Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (7)

VI
Осемнайсети ден преди Календите на февруари

Вечерта, в зимния триклиний, всичко беше готово за посрещане на Марцелиите. Три тапицирани легла бяха вече подредени отстрани на масата, по едно за Аврелий и Вераний, и последното за двама младежи.

Слугите приключиха да постилат един бродиран ленен плат върху мрамора на масата, декорирайки го после с клонки и бубонки от вечнозелени храсти. Изключително дейният Теренций подреждаше красиво салфетките, сгънати елегантно с форма на криле на лястовица, а робините минаваха многократно с гладачницата, за да затоплят възглавниците. Поради присъствието на една много млада жена сенаторът не беше сметнал за нужно да ангажира професионални музиканти и балерини; Филида с нейната цитра и келнерът Модест, който се справяше сравнително добре с флейтата, щяха да забавляват гостите.

Облечен в една synthesis с дълги ръкави, достатъчно широка, че да покрие топлата вълнена туника, Аврелий чакаше поканените в таблинума, седнал до голям бронзов мангал. Беше сигурен, че Марцел нямаше да седне на масата, преди да потършува надлъж и нашир из библиотеката, и предчувстваше удоволствието от това, да го смайва със своите странности.

— Пръстените, domine — подкани го Кастор, подавайки му la dactylotheca.

Патрицият избра две скромни бижута, за да не поставя в неудобно положение гостите, и ги сложи нехайно на пръстите на дясната ръка, до големия рубин с печат на Аврелиите, който носеше все на показалеца.

— Идват — каза говорителят, а Аврелий видя да идва към него едрият колекционер, следван от пищна девойка, която не беше сред поканените. От малката сестричка нямаше и следа.

— Марцел Вераний, Друз Сатурнин и Верания Марцелина! — обяви робът глашатай, оставяйки сенатора буквално с отворена уста. Годеницата на младия Друз следователно беше направена жена, така направена, че да привлича внимание! Красивата Верания, едно енергично изчервено момиче, повдигна към него светлите си очи и се усмихна широко.

— Здравей, Публий Аврелий Стаций. Къде държиш книгите? — попита веднага Марцел.

Патрицият обаче вече се обръщаше към младия Друз със същото уважение, с което би се обърнал към някой възрастен с тога.

— Съжалявам за баща ти — каза му натъжен.

— Всичко стана толкова бързо, че още не мога да повярвам — болест, скръб, затваряне на работилницата…

— Пожелавам ти възможно най-скоро нещата да се оправят.

— Не зависи от мен, а от моя покровител — отбеляза младежът.

— Ще отвори, ще отвори, и то скоро. Трябва да се работи здраво, ако искаме да свързваме двата края! — намеси се Марцел.

— Обаче няма да е същата — изпусна се момчето, влизайки в стаята с годеницата.

Аврелий ги настани на скамейките. Тя — напълно удобно в своя турски шал, който подчертаваше пищните й форми, той — видимо непохватен в украсената тога още с юношеска bulla.

— Кой щеше да каже Друз? — попита сенаторът, проправяйки път на Марцел Вераний към бленуваната библиотека.

— Сатурнин беше изтънчен, естет, артист — отговори Марцел. — Публикуваше перфектни свитъци на много тънка августовска хартия, пазейки ги за познавачи като нас. Сега, знаеш добре, че много купувачи не са много претенциозни; това, което искат, е само един хубав свитък, който да изглежда добре на външен вид, с триъгълничето на заглавието, написано със златни букви. Що се отнася до качеството на хартията или калиграфията обаче, не са много взискателни и не обръщат внимание на евентуални грешки на текста. Свитъците им служат повече от всичко друго като предмети за обзавеждане. Така пред елегантен пергамент пурпурен цвят не се питат дори дали папирусът е бил третиран, или не, с cedrium против молци.

— Искаш да кажеш, че имаш намерение да произвеждаш дузина книги, които ще станат на прах при първия мухъл? — възмути се Аврелий.

— Защо не? Това, което разорява един издател, са скъпите материали като кедрово масло и добрите писари, които трябва да познават наизуст правописа, за да работят бързо под диктовка — обясни практичният Марцел. — В Рим обаче има купища хора, които малко или много знаят да четат и пишат; следователно ще ми бъде лесно да вербувам две дузини роби и да ги сложа да запълват страница след страница от този саитски папирус, произведен с фибри от кора, който се продава на изгодна цена. После е достатъчен един добър илюстратор, за да нарисува някоя ослепителна сцена върху пергамента, и ето че с една трета разходи ще имам в ръцете си успешен свитък! — заяви Вераний доволен.

— Стотици копия! — възкликна Публий Аврелий, сбръчквайки нос.

Серийните свитъци неизбежно бяха пълни с много печатни грешки, така че не можеха да се намерят два еднакви, и за да ги изучиш, беше необходимо да се сравнят много версии.

— А защо не хиляди? — отговори Марцел. — Новобогаташите, тези, които са направили пари от търговия и имперски задължения, изгарят от желание да изложат някоя семейна история, в която да се окаже, че обичайният дядо роб в действителност е бил фригийски или египетски принц. Очевидно е необходимо да им се осигури не само издаването, но и авторът. Това е много лесно. Рим гъмжи от драскачи, които не знаят как да свържат двата края!

— Разбирам — каза Аврелий малко смаян, въпреки че не пропусна да се възхити мимо волята си на предприемаческия дух на Марцел. Папируси колкото забележителни, толкова и недоброкачествени, предлагани по будките на изключително ниски цени… имаше за какво да изтръпне неговият изтънчен вкус! И все пак, като се замислиш, свободният издател донякъде беше прав да се впуска в подобно начинание. Рим изпитваше глад за книги и искайки да се задоволи всеки джоб, не можеше да се издребнява така. Единственото дразнещо на този проект беше да знаеш, че колекционерът ще продължи да си намира свитъци, перфектни и много елегантни от братята Созии, на Форума.

— Метродор, Филодем, Ермарк… имаш всички епикурейци на Ерколан — мърмореше междувременно Вераний, пъхайки си носа в шкафовете. — Има и една писана от Темистия. Слава богу, малко са тези, които четат жените, които се посвещават на философията. А ето тук са трактатите за Посейдон — трябва да се направи едно икономично издание. Квиритите имат слабост към популярните книги! — продължи библиофилът, облягайки се на една витрина с дясната си ръка, а с другата развиваше грубо един скъп свитък пред притеснените очи на сенатора.

— Впрочем — каза Аврелий — мисля, че ти притежавай книгата, която Содат написа срещу Птоломей Филаделф Арсиной. Бих искал да я прочета.

— За съжаление и аз я нямам; даже я търся — отрече Марцел, протягайки ръце.

Аврелий остана смаян, защото Созиите му бяха доверили, че са продали на колекционера три копия. Можеше ли този фанатик да е толкова ревнив към книгите си, че да не ги дава на никого?

— Виждам, че и ти е трябвало да си набавиш пълните творби на Клавдий — възкликна, смеейки се, едрият мъж. — Днес ги притежават всички. Странно обаче, твоите свитъци въобще не изглеждат нови — добави после, оставяйки един настрани.

Всъщност „Историята на етруските“, написана на младини от императора, беше останала непозната задълго, обаче веднага щом ерудитът се беше качил на трона на Цезарите, колосалният компендиум като по чудо се беше появил във всяка библиотека.

Младият Друз Сатурнин, който точно в този момент пристигна, забеляза свитъка на масата и го отвори с любопитство.

— Ей, има посвещение! — промърмори, гледайки учуден думите, написани с червено от самата ръка на божествения Цезар:

Тиберий Клавдий Нерон на Публий Аврелий Стаций, негов най-добър и единствен ученик по етруски, в деня на двайсетия рожден ден.

778 година от създаването на Рим.

Момчето прочете, отново невярващо, датата и погледна Аврелий по друг начин. Значи този ексцентричен патриций, който отклоняваше официалните покани и се появяваше много рядко в Сената, беше приятел на Цезар от две десетилетия, откакто императорът беше последният и най-пренебрегван от Юлий-Клавдиите! Друз присви устните си, прикривайки изненадата си: тази информация можеше да се окаже много полезна в бъдеще.

— Вечерята е готова, domine — обяви Кастор гръмогласно и добави, зъбейки се на ухото на сенатора: — Ако е такава като момиче, само Афродита знае каква ще стане като голяма!

Марцелина, която беше останала сама с музикантите, бързо беше забравила правилата за поведение и пееше заедно с робите в ритъма на цитрата и на aulos, поклащайки нагоре-надолу големия си бюст, обхванат с изключително стегната препаска. Все пак, щом видя тримата мъже да влизат в триклиниума, промени веднага изражението си и се престори демонстративно, че игнорира робите, с които се беше смяла и шегувала само преди миг.

В този момент излезе напред триумфално безпогрешният Теренций със смокини с мед и сладки маслини, следван от други прислужници, които сервираха зимни салати, пастет от гъши дроб и ароматния хляб на Пицен.

— Всичко това за нас четиримата ли е? — учудиха се гостите, несвикнали с такова изобилие.

— В действителност това е предястието. После има печени сънливци, риба и сукалче — каза Аврелий, а младият Друз се нахвърляше ненаситно върху маслините, без дори да изчака молитвата към боговете.

И Марцелина почиташе трапезата, като внимаваше да не пропусне да опита от всичко. Проста и спонтанна жена, помисли си сенаторът, докато я наблюдаваше как яде лакомо. И освен това красива — руса, снажна, добре сложена. Жалко, че не притежаваше ни най-малка грация в жестовете, а разговорите, които водеше, бяха толкова банални, че да заспиш… Сестрата на Вераний, разбира се, не беше типът образована матрона, а Аврелий се съмняваше, че се забавлява да живее сред прашасали папируси с някоя поетична recitatio от време на време като единствено развлечение. За една девойка, така изпълнен с енергия, би било по-добре да живее с майка си на село извън Рим, обаче беше трудно да намери мъж и ето че далновидният брат реши да я прибере вкъщи и да я омъжи за своя ученик.

— Какво става с брака? — попита Аврелий, за да се покаже любезен.

Девойката се кикотеше, докато младият Друз се палеше. Вераний отговори, поглаждайки косата си с неволен жест.

— Има време, има време; момчетата трябва да съзреят.

Патрицият хвърли поглед отстрани на годеницата и му се стори зряла, много зряла, но запази за себе си това мнение и се потопи отново в разговори за книги.