Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (22)

XXI
Четиринайсети ден преди Календите на март

— Скапола убиец, струва ли ти се възможно? — поклати глава Кастор колебливо.

— Той е единственият, който може да се свърже с всички жертви — настоя Аврелий.

— А съблазнителният Косуций, с когото Лупий се беше напил, преди да бъде убит?

— Описанието, което ми направиха, не съвпада с никого, когото познаваме. Това обаче означава малко. Хората се променят бързо.

— Рус и як, каза. Да видим кой може да е? Теренций със сигурност не. Може би Марцел Вераний, покровителят на младия Друз. Не е казано, че винаги е бил отпуснат и плешив. Опитай се да си го представиш преди известно време, с малко коса и с някоя ливра по-малко…

— Трудно може да се промени до такава степен за по-малко от две години! — отбеляза Аврелий.

— Все пак, когато те посети днес, питай го дали обикновено играе на зарове…

— Днес? Та аз току-що се прибрах? — промърмори сенаторът, който не изгаряше от желание да се среща с колекционера.

— Идва да те търси два пъти по време на отсъствието ти и беше необходимо цялото ни усърдие да го задържим надалеч от библиотеката. Сега ще ме извиниш, господарю — измъкна се гъркът, видимо забързан.

— Момент! Юпитере — не ми каза къде е градинарят!

— Както обикновено, сигурно е в разсадника на Фулвия Арионила, често остава там и да спи.

— Веднага отиди да го вземеш и го заключи! — заповяда сенаторът на разсеяния Кастор, който по-скоро наблюдаваше Туча, правейки й знак да бъде търпелива.

— Точно сега ли, господарю?

— Разбира се, може би искаш да изчакаш да избяга? — изръмжа патрицият, изблъсквайки навън със сила опърничавия александриец.

 

 

Малко след това дойдоха Друз и Мерцелиите. Тези тримата, отбеляза Аврелий, имаха навика да се явяват винаги в малки групи, подобно не толкова на отряд изследователи на фронта, колкото на малко стадо гъски на харман по време на ядене.

— Имаше ли сняг по хълмовете на планината Албани? — поздрави го сърдечно Марцел Вераний.

Аврелий се поколеба за момент, започвайки веднага да говори за поета, който беше наел да диктува на писаря Паконий.

— Федър ли? Четох нещо негово, нещо за вълци и агънца, по модела на Езоп — припомни вдъхновен издателят — Не е лоша идея да публикуваш приказките му. Този вид поеми се харесва на широката публика и ако успеем да поставим акцента върху поуката в края, можем да го предложим в училищата. Знаеш добре, с учебните текстове се прави златен бизнес!

— Какво ще кажеш да поканиш някой твой приятел на един рецитал? — посъветва сенаторът.

Вераний се скри от страх заради разходите. Едно публично четене предполагаше използването на просторна зала, закуски и напитки, сервирани от квалифициран персонал, и някой известен автор, способен да тъче ентусиазирани похвали за новия том срещу подходящо заплащане… Сенаторът Публий Аврелий Стаций, лъскав и светски, беше подходящият човек да организира такъв прием, каза колекционерът. И да покрие разходите, естествено.

Марцелина слушаше, видимо отегчена. Сигурно беше смълчана по задължение, защото седеше прилежно на таблинума, като много внимаваше да не си показва краката. Лоялен към задълженията си на гост, патрицият се опита да направи по-лек разговора, но всеки път, когато се обърнеше към девойката, за да я накара да се чувства добре, беше пронизван от погледа на младия Друз Сатурнин, неспособен да скрие разочарованието си. Точно когато сенаторът предложи Филида с нейната цитра, Марцелина се прероди.

— Да, моля те, извикай девойката, свиреща на цитра, и онзи роб, дето е толкова добър на флейта!

Блед като мъртвец, Вераний вдигна изведнъж главата си от свитъка на Федър, който изучаваше.

— В момента не е вкъщи — излъга патрицият, обхванат от неочаквано вдъхновение.

— Мислех, че е умрял! — учуди се Друз. — Така поне каза Скапола, старият слуга на баща ми, когато го срещнах.

— Умрял ли? — повтори Марцелина, обръщайки се с въпросителен поглед към брат си, сякаш очакваше готово опровержение.

— Убиха го. Предпочитах да не ви тревожа с тази лоша новина — разясни Аврелий, докато наблюдаваше отстрани изражението на библиофила с надеждата да забележи някой издайнически знак; но той, никак незаинтересован към темата, вече беше потънал отново в свитъка.

— Ако искате, останете за вечеря, ще изпратя Марцелина с портшеза — предложи патрицият, решен да съкрати мъките на девойката. — Би могла да мине по Clivius Cuprius да разгледа дюкянчетата на парфюмеристите. Стига ти да си съгласен — попита той колебливо библиофила.

— О, Марцел, позволи ми, моля те! — възкликна щастлива девойката.

— При това, което струват слугините, приучих Марцелина да обикаля сама из Рим още от малка. Сестра ми се радва на голяма свобода спрямо другите девойки от добри семейства — потвърди Вераний.

— Твърде голяма е. Би трябвало да се помисли малко и за репутацията й — коментира годеникът й, готвейки се с неохота да я придружи.

— Вечеря за трима, Кастор — застигна го Аврелий.

— Само мъже ли? — информира се освободеният роб.

— Да, отиди да вербуваш танцьорките на Гадес — отвърна патрицият с твърд тон, така че да бъде чут добре от младия Друз Сатурнин.

Известните иберийски балерини, които се концентрираха чувствено върху звука на кастанетите, бяха смятани за изключително сладострастни, но прекалено високата цена на техните изяви даваше възможност на малко хора да присъстват.

— Прати в менсата най-привлекателните робини, така ще можем да разберем дали наистина Марцел има страх от кодексите… — подшушна сенаторът на Кастор, щом девойката излезе.

Вераний отново беше изчезнал в библиотеката. Аврелий не се засрами. Щеше да се възползва, за да размени две думи на четири очи с младия Сатурнин.

— Сега можеш да говориш свободно. Защо си толкова сигурен, че баща ти е бил убит? — попита го без недомлъвки, карайки направо.

— Беше енергичен мъж и макар да беше минал петдесетте, все още показваше, че има енергията на двайсетгодишен. После изведнъж се почувства зле… и доколкото знам, няма болест на стомаха, която да води толкова бързо до смърт, освен ако не допуснем, че е следствие на отрова!

— Подозираш ли някого? — попита Аврелий, представяйки си отговора.

Младежът отвърна ядосан:

— Cui podest? Кой има полза от това? Кой ще получи наследството ми? Кой ми забранява да се еманципирам, обличайки мъжката тога? Кой отлага постоянно брака ми с Марцелина? Вече пораснах, а Вераний предпочита да се прави, че не забелязва, може би защото се страхува да не му поискам сметка. Така ми се пада, да завися от него и да ходя облечен като клоун! — заключи, докосвайки юношеската bulla с жест на нетърпимост.

— Имаш ли някакво доказателство за вината на зет ти? — попита патрицият предпазливо.

— Ако имах, нямаше да съм тук да мърморя обвиненията си тихо, а щях да ги изкрещя във Форума, пред гражданите! Трябва да ми помогнеш, Аврелий, ти си единствената ми надежда. Като магистрат можеш да поискаш незабавно официално разследване.

— Разполагаме с твърде малко… — шикалкавеше патрицият.

— Тогава ми уговори аудиенция при Клавдий. Няма да ти е трудно да я получиш, познаваш го от години — намекна Друз, като си спомни за посвещението в края на История на етруските.

— Точно защото съм му приятел, никога не му искам услуги нито за мен, нито за някой друг! — отряза го грубо сенаторът.

— Ако не ми помогнеш, сам ще отида при Цезар! — заплаши младежът вбесен.

В този момент разговорът беше прекъснат от Вераний, който се връщаше ликуващ с едно копие от Хорография на Помпоний Мела:

— Как получи това чудо, Аврелий? Авторът тъкмо приключи да го пише, ще накарам да ми го препишат!

Сенаторът измънка някакво извинение. По време на последното посещение колекционерът му беше измъкнал шест редки свитъка, естествено забравяйки да ги върне.

— В замяна ще ти публикувам Федър! — помоли го библиофилът, поглаждайки чудния папирус със същия чувствен жест, който другите мъже биха запазили за гладката кожа на една жена.

— Работата приключи. Искаш ли да изиграем един мач с астрагали, преди да ядем? — подсказа сенаторът. Много римляни хвърляха кокалчета и на наредена маса.

— Хайде на latrunculi, щом искаш. Заровете въобще не ме забавляват, победата е въпрос единствено на късмет — отклони поканата колекционерът, правейки по-проблематична една негова евентуална идентификация с мистериозния познат на огняря Лупий.

Малко след това, опънати на подплатени дивани, тримата се наслаждаваха на спектакъла на танцьорките. Тоест двамата, защото Марцел, от своя страна, повдигаше поглед от време на време, вглъбен в усърдно разглеждане на един стар пергамент. Момченцето пък показваше съвсем различни интереси. Аврелий наблюдаваше дълго неговите усилия да се преструва на безразличен, докато изяждаше с очи танцьорките, които се въртяха около него с провокативни движения. Това беше първата проява от този сорт, на която присъстваше Сатурнин, помисли сенаторът, но добре личеше, че нямаше да бъде последната. Когато после влязоха слугините с легените с ароматизирана вода, за да измият пръстите на сътрапезниците, на патриция не му убегна погледът на разбирателство, който се прокрадна за частица от секундата, между младежа и Туча — знак на съюз, на старо съучастие може би…

— Ей ти, момиче, ела за малко тук! — каза Марцел в този момент, придърпвайки при себе си блестящата египетска масажистка, която му предлагаше aquiminale и кърпата. Девойката повдигна глава и златната мрежичка, която й придържаше косата, заблестя на светлината на факела.

„Открих го — помисли патрицият. — Нефер привлече вниманието!“

— Идваш от Египет, нали? Виж дали ще познаеш тази хартия, саитски папирус, а? — продължи библиофилът, показвайки й свитъка.

Аврелий повдигна очи към небето. Възможно ли беше този фанатик да е толкова обсебен от манията си, че да не изпитва никаква физическа нужда, нито студ, нито глад, нито еротични желания? Погледна втренчено Марсел Вераний, отново потънал в свитъка, и сбръчка челото си. Не вярваше на онези, които мислеха, че могат да живеят единствено за задоволяване на духа си, оставяйки на втори план нуждите на тялото, сякаш една от двете части можеше да бъде отделена от другата без опасни дисбаланси. Чувствата, емоциите, емоционалните и сексуалните нужди не можеха да бъдат потиснати, а само управлявани и подложени на строг контрол, докато не вземеха надмощие над разума, именно затова беше необходимо упражняването на философията. Който се опиташе да ги зачеркне напълно, щеше да ги види да се появяват отново, толкова изкривени и необуздани в тяхната нова непозната сила, че да повалят лесно крехките бариери на правото и на морала.

 

 

Щом излязоха гостите, Аврелий се върна във вестибюл с голям факел и коленичи да наблюдава пода. Беше дал заповед подът на къщата да бъде посипан с дървени стърготини, както се правеше обикновено, за да се изчисти напълно, уверявайки се после, че двамата напредваха на разстояние един от друг, така че да не се объркат евентуални отпечатъци. Сега, наведен над мозайката, разглеждаше отпечатъците от ботушите, които Марцелиите бяха оставили в атриума, след като се бяха освободили от тях по време на вечерята, за да ги заменят с меките платнени crepidae.

— Виждали ли сте някога сенатор да се сгуши в по-недостойно положение? — сгълча го Кастор, изниквайки от тъмнината. — Ако не побързаш да се изправиш, няма да се сдържа да не те сритам!

— Ела да ми помогнеш, вместо да се правиш на духовит. Изследвам следите от подметките.

— Колко хитро, господарю, само на теб може да ти хрумне подобна идея — похвали го с известна ирония. — Жалко, че тези следи са напълно гладки. От друга страна, невинаги се случва да се окажеш лице в лице с украсени отпечатъци с една хубава къдрица.

— Къде ги видя? — попита патрицият, докато Кастор се спираше в очакване на бакшиш.

— На няколко крачки от нашата ограда има един строеж, където зидарите са изсипали пясък — продължи, щом прибра монетите в джоба си. — Поставих нубийците там отпред, така че Марцелина беше принудена да стъпче пясъка, за да влезе в носилката.

— А следите, оставени от нейните обувки…

— Показваха един много светъл кичур, като този, който ти се опъваш да търсиш тук безуспешно в този бордей! — завърши Кастор триумфиращ.