Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (8)

VII
Дванайсети ден преди Календите на февруари

— Колко лошо подбрана двойка! — коментираше Кастор няколко дни по-късно. — Марцелина е с четири години по-стара от момчето, а това е възраст, при която дори няколко месеца водят до разлика. Освен това от лекомислието, с което се държи девойката, бих се заклел, че бедният Друз ще има много рога още преди да е прекрачил прага на спалнята си… Питам се как така се е поставил в тази ситуация.

— Не е толкова странна, колкото си мислиш — отвърна Публий Аврелий. — В Рим много мъже, които вече не са млади, се сгодяват за момиченца и ги чакат да достигнат пубертета, за да се оженят за тях. Договорът за годеж е публично задължение и пред закона има същата стойност като брака, даже по отношение на данъците; по този начин хитреците получават правата на женените, без да се сблъскват с неудобството на съжителството, и освен това имат възможността да моделират бъдещата си жена по свой образ и подобие. Тук имаме обратния случай, но няма какво да се учудваме. Аз самият на малко повече от двайсет години се ожених за една по-възрастна от мен жена. Бракът отговаря на определени интереси, а възрастта на съпруга е ирелевантна.

— Бих искал да знам дали този брак е бил уговорен преди смъртта на Сатурнин, или онзи изобретателен дебелак е забъркал всичко това. Впрочем как е получил попечителството на момченцето?

— Бил е далечен братовчед на издателя, освен негов отличен клиент, така е посочен в завещанието като администратор на имуществото до навършване на пълнолетие на Друз — обясни патрицият.

— Което със сигурност ще бъде отложено възможно повече — каза със злоба освободеният роб. — Марцел сигурно е заможен, но със сигурност не е погълнат от желание да блести, la tappa, в която си беше свил половината от печеното прасенце, имаше размера по-скоро на чаршаф, отколкото на покривка.

— Всъщност видях го да се възползва от обичая, който позволява да си носиш вкъщи остатъците от масата в салфетката си! — изсмя се Аврелий.

Едно нервно чукане прекъсна разговора, обявявайки появата на Парис. Администраторът влезе по-тържествено от обичайното, следван от няколко стражи, които влачеха насила робинята Делия.

— Трябва да я накажеш, господарю. Хванахме я близо до Марцел ди Ливия, докато бягаше.

Аврелий наблюдаваше мълчаливо сцената, която се разиграваше пред очите му четирима мускулести мъже се мъчеха да обуздаят мършаво момиченце, диво като вакханка в разгара на Баканалето. Патрицият си припомни как веднъж беше присъствал в Египет на залавянето на една газела. Дългите крака на Делия притежаваха същата грация като на уловеното животно, а очите — същия поглед, изразяващ нещо средно между страх и злоба.

— Не е бягала — обяви инстинктивно сенаторът — Аз я изпратих долу да свърши една работа.

— Както искаш, ти си господарят — измънка интендантът, като даде да се разбере, че не се е хванал. Парис винаги осъждаше сенатора заради слабостта, която имаше (на свестен човек) — винаги питаеше симпатии към мързеливците, нахалниците, непокорните като Кастор или към тази арогантна робиня.

— Оставете ни — нареди Аврелий, който, като остана сам с неуспялата бегълка, очакваше едно „благодаря“, което обаче не получи. „Каква кранта — помисли сенаторът. — Току-що я спасих от камшика, а тя не благоволява дори да ми каже една дума!“

Навярно си беше помислил да я свали на земята с една почти безпогрешна система, която беше изпитал много пъти. Бавно седна на една удобна седалка точно срещу девойката и започна да я оглежда от главата до петите, без да казва нито дума. Обикновено тази тактика изнервяше наблюдавания, който в положение на видимо неудобство решаваше първи да си отвори устата, за да се справи със смущението.

И така, Публий Аврелий стоеше и чакаше. Ситуацията имаше и приятна страна, защото момичето въпреки ядосания си вид и намръщените си устни въобще не беше грозно, със стройно тяло, лъскава кожа, с големи тъмни очи.

Делия, безучастна пред погледа му, държеше главата си високо, а раменете изправени; ръцете й горяха заради одиранията, а краката й, събути при залавянето, бяха вече натъртени и вцепенени от студа. Със сигурност страдаше, но не го показваше по никакъв начин, и стоеше упорито неподвижна, безразлична към студа и болката.

Патрицият чака дълго да се предаде, но напразно. „Богове от Тартар, много е твърдоглава!“ — помисли и реши да я попита:

— На колко години си?

— Двайсет и осем — отговори тя.

Аврелий сбръчка челото си учуден. Мислеше, че е по-млада. Може би късата й чорлава коса й придаваше този незрял вид на девойка.

— А ти? — добави веднага момичето с нахален тон, сякаш се обръщаше към равен на нея човек.

— Родена си свободна, нали? — попита сенаторът, правейки се, че не забелязва наглостта.

Вече беше сигурен в отговора. Какво друго можеше да оправдае този бунтарски дух? Кехлибарената кожа на момичето говореше за горещи пустини, сенчести палатки, горди номади. За нея, израснала по този начин, трябваше да е било трудно да се окаже в положение на робиня.

— Грешиш — опроверга го Делия лаконично. — Дъщеря съм на една йередула от Коринт. Съществуват още.

Патрицият се съгласи. Знаеше, че едно време свещената проституция се е упражнявала в обкръжението на Афродита от девойки, които, посвещавайки се на богинята за няколко години, очаквали да бъдат избрани от минувачите, за да предоставят на храма постъпленията от тяхната дейност. Векове назад йеродулите били уважавани и никой не си беше позволявал да ги сравнява с обикновените курви; с течение на времето с отслабване на религиозния дух това свещено начинание се беше превърнало в истински трафик на човешка плът, така сега храмът се смяташе за бордей, освен това без фиксирани тарифи, защото свещениците се задоволяваха със спонтанните оферти на вярващите.

— Баща ми навярно е бил моряк от Мавритания с хора откъде ли не — добави Делия.

Макар и западнал, помисли си Аврелий, Коринт беше все още голям търговски център. Корабите идваха там от Йонийско море, после биваха изтеглени на суша по бреговете на провлака, за да поемат през Егейско море. Беше трудно начинание, но пестеше тези няколко дни, които щяха да са необходими за обикаляне на Пелопонес. Римските инженери освен това имаха проект да пресекат провлака с канал, подобен на изкопания от Птоломей в Египет, между Средиземно море и Червено море…

Погълнат от тези размишления, Аврелий не беше забелязал, че момичето трепереше като лист. Значи не беше от мрамор, отбеляза злобно, и реши да я остави да страда, докато не реши да поиска нещо, с което да се покрие.

— При кого си служила досега? — попита я. Списъкът със собствениците трябваше да е дълъг, защото Делия не беше послушна и отстъпчива слугиня, от която жадните за домашно спокойствие патриции щяха да са доволни да е около тях.

— Дидий Брадати беше първият ми господар. Взе ме в храма наскоро родена и ме отгледа в Дело, където се занимаваше с философия. Няколко години по-късно се преместихме в Рим, оттогава все тук живея. Когато Дидий се самоуби, бях наследена от неговия внук, който на свой ред ме продаде на Сатурнин. Накрая ме купи ти.

Аврелий познаваше славата на философа Брадати, един от онези безкомпромисни моралисти, винаги готови да четат морал на всички.

— Бил е стоик, нали? — попита умислен, спомняйки си, че старецът си беше прерязал вените преди няколко години, за да протестира срещу несправедливото обвинение, отправено му от Калигула лудия.

— И аз съм — обяви гордо момичето.

— Ти? — възкликна сенаторът развеселен.

— Защо не? И слугите мислят — отвърна тя с раздразнен вид.

— И стоиците също чувстват студа — отвърна патрицият и се предаде, като й хвърли отгоре една завивка. И този път девойката не благоволи да му благодари.

— Все пак, философия или не, спри да се забъркваш в беди, или няма да мога да ти спестя боя с пръчка: нашият интендант е много суров! — заплаши я Аврелий, без да прекалява много с неотстъпчивостта на добрия Парис.

— Да бие слугите, е негов занаят — коментира тя раздразнена.

— Ох, сега не ме отегчавай с обичайната тирада на стоиците за нещастията на робите. Много от тези виртуозни лицемери имат повече слуги от мен! — каза Аврелий, раздразнен. — А и кажи ми можеш ли да различиш роб от гражданин, когато ги видиш да вървят на улицата? Обличат се по еднакъв начин, ядат едни и същи храни, работят горе-долу еднакъв брой часове и ходят на едни и същи термални бани!

— Да си разменим местата тогава — предложи Делия подигравателно и за пореден път избегна внимателно да не го нарече domine, както би трябвало.

Аврелий въздъхна, сбогувайки се с прислужницата с жест на досада. Вече имаше един секретар крадец, интендант, който си пъха носа навсякъде, сънливец за портиер, бръснар, чиито ръце трепереха, и градинар с призвание да реже до земята всяко кълнче. Това, което му липсваше, беше точно една слугиня, последователка на стоическата философия…