Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (28)

XXVII
Седми ден преди Календите на март

Аврелий беше отлагал дълго време тази среща, но сега беше дошъл моментът да я направи веднъж завинаги.

Афродизия беше наведена над масата на склада. Косите, подстригани от Азел и омекотявани ежедневно с компреси от ленено семе и масло от кардамон, ставаха по-леко матирани и когато пораснат, щеше да може да ги сресва в кок на тила, вързани с мрежичка от сребърни нишки или с брошка с нефрит. Патрицият забеляза, че ги докосваше от време на време, щастлива, че бяха меки и чисти.

Жената пееше тихо. Около нея бяха разпръснати части от сребърен сервиз; купи, чаши, гравирани вази. С влажен парцал Афродизия търкаше повърхността на една чаша, покрита с кафеникава патина, и се спираше да наблюдава вече извършената работа, която сякаш никога не я удовлетворяваше напълно. После започваше с нови сили да чисти метала, докато го излъска.

— Много си добра — каза Аврелий зад нея.

Робинята се спря, като й туптеше силно сърцето: вече беше преживяла тази сцена многократно във въображението си. Обърна се бавно, несигурна в краката си, и без дори да се осмели да вдигне поглед към господаря си, се поклони:

— Domine… — промърмори развълнувана.

Едва тогава повдигна очите си и трепна при вида на гордия патриций, който стоеше над нея. Направи един инстинктивен жест, сякаш намек за прилив на обич, но неочаквано се възпря, съзнаваща бездната, която ги разделяше.

— Какво има, Афродизия? — попита той спокойно.

— Нищо — отговори жената с променен глас. — Приличаш на един човек, когото познавах.

— Може би някой мой роднина.

Робинята поклати глава.

— Не, роб.

— Запознай ме с него; един двойник би ми бил от полза.

— Не знам къде е отишъл.

— Тогава няма значение — отвърна патрицият равнодушно. — Имам една работа за теб: искам няколко дни да следиш една жена, без да те забележи, като докладваш после на моя секретар всеки неин ход. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с това?

Афродизия се съгласи безмълвно, а Аврелий се обърна да си върви.

— Господарю! — повика го слугинята, преборвайки страха си.

— Да?

— Този роб, дето ти казах… винаги съм искала да му се отблагодаря! — каза тя с облекчение и започна отново да търка усърдно среброто.

 

 

На Форума големи и малки се възхищаваха на снежинките във въздуха, преди да изчезнат върху влажния паваж.

— Сняг в Рим, почти март е! — учуди се един мъж с широко отворени очи от изненада.

— Това е чудо на боговете! — възкликна жената, възхищавайки се очарована на небето.

— Но какво чудо! — промърмори един минувач. — Ако не престане да пада това чудо от небето, ще прелее Тибър! Може би мислите, че нашите владетели се притесняват? Живеят на хълма, да не би да са на брега на реката! — заключи навъсен, наблюдавайки нивото на водата, което се покачваше от час на час.

Аврелий с добре покрита глава с широка качулка премина през Форума, отправи се към статуята на Вертумн на Vicus Tuscus и влезе в дюкяна на Зозиите: беше сигурен, че там ще открие Марцел Вераний, който минаваше оттам всяка сутрин.

Магазинът беше невероятно пълен, онзи ден сякаш целият Рим изведнъж беше почувствал нужда да се посвети на четенето. Всъщност снеговалежът караше квиритите да търсят убежище на закрито и тъй като базиликите този ден бяха затворени, не оставаше друго, освен термополията и книжарниците; така много любопитковци се струпваха между ковчежетата за бижута, развивайки разсеяно този свитък и искайки от продавачите информация за томовете, които не можеха да намерят, готови да избегнат таксата за покупката, оплаквайки се от дефект при отрязването на краищата, една сгънка в повече на хартията или едно незабележимо петънце върху корицата.

Аврелий си проправи път сред тълпата, отправяйки се директно към дъното на лабораторията, където Марцел Вераний беше наведен върху един от новите александрийски кодекси със страници, залепени на ръба: текстове, които трябваше да бъдат разлистени, вместо развити както обикновено.

Колекционерът изследваше старателно качеството на мастилото, дебелината на пергамента, несъвършенствата при изтриванията.

— Ave, Марцел Вераний! — поздрави го Аврелий. — Намери ли нещо?

— За съжаление нищо интересно — оплака се Марцел. — Зимно време корабоплаването се преустановява и когато времето е такова, папирусите от Ориента не идват дори и по суша. Трябва да се изчака лятото, за да се насладиш на някоя стимулираща изненада.

— Видях, че работите на новото копирно са почти приключили. Предполагам, че скоро ще отворите наново.

— Да, даже исках да те попитам дали можем да организираме четене на Федър там, вместо в дома ти или в някоя публична зала. Ще помогне за стартирането на магазина.

— Защо не? Мислех за Athenenum на Август, но идеята за recitacio за откриване на новия магазин ми се струва добра.

— И аз ще ти направя сметка за наема! — възкликна библиофилът, демонстрирайки на максимум щедростта си. — Естествено за освежаването трябва да помислиш ти. Повери всичко на Теренций; вече е организирал нещо подобно за Сатурнин.

— Всъщност е отличен триклинарий — съгласи се патрицият.

— Можеш да го кажеш! А притежава и добра култура. Всъщност е истински грях, че е попаднал в робство.

Аврелий наостри уши:

— Защо, не е ли бил винаги роб?

— Как, не знаеш ли? — учуди се Марцел. — Бил е свободен грък от много добро семейство; казвал се е Филип преди процеса. Когато го купил, Италик сменил името му в чест на известния гръцки комедиограф, на когото беше почитател.

— В какво престъпление е бил обвинен? — попита Аврелий, усещайки една тръпка на гърба си.

— Убийство, естествено — завърши Вераний, спокойно.

 

 

— Кастор! — извика го патрицият, щом влезе.

— Тук съм, domine. Може би търсиш камшика? Какво ти е нужно, бич, камшик или нагайка? — отговори саркастично гъркът.

— Стига, ела да чуеш новината! — опита се да го успокои Аврелий, решен да се помири със своя непокорен секретар.

— Тогава убиецът, за който намекваше бележката, е бил Теренций — коментираше малко след това освободеният роб.

— Да — потвърди патрицият — Като бил много млад, Теренций убил за отмъщение могъщия атинец за това, че прелъстил съпругата му. Нямал никакво доказателство за прелюбодеянието, но неговата тирада развълнувала до такава степен съдиите, че те променили смъртното му наказание в доживотно робство.

— Обзалагам се, че на атинеца му е било прерязано гърлото!

— Удушил го е с голи ръце, но това не променя нищо. Бил го чакал два дни пред дома му и го е убил хладнокръвно, с ясно намерение.

Кастор трепна:

— Като си помисля, че спя точно в съседната на неговата стая… учудвам се, че все още съм цял-целеничък!

— Това разкритие хвърля нова светлина върху цялата история: най-после имаме един ревнив мъж, не ни остава нищо друго, освен да намерим жената на раздора. Освен това не мисля, че трябва да я търсим далече: вдовицата Арионила си лягаше с Никомед напук на своя скъп Теренций: и после, ако помня добре, по същото време, по което Фулвия се женеше за вносителя Италик, дъщерята на Норбан бягаше с един търговец… би могло да става въпрос за същия човек!

— Възрастта не отговаря, domine. Колкото и да е очарователна Арионила, сигурно е минала трийсет и пет години, а Норбана е била много по-млада. Все пак, за да сме сигурни, ще попитаме Скапола, сега, когато го намерихме отново.

— Не ми го беше казал! — учуди се патрицият — Къде е сега?

— В казармата на vigiles nocturni на Трастевере. Бил е арестуван същата вечер на неговото изчезване, но едва днес успя да ни изпрати съобщение.

— Да отидем там по-скоро! — подскочи Аврелий, събирайки нубийците.

 

 

Носачите слязоха лесно по Vicus Patricius, в Argiletum започнаха трудностите, на Форума на Август бяха почти спрели и на входа на Vicus Iugarius носилката спря окончателно в средата на задръстването зад една безкрайна редица от колички, теглени на ръце.

— Няма какво да се направи, domine, оттук не се минава!

— Да се върнем обратно и да пробваме от друго място — предложи Аврелий изнервен.

— Обратно ли? И как мислиш, че ще стане това? — попита Кастор, посочвайки дългата опашка, която се беше образувала зад носилката.

— За всички богове, какъв невъзможен трафик! За щастие до храмовете на Юлий Цезар властите са имали здравия разум да забранят преминаването денем на каруци, теглени от животни, или днес Рим щеше да бъде непроходим — оплака се Аврелий.

— Не ни остава нищо друго, освен да вървим пеша — посъветва освободеният роб.

Сенаторът се съгласи, макар да не намираше за много вълнуваща идеята. От бързане си беше метнал първото наметало, което беше намерил, една къса penula без ръкави, и дори не беше си направил труда да си смени le solae за вкъщи, отворени отпред.

Всъщност, щом излезе от носилката, падна в поток мръсна вода, която се стичаше от бордюрите към канализационните шахти; когато стигна до Форум Холиториум, беше с прогизнали крака и прасци, опръскани с кал, без да се смятат откритите колена, посинели от студ, които сега изглеждаха пурпурночервени, сякаш е коленичил дълго, за да моли благодат от някой бог с увреден слух.

Кастор пък, свикнал да върви пеша, беше по-добре оборудван и вървеше бодро с кожените си ботуши, наблюдавайки със злонамерена радост затруднението на господаря си. Един уважаван роб със сигурност би предложил да си разменят обувките, помисли Аврелий, докато проклинаше гордостта си, която му пречеше да заповяда на освободения роб незабавна размяна на обувките.

Двамата поеха по мост Емилий и го преминаха тичешком, излизайки на Виа Тиберина. Кварталната казарма беше малко далече, към Аврелиа стара. Скапола очевидно е бил арестуван малко след като е излязъл от дома на Фулвия Арионила, намиращ се точно в този краен квартал, който нощем даваше подслон на скитници и престъпници.

Хванат да уврежда жестоко общественото наследство — това беше обвинението, — градинарят не беше получил позволение да контактува с опекуна и само по случайност, чрез един освободен просяк онази сутрин, беше успял да изпрати до дома на Публий Аврелий спешната молба за помощ.

— Ето го, domine! — възкликна Кастор, посочвайки седалището на седмата бригада от стражари, където императорът беше разположил корпуса за наблюдение, който трябваше да държи под око, дори преди престъпниците, огнищата на пожарите, които причиняват на Рим повече щети от варварите по границите.

Аврелий влезе в седалището за преместване с увереността и арогантността на патриций, свикнал да не чака при никакви обстоятелства удобството на другите.

— По ред! — изкрещя стражарят, гонейки го назад, й едва тогава сенаторът забеляза десетки кандидати, които бяха преди него.

— Аз съм магистрат! — извика.

— А аз съм Клавдий Цезар от плът и кръв! — присмя му се агентът, наблюдавайки презрително калните му ботуши.

— Господинът, който ме придружава, всъщност е Публий Аврелий Стаций, римски сенатор — опита се да ходатайства Кастор.

— Да, да, застани на опашката, сенаторе, с моите ботуши и не се притеснявай, че ще закъснееш за Курията! — разпореди му стражарят.

— С твое позволение, domine? — каза секретарят, измъквайки чантата на господаря си изпод туниката.

Прехвърляха си две монети от ръка на ръка, докато Аврелий минаваше на чело на опашката.

Малко след това двамата се оказаха в присъствието на команданта Цецилиан, предпазлив мъж, който внимава много, преди да прогони досадника, преди да се увери в неговата идентичност Всъщност Рим беше пълен с правителствени шпиони, които обикновено се смесваха с плебеите, за да изненадат скромните функционери като него, без да се смята новият обичай, разпространен сред властимащите, да обикалят предрешени като бедняци: не се ли говореше, че може би дори императрица Валерия Месалина напуска от време на време Палатин, за да посети изметта от гетата?

Пръстенът с рубин с печата на Аврелиите на показалеца на патриция беше достатъчен, за да го убеди.

— Нещастник, да се държиш така с един знатен сенатор, приятел на нашия обичан принц! Скъпо ще си платиш! — смъмри го Цециалиан, викайки охраната, която беше накарал да чака, и се беше подиграл с могъщия магистрат.

Нещастникът, след като забеляза със закъснение грешката, усети, че умира от страх: един честен мъж, мислеше, рискува всеки ден живота си, за да гаси пламъците, да предотвратява пожари, да залавя отявлени престъпници, после е достатъчно да настъпи някой големец и на следващия ден щеше да се озове в отдалечено селце в Сардиния.

— Изпълни само дълга си — защити го Аврелий.

— Значи този път ще оставим така нещата — промърмори комендантът в желанието си да зарадва патриция във всичко. — Доведи веднага Скапола, побързай! — заповяда на стражаря, който побърза да се подчини с въздишка на облекчение.

— За какво става въпрос по-точно? — попита патрицият. — Щети върху обществения ред и обиди към член на отряда; твоят роб беше открит напълно пиян, докато режеше с добре наточени ножици няколко храста в парка, който обгражда сградата на Naumachia на Август Възпрян от стражаря Мумий Истински, отговаряше с неуважителни фрази по отношение на съпругата, майката и сестрата на така наречения пазител на реда, добавяйки обидни квалификации относно сексуалните привички на самия стражар — обясни Цецилиан.

— Не може ли да се оправи всичко с една глоба?

— Що се отнася до щетата, разбира се, че да; останалото зависи от обидения стражар; дали ще пожелае да има процес…

Аврелий се съгласи, малко напрегнат. Лишени от политически дебат от идването на всемогъщия император, придирчивите квирити се отпускаха на съдебната арена, втурвайки се в съда за най-малкото разногласие: кой обвиняваше съседа си за това, че е излял водата от цветята върху перваза на прозореца, кой спореше с години за една ивица земя, широка едва шест стъпки, кой обвиняваше колегата си за незаконно присвояване, след като беше установил липсата на десет сестерции от касите. Броят на процесите беше такъв, че не успяваше вече да ги уреди всички. Две базилики бяха вече оборудвани като съдилища и в Рим вече имаше повече адвокати, отколкото занаятчии и търговци, взети заедно.

— Мога ли да говоря със стражаря? Може би ще се съгласи да оттегли жалбата — предложи патрицият с помиряващ тон.

— На работа е, ще го намериш на долния етаж.

Мумий имаше вид на човек, който взимаше много насериозно работата си. Безпогрешен, в туника, покрита с лека кожена броня, огледа Аврелий подозрително: ето един друг, мислеше, убеден, че с пари и с подкрепа от високо равнище може да се постигне всичко! Той щеше да му даде добър урок…

— Дума да не става! — изключи възможността безцеремонно веднага щом сенаторът предложи това решение.

— Олимпийски небеса, моят озеленител е отрязал само няколко клончета тук-там! — опита се да смекчи обстоятелствата Аврелий.

— Въпрос на принципи е — ядоса се стражарят.

— Виж, давам си сметка, че вие сте само седем хиляди в град, който наброява милион и половин жители, и работите здраво; но при всички трупове, които връща Тибър всяка сутрин, струва ли ти се нормално да си така безкомпромисен към глупостта на един подпийнал градинар?

— Ако започнем да не уважаваме авторитета на човек като обикновен нощен стражар, после лесно можем да започнем да се отнасяме по същия начин и към издател, претор, консул, а накрая лично към Цезар — отбеляза Мумий, сигурен в правото си.

— Но аз имам в ръцете си четирима мъртъвци с прерязани гърла! — избоботи патрицият, изгубвайки търпение. — Преследвам брутален убиец, а ти щракаш оковите на основния свидетел само защото си е позволил да се усъмни в целомъдрието на майка ти и сестра ти?

— Убиец ли? — наостри уши Мумий: беше мечтата на неговия живот да разследва престъпление. Беше се надявал, влизайки в корпуса, да се сблъска с някой мистериозен случай и да го разреши благодарение на проницателността си, откривайки виновния за правосъдието. Обаче от години не виждаше insulae в пламъци и кавги на пияници.

Аврелий, забелязвайки интереса му, изложи детайлно ситуацията.

— Как така още не сте открили Косуций? — навъси чело стражарят, размишлявайки върху играча на зарове, който беше видян да излиза от коптора на Лупий.

— От доста време го търсим, но изглежда, сякаш е изчезнал в нищото — призна патрицият.

— Защото сте дилетанти: тук е нужен истински професионалист! — заяви с очи, които блестяха от вълнение.

Няколко минути по-късно Скапола излизаше от затвора, а Мумий, ангажиран в разследването, издаваше заповеди на хората си да претърсят Субурата сантиметър по сантиметър.