Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (31)

XXX
Трети ден преди Календите на март

В къщата кипяха приготовления за публичното четене на следващия ден. I codicilli с поканите бяха вече доставени от робите на всички важни персонажи, ритори, граматици, учени и редовни посетители на библиотеките. Най-елегантният, написан от Паконий с неговия най-добър краснопис, беше стигнал дори до Палатина.

— Господарю, господарю… — опитаха се да го блокират освободените робите.

Патрицият прекоси перистилия, пренебрегвайки всякакви призиви, и изтича да се затвори в кабинета си с категоричната заповед да не бъде притесняван. После звънна със звънеца, за да повика за разговор Афродизия.

Беше почти тъмно, когато слугинята влезе, а стаичката се осветяваше единствено с една малка факла, окачена на стената, до бюста на Епикур. Жената се вмъкна мълчалива; след като се поклони покорно на господаря, остана на крак в очакване на заповеди.

— Да изиграем една игра, Афродизия — каза, угасвайки фитила на лампата. — Забрави за тази стая, покрита с мрамор, и си представи на нейно място едно мизерно мазе. После се престори, че говориш с някой смирен роб, а не със сенатор Стаций.

Девойката затвори очи, треперейки. Искаше да се разплаче, но не успяваше.

— Сега си с Публий — продължи мъжът — Вярваш му, както си му вярвала, когато си му разкрила тайните си.

Робинята се съгласи, мълчейки неподвижно: сънят беше свършил. О, небеса, колко беше хубаво да живее сред всички тези невероятни неща. Фреските по стените с любовта на боговете, точно както в храмовете; голата градина, която напролет щеше да разцъфти около мраморния басейн и малката статуя на Купидон; инкрустираните мебели от ароматна дървесина, ценните мозайки, върху които едва се осмеляваше да стъпи; меките платове, кутийките за скъпоценности, пълни с всякакви чудеса, бижутата, течащата вода, безупречните дрехи, белите тоги; и всеки ден на масата ароматен хляб, току-що изваден от фурната.

— Публий те слуша — каза Аврелий, — а ти ще му разкажеш за онази ужасна нощ, когато щеше да родиш и вече знаеше, че твоят господар щеше да изложи детенцето, както беше направил с първото.

Очите на Афродизия се изпълниха със сълзи.

— Започват родилните болки, а Лупий е там, в реките от вино: неговият приятел, дошъл като всяка вечер да пие и играе, тъкмо си е тръгнал — продължи сенаторът с омекнал глас. — Болката обхваща вътрешностите ти, но ти не искаш да родиш същество, обречено на смърт. В кухнята има нож, а той хърка сега на масата, с открито гърло. Трябва да побързаш, синът ти ще се роди: качваш се по вътрешната стълба, прорязваш го и кръвта бликва като фонтан, намокряйки ти туниката. Изхвърляш ножа, втурваш се долу в мазето и започваш да крещиш. Кармиана е просната на леглото и се опитва да ти помогне, но няма какво да направи: бебето се ражда мъртво, а кръвта ти се смесва с тази на мъжа, когото си убила.

Робинята говори бавно, опитвайки се да потисне тревогата, която я притискаше:

— Като извърших убийството, не успях да спася бебето, но бих направила същото. Не можех да понасям повече побоищата на Лупий, неговите мъчения, отвратителната похотливост. Спокойствието продължи малко, всичко започна отново със Сарпедон; но после поради небесно чудо, точно когато си мислех, че няма да позная друго през живота си освен насилието и мизерията, бяха дните в твоята къща: всяка нощ се събуждах внезапно, питайки се дали не сънувам; всяка сутрин се учудвах, че се намирам още тук, а не в мазето на Субурата. Със сбръчканите си пръсти лъсках пръстените ти очарована и ги пробвах скришом, страхувайки се да не бъда разкрита. Харесваше ми преди всичко този с кораловите ръце, закрепени за златната плоча: и на мен някой ми беше протегнал ръката си, вдигайки ме от Тартар до Олимп. Искам да знаеш колко бях щастлива тук всеки миг и сега не ме интересува дали ме чака гилотината, защото и аз най-после изживях нещо красиво.

— Гилотината? Но защо? Робът Публий е единственият, който знае истината, но никой не знае къде е отишъл… Това е твоят дом: тук си на сигурно, никой няма да открие къде си — каза Аврелий спокойно и запали фитила на лампата.

Рисуваните очи на Епикур сякаш блеснаха за момент и на светлината на пламъка призраците изчезнаха. Сега в кабинета отново бяха един могъщ римски сенатор и неговата робиня.

Афродизия видя Аврелий да й обръща гръб, същия, който беше лекувала с оцета, откраднат в таверната, когато кървеше заради ударите от камшика. Когато се обърна отново, патрицият държеше в ръце кутията със скъпоценности.

— Един спомен от Публий — каза й, нанизвайки й на пръста пръстена с кораловите ръце. После седна на писалището и се престори на погълнат в четене.

Жената се оттегли зад вратата, без да се обърне.

— Афродизия! — повика я господарят — Има прах на масата. Заеми се с почистването отсега нататък — заповяда, държейки главата си наведена над папируса, но тя забеляза, че се усмихва.

— Да, господарю! — отговори с влажни очи, връщайки му усмивката.