Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (11)

X
Седми ден преди Календите на февруари

Два дни по-късно Аврелий посети Юлий Кан, известен стоически философ, както и шампион по latrunculi.

Щом стъпи в голямата къща до Порта Есквилина, беше заобиколен от всякакви хора, от строгия сенатор до замогналия се освободен роб, от новоназначения конник до поета, нетърпелив да завърже полезни приятелства, посещавайки кръга на известния мислител. И всички къде поради страст, къде за да угодят на госта си, играеха на латрункули. Един слуга, с рядък чар, въведе сенатора в сърцето на дома.

Имаше три таблинума, заети почти изцяло с големи маси, на които бяха наредени десетина шахматни дъски. Тази, пред която седеше господарят на къщата, беше от мрамор, а в средата имаше интарзия с шейсет кутийки, съставени от твърди камъни с различни цветове — малахит, яспис, ахат, родонит, тюркоаз…

Навсякъде бяха разпръснати частите от играта по масите, пейките, подплатените cathedrae: mandrae е bellatores, пешки и войници, да се започне атака срещу вражеските сили със сложни и умни стратегии.

— Ще смажеш Маг с няколко хода, майсторе! — предвеща Вибена, любимият ученик на Кан, докато Аврелий се приближаваше заинтригуван.

— Моят съперник кара да го наричат Маг, но ще му е необходимо много повече от магия, за да ме повали! — заяви философът, подкрепен от хор на единодушно одобрение.

— Нямам търпение да разбера кой е — възкликна един от придворните. — Може би е самият Пизон, който иска отмъщение.

— Не, Пизон със сигурност ще излезе наяве — опроверга го Кан. — А моят мистериозен съперник обещава да се появи маскиран, за да разкрие идентичността си само в случай на победа.

— Значи трябва да е друг персонаж, може би някой трибун или някой консул… освен ако не става въпрос лично за Цезар! — предположи конникът.

— Е не, ще бъде прекалено, ако Клавдий знае да играе на зарове — отговори му шампионът. — Когато е пил много, заспива дори върху чашите за хвърляне на зарове.

— Бедничкият, съвсем е оглупял; навярно е от рогата, които му слага Месалина! — засмя се Вибена, един млад страхливец, чиято нахална женственост беше известна в целия град.

Аврелий си прехапа езика, за да мълчи. Не му харесваше да слуша как оскърбяват стария му приятел, но беше наясно, че една негова намеса в защита на императора щеше да бъде възприета като подмазване от тези фалшиви салонни философи. В много среди, преди всичко интелектуални, да се говори лошо за Цезар, беше модерно. По този начин човек си печелеше слава на свободомислещ, без да си получи заслуженото, защото Клавдий, за разлика от своите предшественици, беше доста толерантен към злите езици.

— На този стар пияница скоро ще му се пръсне черният дроб, така няма да се налага повече да слушаме неговата скучна История за етруските — заяви Вибена.

— Наистина ли не ти харесва тази книга? — намеси се с остър глас сенаторът, не можейки повече да се стърпи. — Аз пък я намирам за много интересна особено в пасажа, посветен на твоя дядо роб, който успял да накара господаря, на когото служил, да го осинови. От друга страна, ясно е, че някои неща са художествена измислица.

— Моят дядо роб? Аз произхождам от истински знатен етруски род — възрази озлобен младежът, но вече много от присъстващите се подсмихваха, побутвайки се с лакът. Щом се приберат вкъщи, щяха да побързат да проверят в книгата на принца дали е истина тази клюка.

— Ако бях на ваше място, не бих говорил лошо за божествения Цезар в присъствието на Публий Аврелий Стаций — посъветва придворният със злостна усмивка. — В Палатин веднага ще узнаят…

— Разбира се, ако ти самият го докладваш на министър Палант, когато отидеш да му целуваш ръцете, за да го умоляваш за пенсия! — отвърна Аврелий със сърдит тон.

— Хайде, приятели, не спорете в дома ми! — намеси се Юлий спокойно. — Сенаторът е мой гост, и то много желан гост. Какво те води в моя дом, Публий Аврелий? Знам, че понякога и ти се забавляваш с шаха.

— Със сигурност не съм на твоите висоти — призна неохотно патрицият, на когото навярно би се харесало да угаси саркастичната усмивка на устните на шампиона. — Питам се дори дали в Рим имаш достоен съперник.

— Има някой си Маг, който твърди, че е, но трябва да го демонстрира. Впрочем, колкото и нескромно да звучи, мисля, че в Рим няма способен да ме победи, откакто умря Брадати.

Аврелий се замисли: „Дидий Брадати е бил първият собственик на Делия“.

— Бил ли е запален по играта на латрункули? — попита веднага.

— Именно той ме запозна с тази игра, докато посещавах школата му, за да уча стоическа философия. В неговия дом играеха всички: роднини, приятели, дори робите.

— Тогава значи би могъл някои от неговите прислужници да те е предизвикал — каза Аврелий, мислейки за Делия.

— Роб, шампион по латрункули? Та това е смешно! — каза Вибена с презрителен тон. — Всеки ход изисква сложни сметки, с които простият робски мозък не би могъл да се справи!

— Приятелю мой, не забравяй, че и Платон, като много знатни мъже, е бил докаран до робство — пресече го деликатно Юлий Кан, докато нареждаше на прекрасния виночерпец Аристид да му сипе още вино.

Патрицият изгледа с любопитство от главата до петите своя гост, питайки се защо един образован и изтънчен човек като него имаше нужда да бъде заобиколен от група ласкатели, готови да го възхваляват за нищо.

— Брадари беше дилетант в сравнение с теб, майсторе! — поласка го един ученик. А шампионът, вместо да го укори, се съгласи доволен.

Аврелий се ядоса много, промърмори едно „Добре!“ на Кан, поздрави другите, кимайки високомерно, даже обидно, с глава и се отправи към вратата.

На прага на дома почти се сблъска с писаря Аристид, който бързаше, носейки навито на руло писмо.

— Господарю, господарю, пристигна ново предизвикателство от Мага!

Аврелий се върна обратно и си проправи път сред струпаните около философа гости. Като скъса печата върху свития папирус, изпадна на земята едно дървено копче с три червени линии — una mandra, абсолютно същата като тази на Главк. Съвпадение, помисли си Аврелий, или подписът на убиеца?