обходете всички къщи. Трябва да го намерим веднага! — заповяда Аврелий навъсен, но до късно вечерта не беше намерена и следа от Модест.

 

 

На единайсетия час сенаторът беше преустановил търсенето, после се беше затворил в стаята си, отказвайки услугите на кубикулария, който предлагаше да го приготви за нощта. Все още облечен с наметалото, сега лежеше върху подплатения torus, без да може да потуши тревогата, която му тежеше отвътре.

Добре помнеше Модест, така както познаваше един по един всички слуги от къщата, повече от сто човека, които се занимаваха с неговите нужди и му принадлежаха напълно. Сред тях, неясни и непознати, хиляди слуги работеха на нивите, на корабите или в много далечни и непознати градове, за да запази наследството си, да го умножи, и това да му позволи да се наслаждава напълно на най-изтънчените удоволствия на тялото и на ума. Аврелий съзнаваше колко е била благосклонна съдбата към него, като се беше родил свободен, римлянин и господар, последен плод от един род на победители, който беше поробил победените. Знаеше, че няма никаква заслуга, но въпреки това, правилно или не, беше единственият свят, който познаваше, благодареше на сляпата Фортуна, че се беше показала благосклонна спрямо него. На други се беше паднала различна съдба. По неговите земи всеки ден се раждаха десетки роби и толкова други умираха. Колко притежаваше с точност? Трябваше да попита Парис…

Все пак слугите, които живееха под неговия покрив, бяха много повече от една обикновена собственост. На патриция му харесваше да мисли, че изпитваха обич към него, и им отвръщаше със снизхождение. Може би не можеше да ги посочи като пример за желязна дисциплина или за огледална честност, но беше видял, че в момент на нужда му се притичваха без колебание. Докъде обаче стигаше лоялността на слугите? Наистина какво знаеше за тях отвъд онова, което си позволяваха да му покажат?

Замисли се отново за Модест, момче на не повече от двайсет години, весело и малко свенливо, запалено по флейтата. Спомни си кога го беше повикал в Рим от родното Пичено, за да удовлетвори желанията на една стара селска слугиня; прабабата на момчето навършваше сто години, необичайно събитие за една слугиня. По случая беше накарала да пишат на този всемогъщ dominus, на който беше служила цял живот, без да го беше виждала поне веднъж, препоръчвайки му правнука си, дете. Аврелий се беше отзовал, измъквайки Модест от нивите, за да го доведе сред великолепието на Рим.

Къде ли беше сега? В някоя дупка на златния и злостен град, който беше обикнал от пръв поглед, с абсолютното посвещение на мъж, непознаващ жените, на когото му се е сторило, че е срещнал богиня? Но Рим с всички жени беше капризен, придирчив, безмилостен и беше погълнал в своите топли и тъмни недра този млад и наивен любовник.

Тъй като не успя да заспи, Аврелий слезе тихо до квартирите на слугите. Кубикулумът, който Модест делеше с Полидор и Тимон, беше пуст. Другарите му не се бяха почувствали добре да заспят до празното легло и бяха по-търсили гостоприемство другаде.

В малката ниша на стената лежеше aulos, двойна флейта. Патрицият я докосна, питайки се дали щеше да свири още. До инструмента имаше партитура, пълна с гръцки букви, които показваха тоновете, с няколко добавки, направени собственоръчно от младежа върху продължителността на времето, и множество забележки накрая. Модест беше започнал да учи музика още щом дойде в града, влагайки много повече страст в нея, отколкото в упражненията по граматика и правопис. Ето че имаше много напълно сгрешени дифтонги, забеляза сенаторът, разглеждайки записките и един акузатив без обичайното окончание: „Ad Quirini Aede“, в храма на Квирин без „т“ накрая…

Аврелий потрепна, давайки си сметка изведнъж, че тази фраза сочеше една дестинация.

— Събуди се, може би знам къде е Модест! — изкрещя, връхлитайки в кубикулума на Кастор, и няколко минути по-късно двамата минаваха през входа пред спящия Фабел.

Вън беше кучи студ. Напряко мястото не се намираше много далече, но големият метрополис, построен върху неизбежните хълмове, беше низ от безкрайни и много неудобни неравности, така че изкачвайки се по Квиринала, след като беше слязъл по Виминала тичешком, патрицият се запита дали покровителят на Рим — Ромул Квирин, към чийто храм се бяха упътили — нямаше да направи по-добре, ако беше избрал малко по-равно място, за да построи там Вечния град.

Стигнаха задъхани на върха на възвишението, свещеното заграждение беше вече на три века. Олтарът обаче беше напълно реконструиран от Август и само надписът на Луций Папиний Курсор стоеше още на фасадата да напомня за оригиналната сграда. Точно под този древен надпис се спряха двамата, неуверени какво да правят.

— Даже и да е дошъл тук, може да е отишъл навсякъде — в храма на Салуте, в Пинчо, по протежението на Alta Semita — отбеляза секретарят.

— Зад нас има градски стени и оттам не може да е минал — забеляза Аврелий.

— Защо не? Рим има повече порти, отколкото стени! — отбеляза освободеният роб. Откакто Рим владееше света, мощните крепостни стени на Сервий Тулий бяха станали напълно безполезни, защото враговете — малкото, които бяха останали — се намираха в горите на север или в далечната Патрия, разбира се, не в периферията на града. Все пак никой амбициозен политик не би отказал да прекъсне монотонността на червените тухли, вече сведени до подслон за влюбени и бездомни котки, за да открие там една красива мраморна арка, с неговото име, препратено на бъдещите поколения със златни букви.

— Да огледаме поне участъка зад гърба ни, от врата на врата — заповяда сенаторът, докато палеше факлата, тръгвайки към изоставения бастион.

— Ей, вие, какво правите с този факел? — извика някой в тъмнината. — Не знаете ли, че е строго забранено паленето на огън в гората?

— За бога, пожарникарите! — прокле Аврелий.

Бригадата на vigiles nocturni, създадена, за да защитава Рим от злонамерените и подпалвачите, имаше задължението да арестува мигновено всеки индивид, изненадан в подозрително пироманско поведение.

Патрицият потърси инстинктивно пръстена с печата, който, когато го видеше охраната, щеше да изпадне веднага в хиляди извинения.

— О, небеса, оставил съм го вкъщи, в кубикулума! — откри с тревога.

Пожарникарите действаха, без да се церемонят, и без да установят неговата идентичност, щяха да го задържат часове, а може би дни затворен в килията. В този момент Кастор се приближи до него, поставяйки приятелски ръка на раменете му.

— Извини ни, агенте, ще загасим веднага светлината! — увери със смекчаващ тон, който не се хареса на сенатора.

— Не се правя на морален, разбирам за момченцата, но това е изграден мъж, и то свободен гражданин! — коментира стражата с тон на явно раздразнение.

— Пълнолетен е, нали? Законът не го забранява — усмихна се Кастор, приближавайки се до пазителя на реда, за да му прошепне нещо на ухо. Аврелий, твърде учуден, за да реагира, се опита да хване нещо от разговора, питайки се междувременно дали нямаше да е за предпочитане да прекара някоя нощ на свежо, отколкото да се възползва от това бягство.

— Хм, в този случай… важното е да не ти поиска да си смените ролите! — засмя се пожарникарят, отдалечавайки се.

— Уреден въпрос! — каза гъркът весело, съвземайки се.

— Какво му каза? — попита Аврелий намръщен.

— Истината, domine, че ти си един могъщ сенатор — опита се да се измъкне освободеният роб. — Естествено трябваше да добавя някоя измислица, която да извини нашето присъствие на толкова тъмно и усамотено място.

— Искаш да кажеш, че… — поде Аврелий, възмутен, но Кастор бързо му затвори устата.

— Колко истории, господарю! — измънка александриецът — От времето на Тиберий никой вече не е изключван от Курията заради пасивна хомосексуалност!

Аврелий си прокара ръцете през косите. Вече виждаше римските сенатори да изправят пред обществения присмех безсрамния извратеняк, който окалваше с порока си най-високия форум в Рим! Навярно Лентул щеше да получи главата му, простена патрицият. Този стар фарисей му беше ядосан заради една забежка за жена му и не пропускаше възможност да го атакува в Сената, обвинявайки го в твърде меки и изтънчени обноски за грубата мъжественост на квиритите. Засега неговите контраобвинения се бяха изгубили в нищото, но на следващия ден щяха да отекнат в целия Рим.

— Нещастник, точно това извинение трябваше да намериш? — изръмжа сенаторът ядосан и естествено Кастор беше реагирал нарочно. — Не можеше ли да му кажеш поне, че жената си ти? Ти си освободен роб, за Бога, и никой нямаше да намери нищо лошо в това!

Всъщност в Рим не толкова полът на любовника би предизвика скандал, колкото ролята, приета в двойката, от свободния гражданин, на когото беше забранено да се предлага на желанията на другите. Грозеше го присмех и социална подигравка.

— Domine, би било несправедливо да искаш от мен да излагам на опасност репутацията си! — оправда се Кастор ангелски. — Все пак бъди спокоен, внимавах да не споменавам името ти, дадох му името на един твой колега.

— Слава богу — въздъхна с облекчение Аврелий. — И кой е нещастникът?

— Лентул, естествено — каза Кастор, озъбвайки се.

 

 

Да се оглеждат стените със загасен факел, въобще не беше лесно, но макар пожарникарят да се беше отдалечил от известно време, Аврелий не искаше да рискува да го видят отново. Този път щеше да се наложи да се издаде и тогава след злонамерената шега на Кастор сбогом на очарователните матрони и на пленителните жрици на любовта!

— Безполезно е, domine. Няма да го намерим никога в тази тъмница — въздъхна гъркът, сядайки на свален корниз. — По-добре да изчакаме да се зазори и да се върнем в пълна сила, с всички мъже на разположение.

Аврелий се съгласи. От върха на Квиринала започваше да се забелязва първата светлина на зората.

— Да се прибираме — каза разочарован и започна да слиза по стръмнината.

Направи само няколко крачки в гората, когато се претърколи на земята. Безформената купчина, която го беше накарала да падне, не беше скала, нито плетеница от корени. Когато сенаторът протегна ръка, намери мека и пухкава материя, като подплатен плат.

— Запали факела! — изсъска, поемайки дълбоко дъх, за да види онова, което знаеше, че ще види.

Преди още проблясъците на пламъка да осветят храста, Аврелий беше познал в полусянката една от ръкавиците, които Парис поръчваше на digitabularius специално за слугите в дома му.