Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (13)

XII
Четвърти ден преди Календите на февруари

Сенаторът Стадий се бавеше под портика на Випсания, правейки се, че разглежда географските карти на целия познат свят, които Август беше поръчал да нарисуват в чест на сестрата на генерала Агрипа.

Домът на Марцел Вераний беше наблизо, а патрицият държеше под око входа, като се надяваше на случайна среща с Марцелина или нейния годеник. Беше избрал точно този ден, защото Созиите организираха своя месечен търг, на който фанатичният библиофил със сигурност нямаше да липсва. В присъствието на бъбривия господар на къщата беше по-лесно един от двамата младежи да се отпусне да говори, а при липса на по-добър вариант Аврелий беше склонен да се задоволи с разговор с Арсаций, мъртвешкия затворник парт, който работеше като момче за всичко при пестеливото семейство.

Патрицият се колебаеше дали да излезе на входа. Беше вече следобед, следователно, преди да прави посещение, трябваше да предупреди с един слуга. Когато чу, че небето започваше да гърми, и първата вълна вятър му завъртя наметалото, карайки костите му да замръзнат, реши да пропусне етикета и потропа на вратата с кречеталото. Отвори му Арсаций, тъжен, както обикновено. В дъното имаше един вестибюл, по-тъмен от зловещата тъмнина на пещерата на Персефор. От перистилия достигаха забавни възклицания, примесени с изблици на смях. За щастие младите бяха в къщата.

Проводен от живия череп, Аврелий се озова пред Друз и Марцелина, които бяха вглъбени в играта в двора под капак от тъмни облаци. Момичето не вземаше под внимание присъствието на годеника си. Беше си заметнало роклята като слугиня от ферма и тичаше, крещейки всеки път, когато парцалената топка паднеше в скута й. Друз от своя страна играеше с известна надменност, сякаш се беше примирил с това детско начинание само за да направи удоволствие на годеницата си.

Аврелий погледна с половин усмивка това момче, което беше изцяло обладано от желание да порасне, и междувременно си припомняше времето, когато той самият — едва шестнайсетгодишен, но вече облечен с тежката титла paterfamilias наблюдаваше скришом с надутост, примесена със завист, безгрижните другари, които се размотаваха все още и хвърляха орехи върху луната, очертана с гипс на тротоара. Марцелина обаче беше вече навършила двайсет години, възраст, в която много жени, оставяйки куклите и игрите, бяха вече майки. Все пак брат й я смяташе за още неузряла за брак…

— Удобно ли е? — каза патрицият и отиде веднага в двора, за да хвърли бърз поглед върху терена, с надежда да види някакъв отпечатък. За съжаление и двамата носеха домашни crepidae, чиято мека подметка не оставяше никаква следа.

— Удоволствие е да си тук, сенаторе! — възкликна доволна девойката, докато Друз се съвземаше за момент, притеснен, че го бяха хванали да се забавлява с игра, неподходяща за мъж на неговата възраст.

— Съжалявам, но не мога да остана с теб. След малко имам среща с учителя по гръцки — извини се, скри бързо топката, като я замени с касетка с книги.

— Не ходиш ли в обществено училище? — попита патрицият.

— Вниманието струва много, така че моят зет намери един клиент да ме обучава безплатно, в замяна на няколко дребни услуги. Ходя през ден, тъй като не плащам, не мога да избирам часа — изсумтя момчето.

Аврелий сбърчи чело. Толкова ли малко беше останало от наследството на Сатурнините, за да прибягва към подобни икономии? Или Марцел Вераний се възползваше без задръжки от това щастливо покровителство до такава степен, че да лиши своя ученик дори от най-необходимото за едно добро образование?

— В такъв случай ще се върна пак — заключи, демонстрирайки, че си тръгва.

— Сенаторът не може да си тръгне така. Аз ще остана с него до завръщането на брат ми — предложи момичето.

Патрицият се поколеба. Едновременното присъствие на мъж и мома за женене сами под един покрив се считаше за нещо укорително и скандално. От друга страна, неговите най-утвърдени привички бяха да реагира по не много ортодоксален начин, даже нежелателен, без ни най-малко да се вълнува от клюките. Този път все пак сенаторът нямаше голямо желание да прекрачва правилата на добрите обноски. Този дом беше мрачен и негостоприемен като земите на далечните Хиперборейци и освен всичко това не му се струваше подходящо да се изправя пред възраженията на ревнивия брат на жена, която въобще не го интересуваше. Самият Сатурнин щеше да се подиграва.

За негово учудване годеникът прие с охота предложението. Със сигурност Арсаций беше на пост, помисли Аврелий, решавайки се накрая да приеме. И все пак, въпреки това размишление, малко след това видя партът да си обува ботушите и да си взема чантата с книги, за да заведе Друз на урок.

— Добре, сенаторе, надявам се скоро да ни посетиш пак — заяви на висок глас младежът във вестибюла. Щом обаче слугата си тръгна, се приближи до него тайничко, за да му прошепне на ухото: — Баща ми беше убит! — после изтича след слугата си.

Междувременно Марцелина, забравила за студа и за твърде късата си рокля, се беше добрала до таблинума и си беше легнала върху спалнята на брат си.

— Слава богу, помислих си, че няма да си тръгнат — каза, усмихвайки се, и с нетърпелив жест се освободи от епитрахила, без да се притеснява, че разкрива превръзката на бюста си.

— Разбираш ли от latrunculil? Можем да изиграем една партия — предложи Аврелий, като забеляза таблата на масата. После отвори кутията, без да изчака отговора.

— Не ми казвай, че ти харесва да се забавляваш с подобни неща! — възрази Марцелина. Патрицият затвори калъфа с пешките, но междувременно беше успял да види le mandrae е i bellatores, всички от тъмно и лъскаво дърво, без никакъв червен знак. — Знам само играта на ашик — сподели девойката. — Понякога брат ми играе на latrunculi с Друз, но въобще не се забавлява, защото моят годеник е много педантичен и изучава дълго всеки отделен ход.

„Твърде предпазлив подход у един толкова млад мъж — помисли патрицият. — Очевидно Друз не понасяше да губи…“

— Наистина ли е толкова сериозен? Нямах това впечатление, когато влязох!

— Забавляваше се, въпреки че се правеше, че играе само за да ми направи удоволствие. Щом се появи ти обаче, прие обичайния си спокоен вид. Винаги се страхува да не направи лошо впечатление, затова не се подиграва с мен. Не стига, че ме свързваха с едно момченце, а трябваше да бъде и единственият, който се държи като строг сенатор! — изсумтя Марцелина.

— Искаш да кажеш като мен? — намекна Аврелий, смеейки се.

— О, но ти въобще не си строг. Даже аз те намирам доста за вълнуващ. Хайде, ела тук да ме забавляваш — подкани го, потупвайки с ръка по дивана.

Патрицият повдигна вежда, питайки се как да изтълкува подобна покана. В това искане, изразено с толкова чистота, като в непринудената поза, с която Марцелина кръстосваше краката си или замяташе косите си назад, нямаше никакъв оттенък на злоба. Светлите очи на девойката го фиксираха без недомлъвки, със загрижеността на момиченце, което очаква подарък за добре дошъл. Аврелий се огледа наоколо с известни съмнения, питайки се как би се държал при подобни обстоятелства опортюнист като Главк, свикнал да се възползва от всяка женска слабост.

— Какво правиш, няма ли да дойдеш? — настоя тя.

Възможно ли е, попита се патрицият, в тази къща да няма никакви слуги, нито една анчела или грохнала дойка, натоварена със задачата да опази добродетелите на неблагоразумната девойка?

— Хубаво е да се говори с теб, когато брат ми е тук, се говори само по досадни теми — продължи Марцелина. — В твоята къща обаче се навъртат куп интересни хора. Обзалагам се, че в залата, където вечеряхме, организираш истински банкети с балерини, жонгльори и всичко останало.

— Следващия път ще те поканя — обеща сенаторът.

— Не е необходимо, Вераний ще развали празника на всички отвърна девойката с гримаса на разочарование. — Да се разберем, той е добър брат и ме обича, само че понякога е много скучен…

Ядосан, Аврелий изпита неприятното усещане да говори с момиченце, затворено в тяло на жена, и се запита доколко тези детински гримаси бяха вкоренени в една неузряла личност и доколко беше научена изкуствено да привлича симпатията на събеседника си.

Изведнъж изпита чувство на неудобство и се опита да се измъкне.

— Трябва да тръгвам. — Опита се да се сбогува, правейки се на съжаляващ, но точно в този момент в стаята светна една заслепяваща светлина.

— О, небеса, светкавица! — Девойката скочи на крака ужасена, а един много силен гръм разклати фенера. — О, не, не ме оставяй точно сега, страхувам се от бурята! — примоли му се трепереща.

Патрицият се приближи до нея, учуден, че не намира за много приятно положението. Нова светкавица прекъсна тъмнината.

— Не се страхувай — каза Аврелий, окуражавайки я, а тя изтича в обятията му, покривайки лицето му с гънките на наметалото си. После вдигна лицето си с все още затворени клепачи и доближи устните си до неговите, докосвайки ги леко.

В този момент вратата се отвори широко и Вераний връхлетя в стаята, галопирайки под товара на свитъците, скрити усърдно под козирката на шапката, за сметка на главата, от която шуртеше вода като струя на малък фонтан. Спря неподвижен на прага и смутен наблюдаваше сцената.

Аврелий, който, щом чу да се отваря вратата, беше избягал далеч от Марцелина, преговори набързо репертоара си от хитрини за оправдаване пред ревниви бащи, съпрузи и братя в най-компрометиращите ситуации. Но да измисли правдоподобно извинение пред един голям играч, без да предизвика смях, беше толкова трудно начинание, че сенаторът предпочете да замълчи и да се изправи пред обидения смело, като човек, който няма за какво да бъде укорен.

Вераний, от своя страна, се съвзе почти веднага от смущението.

След като постави на масата вързопа, започна да се приближава навъсен към патриция.

— Има някакво объркване… — промърмори сенаторът, но Марцел вече беше паднал върху него с цялата си тежест, сграбчвайки го грубо за ръката.

— Ела да видиш какви прекрасни книги открих, Публий Аврелий! Йероним от Родос, какво мислиш? И Никандър, на практика непокътнат!

Патрицият измънка някакъв поздрав, без да се осмели да погледне в лицето госта си, после потъна в томовете. С крайчеца на окото си видя девойката да събира епитрахила от дивана и да напуска стаята с въздишка.