Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (32)

XXXI
Навечерие на Календите на март

Голямата работилница библиотека беше оборудвана с auditorium, с много табла, на които да се излага на видно място програмата за вечерта.

— Никой няма да дойде! — стенеше Федър с плачевен тон и ръце в косите си.

— Хайде, не се тревожи толкова! — успокои го Аврелий спокойно. Младият Друз, седнал в единия ъгъл, изглеждаше по-скоро ядосан: за прословутия рецитал дори не се бяха консултирали с него, а като се помисли, истинският издател беше той, със сигурност не горделивият Марцел.

— Сложихме твърде много столчета — боботеше междувременно Вераний, дърпайки патриция за туниката. — Със скамейки и cathedrae на първите два реда, ще има поне сто места за сядане и знаеш добре как тези recitationes са вече толкова разпространени, че участват все по-малко хора в тях: ще трябва да използваме по-малка зала, за да я напълним изцяло.

Марцелина се намеси с оптимизъм:

— Ще има невиждан успех, ще видиш!

Момичето беше особено привлекателно онази вечер, с красивия зелен вълнен шал, зает му от една робиня на Аврелий, и кафявите ботушки на обичайния Септимий, който снабдяваше цялото семейство на цени по себестойност.

— Развълнувана съм, господарю! — каза с усмивка.

Доволен, патрицият забеляза приятна нотка на кокетство върху лицето на девойката, очакването разпалваше погледа й, обикновено малко угаснал, който сега блестеше с жив интерес. Естествено празненството, а не предстоящото четене вълнуваше девойката, но братът колекционер, неспособен да разбере това, се опитваше безуспешно да я въвлече в разговори за книгата. След няколко обстоятелствени коментара Марцелина поиска позволение да отиде при слугите, ангажирани да запълват мангалите с шишарки, ароматизирани със смола. Вераний трябваше да се примири, помисли си Аврелий: сестра му никога нямаше да стане интелектуалка.

Патрицият се огледа наоколо и вниманието му беше привлечено от Теренций, който беше изключително зает с ръководене на голямата група сервитьори. Триклинарият, както винаги безпогрешен, изглеждаше напълно погълнат от работата си, сякаш не го вълнуваше никаква друга мисъл, освен да запълни кратерите и да разположи le tappe на масата. Ще падне ли в капана? — попита се Аврелий, наблюдавайки го подозрително, без все още да успее да повярва, че този мъж, който изглеждаше толкова ведър, имаше на съвестта си поне едно убийство, ако не цяла серия от убийства. За момента все още Теренций изглеждаше загрижен единствено да брои бокалите, сребърните купи и керамичните стомни: по време на студения бюфет трябваше да си държи широко отворени очите, защото все имаше някой хитрец, който, след като е изпил една чаша, вместо да я върне, я скриваше под туниката си.

— Готов ли си, Федър? — попита сенаторът, показан на вратата на вътрешната стая, където поетът се упражняваше в звуците, плакнейки си гърлото с водата за уста на Ипарк; три дни не беше ял друго освен праз лук, с цех да направи тембъра на гласа си кадифен, но сега, когато щеше да започне четенето, се опасяваше, че емоцията ще му изиграе лоша шега, оставяйки го без глас в най-неподходящия момент.

Паконий беше седнал на една cathedra на първа линия, нечувана чест към един роб. Самият Федър го беше повикал там, защото именно слепият писар беше написал собственоръчно първото копие на новата книга. Аврелий, от своя страна, се беше съгласил с удоволствие, доволен от идеята, че някоя голяма клечка щеше да бъде принудена да се задоволи с една мизерна пейка, за да осигури място на стария слуга.

— Ето ги, ето ги! — изкрещя Тимон, наблюдавайки от вратата.

Поканените започваха да пристигат, и то много повече от предвиденото, така че да предизвикат подозрение, че квиритите са били обзети изведнъж от ненаситна страст към приказката в стихове. Освен ако естествено не се дължеше на вестта, че напитката щеше да бъде приготвена от най-добрия готвач в Рим, archimagirus лично на сенатор Стаций, този Хортензий, чиито лакомства караха да текат лигите на повечето претенциозни гастрономи в града.

За кратко залата се напълни, но хората продължаваха да влизат, задоволявайки се да заемат място до стената и особено на земята. Сред гладките лица на квиритите Аврелий забеляза една дълга брада на философ: значи и шампионите по шах се интересуват от поезия, помисли Аврелий, изненадан, че позна Юлий Кан сред зрителите.

Ето обаче, че точно когато изключително нервният Федър влизаше на партера на сцената, от публиката се чу ромон на учудване и тълпата се оттегли с уважение, за да пусне да мине малък кортеж. Едно момиченце с много черни къдрици, събрани в дълга конска опашка, вървеше напред, заобиколено от двама педагози и от малка групичка от елегантно облечени робини.

— Олимпийски богове, дъщерята на императора! — преглътна Федър, усещайки, че припада.

— Ave, Октавия Клавдия! — усмихна се патрицият, вдигайки към детето ръка в знак на прагматичен поздрав. — Голяма чест е да си сред нас.

— Цезар се извинява, сенатор Стаций, че неговите управленски ангажименти не му позволиха да участва. Федър е един освободен роб от неговото семейство и си пожелава неговата нова творба да бъде приета много благоприятно — обяви един от двамата педагози. — Малката Октавия обаче пожела да участва лично тази вечер; аз самият й прочетох няколко приказки от нашия писател и сега няма търпение да ги чуе всичките!

Публиката беше замлъкнала: пред дъщерята на Тиберий Клавдий Цезар дори Марцел не се осмеляваше да си отвори устата.

— Добре дошла в моята работилница книжарница, Октавия! — каза един уверен глас, натъртвайки на моя, а младият Друз Сатурнин излезе напред, за да сложи на малката, но височайша гостенка централна пейка, точно срещу четеца. После, след като беше настанило върху едно столче крачетата й, които не успяваха да докоснат пода, момчето седна свенливо до нея, като господар. Аврелий седна от другата страна и четенето започна.

 

 

Безкрайни аплодисменти белязаха края на рецитала с най-голям успех за годината. Октавия, която се беше забавлявала наистина много, пожела да й представят автора и му каза грациозно:

— Всички поезии са много хубави, скъпи ми Федър, особено Лисицата и гроздето!

Развълнуван, Федър й връчи с трепереща ръка първото копие от книгата, написана от Паконий.

— Какви красиви букви, приличат на рисунки… — отбеляза малката Октавия, обръщайки се към стария писар. — Ти ли ги направи? За съжаление не мога още да чета!

Паконий не повярва на ушите си, когато чу детски глас да се сбогува с него: щеше да се усмихне като момче, ако му бяха предрекли, че след дълъг монотонен живот, без никакво признание за неговата прецизна работа, щеше да получи на седемдесет години, вече стар и невиждащ, комплименти от дъщерята на императора!

Знатното момиченце му бе измъкнато набързо от Друз, който, надут от гордост, се опитваше да я задържи с хиляди вицове и с изисканите сладкиши на Хортензий. По-прозаичният Вераний беше изключително зает да събира поръчките, които валяха като из ведро, а след почитта към принцесата Марцелина беше помислила добре да се оттегли, за да помогне на триклинариите, уплашена да не направи лошо впечатление, тя, която беше слабо запозната с поезията, да излага разсъжденията си пред всички.

— Интересуваш ли се от приказки, Кан? — попита Аврелий, забелязвайки философа, който се навърташе предпазлив сред зрителите.

— Не, ако трябва да бъде честен. Обаче тук се е събрал половин Рим и съм сигурен, че тук някъде е и той.

— Кой? — попита патрицият умислен.

— Моят съперник, естествено, онзи проклет Маг, за който не успявам да разбера нищо! — възкликна майсторът разтревожен, оглеждайки наоколо за евентуалното присъствие на мистериозния съперник. Все пак сенаторът не пропусна да отбележи как погледът на философа блуждаеше с по-голямо желание върху лицето на Тимон, отколкото върху сериозните и отчаяни лица на възможните конкуренти от играта на латрункули.

— А, Публий Аврелий, бих искал да има много тържества като това… въздъхна Верания Марцелина, прилепвайки се доверено до ръката му.

— Ела, скъпа, не виждаш ли, че сенаторът е зает? — спря я братът с голямо облекчение на патриций, който онази вечер имаше да мисли за друго.

Всъщност студеният бюфет приключваше и след като изпрати до вратата царкинята Октавия, Аврелий се спря на прага да гледа небето: оскъдното зимно слънце залязваше. Беше време да се подготви, помисли, наблюдавайки с края на окото масата. Теренций, съгласно позволението на Парис, си беше тръгнал.

Сенаторът се обви с наметалото набързо, повика нубийците и им даде знак да се отправят бързо към Трастевере.

Паркът на вилата на Джаниколо беше див и необработен. Предният собственик, предприемач с големи надежди, имаше неблагоразумието да участва с проектите на Валерия Месалина и нейния могъщ съюзник, министър Нарцис. Набързо докаран до просешка тояга, беше принуден да даде на ниска цена всичките си имоти, които изпълваха несметното богатство на имперския освободен роб, и сега се препитаваше, продавайки печени лупини на една сергия пред амфитеатъра Статилий Тавър.

Аврелий беше успял да се възползва от случая, без да се представя в лоша светлина пред министъра, възползвайки се от една стара идея на Кастор. Познавайки пословичното суеверие на Нарцис, всъщност беше разпространил фалшиви слухове за няколко призрака на осъдени, погребани без пари, да бъдат прекарани от Харон през реката Стикс, които бяха завладели вилата. Благодарение на страха от призраци цената беше значително спаднала, а Нарцис беше дал имота си с удоволствие на патриция, изненадан после, че не забелязва на лицето му сериозни белези, резултат от безсънни нощи и кошмари.

Значи тази богата извънградска квартира беше станала част от имуществото на Аврелий, но ремонтът на сградата все още не беше приключил: бръшлян и увивни растения владееха алеите, множество диви животни се бяха настанили в дивата гора, щастливи, че са намерили прилично място в Рим, който съчетаваше безпорядъка на природата с асептичните и геометрични форми на ars topiaria.

В действителност на сенатора му харесваше вилата така и използваше само няколко стаи, за да намери уединение, или в компанията на някоя матрона, чийто съпруг можеше да негодува заради тайните срещи. „Nisi caste, saltim caute“, твърдеше един от най-мъдрите латински девизи: ако не искаш да се държиш прилично, поне го прави дискретно! Всъщност тъй като мястото беше далече от всички артерии с голям трафик, беше изключително подходящо за любовни срещи с жени, които държат на името си, и по същата причина можеше да послужи чудесно за капан за евентуални ревниви любовници.

Аврелий влезе смело, уверен в себе си.

Жената го чакаше в един малък таблинум, освежен в червено, където невидими роби бяха сложили още предния ден да горят много мангали, смесвайки с жарта изсъхнали цветчета от много ароматни рози, които сенаторът караше да му изпращат от далечна Армения.

— Ave, Фулвия Арионила! — поздрави я патрицият, питайки се дали Теренций, който беше излязъл първи, не се беше скрил вече на сянка, готов за удар.

— Ave, сенаторе! — каза Фулвия, без да покаже същата брилянтна сигурност, както когато го беше приела в дома си: сега се намираше на вражеска територия и приемайки да влезе, се беше оставила напълно в ръцете на Аврелий. Естествено, освен ако нямаше начин да говори с любовника си. Невъзможно, заключи патрицият. Парис беше пазил Теренций ден и нощ, за да бъде сигурен, че не може да изпрати подобни съобщения.

— Бих се заклела, че мъж като теб не трябва да прибягва до изнудване, за да има една жена — апострофира го студено красивата матрона.

Аврелий прие похвалата и обидата безропотно: трябваше да си изгуби времето в чакане на Теренций да дойде.

— Ти получаваш винаги каквото искаш, нали така? — добави злобно.

— Почти винаги — поправи я патрицият и междувременно се питаше дали триклинарят щеше да реши някога да изскочи навън. Ако независимо от всичко планът беше пропаднал? Може би келнерът чакаше, за да атакува, най-благоприятния момент, когато неговото внимание, погълнато от красотата на красивата вдовица, щеше да бъде сведено до минимум…

Аврелий реши да се приближи до Фулвия и умело развърза възела, който държеше ароматните й коси. Гладките й лъскави коси падаха на раменете й като река с тъмна вода, която скъсва изведнъж дигата. Патрицият прокара пръстите си през тях, наслаждавайки се на гладката мекота, а с края на окото си гледаше голямото огледало, което беше поставил пред единствения вход към стаята: от Теренций нито следа.

Полека-лека с минаване на времето Аврелий започна да се надява, че болният от треска приятел на триклинария наистина съществуваше и Теренций нямаше да се появи още известно време. Сега мантията на Фулвия беше на земята, а тънкото й вратле се подаваше от туниката с една елегантна извивка, на която патрицият си постави устните раздразнен, че трябва постоянно да наблюдава огледалото: колко глупава беше неговата идея да изпусне чудесната възможност, за да заложи клопка на убиеца! От нейна страна Фулвия, далеч от това, да избяга с възмущение, изглежда посрещаше добре лошата си съдба и се оставяше да бъде галена без всякаква съпротива.

Вече Теренций нямаше да дойде, убеди се Аврелий и заведе жената до дивана, хвърляйки за последно бегъл поглед към огледалото.

Точно тогава го забеляза зад вратата: не позна лицето, скрито в сянката на коридора, а само блясъка на острието, което се отразяваше на малкия пламък на фитила. Постави предпазливо жената на леглото и се престори, че се навежда над нея.

Когато нападателят му се нахвърли, Аврелий беше готов. Обърна се изведнъж и сграбчи с дясната си ръка китката, която държеше оръжието, блъскайки я назад, докато пускаше рязко другата ръка на врата в хватката, която му беше показал преди години един старец от Ориента.

Теренций не беше тромав като Сарпедон и успя да отскочи назад: младостта, прекарана в гимназиите, го беше научила на ловкост, която годините заседнал живот не бяха успели да заличат напълно. Докато Аврелий му отнемаше ножа, с бързо обръщане на ръката триклинарият се изплъзна от неговата хватка и му се изпречи заплашително с две голи ръце.

Междувременно Фулвия крещеше безспирно, опитвайки се да се преоблече по-добре. Невероятно как жените в най-критичните моменти винаги търсят парцал да се покрият, изненада се, че помисли Аврелий, докато неговият противник му се нахвърляше отгоре.

— Мислех си, че специалитетът ти е удушаването, Филип Атински! — изсмя му се патрицият, подскачайки в средата на стаята, извън обсега на неговите удари.

— Ще те убия като другия! — прошепна робът.

— И Главк, и Никомед, и Модест! — уточни Аврелий. Теренций не би му създал много неприятности, казваше си: заслепен от ревност, беше лишен от пословичния си самоконтрол и нямаше да успее да се противопостави на противник, който беше все още отличен господар на себе си. Именно на това разчиташе патрицият в опитите си да го ядоса!

— Защо преряза гърлата на тримата слуги? Може би нашата красива Фулвия си е уговорила среща с тях? — попита, знаейки много добре, че лъже: онази жена никога нямаше да се отдаде на наивно момче като Модест или хитър роб като Главк.

— Не знам нищо за тези престъпления; теб искам да убия, сенаторе!

— Хайде, знаеш много добре, че Фулвия прие да се срещне с мен единствено за да може да те откупи! — отвърна Аврелий, надявайки се в сърцето си това да не беше цялата истина.

— Би се възползвал от обичта й към мен, за да я склониш пред похотливите си желания! — изръмжа Теренций възмутен.

— За щастие дойде навреме! — отбеляза патрицият, опитвайки се да доведе до правилните размери трагичната случка. — Да помислим като цивилизовани хора; всъщност нищо не е станало.

— Щеше да я изнасилиш! — нахока го триклинарият, а Аврелий не му възрази, макар да смяташе думата за прекалена.

Накрая, обзет от сляп гняв, който притъпяваше разсъжденията на противника, патрицият успя да се справи с него и го обездвижи по гръб на земята.

— А сега, Филип Атински, ще ми кажеш защо уби Главк и другите! — нареди, извивайки му ръката.

— Не беше той! — извика Фулвия. — Кълна се, че беше с мен в нощта, когато беше убит Никомед: не е помръднал и за момент от леглото ми.

— И следобеда, когато почина Модест? — попита сенаторът с известно съмнение.

— Да. Идваше всеки ден още когато мъжът ми беше жив! — призна тя отчаяно. — Като умря Италик, се опитах да го откупя наново, но издателят не ми го даде. После имаше търг и ти победи Пупилий: не можех да вдигна цената, вече бях предложила всичко, което притежавах, да живея най-после с него!

— Роб е — отбеляза Аврелий с гримаса.

— Бих го освободила, преди да се оженим! И освен това не произхожда от слугински род: произхожда от много древна фамилия и неговите прародители са заемали публични длъжности в Елада, когато твоите са били шепа бандити, наети от Ромул! — заяви Фулвия, уверена, че тези вероломни разяснения щяха да наранят гордостта на римския патриций.

— А Главк? За това престъпление Теренций няма никакво алиби! — размисли сенаторът, който вече правеше сметките си. Арионила нямаше да излъже и да прикрие един жесток убиец; нейната любов към триклинария, колкото и страстна да беше, не можеше да е такава, че да преодолее подобни скрупули.

— Безполезно е, всичко приключи, Фулвия — възкликна Теренций. — Изгубихме всичко, мечтите си, надеждата да не се разделяме никога повече.

— Не е истина! — възрази тя решително. — Ако те осъдят, ще последвам съдбата ти!

— Не я слушай, господарю. Нали я искаше? Ето, сега е твоя. Пази я от всички, даже и от самата нея, а аз ще се кача на кръста! — каза мъжа с трагична приповдигнатост.

— Стига с тези глупости! — промърмори Аврелий, поглеждайки към небето пред тази сцена на лош театър. — А сега, ако сте приключили с любовните и смъртни драми, бих искал да направя преглед на ситуацията. Значи ти твърдиш, че не си убил никого — попита, освобождавайки Теренций от хватката на ръцете.

— Преди известно време в Атина…

— Съгласен съм, че това е минало вече — отсече патрицият — За другите убийства имам само думата на твоя любовница, а тя не е достатъчна.

— Пупилий трябва да ме е видял да влизам при Фулвия вечерта на смъртта на Модест. А Скапола беше при мен в момента на убийството на Главк — оправда се робът.

Докато двамата се прегръщаха, плачейки, патрицият размишляваше. Ако Фулвия и Теренций бяха наистина невинни, значи оставаха много малко възможности: още един мъж, разяден от ревност като тъмния триклинарий, или жесток развратник. Или — и Аврелий не можеше да повярва — жена, решена на всичко, за да спаси честта си. Разбира се, обаче, ако една римлянка, задиряна от някой роб, беше реагирала, убивайки го, съдът щеше да й вдигне паметник, вместо да й издаде присъда. И освен това според проститутката Зоя жената, обичана от Никомед, въобще не беше свободна. Значи е слугиня, може би Туча, но как да си представи русата опортюнистка, че защитава с удари с кама честта си, която беше така готова да жертва в замяна на незначителни изгоди?

Оставаше едно име, най-трудното за произнасяне, именно защото, който го носеше, влизаше перфектно в тази роля: Делия. Едва когато двамата любовници се обърнаха да го погледнат, разбра, че я е споменал на висок глас.